Джак Чокър
Медуза: Мръвка за тигъра (7)

Пета глава
Дружеска раздумка със СН

Работата ми наистина се оказа лесна, както се опита да ме убеди и Чин. Все пак машини вършеха най-тежкото и досадното, а ние само ги наглеждахме и проверявахме навсякъде след тях в пътническите вагони, бусовете и командните кабини. Налагаше се да си отваряме очите, просто защото хората от край време имат неприятния навик да напъхват и изпускат разни нещица на невероятни места, където програмата на роботите не предвиждаше дори да надничат, камо ли да чистят. Колко пъти и аз съм бил виновен за такова дребно безобразие, ей така, от мързел! Скоро вече си мислех, че ще е много възпитателно, ако всеки прекарва по два-три месеца в чистене на влакове, преди да го допуснат в тях като пътник…

Чин тръпнеше от щастие, че най-после има приятел, на когото да се опира, ето защо присъствието й ми доставяше по-скоро удоволствие, а не неудобство. В същото време тя гореше от нетърпение да се включим в развлеченията на гилдията, затова използваше цялото ни свободно време да ме разкарва из града, за да опозная всички тукашни възможности човек да се поотпусне.

Сивата падина имаше много смислена подредба; трябваше да призная това, щом свикнах с града. А момичето ме уверяваше, че човешките средища на Медуза си приличат, дори и построените над повърхността. Всичко се сглобяваше от типови елементи, което позволяваше едва ли не безкрайни промени, и то без излишни неудобства.

Местният театър беше чудесно оборудван технически, макар че мелодраматичният бълвоч, примесен с пропаганда за дълга към Държавата, скоро писваше. Затова пък човек можеше да порови в огромната електронна библиотека, да си изкара на екрана в спалното каквото си ще и дори да си поръча разпечатка срещу съвсем скромна сума. Тук наблягаха повече на техниката и практическите наръчници, имаше обаче забележима оскъдица на заглавия от политологията и художествената проза. Напълно разбирах властниците — не искаха да „опорочават“ невинните съзнания на обикновените хора.

Затова пък в галериите нямаше почти никаква цензура. Някои от най-великите шедьоври в човешката история се оказваха достъпни за всички. (Нищо чудно впрочем, защото бяха откраднати от музеите на Конфедерацията и се съхраняваха тук временно). А на местните саморасляци — доста многобройни — бе разрешено да правят каквото си поискат, стига да не засягат политиката в творбите си.

Музиката също беше на почит, изпълнявана дори и от внушителен симфоничен оркестър (при това не единственият на планетата, както научих). Очароваха ме с интерпретации на невероятни произведения от далечното минало на човечеството, но не пренебрегваха и съвременни експерименти. Трябва да призная, че когато виждах живи хора да се занимават с музика, ми беше несравнимо по-приятно, отколкото да слушам безупречните и бездушни „творби“ на компютърни синтезатори в Конфедерацията. Между другото, музикантите бяха обособени в своя гилдия, ръководена от жена, която според мълвата дошла доброволно на Медуза. Била ненадминат експерт в тази област, а и сама свирела — абсолютна отживелица за цивилизованите светове. Познавала Тейлънт Ипсир и се преселила тук по негова покана. Не устояла на изкусителното предложение да подхване достъпна за всички, „първобитна“ музикална програма из цяла една планета…

И в нашето общежитие не забравяха, че човек има нужда от разтуха, ето защо можехме да ползваме общите за гилдията спортни салони и игрища. Имаше отбори по какво ли не, съперничещи си и във вътрешни първенства, и в състезания между гилдиите. Така хората хем общуваха независимо от ранга си, хем се поддържаха в отлична форма.

Всъщност единствената гилдия, която не участваше в общите турнири, беше СН. Дочух, че по едно време и те опитали да се включат, за да внушат на населението, че имат тъй да се каже човешко лице, но напъните им се издънили с гръм и трясък. Как да се отпуснеш и закачаш с хора, които при всяко неправилно според тях отсъждане могат да ти скроят твърде неприятен номер? А дори и за надутите пуяци от СН не ще да е било твърде приятно да печелят всеки мач, колкото и слабо да играят. Затова се отказали скоро, оставайки си затворени сред себеподобни гадняри, надничащи в живота на другите. Местните хора все така се преструваха, че не ги забелязват при среща.

