Джак Чокър
Медуза: Мръвка за тигъра (3)

Първа глава
Прераждане

След разговора с Крега и кратката подготовка да уредя делата си (няма да се впускам в подробности), отидох в клиниката на Сигурността. Разбира се, бях ходил там много пъти, без да знам защо точно. В клиниката се занимават почти само с програмиране на информацията, която е нужна на агента да си свърши работата, и с връщането му в нормално състояние след това. Естествено често пъти се налага да излизам извън рамките на закона (предпочитам да казвам така, вместо направо да изтърся, че върша престъпни деяния) и повечето сведения са прекалено „горещи“, за да бъдат огласени. С цел да няма ненужни рискове, след изпълнението на деликатната мисия всички агенти минават през изтриването й от паметта.

Кой ще поиска главата ти, щом вече не си наясно каква попара си надробил и по чия воля? Вярно, имаш празноти в мозъка, затова пък си живееш в лукс и безгрижие и харчиш, без да се замисляш за парите. Наслаждавах се на всяка минута, ако не броя честите преквалификации (четири до шест седмици изтезания почти като в основната военна подготовка, само че по-садистични). Пък и съвестта не ми досаждаше за този живот на плейбой. Други се грижеха да не омекна прекалено от толкова безделие.

Дойде ли обаче времето за следващата задача, няма как да се справиш без целия си досегашен опит. Изтриването на паметта, преди да бъде съхранена, не би било особено практично, защото агентът става все по-добър, когато не повтаря грешките си. Затова в клиниката на Сигурността пазят същия този твой опит и при нужда ти го наливат отново в главата, та да си готов за поредното изпълнение.

Щом паметта ми се възвърнеше напълно, ставах изумен от креслото. Нима точно аз съм могъл да спретна това или онова? Знаех, че този път ще има разлика, понеже щяха да направят още една крачка в същия процес. Не само цялото ми „аз“ трябваше да се прероди в оная стая, но моите спомени щяха да бъдат натрапени на други мозъци и други тела — докато „паснат“.

Опитвах да си представя какви ще бъдат тези четири копия. Вероятно физически щяха да се различават от мен. Телата за тях трябваше да дойдат от границата, от средите на търговците, миньорите и пиратите, движещи се с предната вълна на разширяващата се империя. Такива също са необходими в една овладяваща нови пространства култура, защото опасностите, с които се борят, налагат високи изисквания за самостоятелност, упоритост, находчивост и творчество. Едно тъпо правителство би избило всички подобни типове наведнъж, но пък тъпите правителства бързо губят своята способност за оцеляване.

Естествено същата причина е довела поначало до създаването на резервата в Диаманта на Уордън. Почти всеки, способен да разкъса крепящите нашето общество връзки, е бил сред особено изобретателните, гадни, подли, хитри и оригинални умове, така че не върви да го затриеш с лека ръка. Диамантът е неразрушим капан за такива хора, понеже им дава възможност да продължат заниманията си, които при грижливо наблюдение могат да доведат до нещо ценно за Конфедерацията.

Проклетите психосонди този път ми причиниха адски мъчения. Обикновено усещах само гъдел в главата, следван от полусънно състояние, събуждах се няколко минути по-късно в креслото и отново се чувствах цял-целеничък. Сега обаче гъделът премина в болезнена физическа агресия, която сякаш нахлу в черепа ми и започна да се мята вътре, докато не ми отне властта над собствения разсъдък. Все едно великанска ръка стискаше и отпускаше мозъка и това се повтаряше в безброй мъчителни пулсации. Вместо да се унеса, изпаднах в несвяст.

Опомних се от собственото си тихо пъшкане. Вече не усещах туптенето в главата, но още помнех твърде добре гнусното преживяване. Май ми трябваха няколко минути, докато събера сили да стана.

Старите спомени нахлуха в съзнанието ми; отново се смаях от множеството предишни свои изпълнения. Питах се дали на копията също ще бъде присадена цялата ми памет, щом няма как те да бъдат унищожени след края на задачата. Напомних си, че двойниците непременно трябва да бъдат убити, ако носят подобни спомени. Иначе какви ли не тайни щяха да се разхвърчат из Диаманта на Уордън и да попаднат в ръцете на хора, които чудесно умеят да извличат изгода от подобни находки!

