Арън Розенберг
Приливи на Мрака (3)

Втори пролог

Тъмна фигура стоеше на високата кула и оглеждаше света долу. От това място можеше да види целия град и покрайнините му. Всичко бе покрито в завихрен мрак, променящ се мрак — вълна, която помиташе земята, поглъщаше сградите и оставяше след себе си руини. Фигурата само наблюдаваше.

Висок, здрав и мускулест, той стоеше неподвижно до каменния връх, а острият му поглед попиваше случващото се долу. Дълга тъмна коса, сплетена на плитки, падаше около изваяното му лице, а висулките по краищата им от време на време докосваха дългите бивници, стърчащи от долната му челюст. Обляна от слънчева светлина, кожата му блестеше със смарагдов оттенък и допълваше блясъка от многото трофеи и медальони, окичени на врата му и по широката му гръд. Гърдите, раменете и краката му бяха покрити от тежки, поочукани брони, които проблясваха в черно навсякъде, с изключение на тежките бронзови свръзки, а позлатените им краища свидетелстваха за висок ранг.

Накрая той се насити на гледката. Вдигна огромния черен чук, на който се подпираше, и каменният му връх по-скоро погълна светлината, вместо да я отрази. И нададе вик. Беше боен вик — едновременно повик и възклицание. Звукът се изстреля напред, сблъска се със сградите и околните хълмове и отекна. Под фигурата тъмната вълна спря движението си. После се развълнува и всички лица се обърнаха нагоре. Всеки един орк от Ордата се спря и погледна към самотната фигура високо над тях.

Той отново се провикна и размаха чука си. И този път вълната избухна в радостни възгласи и бойни викове. Ордата поздравяваше водача си. Доволен, Оргрим Дуумхамър^[1] остави знаменитото си оръжие да се стовари до него, а долу тъмната вълна продължи унищожителното си действие.

* * *

Далеч долу, отвъд градските стени един орк лежеше в походно легло. Късото му мършаво тяло беше покрито с дебела кожа, която показваше високия му статут, а до него имаше купчина пищни дрехи. Но одеждите му не бяха носени от седмици. Оркът лежеше неподвижно, сякаш беше мъртъв, грозното му лице бе изкривено от болка или концентрация, а около озъбената му уста бе набола гъста брада.

Но изведнъж всичко се промени. Оркът се сепна и се изправи, а кожите се свлякоха от плувналото му в пот тяло. Очите му се отвориха, отначало безжизнени и невиждащи, но няколко примигвания прогониха дългия сън и той се огледаха наоколо.

— Къде…? — извика оркът.

По-едра фигура вече се бе спуснала към него, а двете й глави изразяваха радостна изненада. Постепенно оркът успя да се фокусира, погледът му се изостри, както и изражението му. Цялото объркване изчезна и се замени с хитрост и гняв.

— Къде съм? — настоя той. — Какво се е случило?

— Беше заспал, Гул’дан — отвърна съществото, коленичи до леглото и му поднесе чаша.

Оркът я сграбчи, подуши я и изгълта съдържанието й, след което избърса устата си с ръка.

— Спа като мъртвец. Вече няколко седмици не си помръдвал, едва си личеше, че дишаш. Мислехме, че духът ти си е отишъл.

— Наистина ли? — Гул’дан се ухили. — Уплаши ли се, че мога да те изоставя, Чо’гал? Да те оставя на милостта на Блекхенд^[2]?

Двуглавият огър-магьосник се вторачи в него.

— Блекхенд е мъртъв, Гул’дан! — възкликна едната глава, а другата кимна утвърдително.

— Мъртъв?

Отначало Гул’дан помисли, че не е чул правилно, но мрачните изражения на Чо’гал го убедиха още преди главите му да кимнат.

— Какво? Как? — Той се изправи в леглото си, макар че от движението му се зави свят и го изби студена пот. — Какво се е случило, докато съм спал?

Чо’гал започна да му разказва, но гласът му заглъхна, когато някой отметна капака на входа на палатката и нахлу в тъмното тясно пространство. Двама едри оркски воини избутаха Чо’гал от пътя си, сграбчиха Гул’дан за ръцете и го издърпаха навън. Огърът се опита да се възпротиви, гняв помрачи еднаквите му лица, но още двама орки се натъпкаха в тясната палатка и препречиха пътя му с тежките си бойни секири. Те застанаха като стражи, докато първите двама извеждаха Гул’дан навън.

— Къде ме водите? — настояваше той, опитвайки се да освободи ръцете си.

