Арън Розенберг
Приливи на Мрака (23)

Двадесет

— Туралиън!

Туралиън вдигна поглед, но не вярваше на ушите си. Но ето че към него се задаваше едър мъж, облечен в пълна броня. Златният лъв, символ на Стормуинд, проблясваше върху очукания му щит, а дръжката на огромния му меч стърчеше над едното му рамо.

— Лорд Лотар?

Изумен, Туралиън се изправи от мястото си до огъня и се вторачи в Закрилника на Стормуинд, Командир на Алианса, който яздеше към него. Мъжът слезе от коня си и го потупа по рамото.

— Радвам се да те видя, момко! — в гласа му прозвуча искрена обич. — Те ми казаха, че ще те открия тук!

— Кои са те?

Туралиън се огледа, все още объркан от внезапната поява на командира си.

— Елфите — отвърна Лотар, свали шлема си и потърка голото си теме.

Той изглеждаше уморен, но доволен.

— Натъкнах се на Алериа, Терън и останалите, когато поех на север. Те ми разказаха какво се е случило в Столицата и че си повел хората ни насам по следите на остатъка от Ордата. — Той го хвана за раменете. — Добра работа, човече!

— Получих огромна помощ — запротестира Туралиън, доволен, но смутен от похвалата. — А и честно казано, не съм съвсем сигурен какво точно се случи.

Той и Лотар седнаха, а командирът с радост прие храната и виното, които Кадгар му поднесе. Туралиън започна разказа си. Както всички, той също бил изненадан, когато по-голямата част от Ордата отстъпила от Столицата и поела бързо на юг. После получил доклад от Праудмуър за морската битка и резултатите от нея.

— Останалата част от Ордата не беше достатъчно силна, за да продължи битката с нас, особено след като крал Теренас ги атакуваше всеки път, когато се доближаха до градските стени — заключи той. — Водачът им явно го е осъзнал. Затова отстъпиха. И оттогава ги преследваме.

— Може да е чакал онези орки да се върнат от морето — отбеляза Лотар, дъвчейки парче сирене. — Щом не са се появили, явно е разбрал, че има някакъв проблем.

Той се усмихна широко.

— Освен това, проходите през планината не са им позволявали нито възможност за бягство, нито повече подкрепления.

Туралиън кимна.

— Значи си чул за Перинолд?

— Да — Лотар помръкна. — Никога няма да мога да разбера как може човек да се обърне срещу собствената си раса. Но благодарение на Тролбейн вече няма нужда да се тревожим за Алтерак.

— А Хиндерланда? — попита Кадгар.

— Прочистен е от орки — отвърна Лотар. — Отне ни известно време да ги открием всичките. Някои си бяха изкопали хралупи дълбоко под земята и лесно се скриваха, когато ги погвахме, но накрая ги открихме и тях. Джуджетата Уайлдхамър, разбира се, все още наблюдават района.

— А елфите поеха обратно към Куел’Талас, за да го прочистят — допълни Туралиън. — Орките може и да са напуснали горите, но троловете все още бродят из дърветата там.

Той се усмихна, спомняйки си за отношението на Алериа и вида й към горските тролове.

— Не бих искал да съм на тяхно място, когато рейнджърите отново ги подгонят — той се огледа. — Но къде са Утър и паладините?

— Изпратих ги в Лордерон — отговори Лотар, пресуши манерката с виното и я хвърли настрани. — Те ще се погрижат за безопасността на региона и после ще ни последват.

Той се усмихна леко.

— Утър може да се разсърди, ако не му оставим нещо за убиване.

Туралиън кимна, представяйки си как би реагирал жаркият паладин, ако разбере, че е пропуснал края на войната. И макар че орките все още бяха многобройни, войната като че ли клонеше към своя край. Той си мислеше, че орките ще бъдат разгромени при Столицата, но по-голямата част от армията им се оттегли и всичко се промени. Сега Ордата се смаляваше и ставаше все по-отчаяна.

— Може да се опитат да се укрепят в Каз Модан — предположи Кадгар, но Туралиън поклати глава. И със задоволство забеляза, че Лотар реагира по същия начин.

— В този случай ще трябва да се изправят срещу джуджетата — поясни Командирът. — Все още не са завладели Айрънфордж, а джуджетата сигурно изгарят от нетърпение да получат шанс за отмъщение и да освободят планините си.

— Трябва да им го дадем — предложи Туралиън и замълча, за да получи пълното внимание на Лотар и Кадгар. — Може да се насочим към Айрънфордж, ако самите орки не отиват натам. Ездачите на грифони ще ни информират за движението на Ордата. Ако освободим джуджетата, те ще пазят планините и няма да допускат орките да се върнат насам. Освен това ще заличат всички орки, които все още се крият в планините.

Лотар кимна.

— Добър план — каза той с усмивка. — Информирай отрядите, на сутринта потегляме.

Той се изправи и бавно се изпъна.

— А аз имам нужда от сън — заяви той с леко раздразнение. — Пътят беше дълъг и вече не съм толкова млад.

Но преди да се оттегли, той погледна сериозно към Туралиън.