В същия миг осъзнах, че нещо не е наред. Огледах малката стая и веднага се сетих какво ме бе стреснало.

Това не беше клиниката на Сигурността, нито друго познато ми място. Тясна стаичка с обем не повече от дванайсетина кубически метра, въпреки по-високия от обичайното таван. Имаше койка в ниша, умивалник и до него стандартен люк за подаване на храна. Видях и капака на затваряща се в стената тоалетна. Нищо друго… или бърках?

Почти веднага забелязах най-очевидното. Не можех дори да шавна, без да ме засекат оптическите, а вероятно и шумовите монитори. Явно не бих успял да отворя вратата отвътре. Вече знаех къде съм. В затворническа килия.

И още по-лошо — усещах леко трептене. Не ме дразнеше, даже се долавяше едва-едва, но веднага разбрах какъв е източникът му. Намирах се в кораб, който летеше нанякъде в пространството.

Надигнах се отново от койката и леко ми се зави свят, ала скоро ми олекна. Започнах да оглеждам тялото си.

Беше по-ниско и леко от онова, с което бях свикнал и много по-кльощаво, но очевидно отговаряше на стандарта за мъж в цивилизованите светове. Не осъзнах веднага най-натрапващата се разлика, но нямаше как в края на краищата да не схвана в какво положение съм попаднал. Имах свеж младежки вид без нито една врязана от годините бръчка или гънчица. Всъщност на това тяло тепърва му предстоеше да навлезе от юношеството в младостта. Естествено не беше моето и аз дълго стоях като цапардосан по главата.

„Това не съм аз! — безмълвно крещеше съзнанието ми. — Един от тях съм… Копие!“

Отпуснах се премалял на койката и си заповтарях, че е невъзможно. Нали знаех кой съм, помнех всяка подробност от живота и работата си.

След малко стъписването ми бе пометено от яростта… и отчаянието. Аз бях нечий двойник, жалко подобие на съвсем друг човек, който вероятно добре се забавляваше, следейки всяко мое движение или мисъл. Веднага го намразих с такава безумна сила, че не помагаха никакви подсказани от логиката доводи. Седи си, значи, в уют и безопасност, наблюдава ме… а когато всичко свърши, ще се отбие да му изтрият паметта и ще се върне към тъпото си живуркане. Докато аз…

Щяха да ме стоварят в един от световете на Диаманта, да ме затворят във вечен капан, сякаш съм някакъв свръхпрестъпник — и там да остана до сетния си дъх. А какво щеше да ме сполети, щом си свърша работата? Нали сам си прочетох присъдата още когато се събудих. О, Господи, колко ужасни неща знаех само! Разбира се, ще ме следят през цялото време. И ще ме убият, ако се издам. Е, приключа ли със задачата си, пак ще ме убият — за всеки случай.

В този момент моите професионални навици изглежда се намесиха и поукротиха яростта. Върнах си самообладанието и започнах да обмислям онова, което ми беше известно.

Наблюдение? Естествено по-строго от когато и да било преди. Спомних си, че Крега говореше за някакъв органичен предавател. Кефиш ли си сега, копеле мръсно? Голямо удоволствие ли е да преживяваш бъркотията в главата ми?

Отдавна усвоените умения отново се намесиха, за да ме успокоят. Няма значение, казвах си. Първо, знам как мисли той, а това е предимство. Двойникът ми най-добре от всички разбира колко е трудно да пречукаш кучи син като мен.

Все пак си е страшен шок да осъзнаеш, че не си този, за когото се смяташ, а изкуствено творение. Тежък удар е и да разбереш, че предишният живот, който си спомняш, дори да не е твой, е минало свършено. Никаква цивилизация, никакви игрални маси и красавици, никакво неудържимо прахосничество. Но още докато седях на койката, започнах да се адаптирам. Затова избират хора като мен — способни сме да се нагодим и впишем в почти всякакви условия.

