Джордж Хигинс
Убивай ги нежно (18)

18

Франки бързо прокара колата под арката с оранжеви фенери и навлезе в криволичещите улички на Стюарт Мейнор. Сградите в жилищните комплекси бяха двуетажни, първите етажи — облицовани с плоскости от червена дървесина, а вторите — с мазилка. Паркингите се пукаха по шевовете от фолксвагени, камаро и мустанги. Над всяка врата бяха окачени фенери с оранжеви лампи.

— Господи, най-сетне стигнахме — каза Коган.

Гумите на автомобила свистяха, докато Франки вземаше завоите зад третия жилищен комплекс.

— Тук живеят само ергени — обясни той. — Който иска да чука, трябва да живее тук.

— Трябва да съм станал целият на камък, за да карам чак до Ню Хемпшир за едно чукане.

— Не е толкова далеч — възрази Франки. — И аз си мислех същото нещо, но на Джони една вечер му се наложи да остане на това място и аз трябваше да му я докарам тук. Не е толкова далеч.

— На мен така ми изглежда. Това вече напълно ме убеждава, че тоя човек е пълен лайнар.

— Той няма как да избира мястото, където да живеят момичетата — каза Франки, като свърна в едно пусто място, изключи двигателя и угаси фаровете.

— Така е, няма как да избира.

— Знаеш ли, Джаки, той съвсем не е лош човек? Никак не е лош човек.

Коган се смъкна ниско в седалката. Палтото му се набра около врата. Той притвори очи.

— Никой от тях не е лош човек — каза той. — Всички са прилични момчета. Само дето не искат да си размърдат много мозъка, нали разбираш?

— Винаги е бил точен с мен — натърти Франки.

— Разбира се — отвърна Коган. — Осигури ти шест годинки в шибаната пандела.

— Не беше по негова вина — възрази Франки.

— Момче, когато някой прави нещо заедно с някой друг, и направи така, че другият да отиде на топло, това е по негова вина. Това е желязното правило.

— Не беше по негова вина — отново не се съгласи Франки.

— Тогава и това не е твоя вина. Ако онова не е било негова вина, значи сега и ти нямаш вина.

— Не го е направил нарочно.

— Да, разбира се, той няма абсолютно нищо общо с тая работа — потвърди Коган.

Синя „Рали Нова“ мина покрай колата им.

— Това те ли са? — запита Коган.

— Не, Джони има „Ривиера“.

— Знам какво има. Интересува ме това те ли бяха?

— Не — отвърна Франки. — Щях да ти кажа, ако бяха те. Не си прав, това ще ти кажа. Той също лежа, а нещата при него бяха много по-сериозни, защото има семейство, бизнес и всичко останало.

— Няма да му се налага повече да повтаря грешката си — каза Коган.

— Той не се огъна. А можеше да го стовари на гърба на нас останалите.

— В известен смисъл го е направил.

— Не — възрази Франки. — Не е казал и думичка на ченгетата.

— Може да не е казал нищо за теб — съгласи се Коган. — Но въпреки това се е обадил на някого.

— За какво? — зачуди се Франки. — За какво му е било да се обажда?

— Той знае как работиш. Поне има представа какво да очаква от теб. Наясно е.

— Наясно за какво?

— Чувал ли си някога за Доктора? — запита Коган.

— Да, да — отвърна Франки. — Дилън спомена, че бил умрял. Знам.

— Кога си разговарял с Дилън?

— Не съм разговарял лично с него. Джони ми каза, че Дилън бил казал, че Доктора умрял.

— Умрял е — потвърди Коган.

— Е, добре, ти, Джони и Дилън казвате, всички вие казвате, че Доктора бил умрял. Много важно като е умрял.

— Амато ти е казал, че Доктора е мъртъв.

— Джони ми каза, че Дилън му бил казал, че Доктора е мъртъв — каза Франки.

— Какъв лайнар — изсумтя Коган. — Какъв шибан лайнар.

Кафяв „Маверик Грабер“ подмина колата им.

