Димитър Мантов
Зъбато слънце (4)

4.

Върви Дамян Чардаклийски от гара Трапезица към Асеновата махала и размахва в ръка широкополата си шапка. Не че се е загорещил или че е душно — пролет е, още някой друг ден и пъпките на люляката ще се разпукат, люлякови облаци ще заплуват над старинния град и това се усеща още отсега. Полъхът от разлюлените зелени клони, далечният шум на невидимата Янтра — всичко е старо, познато, но винаги ново, като пролетен гръм — всякога те заварва неподготвен, не знаеш ни какво да кажеш, ни къде да си държиш ръцете. И по-добре е не само да свалиш шапката си, но и да развържеш хвърчащата черна панделка. Градът ей сега ще се покаже, след големия завой — един нереален, измислен град, дошел от вековете и закотвен тук, край заплетените завои на реката, запъплил нагоре по стръмните склонове, с къщи — кибритени кутийки и улици — неразгадаема плетеница; с безброй зидове, покриви и комини, които в първия миг се сливат в една обща панорама, за да отгатнеш след това мястото, където си стоял облегнат на нечия прозоречна рамка, или да откриеш уличката, в която пълната месечина ти е светила като театрален фенер, когато самотен и отчаян си се питал: кой съм аз, закъде съм се запътил, на кого и в какво да вярвам…

Най-хубавите си години — като ученик и няколкото съдбоносни проблясъци в живота си, той беше преживял тук.

Да, има съдбоносни мигове — те са наистина проблясъци — изведнъж те озарява някакво дълбоко досещане или зад баналните, познати очертания на кръгозора внезапно откриваш нов връх.

… През Баждарлък върви мъж с брадичка, с чер жакет и колосана яка. Той гледа високо пред себе си и се прави, че не чува подвикванията на дюкянджиите, които като кучета насъскват няколко деца да хвърлят камъни след него.

— Чучулист!

— Социалист!

— Общ казан и общи жени, а?

— Лъже чираците, че без да стават калфи, майстори ще ги направи!

Децата викат само „у-у-у!“, а пък от дюкяните се разнасят все по-високи подмятания.

Още същия ден младото селско даскалче Дамян Чардаклийски разбра: човекът с черния жакет се нарича Никола Габровски — търновец, завършил по правото в Женева и после като се завърнал, бил тук-там ту съдия, ту учител. Като учител го уволнили в София, та се прибрал в Търново и станал адвокат.

Този, който му обясни всичко това — съученикът му Монката, работеше като писар в съда, казваше, че познавал и други „чучулисти“, но за това не бива да се говори. И тайно му подпъхна в ръката, както седяха в бозаджийница „Малина“, една тънка книжка. Като се завърна на село, Дамян Чардаклийски на един дъх прочете брошурата — автор беше същият тоя хулен сред Баждарлък адвокат Габровски. Заглавието се запомняше веднага „Нравствената задача на интелигенцията“.

Там, в тази малка книжка, той намери истински откровения — те звучаха с неговия собствен глас, а думите като че бяха изтръгнати от съзнанието му, само дето авторът ги беше подредил в ясни, нетърпящи възражения мисли.

„Интелигенцията е повикана да дава подтик в развитието на човечеството; тя трябва да посочи кои са най-добрите учреждения и закони, кой е най-правият път за постигане на общото щастие…“

„Твое право е да искаш по-добър живот за себе си и за ония, които те заобикалят, твоя длъжност е да воюваш за правата си. Не забравяй, че ти дължиш знанията и културните преимущества на народа, който храни, пои и облича, който ти е дал възможност да се развиеш; следователно ти трябва да помагаш на народа, трябва да му повърнеш туй, което си взел от него; трябва да се мъчиш да го преобразуваш според най-новите потребности на човешката природа. Неговите страдания трябва да станат твои, неговото добро — твое добро!“

И Дамян Чардаклийски, който вече няколко години газеше селската кал и се бореше с въшките и крастата по децата, който по някакво чудо бе успял да завърши гимназия и да си купи един приличен костюм и широкопола шапка, без малко не заплака, като си помисли как ще направи нещо невиждано и нечувано; и всички изведнъж ще разберат, че той се е самообрекъл — да умре, но да помогне на всички страдащи. Какво щеше да стори, сам не знаеше, ала желанието за подвиг в името на всеобщото щастие бушуваше в него, задушаваше го — той самият беше един несретник, нека обаче другите, тия, чиито мъки са по-големи от неговите, бъдат щастливи.

