Димитър Мантов
Зъбато слънце (12)

5.

Герджика защо стърчи до огнището?

А, да, донесе му яденето. И му каза какво говорели ония долу, в кръчмата. Корабът заседна на подводна скала, а мишките едва сега се сетиха, че капитанът и ония „от горната палуба“ ги водеха в погрешна посока.

Но ония, „от горната палуба“, са виновни не само пред „широките народни маси“, виновни са и един пред друг — за взаимните лъжи, измами, подлости и най-вече за неспазването на „правилата на играта“, които тук, на Балканите, изглежда, никога няма да бъдат прилагани.

— Правила на играта, ха! — високо произнесе той и Герджика трепна:

— Какво рече, ефендимис?

— Нищо, нищо — усмихна се д-р Стоянович, както седеше по турски, с подвити крака в края на миндера.

Помисли си какво ли ще отговори Герджика, ако го запита за нещо „философски абстрактно“.

И заговори на оня турски, който бе учил в Цариград и който караше Герджика да го гледа с още по-голямо уважение, защото така приказваха само големите аги.

— Какво ще кажеш, Герджикоолу, за свободата и може ли да има между хората равенство и братство?

— Хуриет, адалет, мусават… — като всеки недочуващ високо повтори старецът.

Той още продължаваше да стои до огнището, съвсем близо до вратата, а д-р Стоянович не се досещаше да го покани да седне. И оттам, с ръка на гърдите, като истински уважаващ господаря си гавазин, той стори темане.

— Не е за моя акъл, ефендимис, туй, което ме питаш. Всеки не е достоен за свобода, макар че като се раждаме, всички сме еднакви…

— Чакай, чакай — оживи се д-р Стоянович. — Ти като че ли си чел Русо! — Той разтвори малкото томче, което бе прелиствал следобеда, и от френски преведе направо на турски: — „Човек се ражда свободен, но навсякъде е във вериги. Свободен се мисли господарят на другите, но той е повече роб, отколкото те.“

— Туй трябва чорбаджия да го е писал…

— Защо?

— Оправдава се… Вързаният човек не може никому да стори зло. Има някои, гдето вдигат гюрултия — ръцете ми, казва, са свързани, защо се оплаквате от мен? А пък те са вързани с копринен конец…

Д-р Стоянович чак се приповдигна от миндера. Не можеше да схване какво му говори старият турчин, първи път го чуваше да изрича иносказателни слова, знаеше го само като ловджия, глава на многолюдно семейство — имаше вече правнуци. Как се бяха появили в него такива мисли — за прехвърлянето на вината, за отговорността… Да, наистина отношенията на хората са отношения на прехвърляне на вината. Никой не желае да се признае за виновен, всеки търси някакво оправдание. Светът се крепи на условности и една от тях е, че от двама души — единият, от многото — един или неколцина ще трябва да отговарят за неясното бъдеще — дали ще стане онова, на което всички се надяват… Или за миналото, с всичките му тежести, недомислия и неразбории — кой е виновен, че е станало тъкмо така, а не някак по-добре или много добре? И ако се намери някой да каже: „Доверете ми се, откажете се от своето собствено «Аз», приемете безличното «Ние» — АЗЪТ съм само Аз, и Аз ви обещавам благоденствие, душевно спокойствие, безметежно битие. Ако не ви го осигуря — разпнете ме. Но ако всичко се сбъдне така, както ви казвам — тогава ще викате «осанна!» и ще паднете в нозете ми, отрекли своята воля, притихнали като безсловесни твари…“.

— Ефендимис, лошо ли ти е? — долетя отнякъде гласът на Герджика.

— Дай ми малко вода, Герджик…

Старецът се огледа за голямата стомна, която всяка заран пълнеше със студена вода от кладенчето в близкото дере, но първо видя празното шише, което снощи бе донесъл пълно със сливовица.

Той нищо не каза, само поклати глава, намери стомната и я подаде на „Истояна“. Герджика по свой начин беше привързан към него — рядко го беше виждал и винаги му се струваше, че този човек ще свърши зле. Очите му го издаваха — очи, които блуждаят. И заради това свое предчувствие, заради добрините, които „чорбаджията“ му правеше, като му осигуряваше старините, той сега се грижеше за него като за близък човек.