Право да си кажа, докато работех и се развличах в компанията на Чин, почувствах се наистина четиринайсетгодишен, кефех се искрено… но не дотам, че да забравя главната си задача. Налагаше се да скалъпя някакъв план как да отърва Вселената от Тейлънт Ипсир. Почти се бях отказал от останалите си необуздани идеи — а и убийството беше предостатъчно предизвикателство! — заради твърде затегнатия ред в това общество. Властниците можеха да дават приеми за пришълците и да бълват хуманоидни роботи едва ли не в половината сгради на Сивата падина, но аз пак нищичко нямаше да науча.

Всеки ход срещу правителството на Медуза трябваше според мен да се опира на една засега съвсем абстрактна идея. Именно заради повсеместния контрол и строгото спазване на реда с нищичко не бих успял да му навредя, ако не надхитря системата за наблюдение. Значи трябваше да проверя имаше ли нещо вярно в догадката, че жителите на планетата са с абсолютно податливи на съзнателни промени организми. И да измисля как лично аз да се възползвам от скритите в мен приказни способности.

Колко зорко ни следяха научих почти веднага — на ежеседмичните задушевни разговори с отговорника за връзката между СН и нашата гилдия. Искаше от нас да му обясним някой свой лаф или постъпка, често пред всички. Разбрах, че не ни тормози безцелно, а само ни напомня, че е по-благоразумно да си кротуваме.

Към края на третия ми месец на Медуза започнах да забелязвам все по-явните промени и в Чин, и в себе си. Когато я зърнах за пръв път, беше кльощава и плоска, макар и хубавичка. А сега вече се наливаше със стегната плът. Микробите на Уордън реагираха без помайване на моята намеса в живота й. Скорострелно се превръщаше в извънредно съблазнителна жена, всичко си й беше на мястото и точно толкова, колкото трябва. Държеше се така, че не остана дори капчица съмнение и за психическите промени, пришпорени от това бурно развитие.

С мен ставаше горе-долу същото. Трупах жилави мускули, по тялото ми изби гъсто окосмяване и сексуалният глад ме мъчеше все по-силно. Това помагаше на плановете ми, защото престанах да изглеждам на четиринайсет години. С удоволствие щях да се отърва от маската на неопитен срамежливец. Все пак бях малко изнервен. Можех да се престоря на какъв ли не, само че дали щях да изиграя убедително ролята на девствено хлапе, правещо първите си плахи стъпки в плътските удоволствия? За късмет Чин първа подхвана деликатната тема и ме отърва от най-лошите ми опасения.

— Тарин?

— Какво?

— Изпитваш ли… нещо, когато ме гледаш?

Поумувах.

— Ами да, ти си много хубаво момиче и си ми най-добрата приятелка.

— Не те питах за това… Напоследък аз усещам нещо повече, когато те видя. Много е странно, ако разбираш какво искам да кажа.

— Май че те разбирам — отвърнах предпазливо.

— Ъ-ъ… Тарин, ти някога любил ли си се?

Време беше да се стъписам.

— Че аз бях на дванайсет, когато ме арестуваха! — Позапънах се съвсем правдоподобно. — Ами ти?

И тя на свой ред се стресна.

— О, не! За каква ме мислиш? Да не съм момиче за забава?

Засмях се, отидох при нея и я погалих.

— Ей, не се впрягай толкова! Значи и на двамата ще ни е за пръв път.

„Или пък много ни бива в лъжите“ — добавих наум.

Хък-мък, впуснахме се в сексуалните игрички и от психиката ми се смъкна огромен товар. А Чин наистина се оказа свенлива и неопитна. Преживяването беше свежо и неочаквано за нея, а накрая беше възнаградена с такъв радостен и бурен оргазъм, какъвто не бях виждал през живота си!

Следващите няколко дни промяната в държанието й беше поразителна. Изглеждаше несравнимо по-щастлива, със самочувствие, освен това я избиваше на невъздържани прояви на нежност, дори насред работата ни. Понякога се смущавах. Изобщо не бях свикнал с такава привързаност. А ако бъда откровен, винаги съм се смятал за самотник и дори се гордеех, че нямам нужда от никого. Така е с всички в моя занаят.

Често се любехме и това само спояваше още повече връзката ни.

Но да се върна към същинската си мисия — случайно открих обява за клуб на любители на електрониката, подпомаган от гилдията. Веднага станах един от най-активните му членове. Хрумна ми, че е чудесен начин да опозная инженерните принципи, следвани на Медуза, а и имах достъп до нещицата, чрез които евентуално бих се опазил от технологични заплахи, когато му дойде времето.