Тялото не беше моето, но аз пак си бях същият. Паметта, мислите и личността правят човека, не карантиите му. А кой всъщност съм… струваше ми се, че моите спомени принадлежат на онзи тип не повече, отколкото на мен самия. Преди да ме вдигнат от креслото в клиниката на Сигурността и без това съм бил друг човек. През повечето време голяма част от паметта и знанията ми са липсвали. Именно съществото, шляещо се между изпълнението на две задачи, е било изкуствено, създадено едва ли не насила. Действителното ми „аз“, затворено и съхранявано в техните психохирургически компютри, излизаше на бял свят само когато имаха нужда от него… и бяха прави да постъпват така, по дяволите! Пуснат безконтролно на свобода, щях да представлявам не по-малка заплаха за структурите на властта от който и да е престъпник.

Биваше си ме. Крега бе казал, че съм от най-добрите. Затова сега бях тук, в това тяло, в тази килия, на този кораб. И доколкото зависеше от мен, нито щяха да изтрият съзнанието ми, нито да ме ликвидират. А пък онзи, седналия пред пулта… чудно защо вече не го мразех с такава сила, дори не изпитвах към него почти нищо. Щом си свърши работата, пак ще го изтрият, а може и да го убият, ако аз и другите ми копия-агенти открием твърде опасни факти по планетите на Диаманта. В най-добрия случай отново ще се превърне в предишния досаден нехранимайко.

Докато моя милост ще съм си тук, ще живея, ще бъда истински. Доста по-пълноценен, отколкото той изобщо някога е бил.

Не се заблуждавах. Щяха да вложат голямо старание, за да ме премахнат, ако не им играя по свирката. Някой роботизиран спътник можеше да го направи съвсем автоматично, та никого да не мъчат угризения. И аз така бих постъпил. Да, обаче бях уязвим само докато не стана господар на сегашното си положение, докато не се приспособя към своя нов и единствен свят. Изпитвах непоколебима увереност в правотата си, защото добре познавах тяхното мислене и методи. Трябваше да свърша мръсната работа вместо тях и те също го знаеха. Но… до мига, в който надуша начин да им се изплъзна. Ето още една причина да търпят хора като мен — за да спипат онези, дето майсторски прикриват в сянка целия си живот и постъпки и успяват да останат невидими дори за най-добрите им следящи системи.

Но ако аз ги надхитря, няма да пратят нов агент по следите ми, защото просто ще поставят друг в същото положение.

Тогава осъзнах, а несъмнено и те отдавна си бяха дали сметка, че нямам друг избор, освен да изпълня задачата. Само докато правя каквото се иска от мен, ще избегна опасностите на първоначалната си несигурност. После… ще видим.

Обзе ме, както ставаше винаги, възбудата на новото предизвикателство. Загадки за решаване, цели за постигане. Обичам да печеля в играта и всичко става още по-лесно, когато смисълът на задачата не ме засяга — само трудностите по пътя, противникът, физическите и умствените усилия, необходими за справяне с поредното предизвикателство. Да науча колко опасна е тази чужда раса? Лично на мен вече ми беше безразлично. И без това отсега нататък щях да заседна завинаги в световете на Диаманта.

Другата цел ме поставяше в горе-долу същото положение. Да издиря Владетеля на планетата, на която ще попадна, и да го убия, ако мога. Беше по-трудно, защото щях да действам на напълно непозната територия, значи имах нужда от време, а вероятно и от съюзници. Разбира се, можеше и той да ме докопа пръв, но така само би решил затрудненията на всички замесени в бъркотията. Дори мисълта за поражение ме отвращаваше. Преследването с цел убийство е най-занимателната игра, защото или побеждаваш, или умираш, без да си принуден да понасяш факта, че си загубил.

Изведнъж ми хрумна каква е единствената разлика между мен и някой си Владетел от Диаманта на Уордън — аз съм на страната на закона, докато той… или тя — не. Само че на своя свят той е законът, а аз ще действам против него. Чудесно! Точка по въпроса на чия страна е моралът.

Разсъдих, че засега срещам едно-единствено затруднение — започвах с голям пасив. При нормална процедура щяха да ме натъпчат с цялата достъпна и подходяща за случая информация, преди да се заема с изпълнението на задачата. Кой знае защо, този път бяха пропуснали. Предположих, че не са го сторили, понеже са имали нашия оригинал в единствен екземпляр, а са изпратили копията с четири различни мисии. Процесът на прехвърлянето е достатъчно тежък за новото тяло и без допълнителните усложнения. Все пак този метод ме отпращаше далеч зад стартовата линия. Казах си кисело, че някой е бил длъжен да помисли предварително по въпроса.