Д-р Стоянович не пи от стомната. Напълни шепа и си наплиска лицето — така, както седеше по турски на дивана. Старецът отиде при него, взе стомната, за да му полее.

Д-р Стоянович го погледна усмихнат, подложи шепи, но този път не плисна водата към лицето си. Притискаше шепите си със стиснати пръсти, мъчеше се да задържи колкото може по-дълго време водата — но капките неуловимо изтичаха и водата все намаляваше и намаляваше, докато по пръстите и дланите му остана само влага.

И със замъглено съзнание, с мисли, заплетени от онова, което вече няколко дни безредно четеше — библията, Русо, Доде и Шекспир, той се запита сам: Кой може да задържи дните ни да не си отиват? Не изтичат ли и те така? Колкото повече се стремим да спрем времето, толкова по-бързо то отлита и ни приближава към Смъртта…

 

 

Но на сутринта в съзнанието му нямаше и следа от снощните мисли, есенният ден бе ясен и топъл, с прохладен ветрец, който тихичко свличаше сухите листи от клоните, и д-р Стоянович посрещна Герджика с думите:

— Ходи ли ти се до Търново?

— Щом трябва, ефендимис…

— Ще предадеш много важно писмо на една госпожа. Лично на нея, на никой друг! Ако я няма, ще го върнеш.

— Разбрах, ефендимис…

— Ето ти пари. На това листче съм написал какво да вземеш. Всеки бакалин ще го разбере.

— Кога да тръгна, ефендимис?

— Още сега!

Д-р Стоянович сам се учуди на желанието си — онова, което две седмици се бе колебал да направи, сега искаше да стане колкото може по-скоро…

 

 

… Като охлювите — едни залепнали за листата, други запъплили към края на гората.

Охлювът носи всичко на себе си… и в себе си.

Да пъплиш едва-едва и все пак да стигнеш там, където си решил да отидеш…

Да потискаш в себе си болката, която сам си си причинил — и в движението към една малка светла точка, която измисляш, да не се чувстваш толкова самотен, толкова отчаян…

 

 

… Както в мига на залеза, когато всякаква светлина бавно угасва; както в оня ден, когато разбра, че тя е заминала, без да му се обади.

(Но това беше много отдавна — преди повече от десет години. А сега сама го търсеше — беше му изпратила писмо до министерството, тъкмо когато той, подал оставка, оформяше с документи „де факто“ своя развод — оставяше на жена си половината от имотите си, осигуряваше я за два живота и стягаше куфарите си за тук. Интересно, и жена му, и тя бяха Елеонори, само че на жена си той никога не казваше Нора, наричаше я с пълното й име или въобще без име, само с едно „ма шер“.)

Къде бе потулил писмото?

Скри го не за друго, а за да не си спомня за нея. Бягаше от всичко, от всякакви ангажименти.

… Някога я бе обичал — и не скри от нея това. Дори се опита да й обясни защо, но от обяснението му нищо не излезе. Не можеше да каже, че се е възхитил от ума й. Тя не беше и блестяща красавица — красивите жени привличат и плашат едновременно — предчувстваме, че дълго не можем да ги задържим. По-скоро го бе привлякло в нея закачливият, игрив характер, внезапната доверчивост и внезапното отдалечаване — пеперуда, която радва с капризния си бяг, едно пъстро видение, едно слънчево петно, което може да те заслепи за миг и после, когато изчезне, дълго да го чакаш, да страдаш и да чакаш…

Но за всичко това се иска да бъдеш великодушен, да можеш да прощаваш чуждите грешки и слабости, а не да злорадстваш от тях.

Писмото й издаваше голяма тревога, страх от бъдещето и от нещо, което тя искаше „на всяка цена да довери“. Припомни си — бе го сложил в папката с документи. Отиде, отвори по-малкия куфар и го взе. Ето…

Без обръщение, само отгоре бе отбелязала „Велико Търново“.

Останах съвсем сама.

Имам нужда от теб!