Само че точно за времето се безпокоях! За три месеца тук дори не се бях подготвил да започна. Цяла пропаст ме делеше от важните хора на планетата, с всеки следващ ден затъвах все повече в тъпото всекидневие на черноработник. Имах знания и инструменти само колкото да си върша работата, нищо повече нямаше да ми се отдаде без някаква рязка и драматична промяна, която обаче самият аз не можех да предизвикам.

Колкото и да е странно, точно от СН ми дадоха желаното ускорение с дружески ритник в задника. С Чин се прибирахме от работа, държахме се за ръце и си прахосвахме времето в празни приказки. Бяхме слезли от буса и пресичахме улицата, когато малко черно возило спря наблизо и човекът вътре се вторачи в нас. Такива коли се срещаха достатъчно рядко, за да буди появата им страх и напрежение, а и как да не забележим зелената униформа на жената зад контролното табло?

Постарахме се да гледаме през нея тъй, сякаш е прозрачна, но служителката на СН излезе от возилото си и се запъти право насреща ни. Спряхме, Чин така се бе вкопчила в ръката ми, че очаквах всеки миг да я откъсне.

— Вие ли сте Тарин Бул? — попита ме полицайката, макар явно да бе знаела кого търси още при тръгването си от управлението.

Кимнах.

— Да, какво има?

— Рутинна проверка. Чин Лу Кор, влезте в спалното и продължете обичайните си занимания. Той ще се прибере само след няколко часа.

— Ама не трябва ли и аз да дойда с него? — възпротиви се моето момиче. — Нали сме двойка и навсякъде…

Я каква била смела, казах си, но побързах да я прекъсна:

— Чин, няма нищо страшно. Ти се прибирай, а като се върна, ще ти разкажа какво е станало.

Тя пусна ръката ми колебливо и за последно се примоли на полицайката само с поглед, но сякаш срещна стена от гладка стомана. Жената се завъртя рязко на пети и тръгна обратно към колата си, аз я последвах, след като целунах лекичко Чин и я погалих по рамото. Когато се вмъкнахме във возилото и се отдалечихме плавно от сектора на гилдията, моето момиче още стоеше безпомощно пред входа на спалното.

За пръв път попадах в такава машинка за лична употреба, откакто ме стовариха на Медуза, затова следях внимателно как кара ченгето. Скоро се убедих, че няма нищо сложно. Колата се задвижваше от електромотор, а се управляваше с малък волан и регулатор за ускорението и спирането. Имаше бутон за включване и изключване, но не и кодова ключалка. Копоите от СН май бяха станали твърде самонадеяни.

Знаех, че ролята ми изисква да изглеждам уплашен до полуда, но просто не успявах да си наложа подобна маска. За пръв път ми се случваше нещо по-необичайно, откакто започнах работа в транспортната гилдия, бях едва ли не щастлив, че поне за момента съм се отървал от еднообразието. Току-виж, изкопча и още полезна информация. Но в едно не се съмнявах — изобщо не ме прибираха за редовна проверка. При такива случаи СН привикваше двойката или цялата семейна група… и никога не пращаха кола за тях.

Минахме през центъра и стигнахме до ниско черно здание, заобиколихме го, завихме наляво и влязохме в гаража, където ченгето спря возилото в определената му ниша. Към него веднага се залепиха автоматични апарати за презареждане и защита от студа. Казах си, че такава поддръжка е задължителна — машините не бяха приспособени към ниските температури като живите същества на Медуза. Имаха нужда от усърдни грижи, за да работят в този мил климат.

— Последвайте ме! — заповяда жената и аз тръгнах с нея към близкия асансьор.

Качихме се два етажа над гаража. Щом вратата се прибра в стената, попаднах сред позната обстановка — май из цялата галактика работните стаи на ченгетата си приличат…

Полицайката докладва на дежурния сержант кого е довела — тъй и не ми се представи, а забелязах, че имаше само една нашивка — после се обърна към мен.

— Дайте си картата!

Връчи я на сержанта. Не можех да изляза оттук, докато не решат, че заслужавам да ме пуснат.