Някой наистина се бе сетил, но мина време, преди да открия до какво решение е стигнал. Около час след събуждането ми се чу тих звън откъм люка за храната и аз застанах пред него. Почти мигновено се появи затоплен съд с тънки пластмасови нож и вилица. Забелязах, че са самоунищожаващи се. Щяха да се разтопят в лепкава слуз след по-малко от час, а изсъхнеха ли — да се разпаднат на прах.

Храната беше възгадна, но и не очаквах по-добра. Впрочем обогатеният с витамини плодов сок се оказа доста приятен. Насладих му се бавно и запазих пластмасовото контейнерче (направено от неразтворимо вещество), за да си сипвам вода в него. Останалото бутнах обратно зад люка и то се изпари безследно. Спретнато и чистичко.

Май не можеха да контролират само телесните ми функции и половин час след като изядох първото си блюдо като нов човек, усетих, така да се каже, повика на природата. На отсрещната стена се виждаше капак с надпис „тоалетна“, а до нея имаше малка халка. Обикновено, също стандартно приспособление. Дръпнах халката, измишльотината излезе от стената и, проклет да съм, но в кухината зад нея имаше тънка като хартия сонда! Така че се настаних на чинията; облегнах се на капака и си получих едновременно облекчението и инструктажа.

Апаратчето се задействаше при допир с кожата, само не ме питайте как работеше. Не съм от техничарите. Не можеше да се сравни с психопрограмирането, но позволяваше да ми говорят и дори да ми предават образи, които само аз можех да видя и чуя.

„Надявам се, че вече преодоля шока от осъзнаването кой си.“

Гласът на Крега сякаш отекваше направо в мозъка ми и аз удивено разбрах, че дори евентуалните ми надзиратели няма как да заподозрат какво става.

„Налага се да те подготвим по този начин, защото процесът по прехвърлянето е твърде рискован. Не се тревожи — резултатът не подлежи на промяна. Но предпочетохме да ти дадем малко време, за да нагодиш мозъчните си схеми, без да те подлагаме на излишно претоварване. Е, не можем обаче да се бавим повече, докато се «донагласиш». Ще трябва да се задоволим с този метод, за което искрено съжалявам, защото си мисля, че на теб се пада особено трудна задача, вероятно дори неизпълнима.“

Вълнението отново ме обзе. Предизвикателството, ах, тази хазартна тръпка…

„Твоята цел е Медуза, най-далечната спрямо слънцето обитаема планета на Диаманта. Ако трябва да посоча място, където човек може да съществува, но никак не му се иска да попадне, това е именно Медуза. Онзи чудак Уордън, който е дал названията на планетите, явно си е припомнил древния мит за чудовището, чийто поглед превръщал хората в камъни, защото заявил, че поискалият да живее в подобен свят би трябвало да има чакъл в главата. Уви, бил е близо до истината. Колкото и да са ограничени възможностите на това устройство, ние ще те снабдим с основно помагало, което може да се окаже и съвсем безполезно — физико-политическа карта на Медуза…“

Озадачих се. В какъв ли смахнат свят щях да попадна, че такава карта да не ми бъде от полза? Преди дори да изругая заради невъзможността да задавам въпроси на Крега, усетих остра болка, последвана от замайване и гадене. Олекна ми почти веднага и разбрах, че вече разполагам в главата си с въпросната карта.

Последва цял поток от факти за планетата. И по екватора, и през полюсите обиколката й беше около 46 000 километра. Както останалите обитаеми светове в Диаманта, Медуза беше горе-долу кръгла, макар това да е рядко срещана форма за планета (въпреки че невежите мислят точно обратното).

Притеглянето беше 1,2 спрямо стандартната норма. Значи щях да бъда по-бавен и по-тежък. Напомних си, че ще трябва да пренаглася реакциите си. Атмосферата съвпадаше със стандарта за обитаем свят до стотни от процента. Разликата беше твърде нищожна, за да я забележа, а и не познавам човек, който някога да е дишал абсолютно безвреден според лекарите въздух.