Обичам, затова съм смела… и ще ти кажа още много, много неща, за които ти никога не си подозирал.

Пиши и аз ще дойда!

Но от София той не й се обади. Прекалено много бе зает със себе си. А и предполагаше какво е станало — знаеше, че мъжът й е умрял — ходил като държавен доставчик на Южния фронт, там заболял от холера. Когато се запознаха, тя беше „към тридесетте“, сега е „някъде между тридесет и четиридесет години“. Нямаше деца, нямаше братя и сестри, а майка й и баща й бяха починали отдавна. В София покойният й съпруг беше купил голяма, богато наредена къща. Но това беше още преди войните — толкова отдавна…

 

 

В столицата едва зачеваше „великосветски живот“. Придворната дама г-жа Мария Петрова-Чомакова всеки четвъртък канеше в дома си млади чуждестранни и по някой от нашите дипломати. Говореше се на изискан френски — за музика, литература и живопис.

Домакинята сама беше „художница“ — рисуваше романтични замъци, езера с ладии и алпийски къщички.

Г-жа Султана Рачо Петрова всяка събота вечер събираше легационни чиновници, надеждни български политици от младото поколение, с европейско образование. Там човек можеше да научи последните дворцови новини, да послуша музика в концертната зала — френски и руски дуети и терцети, изпълнявани от г-жа Петрова и двете й дъщери, акомпанирани от г-жа Мара Черен.

В сравнение с тези дами, с кръговете около тих, амбицията на „търновлийката“ (която говореше един колежански френски и имаше два семестъра в Париж) да покаже блясък означаваше всъщност да покаже само богатството си и нищо повече. И софийските висши кръгове не закъсняха да й отмъстят — един добре подготвен скандал с някакъв млад австрийски дипломат, който бе раздухан по вестниците. И „Елеонора Търновска“, както насмешливо я наричаха, сама се оттегли — отиде си в старата столица, където можеше да бъде първа в града.

Тогава д-р Стоянович, пренебрегнат от „търновлийката“, бе ехидствал — така й се пада, чукнаха я по носа, да си върви там, при оня търговски тулуп и да гледа завоите на Янтра…

 

 

Сега я викаше.

Ще дойде — беше уверен той, — щом първа протяга ръка, ще дойде. Но защо се бави? Вече мръква… Един ден е достатъчен на Герджика да отиде с коня и да се върне.

Нощта настъпи, а по пътя откъм селото не се появяваше никой…

На другия ден, към обед, когато д-р Стоянович тършуваше из долапите в долния кат за ядене и беше изпил на гладен стомах доста ракия, по пътя откъм селото се разнесе ритмично пеене на звънчета.

През тоя звън прокънтяха копита, чу се познат глас и като отвори тежката врата, той видя как Герджика лети към кулата да изпревари файтона, който едва се бе показал на стръмнината.

Конят се изправи на задни крака и размаха предни копита в поздрав към „чорбаджията“ — така някога, на млади години, Герджика бе правил „селям“ на последния бей-владетел на кулата.

Д-р Стоянович махна с ръка, усмихна се доволно.

Файтонът приближаваше, звънчетата се чуваха още по-силно.

Вече се виждаше женска фигура над сгънатия гюрук — беше тя, съвсем сама, с някаква особена висока шапка.

Преди години той би затичал, би размахал ръце съвсем като хлапак — така го бе замаяла тогава. Сега хладнокръвно чакаше файтонът да спре при кулата. Дори имаше време да огледа тоалета си — беше в спортния костюм от шотландско каре, с който пристигна. Трябваше само да попритегне възела на вратовръзката и да приглади с ръце косите си.

Файтонджията опъна няколко камшика по широките гърбове на конете, за да вземат на един дъх последната стръмнина — и само след няколко минути се разнесе едно силно „тпру-у-у!“.

Нора се изправи във файтона — тънка, стройна като момиче, с малък, стегнат бюст. Беше с брич и жакет на амазонка, с кокетни жълти ботушки и малък бич в ръка. Над завитите в черен кок коси бе кацнала тъмнозелена шапка, която приличаше на шапките на швейцарските алпийски стрелци, но много по-висока, с вдигната платнена козирка и с перо от глухар отстрани.