Но напразно. Дори в разцвета на силите си нямаше да може да се опре и на единия от двамата, а сега едва се държеше на крака. Колкото го водеха, толкова го и влачеха, и той накрая видя, че се насочват към една голяма, стабилно издигната палатка. Палатката на Блекхенд.

— Той пое властта, Гул’дан — извика тихо Чо’гал, подтичвайки с него, но настрани от воините. — Докато ти беше в безсъзнание! Атакува Съвета в сянка и изби повечето от тях! Останахме само ти, аз и няколко уорлоци^[3]!

Гул’дан разклати глава, опитвайки се да събере мислите си. Още бе замаян, объркан, а след като чу и думите на Чо’гал, определено реши, че моментът не е подходящ за загуба на яснота. Но това, което му каза огърът, го обърка повече. Някой е убил Блекхенд? Унищожил е Съвета в сянка? Това бе лудост!

— Кой? — изрева той, извръщайки глава към Чо’гал над широките рамене на воина, който го държеше. — Кой направи това?

Но Чо’гал беше забавил крачка, а по двете му лица бе изписана изненада и страх. Гул’дан се обърна напред точно когато мощната фигура се появи пред него. Виждайки огромния воин в черна броня, държащ с лекота огромния черен боен чук, Гул’дан моментално разбра. Дуумхамър.

— Значи се събуди — Дуумхамър сякаш изплю думите, когато воините спряха пред него.

Те изведнъж пуснаха ръцете на Гул’дан, той не успя да се удържи и се свлече на земята. Паднал на колене, той погледна нагоре и с мъка преглътна, виждайки чистата ярост и омраза в очите на пленителя си.

— Аз… — започна Гул’дан, но Дуумхамър го отряза, като го зашлеви с опакото на ръката си толкова силно, че го засили няколко метра назад.

— Тишина! — изръмжа новият водач на Ордата. — Не съм ти позволил да говориш!

Той се приближи и повдигна брадичката на Гул’дан с върха на страховитото си оръжие.

— Знам какво си направил, Гул’дан. Знам, че си контролирал Блекхенд, ти и твоят Съвет в сянка. — Той се изсмя, а острият звук бе изпълнен с горчивина и отвращение. — О, да, знам за тях. Но сега уорлоците ти не могат да ти помогнат. Много от тях са мъртви, а малкото, които оцеляха, са оковани и под наблюдение.

Дуумхамър се наведе по-близо.

— Сега аз водя Ордата, Гул’дан. Не ти, не уорлоците ти. Дуумхамърът^[4] ги води. Край на безчестието! Край на предателствата! Край на измамите и лъжите! — Дуумхамър се изправи в целия си внушителен ръст, извисявайки се високо над Гул’дан. — Дуротан умря заради твоите схеми, но той ще остане последната ти жертва. И ще бъде отмъстен! Няма повече да водиш хората ми от сенките. Няма повече да контролираш съдбата ни и да ни използваш за собствените си долни цели! Орките са свободни от теб!

Гул’дан се разтрепери и напрегна мисълта си. Той знаеше, че Дуумхамър може да се окаже проблем. Мощният оркски воин бе толкова интелигентен, толкова почтен, прекалено почтен, за да бъде манипулиран. Той бе заместник-командир на Блекхенд, силния вожд на клана Блекрок^[5], когото уорлокът бе избрал за пионката, която да поведе Ордата. Блекхенд бе изключителен воин, но се мислеше за много умен и така бе твърде лесно подмамен и контролиран. Гул’дан и неговият Съвет в сянка бяха истинската власт, а Гул’дан контролираше Съвета толкова лесно, колкото и самия Военачалник.

Но не и Дуумхамър. Той бе отказал да ги последва, проправяйки свой собствен път с безумна страст, която се равняваше единствено на верността към народа му. Очевидно бе прозрял какво се случва зад кулисите, бе осъзнал покварата. И когато е видял достатъчно, и повече не е можел да търпи, просто е действал. Явно Дуумхамър внимателно е подбрал точния момент. Докато Гул’дан не е можел да му се пречка, Блекхенд е станал уязвим. Не е ясно как е разбрал къде се събират членовете на Съвета в сянка, но явно ги е открил и е успял да елиминира повечето от тях. Но е оставил Гул’дан, Чо’гал и кой знае още кого. И сега стоеше пред вещера, вдигнал чук и готов да го унищожи.

— Почакай! — извика Гул’дан, вдигайки инстинктивно двете си ръце в опит да предпази лицето си от удар. — Моля те, умолявам те!

Дуумхамър се спря.

— Ти, великият Гул’дан, се молиш? Много добре, куче, моли се! Моли се за живота си!