Тази тънка книжка накара стеснителния селски учител да надникне един ден в Дряновския хан, където беше „текето“ на търновските социалисти, за да види кой е тоя господин Габровски. Там видя и други анатемосани „чучулиги“. Попадна и на първото открито честване на 1 май.

Вятърът развява черната панделка в ръката на Дамян Чардаклийски и бялата колосана яка неочаквано се разтваря — подвижното телено копче се е откопчало само. И ето, в гърдите му нахлува неочаквана свежест, готов е да размаха ръце, да говори като пред многолюдно събрание. Нека после да се намери някой и да го нарече „изветрял“ или „завеян“. Преди десетина години всички тъй наричаха малцината социалисти, пускаха срещу тях по улиците котки и кучета, пияни шайкаджии дрънкаха овчарски звънци и ревяха закани, а през миналата година в изборите за петнайсетото обикновено народно събрание^[1] само във Великотърновски окръг тесняците получиха осемстотин петдесет и девет гласа! Партията, напук на широканците, броеше близо двеста души в окръга — кажете сега, че не заслужава човек да живее в името на голямата идея на социализма…

Започнал вече да оплешивява, със среден ръст, със слаби, малко хлътнали гърди, но с вечно горящ поглед, Дамян Чардаклийски като че постоянно търсеше опонент, за да се хвърли в словесна атака. Само заради проявите му на оратор през деветстотна година след потушаването на селския бунт в Тръстеник го забраха заедно с няколкостотинте селяни — той тогава беше учител в Русенско, в едно съседно на Тръстеник село, но стихията на бунта го замая, сам би селската камбана и още там, от камбанарията, произнесе революционно слово, от което нищо не помпеше. Още живи бяха обаче в съзнанието му нощите в един русенски полицейски участък, гдето ги биеха подред с волски жили и тояги. По някакво чудо успя да избяга, като го преместваха в друг участък, кри се дълго по селата, не смееше да се обади на партийни другари, защото знаеше, че ще го обвинят в анархистичен уклон. Ерген, без нито един близък — двамата му братя умряха от туберкулоза още като юноши, а майка си и баща си едва помнеше, той свикна да живее като че е винаги в поход — но не знаеше отначало закъде се е запътил, не знаеше и войската, към която принадлежи. От оная първомайска вечеринка в Дряновския хан пред очите му все повече просветваше. Едно постоянно нетърпение го разяждаше, струваше му се, че няма да доживее до големите революционни промени, които — той беше убеден — ще разтърсят цялото човечество или Европа, в краен случай поне България, тази „Балканска Белгия“, както я наричат нашите и чуждите политици и вестникари — нали търновската конституция е написана по подобие на белгийската…

Да, ще затътне небето, което сега е привидно спокойно, ще загърмят по земята хиляди боси нозе — защо боси, той не можеше да обясни, но точно тъй ги виждаше — боси нозе, които тичат по черната, обгоряла от слънце и от мъки земя — и тогава…

… тогава, както в тоя миг, във всичките бъдещи мигове на своя заплетен, неспокоен живот, той ще разкъса ризата си на гърдите, ще разтвори ръце и ще завика:

— Долу прогнилия строй! Да живее световният пролетариат!

Ще вика, ще зове с думи, които хиляди пъти е слушал от други уста, но които са и негови, както е негова и мъката му по изтерзаната, потъпкана по-голяма част от човечеството…

Но вместо хора, които искаше да види сега пред себе си, около себе си, той видя от двете си страни къщите на Асеновата махала — стари покриви, стари, провиснали стрехи, стар калдъръм и прастари саксии с мушкато и индрише.

Особено го поразиха саксиите по прозорците и той с недоумение си помисли: как, през всички ли съдбоносни събития, които ще разтърсват човечеството, ще има такива мирни прозорци, затаили непознат за него уют?

И му стана мъчно, че винаги е бил далече тъкмо от тази топлина на малкия, беден, но въпреки това свой дом, че не се намери досега и едва ли някога ще се намери за него търсеща, любеща ръка, която да го погали по горещото, запалено от големи мисли чело…

А в това време, докато вървеше през Владишкия мост, вятърът увиваше в дясната му ръка черната панделка.

Той вече не поглеждаше прозорците със саксии, нито преливащите от зеленина малки дворчета. Пътят му отиваше по-нататък, по-нагоре, много по-нагоре, в „текето“ на тесняците, където се решаваха големите въпроси и където самият той щеше да говори.