„Специален тоалет за изоставени бейски кули“ — усмихна се в себе си той и от тоя миг го завладя иронично настроение към предстоящото „приключение“, което сам бе предизвикал.

— Мадам — церемониално се поклони той и й предложи ръка, — един отшелник ви очаква с разтуптяно сърце…

— Идвам да ви изгоня от вашето имение и да се настаня като рицар-разбойник!

Тя опря пръсти в дланта му и грациозно скочи от горното стъпало. Простря ръце, завъртя се и с висок звънлив глас възкликна:

— Господи, колко е хубаво тук! — и като се обърна към него, престорено сърдито рече: — И се канехте да запазите цялата тази красота само за себе си! На всичко отгоре се наричате отшелник!

— Нали знаете, че няма манастир на лошо място…

Оглеждаше я внимателно и забеляза сенките под очите й, които пудрата не бе успяла да прикрие, видя и колко нервни са пръстите й — малкият бич минаваше от едната ръка в другата, а раменете й играеха от някакъв напрегнат вътрешен ритъм.

— Плати на файтонджията и го нахрани — нареди д-р Стоянович на Герджика. — Няма да трябва повече, нека се връща.

— Но аз… — обади се Нора колебливо.

— Ще ви предоставя цял етаж, въпреки че с това ще накърня репутацията си на отшелник — усмихна се той и й предложи ръка.

Тя го улови за лакътя. Беше смутена. Но той я погледна и тя усети някогашното нямо обожаване, с което я гледаше.

— Ще бъда доброволна пленница…

В гласа й нямаше нищо театрално, по-скоро едно внезапно доверяване и едно удивление от самата себе си — че е способна на такава постъпка.

 

 

Герджика бе изпълнил всичко съвсем точно — и освен госпожата бе докарал с файтона два големи сандъка — единия с мезелъци от най-голямата търновска бакалия, другия с напитките, купувани по списъка, който чорбаджията му беше дал.

В единия край на приземния етаж бе издълбан дълбок кладенец — водата му не беше вкусна, но затова пък много студена.

Д-р Стоянович сам се зае с „галавечерята“. Сети се най-напред да постави в дървената кофа няколко бутилки шампанско и да я спусне на самото дъно.

Той разтваряше пакетите с ядене и като момък, почувствал се за пръв път без опекунство, с нескривано удоволствие нареждаше масата — едри гръцки маслини, испански консерви с аншоа и сардела, луканка, горнооряховски суджук и пастърма, цяла пита кашкавал и дори едно бурканче чер хайвер.

Герджика раздухваше огъня в голямото огнище, Нора седеше на миндера и слушаше накъсания монолог на домакина.

— Така… суджука ще затоплим на дилаф върху въглените… този хляб е пресен… но има от стария, него ще припека за хайвера… А утре в кръчмата ще ни сготвят кокоша яхния и кокоша чорба по селски, от цяло пиле… Как не се сетих! Долу има един буркан с мариновани гъби, тъкмо за ракията!

Не нареди на стария гавазин да го донесе, а сам се спусна по каменната стълба.

Върна се не само с буркана гъби, но и с шише сливова ракия.

Герджика с едно темане си отиде долу и когато чашите бяха пълни, д-р Стоянович тържествено покани гостенката си:

— Мадам, гонгът вече би за този късен български обед, който е всъщност французки по време… Моля!

Нора само се усмихна — бе съвсем притихнала, кротка, под властта на особеното чувство на уют, което я бе обзело още като влезе в миндерлията стая. Разгорелият се огън хвърляше жълти отблясъци, есенният ден проникваше с разсеяна светлина през високите прозорчета и всичко, което ставаше с нея, й се струваше като нещо нереално.

Д-р Стоянович й подаде едната чаша. Тя отиде при него, пое чашата — пръстите им се докоснаха и бързо се отдалечиха. Тя го погледна с чист, ясен поглед и тихичко рече:

— За твое здраве, Етиѐн… За наше здраве!