Воинът не свали чука си, но не го и стовари върху него. Поне още не.

— Аз…

Гул’дан го мразеше. Мразеше го с такава страст, каквато досега не бе изпитвал. Но знаеше какво трябва да направи. Дуумхамър също го мразеше, заради смъртта на стария си другар Дуротан и превръщането на орките от мирни ловци в яростни воини. При най-малкия порив този чук можеше да се стовари върху главата му и да се покрие с кръвта, мозъка и косата му. Той не можеше да го позволи.

— Прекланям се пред мощта ти, Оргрим Дуумхамър — най-накрая успя да продължи той, изричайки всяка дума силно и ясно, за да го чуят всички наоколо. — Признавам те за Военачалник на Ордата и ти се заклевам във вярност. Ще ти се подчинявам във всичко.

Дуумхамър изръмжа.

— Досега не си показвал подчинение — отбеляза остро той. — Защо да вярвам, че си способен да го правиш сега?

— Защото се нуждаеш от мен — отвърна Гул’дан и изправи глава, за да срещне погледа на господаря си. — Унищожил си Съвета в сянка, да, и си поел властта над Ордата. Така да бъде. Блекхенд не беше достатъчно силен, за да ни води сам. Но ти си и затова нямаш нужда от Съвет — уорлокът облиза устни. — Но имаш нужда от уорлоците. Имаш нужда от магията ни, защото човеците владеят своя магия и без нас ще бъдете победени.

Той поклати глава.

— А са останали твърде малко уорлоци. Само аз, Чо’гал и шепа новаци. Прекалено съм ценен, за да ме убиеш само заради нуждата си от мъст.

Дуумхамър се озъби, но свали чука си. Известно време мълча и просто се взира в Гул’дан, а сивите му очи бяха изпълнени с омраза. Но накрая кимна.

— Това е така — призна той, макар че се наложи да прояви неистов самоконтрол, за да го направи. — И аз ще поставя нуждите на Ордата пред своите.

Дуумхамър оголи бивниците си.

— Ще ти позволя да живееш, Гул’дан, както и на малцината оцелели уорлоци. Но само докато се доказвате като полезни за народа ни.

— О, ще бъдем полезни — увери го Гул’дан, покланяйки се ниско. Умът му вече работеше. — Ще създам такива същества, каквито не си виждал досега, велики Дуумхамър… Воини, които ще следват само теб. С тяхната мощ и нашата магия ще смачкаме магьосниците в този свят, докато Ордата изравнява воините му със земята.

Дуумхамър кимна и вместо да се озъби, замислено се намръщи.

— Много добре — каза най-накрая той. — Обещаваш воини, които да се преборят с магията на човеците. Ще те държа отговорен за това.

Той се обърна и се оттегли, явно освобождавайки коварния уорлок. Воините също се оттеглиха, а Гул’дан остана на колене, заедно с Чо’гал, който не беше далеч от него. На уорлока му се стори, че чува смеха на отдалечаващите се орки.

„Проклет да е!“ — помисли си Гул’дан, гледайки как новият Военачалник се скрива в палатката си. „Проклет да е и този човешки магьосник!“ Гул’дан поклати глава. Може би трябваше да проклина собственото си нетърпение. Точно то го накара да навлезе в съзнанието на Медив и да потърси информацията, която магът му беше обещал, но така и не му предостави. И за лош късмет Гул’дан бе в съзнанието на Медив точно когато човекът умря и внезапното насилие отслаби духа му. Той беше попаднал в капан, без да може да се завърне в тялото си, без да осъзнава какво се случва наоколо. И това беше дало шанс на Дуумхамър да завземе властта.

Но сега най-сетне той бе буден. И отново можеше да се съсредоточи върху плановете си. Защото поне последният отчаян и опасен опит не се оказа напразен. Гул’дан бе получил необходимата информация. И скоро нямаше да има нужда нито от Дуумхамър, нито от Ордата. Скоро щеше да бъде властелин на всичко… без тях.

— Събери останалите — каза той на Чо’гал, стана на крака и разкърши тялото си.

Беше слаб, но щеше да се оправи. Нямаше време за губене.

— Наистина ще създам нов клан, но такъв, който да служи на моите цели и да ме защитава от гнева на Дуумхамър. Те ще бъдат Стормрийвър^[6] и ще покажат на Ордата на какво са способни уорлоците, докато накрая дори Дуумхамър няма да може да отрече стойността им. Събери и своя клан.

Чо’гал беше вожд на клана Туайлайт Хамър^[7], който беше обсебен от идеята за края на света и членовете му бяха яростни воини.

— Чака ни много работа.