Досега не беше занимавал другарите, защото искаше онова, което бе наблюдавал в полските села, да провери и другаде. През зимната и великденската ваканция Дамян Чардаклийски тръгна на гости за по ден-два при познати и приятели в селата от търновската котловина и в Предбалкана.

Сега вече с една голяма тетрадка в ръка можеше да изнесе цяла беседа.

Станеше ли дума за политиката на партията на село, обикновено се казваше, че дребните селяни ще се пролетаризират и за сметка на тях ще се създадат едри стопанства; така, безимотните селяни ще станат наемници — пролетарии в чифлиците на едрите земевладелци. Именно този селски пролетариат социалдемократите ще трябва да подготвят за революцията.

Но Дамян Чардаклийски още преди десетина години бе забелязал друго — когато бедни селяни продаваха нивите си, купуваха ги не селските богаташи, а средноимотните или даже някои също бедни селяни, насъбрали бяха парици, за да увеличат имота си. Богатите селяни влагаха парите си в мелници, дараци, кръчми, даваха ги в заем с лихва или се наортачваха в градски „предприятия“ — ханчета, хотели, търговия „на едро и дребно“.

Изводът, който той правеше, бе: „да виждаме селските маси такива, каквито са в действителност — дребни земеделци, а не като бъдещ пролетариат“.

Дамян Чардаклийски разбираше, че става дума за нещо много сериозно, което не е по силите му да осмисли. Канеше се да пише на Дядото, но все отлагаше — смяташе се недостатъчно подготвен; по-добре най-напред да чуе какво ще кажат търновските другари. А по-нататък все ще намери време да отскочи в София, в клуба на улица „Кирил и Методий“, и направо да даде на Дядото цяла папка с материали…

В клуба, обаче, обсъждаха съвсем други въпроси.

Цар Фердинанд заедно със синовете си князете Борис и Кирил ходил в Берлин и Виена. Германският кайзер заявил, че България е голям военен фактор на Балканите. Българският цар бил провъзгласен за шеф на 72-ри Тюрингски полк. Фердинанд казал, че германската армия е най-силната в света и че приятелските отношения между България и Германия съответствали на най-съкровените му желания.

Какво всъщност става в Европа и на Балканите?

Германия и Австро-Унгария са в приятелски отношения с Турция.

Явно, те няма да са доволни от една война на балканските държави, сред тях — на първо място България, срещу Турция.

Но война срещу османлиите ще има — то се усеща във въздуха, Дамян Чардаклийски беше уверен в това. Какво трябва да прави по време на една такава война истинският социалист? Дядото неведнъж беше казвал, че интересите на балканските народи изискват сдружаването им в балканска демократична федеративна република. Европейската и вътрешната буржоазия готвят престъпни планове за още по-пълно икономическо и политическо господство над балканските страни…

Имаше обаче нещо смущаващо: националният въпрос на Балканите е неразрешен, османското потисничество не може да бъде търпяно повече — и така мислеха всички честни българи — всички, с които Дамян Чардаклийски бе говорил. Как тогава ще бъде осъществена балканска демократична федеративна република, когато великите сили нямат интерес на Балканите да се образува една силна държава?

Миналата година в клуба, като спориха по този въпрос, някой каза, че балканският пролетариат, воден от социалдемократическите партии, ще застави буржоазията да образува балканска федерация. Друг му отвърна, че това е утопия, социалдемократическите партии в този „балкански регион“ са още малобройни, пролетариатът не е така организиран, че да влияе на големите политически събития, и освен това буржоазнодемократическите революции тук още не са изиграли своята роля…

След споровете в клуба, след дългите и предълги разговори с колеги в учителските стаи по селските училища и със селяни по най-различни поводи той всяка година очакваше поредния партиен конгрес като откровение. Конгресите ставаха обикновено през летните месеци. Но сега за Деветнадесетия конгрес още не бе обявено кога ще се състои и дали ще е пак в столицата. И в Търново не бяха получили писмо за конгреса…

Труден е, заплетен и труден е пътят на Дамян Чардаклийски по тесните калдъръмени улички.

А в стария град, в закътаните дворчета, които с педя можеш да измериш, вече пукаха първите пъпки на люляка и скърцаха почернелите черчевета — невидими ръце разтваряха прозорчетата, за да навлезе в тях дъхът на закъснялата пролет.