Подминахме бюрото за регистрация и продължихме по коридора, от двете страни на който се редяха множество кабинети с чудати надписи по вратите. Леко настръхнах, когато спряхме пред тази с табела „Отдел за борба с подривни елементи“. Влязохме. Хм, дали не бяха твърде близо до истината? По гърба ми мина неприятна тръпка, щом си напомних, че ако врагът е достатъчно ловък да проникне във военното ти командване, няма нищо чудно да надуши и внедрен агент.

Вратата беше старомодна, с кодова ключалка. Стаята пък се оказа просторна и с впечатляващо обзавеждане — огромно бюро в средата, твърде широко, за да бъде наистина функционално, удобно кресло зад него… и нищо друго. Явно хората, доведени при стопанина на този кабинет, трябваше да стърчат прави пред него, може би дори в стойка „мирно“.

Креслото се завъртя към мен и видях висока, много яка наглед жена, с равнодушно-сурова физиономия на военен. На униформата й се мъдреше не нашивка, а майорски вензел. Брей, порасна ми работата… Да си призная, разтревожих се още повече.

Съпровождащата ме полицайка направи три стегнати крачки към бюрото, изпъна се и отдаде чест.

— Съгласно вашата заповед доведох гражданина Тарин Бул!

Майорката само кимна небрежно.

— Много добре, редник. Свободна сте.

— Слушам!

Редовото ченге се обърна кръгом точно по устав и след миг изчезна от стаята.

Останах насаме с голямата клечка в СН. Доколкото знаех, в Сивата падина имаше само един генерал и двама полковници. Значи стоях поне пред шефка на отдел, ранг 30 или нагоре.

Придадох си смутен вид, но не пропуснах да демонстрирам и любопитството си.

Накрая тя промърмори:

— Ела по-наблизо.

Застанах пред бюрото, на което нямаше почти нищо. Явно кабинетът служеше само за сплашване. Отделът си вършеше истинската работа другаде.

Тя се вторачи в мен и попита:

— Бул, как се чувстваш на Медуза?

Вдигнах рамене.

— По-добре, отколкото щях да съм на доста други места. Няма от какво да се оплача, макар да ми се падна малко скучничка работа.

Тя кимна. Явно не се учудваше, че не се притеснявам особено. От самото начало надуших, че ще си премеря силите с корава професионалистка, но пък нали и аз бях от занаята? Все пак ченгето не пропусна да се захване за издайническата нишка.

— Не се ли уплаши, че беше доведен при нас?

— А трябваше ли? Вие сигурно знаете по-добре от всички останали, че не съм направил нищо лошо.

Успях да предизвикам сянка на усмивка в ъгълчетата на устните й.

— Може и да е така, но я си представи, че те подозираме в нечисти мисли?

— Е, познахте, въртят ми се разни щуротии из главата, ама те изобщо не са страшни за Медуза.

Най-сетне тя си позволи проява на лека изненада. Изглежда беше свикнала да се занимава със съвсем различни хорица. Знам ли… Може би се държах правилно и оправдавах нейните очаквания (седял бях твърде дълго от другата страна на такова бюро, за да не познавам нагласата й) или пък напротив — пораждах все по-силни подозрения у нея. Все пак още бях новак на планетата и едва ли разчиташе да се държа като родените на Медуза.

Изгледа ме замислено.

— Умно момче си. Вече съм готова да допусна, че не си такъв, за какъвто се представяш.

Ето, пак изстрел твърде близо до мишената. Тази дама си разбираше от работата!

— Отскоро съм тук и няма защо да се преструвам — уверих я. — Минал съм обаче през повече разпити и психосеанси, отколкото други хора за целия си живот.

Ченгето въздъхна.

— Уж си на четиринайсет, пък приказваш като четирийсетгодишен… Като опит и лични качества си уникален, признавам. Разбирам, че са те натикали в Диаманта заради политически натиск, но сигурно доста си затруднил властите в Конфедерацията. Просто не са знаели какво да те правят. — Тя помълча и се зачуди на глас: — А ние какво да те правим?

— Че защо не ме оставите да си живуркам на спокойствие? — промърморих, сепнат от странното й отношение. — Забранено ли е да попитам защо ме примъкнахте в управлението?

— Обикновено не позволяваме да ни задават такива въпроси. Само че ти, Тарин Бул, беше доведен при мен не заради някаква твоя простъпка. Всъщност засега си едва ли не образец за примерен гражданин. Но както си приказваме лице в лице, мъчат ме странни догадки. Надушвам у теб нещо… опасно. Я ми кажи, защо и с какво може да си опасен?

Вдигнах рамене и се превърнах в самата невинност.