— Много добре си се справил, докато ме нямаше — каза той. — Точно както си знаех.

Лотар замълча, а по лицето му преминаха едновременно мъка и уважение.

— Лейн — каза тихо той. — Напомняш ми на него. Имаш неговия кураж.

Туралиън зяпна, без да може да отвърне. Когато възрастният воин се оттегли, Кадгар пристъпи към него.

— Явно все пак успя да заслужиш уважението му — подразни го магьосникът.

Той знаеше колко много Туралиън цени мнението на командира си и как се бе притеснявал, че може да се провали като командир на Алианса.

— Млъквай — отвърна разсеяно Туралиън и леко го сръчка.

Но продължи да се усмихва, докато разстилаше постелята си, свлече се върху нея и затвори очи, надявайки се да успее да си почине, преди отново да потегли на път.

* * *

— Атака! — извика Лотар.

Той бе извадил огромния си меч и златните му руни уловиха слънчевите лъчи, когато всички се засилиха по широкия път, извиващ се около заснежения планински връх. Близо до върха скалата бе изчистена и загладена под формата на масивна стена, а в най-високите й част бяха изсечени прозорци. Вградени в стената, до която водеха няколко стъпала, се извисяваха величествени порти, които бяха високи поне петнадесет метра, а върху тях бе изваян образът на славно джудже-воин. Над портите се издигаше прекрасна арка, върху която бе гравиран образът на тежка наковалня. Входът към Айрънфордж бе абсолютно поразителен.

Тежките порти бяха плътно затворени, разбира се, и не се виждаха други входове или пролуки, но това не спираше орките да продължават да блъскат както портите, така и скалите около тях в отчаяните си опити да пробият древните защити на джуджетата.

И точно към тези орки се бяха насочили Лотар и хората му сега, достигайки до края на пътя, който ги изведе до широката заснежена тераса пред онези величествени порти. Изненадани, орките се разтичаха. Те бяха толкова заети с борбата си със скалите и ветровете, които бушуваха около планинския връх, че дори не бяха чули наближаващите войски на Алианса. Сега отчаяно се опитваха да насочат оръжията си срещу новата заплаха, но първата редица орки бе покосена още преди да успее да се обърне към нападателите си.

— Не ги изпускайте! — извика Лотар, отсичайки ръката на един орк, а после преряза друг през корема. — Притиснете ги към скалите!

Мъжете вдигнаха щитове и се насочиха напред, използвайки мечове и копия, за да отстранят всеки орк, който се опита да разкъса редицата им. В същото време със задоволство изтикваха враговете си към зданието, което допреди малко се опитваха да пробият.

Но, както се надяваше Лотар, джуджетата бяха добре подготвени. Само с един слаб стон гигантските черни порти се отвориха и от тях се изляха ниски, набити и тежко бронирани воини, размахващи секири, чукове и пищови. Те се нахвърлиха върху орките в гръб, вляха се между тях и хората и много бързо орките бяха повалени.

— Големи благодарности — заяви едно от джуджетата, обръщайки се към Лотар. — Аз съм Мурадин Бронзбиърд, брат на крал Магни. Джуджетата от Айрънфордж са ви задължени.

Гъстата му брада съответстваше на името му, а секирата му бе нащърбена от много битки.

— Андуин Лотар, Командир на Алианса — представи се Лотар и протегна ръка.

Мурадин я стисна здраво, точно както се очакваше.

— Радваме се да помогнем. Целта ни е да прочистим цялата земя от Ордата и влиянието й.

— Да, точно тъй тря’а — съгласи се Мурадин, кимайки. После се намръщи. — Алианса? Вий сте ни изпратили ония съобщения преди няколко месеца, от Лордерон?

— Така е.

Лотар осъзна, че крал Теренас е изпратил вестоносци и тук, а не само в Куел’Талас. Явно кралят на Лордерон не е искал да пропусне възможност за съюз.

— Трябваше да се обединим за тази обща цел.

— И накъде ше се насочите се’а? — запита второ джудже, което се бе приближило достатъчно, за да чуе разговора.

Лицето му бе по-малко набръчкано от това на Мурадин, но имаше сходни черти и същата брада.

— То’а е брат ми Бран — представи го Мурадин.

— Ще последваме остатъка от Ордата — отвърна Лотар. — Елиминирахме много от тях, както по вода, така и на сушата, но искаме да довършим и останалите и да сложим край на войната.

Братята се спогледаха.

— Ний ше ви придружим — заяви Мурадин. — Мно’о от нашите ше останат в планините, за да си възвърнем древните крепости. Тря’а се уверим, че в Каз Модан ня’а да остане ни един орк.

Той се усмихна широко.

— Ама ше доведем няколко младежи в Алианса ви, за да сме сигурни, че тия орки ня’а притесня’ат никого повече.

— Помощта ви е добре дошла — каза сърдечно Лотар.

Той беше срещал джуджета един-два пъти в Стормуинд и винаги се удивяваше от силата и издръжливостта им. И, ако тези Бронзбиърд са толкова добри бойци, колкото братовчедите си Уайлдхамър, може да се окажат особено ценно допълнение към армията.