— И за всичко онова, което ни сближава! — също тъй тихо каза той, сепнат от нейното интимно „ти“ и от обръщението „Етиен“. Никой не го беше наричал така…

 

 

… И никоя жена не беше така потръпвала в ръцете му.

Тя като че търсеше защита от нещо, което иска да я унищожи, но след такива мигове идваше някакво особено опомняне и гласът й почваше да звучи заповеднически. Думите нямаха никакво значение. Звуците бяха всичко — те изразяваха и болка, и сладост, и забрава, и внезапно сепване, което бързо преминаваше в опиянение…

 

 

— Трябваше отдавна да се разделиш с жена си.

— Да… Но човек свиква с лошото като с хроническо заболяване.

— Вие сте толкова различни!

— И все пак, изглежда, сме имали нещо общо, за да се търпим толкова години…

— Не виждам какво може да е то. Ние, жените, обичаме онези мъже, които сами се уважават. А ти може би прекалено много се издигаш в собствените си очи… и имаш нужда от обожание… от съвсем малко обожание.

— Никога не съм мислил за това… Но за моя безплоден брак…

— И моят беше безплоден — по моя вина.

— Не говоря за нечия вина. Исках друго да ти кажа — когато двама души непрекъснато си търсят слабостите, неуважението става „принцип“ в отношенията им. Убедих се, че само желанието да се откриват в партньора положителни качества сближава и заздравява отношенията в семейството.

— Да… Толкова често се чуват обвинения — „ти си такъв и такъв“ и „ти си такава и такава“… Но и двамата не сме ли прекалено разсъдъчни? Етиѐн…

— Не сме, никак не сме…

 

 

Кокошата яхния беше толкова вкусна, че Нора се смееше на лакомията си. Йончо Кръчмарина бе изпратил една дамаджана памидово вино — тънко, пивко, с разхлаждаща тръпчива жилка.

Пиеха от една голяма чаша, подред, така не можеше да се разбере кой колко изпива, и той се учудваше, че тя пие почти наравно с него. Но имаше много неща, които вече втори ден го удивляваха, и по-добре бе да приема всичко като едно „естествено състояние“ — така си казваше сам.

— Искаш ли малко да излезем? — попита я той.

— Защо?

— Питаш като дете — засмя се той, — на такива въпроси най-трудно се отговаря.

— Етиѐн… толкова ми е хубаво тук… ела… ела ми кажи какво нещо е любовта!

— Ти ми кажи!

— Не, ти! Ти си толкова умен… Никога няма да ми омръзнеш.

— Още е рано да си омръзваме един на друг… Но ти ме питаш като на изпит — и аз ще ти отговоря като добросъвестен студент, с цитати на авторитети… Например Хайне, който казва, че любовта е „зъбобол в сърцето“.

— Да? — учудено изви глас тя. — Не ми харесва… Не те питах за чужди мнения, а ти какво чувстваш!

Тя го гледаше с очакване и той, внезапно отрезнял, осъзна, че нищо не може да отговори.

— … Тогава аз ще ти кажа, защото го изпитвам за пръв път… Не се усмихвай! Още в онова писмо ти казах, че любовта ми дава смелост. Любовта е… нещо, което не може да се скрие, аз поне не мога да я скрия. И не мисля само за себе си, даже забравям за себе си… и ми се иска никога да не се разделяме!

И го прегърна силно.

 

 

И все пак излязоха да се разходят.

Вън ги посрещна замислен есенен ден, с бледо, тъжно слънце, което светеше, но не топлеше.

Беше тихо.

До кулата растеше стара липа — листите й бяха окапали и слабият ветрец едва-едва раздвижваше оголените клони.

Дълбоко спокойствие обгръщаше всичко — гористите склонове, синкавите вериги на планината, небето със сиво-бели, надвиснали като гроздове облаци.

Те вървяха през поляната към притихналата гора и сами бяха притихнали, заловени за ръце като деца.

Гората се разтвори пред тях с един широк коловоз, целия засипан с окапала шума.

 

 

Като се върнаха в миндерлията стая, седнаха на трикраки столчета край огнището и той започна да й говори за последните години от своя живот.