— Госпожо майор, дори не мога да схвана какво искате от мен. Вярно е, екзекутирах човека, който причини смъртта на баща ми, но с това само възстанових справедливостта. Другите, дето ги стовариха заедно с мен, биха очистили някого ей така, за кеф!

Тя завъртя глава неотстъпчиво.

— Не това ме кара да те подозирам. В теб има нещо… особено. Предполагам, че и психоманипулаторите на Конфедерацията са го открили. Затова са те пратили в Диаманта — веднъж завинаги да се отърват от подобен особняк. Вече си мисля, че и за нас щеше да е по-добре, ако ти бяха избрали друга планета, а не Медуза. — Ченгето пак въздъхна. — Бул, смятай това за предупреждение. Ще ти отделям повечко внимание, не се съмнявай.

— Аз и без това очаквах да следите всяка моя стъпка, щом съм дошъл наскоро.

Тя не отвърна веднага, накрая обаче стигна до същината на разговора.

— Някой опитвал ли се е да подхване с теб раздумка, за която би трябвало да научим непременно?

На това му се казва неочакван въпрос!

— А вие нима не знаете?

— Стига си увъртал! — сопна ми се коравата дама. — Отговори веднага!

— Изобщо не съм искал да ви дразня — уверих я аз. — По-добре от мен схващате, че на Медуза такъв въпрос звучи малко… нелепо.

Вместо да се ядоса повече, тя се укроти. Бях прав, разбира се. Вече бе признала неволно, че системата им съвсем не е толкова безпогрешна, както се опитват да внушават, а и не обхваща всички хора и всяко кътче. Много се зарадвах на възможността да напипам някакво слабо място.

— Добре де… Отговори с „да“ или „не“, това се иска от теб! — изсумтя ченгето.

— Няма такова нещо — успокоих я съвсем искрено. — Не са ме въвличали в никакви приказки извън нормалните дреболии в работата и през свободното време. Госпожо майор, кажете ми по-точно какво ви интересува, за да ви бъда полезен.

— Към някои от стоварените заедно с теб вече се насочиха противници на Държавата — изтърси тя още по-ненадейно. — Всички те бяха разпределени по други градове, само ти остана в Сивата падина, но трябва да знам дали тази зараза не е плъзнала и сред нас. Логично е враговете да направят опит да те привлекат.

— Нито съм чувал за тях, нито някой се е опитвал да ме примами.

Разбира се, не добавих, че съм наясно колко засрамени би трябвало да се чувстват копоите от всемогъщата СН. „Враговете“ явно бяха противници на Ипсир, наложената от него система и все същата Служба за наблюдение. Нищо чудно не намирах в появата им, само че в подложено на толкова строг контрол общество, уж усъвършенствало докрай натрапването на правилата, дори дребен пробив сигурно предизвикваше ужасена шетня. Някой бе прозрял къде са допуснали грешка. Поне на думи онези хора се противопоставяха срещу властите на Медуза и успяваха някак да се изплъзнат на засуканите компютри, следящите устройства и огромните архиви. Значи имаха на своя страна повече от един гений в електрониката. Невероятно обяснение… Оставаше друго, малко по-приемливо — проникнали са вътре в системата. Водачът им беше или сред високопоставените управници, или някой от шефовете на СН.

— Наричат се просто Съпротивата — започна ченгето. — Едва ли са много на брой, но колкото по-стегната и разделена на независими групички е организацията им, толкова по-трудно става да ги спипаме. Щом не са те потърсили, трябва да допуснем, поне засега, че не са проникнали в Сивата падина. — Да, не я бях подценил… — Бул, двамата с партньорката ти искате ли повишение?

Изненада след изненада! Едва потиснах вълнението си. Най-сетне щях да се поразмърдам. Лесно се досетих какво ще последва и подбрах внимателно думите.

— Знаете, че искаме, но каква ще е цената?

Пак тази тънка усмивчица.

— Може да се окаже и прекалено висока. Двама от стоварените с теб вече са мъртви. Единият се присъедини към тях по наша заповед, но се оказа не особено умен и сгафи. Друг им отказа и те бързо-бързо му видяха сметката. А третата жертва се включи в организацията им, направи грешна стъпка и после се опита да се надлъгва с нас. Дадохме я на психотехниците. Имаше учудващо силна психика и несъкрушима воля. Съпротивяваше се до самия печален край. Все пак измъкнахме някои сведения от главата й, но с цената на напълно разбито съзнание. В момента е момиче за забава, с нея разполага управата на града, в който живее. Винаги усмихната, готова да прави каквото се иска от нея — ако й заповядат, ще духа на магнебус или ще си отреже носа… Само дето не може да се каже, че я осеняват кой знае какви мисли напоследък.