— Мно’о добре. Ше изпратим някой да информира брат ни и да ни настигне с провизии — Мурадин метна на рамо секирата си и се огледа. — Накъде е тръгнала Ордата?

Лотар се обърна към Кадгар, който се усмихна доволно. После сви рамене и посочи на юг.

— Поели са към Блекрок Спайър — заяви Кърдран, скачайки от грифона си близо до мястото, където Лотар и лейтенанта му седяха около огъня.

С тях бяха и други джуджета Уайлдхамър, които бяха дошли да докладват.

— Блекрок Спайър? Сигурен ли си? — попита Мурадин.

Туралиън беше забелязал, че Уайлдхамър не се спогаждат особено добре с Бронзбиърд. Не, това не беше съвсем така. Те бяха като едни вироглави деца, мислеше си той, обичаха се, но не пропускаха възможност да се заядат или изфукат.

— Разбира се, че съм сигурен! — сопна се Кърдран, а Скай’рий изграчи предупредително зад него. — Проследих ги все пак, нъл’? — на лицето му светна закачлив поглед. — Или предпочиташ да се увериш с очите си?

Мурадин и Бран стояха до него и пребледняха, отстъпиха назад, а Кърдран се изсмя злорадо. Джуджетата Бронзбиърд обичаха да летят толкова, колкото Уайлдхамър да се спускат под земята, което значеше точно никак.

— Блекрок Спайър — замисли се Лотар. — Това е крепостта на върха на планината, нали?

Останалите кимнаха.

— Стабилна позиция — призна той. — Околността им дава много преимущества, крепостта е здрава и лесно може да се отбранява от съседните планини, вероятно могат да контролират и проходите.

Той поклати глава.

— Който и да е водачът им, определено знае какво прави. Няма да ни е лесно.

— М-да, и мястото е прокълнато — добави Мурадин.

— Тъй е — продължи джуджето, когато всички се обърнаха към него, а Туралиън забеляза, че Бран и Кърдран кимат утвърдително. — Наш’те Тъмни Железни брат’чеди… — той спря, за да се изплюе от лошия привкус на самото им име — са построили тая крепост, но сега там, под повърхността, живее нещо мно’о по-тъмно.

Той и останалите джуджета потръпнаха.

— Ако там има нещо друго, явно не пречи на орките — отбеляза Лотар. — Ако се прикрият там, ще ни е трудно да пробием защитата им.

— Но можем да го направим — изненада го с думите си Туралиън. — Разполагаме с числеността и уменията да ги победим.

Лотар му се усмихна.

— Да, можем да го направим — съгласи се той. — Ще е предизвикателство, но обикновено е така, когато си струва.

Той понечи да каже още нещо, когато дочуха познатия шум от скърцане на броня и се обърнаха, за да видят мъжа, който яздеше към тях. Бронята му бе очукана, но все още блестеше, а на гърдите му бе изписан същият символ, който носеше Туралиън — образът на Сребърната ръка. Когато ездачът се приближи, пламъците осветиха огненочервената му коса и брада.

— Утър! — Лотар се изправи и подаде ръка на паладина, който я стисна здраво.

— Милорд — отвърна Утър.

Той стисна и ръката на Туралиън и кимна към останалите.

— Дойдохме възможно най-бързо.

— Лордерон чист ли е? — попита Кадгар, когато Утър седна на един камък до тях. Изглеждаше уморен.

— Чист е — отвърна той, а в буреносно сините му очи проблесна тиха гордост. — С другарите ми се погрижихме за това. Нито един орк не остана там, както и в околните планини.

За миг Туралиън усети остра болка при мисълта, че е трябвало да бъде с хората на Ордена. Но той бе получил друга задача от самия Фейол и изпълняваше същите задължения като Утър и другите паладини.

— Чудесно — Лотар се усмихна. — И пристигаш много навреме, сър Утър. Тъкмо открихме последното местоположение на орките и ще го достигнем за…?

Той се обърна към джуджетата братя до него. Те познаваха региона най-добре и можеха по-точно да преценят разстоянието.

— Пет дни — отвърна Бран, след като се замисли за миг. — Сти’а да не ни изненадат с нещо по пътя.

Той вдигна очи към брат си и кимна.

— И ако ше ’одиш в Блекрок, ние идваме с теб. Ня’а те оставим да се биеш срещу ония сам.

— Не забелязах ник’ви засади — отбеляза Кърдран и се намръщи, като че ли някой се бе усъмнил в разузнаваческите му способности. — Цялата Орда се придвижва стабилно към крепостта.

Той погледна към Лотар, сякаш предвиждаше следващия му въпрос.

— М-да, Уайлдхамър ше останат с вас. Заедно ше сме повече от тях, макар и не мно’о — потвърди той.

— Не е нужна голяма разлика — отвърна Лотар. — Само честна битка.

Изражението му бе строго.

— Значи, пет дни — обърна се към всички той. — След пет дни ще приключим с това.

На Туралиън думите му прозвучаха с намек за пълен завършек, дори гибел. Той само се надяваше тази гибел да не е тяхната.