В правилата на доброто възпитание (така го бяха учили в колежа, така сам той в Париж се бе доусъвършенствал) влизаше изискването „да се правят жестове“ — от дребния „пурбоар“, просташки наричан в Ориента „бакшиш“, до благодеяния, които оставят тайни следи.

Богат адвокат, французин по дух и маниери — както го бе характеризирал един вестник по повод участието му като защитник в някакъв шумен процес, той живееше с широка ръка и обичаше „да помага на страдающите и нещастните“ (негов израз).

Изглежда, не бе забелязал много подробности — а и да ги бе забелязвал, те не биха го заинтригували тогава.

Когато си с добро обществено положение, към тебе по най-различни начини се присламчват хора, които искат на всяка цена да ти станат приятели — а всъщност користта им е едва прикрита. Затова в зрялата възраст всяко ново познанство носи нови рискове. Най-добре е да се върнеш към приятелите си от младите години, тогава, когато материалните интереси не са определящи в отношенията между хората, или поне не така, както се проявяват по-късно, когато животът с вечните си нужди изкривява характерите…

Но неговите приятели от онова време бяха пръснати из Турската империя и в цяла Франция — само си пращаха новогодишни честитки…

Всичко това той й разказваше безстрастно, с хладен глас. И наистина в тия минути онази промяна, която беше станала с него за близо три десетилетия — и за която говореше, като че ли четеше съдебен протокол — на самия него му звучеше като разказ за чужд живот.

(Толкова ли много се беше отдалечил сам от себе си? Или вече собственият му живот така му е опротивял, че изминатият път го отвращаваше?)

Нора мълчаливо го слушаше — тя беше добър слушател, не задаваше въпроси, а в същото време погледът й излъчваше разбиране и съчувствие.

И той продължи да говори — вече за това, как бе направил голямата кариера, заради която толкова много хора му завиждаха. Цял живот се бе мъчил да бъде независим, партийните борби го изпълваха с отвращение, партизанщината е най-голямата язва на страната. Като дойде на власт една партия или няколко „коалирани“ партии, цялата администрация се сменя — от президент-министъра до селските пъдари. И докато са на власт, лозунгът им е един: „Да грабим колкото можем повече, за да имаме после, когато сме в опозиция“. Истинска мръсотия! А уж живеем в Европа, уж имаме хора, които са чели Русо и Монтескьо. Дори в Турската империя е било по-добре — там унищожавали пашите и везирите само когато ги обвинявали в антидържавно престъпление, а не като у нас — само за това, че си в еди-коя си партия или дори в еди-коя си „тайфа“, а не в друга…

Започна да й разказва и за Начевич — че не е такъв, какъвто го смятат, че е един дълбоко нещастен човек. През тринадесета година, след първия погром, дворецът се сети за него — и той, шестдесет и осем годишният пенсионер, отиде в Цариград да търси разбирателство с турското правителство — там имаше стари приятели. Начевич живеел съвсем усамотено, само всеки петък у него се събирал един кръжец от близки хора. Той, д-р Стоянович, не бил в този кръжец, но от време на време посещавал стария политик. За него Начевич си оставал загадка… Не, не е Велзевул, както го наричат враговете му и както самият той веднъж се бе назовал пред него. Виновен ли е, че като момче двама йезуитски свещеници са го отвели от семейството му и са го тикнали по път, избран от тях? Може би Начевич едва в старостта си е разбрал, че е живял всъщност един чужд живот, че едва в последните си дни може да прояви своето собствено „аз“ — и той пишел морализаторски статии в младежкия християнски печат. Живеел само с пенсията си и в деня на получаването й при него се струпвали различни попове — православни, католически, понякога дори протестантски, всички молели за благотворителни цели и той им раздавал половината от онова, което получавал, за да преживее до следващия месец в оскъдица.

(Но защо й разказваше всичко това? Какво я интересуваше нея някакъв стар, забравен политик? Той добре съзнаваше, че през цялото време не може да се освободи от преценката на Начевич за него „вие сте блестяща посредственост“ — и тъкмо това би искал с някого да сподели, да се оправдае, че, напротив — той има изключителни качества, но това изостанало българско общество, тия мръсни нашенски нрави са виновни, загдето не може да покаже на какво е способен. Да, той няма никаква вина… И никак не е посредствен…)

При онзи съдбоносен разговор с Начевич той го излъга, че има „девиз“ — тогава бе импровизирал, припомнил си бе казаното от младия Славейков („Всичко е сън в съня…“).