Колкото и да ми е неудобно, трябва да си призная, че гласът ми стана дрезгав не заради ролята, която играех. Изобщо не се хваля, когато казвам, че мога да се изправя срещу смъртта. Такива са рисковете в моя занаят, всички се примиряваме с тях. Не се боях и от обичайните психокасапски похвати, дори от изтезания. Роден и отгледан съм за това, което правя. Не беше невъзможно да смажат ума ми, ако стоварят върху него цялата мощ на машините си. Естествено пак нямаше да извлекат никаква информация, обаче щяха да ме унищожат като личност. А мисълта за това стигаше, за да ми се догади.

— Бул, искаш ли да те превърнем в момиче за забава? — натърти ченгето. Явно бе усетила къде съм уязвим.

— Не искам, разбира се — отвърнах немощно.

— Радвам се за теб. Чуй сега какво ще предприемем. Двама от хората, за които ти споменах, бяха в Рошанд, град на хиляда и шестстотин километра югозападно от Сивата падина. Три влакови композиции шетат редовно напред-назад между двата града. Две са само товарни. За нас е интересна третата, защото в нея има и пътнически вагони. Разполагаме с косвени доказателства, че поне едната от срещите е проведена по пътя. Имаме намерение да те преместим като стюард в този влак. Ще изглежда като нормално повишение. Пътуването заедно с подготовката и почистването трае цяла смяна, значи ще имате две жилища — и тук, и там, защото непрекъснато ще пътувате в двете посоки. Убедени сме, че рано или късно ще те потърсят — в самия влак или в Рошанд.

Познах. Щях да бъда примамка на кукичката. Въпреки това се открехваха нови възможности в собствената ми стратегическа кампания.

— А когато… тоест ако се свържат с мен, какво ще правя?

— Ще се присъединиш към тях. Ще вършиш каквото ти кажат. Не е достатъчно само да ни съобщиш, че са те вербували. Искаме те вътре в организацията им, може би задълго. Трябва да научим кои са тези хора, поне групата, в която ще се вмъкнеш. Открием ли водачката им, тя ще ни изпее достатъчно, за да продължим нагоре по веригата.

Завъртях глава, защото няколко въпроса изскочиха едновременно в главата ми.

— Госпожо майор, може да съм още малък на години, но ме подготвяха за администратор и политик. Знам как стават тези неща. Първо, за нищо на света няма да ми кажат истинските си имена, а и вероятно само един от тях ще знае моето, освен ако случайно се видим в заведение или по работа.

— Така е. Ще разбереш обаче как изглеждат, пък и… ти си схватливо момче! Ще успееш да се досетиш за много подробности. Все някоя гъска ще се изтърве за семейството си или ще подхвърли реплика, от която да стане ясно към коя гилдия принадлежи. По твоите описания ще потърсим съвпадение в компютрите и ще научим самоличността на мнозина. Не се тревожи, знаем какво можем да искаме от теб и какво — не.

— Добре, съгласен съм, че е тъй… Но не ми дава мира историята с онзи, когото са убили. Значи имат подръка някакво средство да проверяват искреността на новите членове. Все някой от тях е или психодоктор, или има достъп до техниката в такава лаборатория. А пред тези машини преструвките не минават.

Тя се усмихна искрено.

— Наистина си умно момче. Лесно обаче ще успокоя страховете ти. И да имат подобен уред, той трябва да е преносим, следователно не е особено съвършен. Не могат да ровят на воля из психиката ти. А и решението на проблема е съвсем просто — ще им разкажеш за мен и нашия разговор.

— Ъ?…

— Ще им обясниш, че ни играеш по свирката, но симпатиите ти всъщност са на тяхна страна. Ще бъде самата истина… не, не си прави труда да отричаш! Нашите психоспецове ме увериха, че колебанията ти ще бъдат достатъчни, за да объркаш уредите им. Още си нов тук и не си се примирил напълно със системата, така че няма да се затрудниш прекалено.

Намръщих се и с няколко дребни движения показах колко съм нервен, макар тя всъщност да предлагаше най-добрия изход. И без това смятах да направя нещо подобно, ако не и съвсем същото.