Оста на въртене на Медуза имаше наклон, достигащ 22 градуса. Дори в по-нормални обстоятелства това щеше да направи сезонните промени твърде отчетливи, а при триста милиона километра разстояние от местната звезда клас F планетата ставаше, меко казано, мразовита. Всъщност около две трети от нейната повърхност бяха покрити с такива дебели глетчери, че картата изглеждаше като сандвич — две огромни полярни ледени шапки и тънка ивица истинска суша покрай екватора. Денонощието, макар и по-продължително с около час, нямаше да притесни особено организма ми. Друго ме смущаваше — посред лято на екватора човек можеше да се припича при чудесна жега от 10 градуса над нулата, а през зимата в тропиците често наставаха студове от минус 20… Според картата обитаемата зона се простираше дори отвъд тези райски местенца, чак до назъбената линия на ледовете, където в разгара на зимния сезон започваха истински температурни прелести — 80 градуса под нулата! Климат за чудо и приказ. Оставаше само да се надявам, че още със стъпването ми на планетата безплатно ще получа дебело и добре изолиращо облекло, особено при доста големия шанс — пак според картата — да попадна в град извън тропиците.

Там, където ледовете не скриваха повърхността, имаше три континента, разделени от ивици незамръзнала вода. В обитаемите ширини планините изобилстваха, което също не спомагаше за смекчаването на климата; не бяха рядкост и огромните гористи простори от всевъзможни иглолистни видове.

Каменист, ужасяващо студен, враждебен свят. Да го наричат подходящ за заселване от хора изглеждаше откровена гавра с истината, колкото и въздухът да бе годен за дишане. Единствената интересна дреболия на Медуза като че бяха признаците за активна вулканична дейност. Добре, че нямаше истински вулкани — това вече щеше да е свръх поносимото! Но на много места се намираха големи топли езера, дори гейзери и в най-скованите от мраз територии. Очевидно тук-там под кората на планетата беше напечено.

Странно, но се срещаха и животни, почти само млекопитаещи, при това в извънредно разнообразие. На пръв поглед, съвсем естествено — единствено топлокръвни същества биха имали шанс да оцелеят при такива температури. Някои изглеждаха безобидни, други гадни, трети съчетаваха по чудат начин и двете свойства. Напомних си, че нито една твар не бива да бъде подмината нехайно в свят, където оцеляването изисква огромни усилия.

„Ей, стига си се вайкал, време е да заобичаш тази мила планета“ — казах на самия себе си. Освен самоубийството нищо друго не би ме отървало от заселването на Медуза. Поне обществото там изглеждаше сравнително съвременно и цивилизовано, разчитах да се радвам и на някои по-модерни удобства.

„Медуза е под безмилостната тирания на Тейлънт Ипсир, бивш член на Съвета на Конфедерацията. Преди тридесет и пет години той се опита да организира нещо като преврат. Справихме се с него, без да вдигаме шум. Просто изчезна от погледите на хората и от новините. Жадуваше да извърши коренни промени в живота и управлението на цивилизованите светове, дори и по границата. Системата, която щеше да наложи, беше въплъщение на маниакална жестокост, а самият той толкова откровено се стремеше към безгранична власт, че накрая дори най-запалените му привърженици го зарязаха и предадоха. За разлика от Еолия Матузе, сегашната Владетелка на Харон, Ипсир не може да се нарече ничий любимец, затова пък беше истински гений на бюрокрацията и по едно време дори оглавяваше административните служби. Искам да те предупредя — той и угодниците му властват над Медуза чрез същата безчовечна и методично изградена организация, която Тейлънт мечтаеше да ни натрапи. Градовете са чудесно устроени, икономиката работи безупречно, но само поради тоталния контрол, наложен от Владетеля. Правителството обаче надзирава единствено включените в системата селища, които побират почти цялото население от около дванадесет милиона. Суровините за промишлеността се доставят от спътниците на газовия гигант Момрат, следващата по отдалеченост планета, а в онези — необитаемите — земи има само вода и гори, затова Владетелят не се и опитва да разшири властта си над дивата пустош.“

Помнех добре Матузе, но да си призная, никога не бях чувал за Ипсир. Е, било е отдавна, в Съвета винаги се навъртат много хора. Кой ли си спомня името на шефа на администрацията?