— Пак не са те — обади се Франки. — Какво искаш да кажеш?

— Защото той самият го знае от първа ръка. Той най-добре от всички знае, че Доктора е мъртъв.

— Но откъде ще го знае? — запита Франки.

— Платил е на един човек. Платил е на един човек пет бона, за да очисти Доктора.

— Глупости!

— Как й беше името на жена му на Амато, искаш ли да ти кажа как изглежда и всичко останало, как умира да носи ония грамадни кръгли златни обеци? Ааа, да — Кони.

— Е, и какво доказва това?

— Тая пачавра е занесла парите. За кожата на Доктора. Мислиш ли, че е щял да плати, ако не е научил със сигурност, че са го очистили?

Франки не отговори.

— Франки, знаеш ли защо Амато е поръчал да очистят Доктора? — запита Коган.

— Да, знам — отвърна Франки.

— Има си хас. Доктора е допуснал грешка, нещо, дето не е трябвало да го прави. Затова.

— Е, да, той направи грешка — съгласи се Франки.

— Разбира се, че е направил. Както и твоят човек.

— Това не е едно и също — запротестира Франки. — Изобщо не е едно и също.

Зелено „Монте Карло“ премина покрай тях.

— Разбира се, че е едно също — настоя Коган. — Доктора го премахнаха, защото вкара всички в лайната. Което и вие двамата направихте. Единствената разлика е там, че просто си помислихте, че всички ще си го натопорчат за задника на Тратман.

Покрай тях мина още една кола.

— Това исках да ти кажа — каза Коган. — Не можеш да минеш с тоя номер. Тратман постъпи по същия начин. Мислеше си, че номерът му ще мине.

— Мина. Веднъж.

— Точно това се опитвам да ти обясня от сума ти време. Когато на някого номерът му мине веднъж, той си мисли, че ще успее и втори път.

Една бронзова „Ривиера“ профуча покрай тях.

— Това е той — каза Коган.

— Не съм сигурен — възрази Франки.

— Не, сигурен си. Щото ако не си, ще си получиш наградата.

Коган проследи ривиерата. Тя спря пред задната врата на комплекса.

— Как мислиш, колко време ще му отнеме? — запита Коган.

— Не знам — отвърна Франки.

— Добре, попитах те като човек, а ти се правиш на тарикат. Сега ми кажи ясно и разбрано: тук ли ще я чука или ще я кара на някое друго място?

— Тя има съквартирантка — обясни Франки. — Той има един познат с мотел в Хейвърхил.

— Ясно, значи трябва да се държи възпитано тогава — каза Коган.

Той започна да наблюдава как вратата на колата се отваря. Дълъг бял крак на момиче стъпи на земята. Амато излезе от сянката на сградата и заобиколи колата от задната й страна. После помогна на момичето да излезе и захлопна вратата.

Коган се пресегна към пода на колата с двете си ръце и вдигна петзарядната полуавтоматична „Уинчестър“. Постави я в скута си, като я държеше с дясната си ръка. С лявата извади ключа от стартера.

— Хей, тъкмо щях да я запаля, за да сме готови да потеглим всеки момент — обади се Франки.

— Знам, но това ще вдигне шум, а аз познавам хора, които много се изнервят, като чуят такива силни шумове, те също потеглят много рязко и оставят ония наоколо с пръст в устата.

Коган проследи как Амато изпраща момичето до вратата на жилищната сграда.

Отвори предната врата на колата, откривайки самозалепващата лента, с която беше залепил ключа за вътрешното осветление в изключено положение, и се измъкна навън. Амато и момичето бяха на трийсетина метра от тях, като се прегръщаха до вратата. Приклекна до колата, подпирайки се с левия си лакът на предния капак, с плътно притиснат в дясното рамо приклад.

Амато пусна момичето. Тя отключи вратата. Амато застана на стъпалото докато вратата се затваряше след нея. Тя се извърна и му помаха с дясната си ръка. Усмихваше се. Амато й помаха по същия начин и се дръпна от вратата. Момичето изчезна по стъпалата нагоре.