В ония години позираше и пред себе си — имаше нужда от „красиви думи и красиви жестове“ — а сега навсякъде търсеше свещената голота на истината. (Чий беше този израз?)

Сън в съня… Всичко е илюзия, игра на сенки, променливи ветрове, стъпки, които се отдалечават… и отиват в Нищото.

 

 

Тя едва дочака той да спре да говори и на свой ред започна с онова, което я измъчваше — операцията, която й предстои. Още преди войните в Париж й направили операция на доброкачествен тумор в гърдите. Сега не чувствала никакви болки, но лекарите й казвали, че мястото тогава не било изчистено добре и трябва да отиде колкото може по-скоро в Париж, при същия хирург — един от най-добрите парижки хирурзи. Операцията не е много болезнена, но сега, когато е съвсем сама, тя няма с кого да споделя всичко това и най-важното — Търново й омръзнало, тия войни изтормозиха всички, а тя е много богата, мъжът й като предвидлив човек бе вложил по-голямата част от парите си в швейцарски банки.

— По-скоро двамата да заминем за Париж!

Той я изслуша, без да я прекъсва.

Усещаше как нещо в него умира… И последната заблуда се разсейваше — думите за голяма обич, трескавите прегръдки.

— Кажи, нали ще дойдеш с мен?

Той да отиде с нея, а не тя да бъде с него.

Ето, това вече е брейкдаун, за това говореше Радко Радославов — най-напред лъжливо бягство, после лъжлива обич.

Прекършване, пречупване… без искрица светлина пред тебе, без мисъл как ще живее сега…

Нора повече не го попита дали ще тръгне с нея — бе разбрала, че този разговор приключва всичко между тях и че трябва колкото може по-скоро да си върви.

По-скоро, още днес, още сега!

Грабна вълнения си жакет и затича надолу по стълбата.

 

 

През тази нощ, съвсем сам в миндерлията стая, той сънува един от натрапчивите си сънища, след които се събуждаше с разтуптяно сърце — бягаше през угари и стърнища, препъваше се в някакви сухи буци и чуваше запъхтяното се дишане; ловеше се в хлъзгави стебла, с всички сили се държеше в тях, за да не падне в зиналите под него пропасти…

На сутринта сам си направи голямо горчиво кафе и като се качи на най-горния кат на кулата, съвсем делово започна да разглежда поставените в прорезите пушки.

Три белгийски — различни калибри „Пипер“, две „Круп“ и любимата му френска пушка — лека, с красиво изрязан приклад — той се сепна, като се сети, че я наричат „Сент-Етиѐн“.

Стоян беше станал Стефан, Стефан — Етиѐн… Логиката на Нора.

Логика?

Защо винаги търси логика в този объркан живот? Държави с вековно минало се сгромолясаха, цели народи се гърчат в агония, а той иска да прилага формули от древноримското право…

И пак посегна към „Сент-Етиѐн“ — неговия ловджийски талисман.

 

 

Привечер по пътя откъм селото се появиха двама души и той взе една от пушките.

Знаеше, че нито една сачма няма да стигне до тях, но нали бе решил никого да не пусне при себе си. Спокойно насочи пушката и стреля два пъти подред.

Да се махат, да си вървят там, откъдето са дошли, да го оставят на мира!

 

 

Но бай Михал нямаше никакво намерение да си отива. Беше тръгнал от другия край на окръга, за да се срещне с д-р Стоянович — като стари познати, като хора, които винаги взаимно са се уважавали. И това, че докторът стреля към него, никак не го засегна. Побъркал се е човекът. А той дойде тук не само на гости, ами и на лов — отдавна не бе идвал в Балкана. Омръзнаха му доловете и стърнищата в равнината.