— Сигурни ли сте?

— Напълно — натърти ченгето. — Повярвай ми, по-добри от нашите психокасапи няма. Вече опитахме. Третата, за която ти разказах, работеше за нас. Направи обаче злополучния избор да мине изцяло на тяхна страна и се опита да ни прецака. Ако решиш да последваш примера й, чака те същото. Постарай се да не забравиш това.

Потреперих.

— Ще запомня. Но… Рано или късно те ще предприемат по-задълбочена проверка. Ще трябва да я издържа, преди да науча кои са и какви са, нали?

Тя кимна.

— Допускаме и такава вероятност. Сведенията ни подсказват, че зад всичко стои Конфедерацията, чрез един или неколцина от жителите на другите планети в Диаманта. Когато дойде времето за подобна проверка, вече ще си подготвен. Мисля, че и онази изменница я е издържала с помощта на нашите хора. Ще вложим в съзнанието ти нагласа, която ще ги заблуди. Ще засилим настроенията ти срещу Държавата, опиращи се на твоя характер и минало. Първо ще те направим бунтовник, а после ще те освободим от тези мисли…

Е, не можех да споделя с нея, че съм способен да пробутам на всяка психосонда каквито данни поискам. Едва ли и тукашните манипулатори щяха да пробият многослойната защита, внимателно изграждана дълги години.

— Ясно. Досега разбрах всичко. Но щом изпипвате така нещата, защо са убили първия ви агент?

— Поучихме се от грешките си. Втория път не сбъркахме, просто жената сама реши да ни преметне. Ти си третият, Бул. Пътеката вече е проверена и утъпкана. В момента никой — повярвай ми, никой! — освен мен и теб не знае за това начинание. Ще научи само един от нашите най-способни психоманипулатори. В този кабинет няма записващи устройства, няма да водим и архив по операцията. За повикването ти тук сме подготвили чудесно обяснение — ще бъдеш сдъвкан и изплют за дребни прегрешения.

— Май проумявам… Страшно досадно е да чистиш бусове, а и нямам нищо против да се натрупат още кредити в банковата ми сметка. Мисля, че ме бива в интригите. Никак не беше лесно да се промъкна на оня прием на Халстансир, особено пък със сабя под дрехите!

Това като че й хареса.

— Радвам се, че се споразумяхме. Бул, нали ти е съвсем ясно, че нямаш никакъв друг избор?

Кимнах намусен.

— Рядко съм имал избор досега.

— Стигнахме и до методите за свръзка. Няма да използваш терминала си или да се доверяваш на никой друг от Службата за наблюдение. Ще ти дам код, който ще можеш да набереш винаги и отвсякъде. Почти не се отличава от запитването за състоянието на сметката ти в централната банка, а и наистина ще получиш точно тази информация. Която пък ще бъде сигнал за мен. Ще те приберем тихомълком за разпит, както направихме днес. Разбра ли всичко?

— Не е сложно за разбиране. Ами на Чин какво да кажа?

— Докато ние с теб си приказвахме сладко, тя беше отведена при психоманипулатор, който работи само за моя отдел. Не се стряскай, няма да откриеш никаква промяна. Просто ще насадим още по-дълбоко една очевидна нейна слабост. Тя вече те обожава. И няма да знае, че е обработена, ще има спомен, че си е седяла в стаята през цялото време. Обаче напълно е загубила способността да се съмнява в постъпките ти. Родена е тук и като всеки верноподаник би те издала… но от сега нататък няма да е така! Ако споделиш с нея, че се бориш срещу правителството, ще ти помага. Ако влезеш в Съпротивата, ще одобри решението ти. Ако по-късно предадеш Съпротивата, още повече ще ти се възхищава. Затова я подбрахме да ти бъде партньорка. Като всички разочаровани от живота хора. Чин е неизлечима романтичка.

Не ми хареса, че бърникат в главата на момичето, което и без това си имаше достатъчно проблеми. Но бях доволен поне, че засега няма да я тормозят излишно, стига с мен да не се случи нищо лошо. Неволно се излагаше обаче на същите опасности, а не беше подготвена да се справя с тях. Много я харесвах и не можех да не се тревожа за нея, макар да си оставах професионалист. Щом се е стигнало дотук — какво мога да сторя? А ако трябваше да избирам между себе си и нея, нямаше да ме мъчат никакви романтични илюзии…