От предадената ми чрез сондата информация получих представа и за сегашната си самоличност, под която щях да се подвизавам на Медуза. Доста се стъписах. Бях подценил младостта на тялото си. Оказа се, че е на малко повече от четиринадесет години, едва навлязло в същинския пубертет. Добре поне, че беше стандартно за младеж от цивилизованите светове. Момчето живяло на Халстансир, където никога не бях стъпвал. От особеностите на новия си облик обаче можех да позная основните черти на тамошната жизнена среда. Бях сравнително висок и тънък, с оранжево-кафеникав цвят на кожата и въгленочерна коса, но без дори следа от брада и мустаци. Издължени тесни очи, сплеснат широк нос над дебели устни. Хм, тялото ми си го биваше… само че изглеждаше толкова недорасло!

Какво ли е подтикнало Конфедерацията да прати такова хлапе на вечно изгнание в Диаманта? Е, за Тарин Бул от Халстансир наистина можеше да се каже, че приживе е бил необичаен екземпляр. Израснал в семейството на местния управител, радвал се на разкош и глезотии. Но членът на Съвета от тази планета, някой си Дака Кра, превърнал баща му в изкупителна жертва при дребен политически скандал, подложил го на публично осмиване и го съсипал. Човекът не издържал и вместо да се остави в ръцете на психокасапите, за да му промият мозъка, взел, че се самоубил. И такива неща се случваха понякога в по-издигнатите кръгове. Само че стореното след туй от момчето било действително уникално. Тарин Бул се готвил дълго, злоупотребил със съчувствието на други видни семейства на Халстансир и се промъкнал на прием, даден от Дака Кра… Убил съветника, както му стискал ръката, по много грозен и старомоден начин — разпорил корема му с древна сабя, която криел под горната си дреха. Тогава бил само на дванадесет години. Възрастта му се превърнала в по-сериозен проблем от самото нечувано престъпление.

Разбира се, колегите ми го експулсирали от планетата и нашите психоманипулатори се захванали усърдно с него. Но момчето вече се било затворило в някакъв създаден от самото него свят и те дори не могли да го измъкнат от кататоничното състояние. В подобни безнадеждни случаи обичайната практика е личността да бъде изтрита напълно от мозъка, а на нейно място да се създаде нова. Семейството на Дака Кра обаче упражнило силен натиск. Именно затова сега Тарин Бул беше на път към Медуза… макар и само според подправеното си досие. Бе изчезнал в мига, когато моето съзнание го измести от тялото му. Вече аз бях Тарин Бул и се питах как ли ще се отнесе някогашният член на Съвета Тейлънт Ипсир към хлапе, заклало един от подобните нему.

Но и това не беше главният проблем. Разбирах, че новото ми тяло си има предимства — можех например да се надявам на неочаквана премия от още трийсетина години живот. Само че задачата ми нямаше да е улеснена от прикритието, което притежавах. На децата се прощава повече, ала им се налагат и по-строги ограничения. Поумувах и измислих най-добрата според мен тактика. Щом Тарин Бул бе израснал във високопоставено семейство на един от цивилизованите светове, значи от него се очакваше да прояви остър ум и добра обща култура. Фактът, че е успял да осъществи своя замисъл и да изкорми най-омразния си враг, говореше за същото. Лесно бих убедил всекиго, че съм доста зрял за годините си. Вече предвкусвах ролята на кораво и хитро хлапе.

Отпуснах се отново на койката и се потопих в лек транс, за да подредя в главата си цялата нова за мен информация. Особено важни бяха подробностите в краткия живот на Тарин Бул, дреболиите за неговото семейство, които можеха да ме препънат. Постарах се да запомня всички любими негови думички и типични жестове, отбелязани в досието. С две думи, вживявах се в образа на твърде млад, но безпощаден убиец.

За свое добро трябваше да играя съвършено тази роля още от първата си стъпка на Медуза. Имах намерение да прибавя най-малко едно ново убийство към списъка с постиженията му и макар да се надявах, че противниците ще ме подценят, самият аз изобщо не изпитвах същото чувство към Тейлънт Ипсир.