Коган изстреля първия куршум по Амато. Куршумът го улучи ниско в корема и го отхвърли към сградата. Изчака го да се блъсне в горната част на ниската арка на входа. След това стреля втори път. Този път куршумът го улучи по-високо, малко над колана от лявата му страна, и мина през него под ъгъл, който завъртя тялото и го запрати към стъклената преграда на вратата. Когато третият куршум се заби в тялото му, той се стовари върху стената на сградата и започна да се свлича надолу. Беше улучен по средата на гръдния кош, близо до основата на гърлото.

Коган бързо се върна и влезе в колата. Хвърли пушката на задната седалка и пъхна ключа в стартера.

— А сега да тръгваме — каза той.

Франки потегли рязко и закриволичи със свистене по пътя.

След няколко километра Коган се обади:

— Караш прекадено бързо.

— Господи, след малко там ще гъмжи от ченгета — изсумтя Франки, като караше по двулентовия път с близо сто и двайсет километра в час.

— И едно от тях сигурност ще ни спипа. Намали.

— Не мога.

— Момче, хайде, настъпи малко спирачката, става ли? — отново настоя Коган.

— Не мога — изхълца Франки, — кълна се, не мога.

— Момче, колата ми е в Масачузетс. Има да бием доста път дотам. Не искам да ме спипат ченгетата.

— Искаш ли да караш?

— Да — отвърна Коган.

Франки отби колата на банкета на Шосе 64. Бързо отвори вратата на шофьора и излезе, като се затътри покрай задната част на машината. Коган се премести на шофьорската седалка.

— Добре — каза Коган, включвайки на скорост, — а сега изхвърли пушката.

— Окей — отвърна Франки.

Коган спря колата на брега на река Шоушийн в Андоувър, Масачузетс. Франки отвори прозореца си и запрати пушката в мрака, след което понечи да вдигне стъклото.

— Чакай — каза Коган.

Дочу се плясък.

— Сега вече може — той отново включи на скорост. — Тревата и другите неща не заличават отпечатъците, но водата свършва работата както трябва.

Коган вкара колата в паркинга на „Нортшор Плаза“ западно от Сейлъм. Зад сградата на „Джордан Марш“ имаше син „Олдсмобил“.

— Нали знаеш какво трябва да направиш сега? — запита Коган, като караше към олдсмобила.

— Разбира се — отвърна Франки. — Връщам се при колата си и оставям тази, след това се прибирам у дома.

— А след като я оставиш… — напомни му Коган.

— О, Господи — простена Франки. — И изтривам всички отпечатъци.

— Добре ли си?

— Да.

— Добре, хайде да повторим още веднъж. Къде се намира колата ти?

— За Бога, на паркинга на „Обърндейл“ — каза Франки.

— Просто исках да се уверя — каза Коган. — Не можеш да отидеш веднага там. Понякога човек забравя.

Коган спря до олдсмобила. Паркингът беше осветен, но пуст. Той отвори вратата на шофьора. Франки се потътри по седалката. Коган излезе. Франки се намести на седалката на шофьора и сложи ръце върху волана. Коган задържа дръжката на вратата с лявата си ръка. С дясната си ръка измъкна изпод палтото си един „Смит и Уесън“ 38-калибров, полицейски специален, с петсантиметрово дуло.

— Сега вече ще си спомниш — каза Коган, държейки револвера под ръба на прозореца.

— Знам, знам — каза Франки. — Зарязвам шибаната кола, вземам си моята, като внимавам да не карам прекалено бързо и…

Коган вдигна револвера и стреля веднъж в лицето на Франки. Франки политна към предната седалка. Коган се пресегна през прозореца и опря дулото на револвера в гърдите на Франки и стреля четири пъти. Пламъчетата от изстрелите обгориха палтото на Франки.

После пъхна револвера в джоба на палтото си. Извади неизползвани кожени ръкавици от другия джоб и една червена носна кърпа, след което почна да забърсва всички повърхности на колата.