Бе повел и Савичката — да забрави поне за малко земетресенията и да се поразтършува отново като иманяр, нали толкова години бълнуваше за богатството на Бойчо войвода.

Като изтрещяха двата изстрела от кулата, Савичката мигом залегна, скри си главата в изсушената трева и завика:

— Лягай, Михале, че ни избиха!

— Ами! До утре да стреля, нищо няма да ни направи. Я по-добре ставай да насъберем съчки за огън. Тук ще нощуваме.

— Ще има земетресение, Михале…

— Ти си по земетресенията. Аз ще спя.

 

 

На огъня припекоха сланина, пийнаха ракия, после разкършиха една варена кокошка — хапнаха добре и тъкмо се канеха да лягат на насъбраната шума, завити в кожусите си, откъм кулата пак се разнесе изстрел.

— Оня съвсем се е побъркал — като се привдигна на лакът, презрително рече бай Михал.

А той пристигна да излее пред доктора душата си — всички ония огорчения, които военните години бяха натрупали в него. Чак в София го търси за това, оттам разбра, че е дошел тук „в дълга отпуска“.

Какво си мислят тия големци? Че като избягат от София, ще се скрият от хората ли?

Ето какво направи „висшето ръководство на нацията“, за което д-р Стоянович му беше говорил в Одрин.

Каква полза, че от това „ръководство“ ще се потърси отговорност? Закараха България в кьорсокак, всичко объркаха (а в същото време техните собствени работи вървяха великолепно, напълниха си джобовете) — и сега пак чичо ще опъва каиша.

Откак бай Михал помнеше, никой управник не бе пострадал, като паднеше от власт — гарван гарвану око не вади, тия, които са горе, знаят, че всеки от тях може да отиде долу, и затова вземат мерки падането да не е чак толкова болезнено.

Какво още му бе казал в Одрин д-р Стоянович?

Не беше ли пак за нацията?

Позамисли се малко, припомни си точно думите му: „Съдбата на нацията е сборно понятие“.

И тук докторът грешеше.

„Сборно понятие“ — та това означава да сложим в един кюп жалейките по селските порти и новите търговски фирми по градските чаршии, напукания царевичен хляб и белите франзели…

Остава само д-р Стоянович да нарече всички, които не са „от голямото добрутро“, балкански субекти — демек втора категория хора.

На бай Михал вече му е ясно какво означава „балкански субект“.

Така е, като започнат управниците в една държава да делят хората на категории и себе си да поставят над всички.

(За жълтицата, която дължеше на света Марина, той се стараеше да не мисли, при все че и тя му се мярна в ума. Какво да се прави — тихо въздъхна той, — има неща, които сам си знаеш най-добре, тях на никого не можеш да обясниш, защото всеки човек е цял свят, когато е проумял това и си е създал закони, които, без някой да го задължава, самичък си налага…)

Ала не за себе си мислеше сега бай Михал, а за онова, което бе залюляло цяла България — пък в тая България някъде и той със семейството си има свое кътче.

Усеща бай Михал земетресенията, които ще станат — и то не като Савичката, кога играе земята, а когато тръпнат душите на хората, когато се събира сила, която може цяла държава да събори.

(Осемнадесет години по-късно, когато парализиран накара сина си да повика двамата му племенници и те, тримата, го понесоха на ръце към училището, за да гласува за опозиционния кандидат, той пак бе изпълнен от същото чувство — да се чуе думата му, да разберат големците, че народа не можеш да излъжеш — все ще се намери някой да ти каже истината в очите…)

През дните, когато се готвеше за срещата с д-р Стоянович, той бе съчинил цяла обвинителна реч — като не може да я произнесе в Народното събрание, поне да я каже пред един от хората, които бяха объркали съдбините на България.

Сега, край огъня, той забрави онова, което бе наумил, бе останал в съзнанието му само един вик на болка и огорчение:

— Какво правите бре, хора! Провалихте България! Ние се мъчим селото да управляваме като държава, а вие държавата управлявате, като че ли е някакво село…

Откъм кулата прокънтя още един изстрел и той се отпусна на постелята от суха шума със затаена ругатня и с мисълта, че все ще намери къде да каже какво мисли.