Александра Маринина
Живот след живота (2)

Глава 1

В служебния кабинет на Родислав Евгеневич Романов беше силно задимено и Бегорски още с отварянето на вратата неволно се намръщи: той никога не бе пушил и трудно понасяше гъст тютюнев дим.

— Родка, кога най-сетне ще престанеш да копаеш гроба си със собствените си ръце? Тук не може да се диша — каза той недоволно.

— На нашите години с теб вече ни е късно да се променяме — измъкна се с шега Родислав Евгеневич, импозантен, красив и елегантен мъж.

И двамата бяха по на шейсет и шест, приятели от ранно детство, но съвсем различни, така че Бегорски веднага посрещна на нож фразата „нашите години с теб“. Докато Романов смяташе, че те вече са свършили най-важните работи в живота си и вече е дошло време да почиват на лаврите си и да жънат плодовете на усърдния си труд, Андрей Сергеевич Бегорски се смяташе за достатъчно млад, за да не може да понася застоя и да се стреми напред, към новото и още неизпитаното.

Бегорски беше собственик на голям холдинг, Романов — негов приятел и заместник, чиято главна задача се състоеше в „решаването на въпроси“. Така си бе тръгнало от самото начало, когато Андрей Сергеевич преди много години бе извикал на работа при себе си преуспяващия офицер от милицията: самият Бегорски не беше силен в „решаването на въпроси“, не умееше да преговаря с хората поради своята прямота и липсата на гъвкавост, а освен това не притежаваше широк кръг необходими познанства. Именно всички тези качества бяха силната страна на Родислав Романов, който веднага се съгласи да стане негов заместник още по времето, когато Бегорски притежаваше само един завод, произвеждащ технологично оборудване за хранителната промишленост. Сега и двамата бяха приказно богати хора, но докато Родислав Евгеневич харчеше парите си за своя собствен комфорт и удоволствия, Андрей Сергеевич ги влагаше в нови проекти, включително в такива, които не носеха никаква печалба, та дори в откровено благотворителни. Когато избираше направления за инвестиране, той се ръководеше не от съображения за доходност, а изключително от категории като „това ми е интересно“ или „това ми изглежда скучно“.

Бегорски измисли клуб „Златна възраст“ преди няколко години. Измисли го, намери място, където можеше да изпробва новата си идея, купи и реставрира старинното имение в град Томилин и започна експеримента. И ето че сега този експеримент, който се разви толкова сполучливо още от първите месеци, се оказа застрашен.

— Родка, намери ми кадърен частен детектив.

Родислав Евгеневич отвори широко големия прозорец, пусна в кабинета мощна струя мразовит януарски въздух и демонстративно запали цигара.

— Какво си намислил пък сега? — каза присмехулно. — За какво ти е притрябвал частен детектив?

— Е, не се изразих точно — поправи се Бегорски. — Не задължително частен. Нали са ти останали много приятели в милицията, намери ми кадърен детектив, на когото може да се възложи частно разследване. Заплащането, както разбираш, ще бъде много достойно, няма да пожаля никакви пари. Искам най-сетне някой да види какви са тези томилински истории. Моят клуб се клати, сред членовете му се надига паника, постоянно се чуват приказки за томилинския маниак, който убивал пенсионери, посещаващи имението. Седмина членове на клуба престанаха да го посещават, защото повярваха и се уплашиха. И само членовете на клуба да бяха! Вече трима души от персонала напуснаха!

— Как така трима? — учуди се Романов. — Ти казваше, че са двама.

— Тази сутрин ми се обади Вера и каза, че счетоводителката написала заявление за напускане. Не мога повече да стоя със скръстени ръце, Родка, трябва да предприема нещо.

— Но нали в Томилин си има милиция, те там търсят убиеца — опита се да възрази Родислав Евгеневич. — Търсят го и рано или късно ще го намерят, сигурен съм.

— Ами точно там е работата — рано или късно. За мен тяхното „късно“ е вече катастрофа, клубът ми всеки момент ще се провали, всички членове ще се разбягат заедно с персонала. За мен вече е късно, съжалявам, че не предприех нещо по-рано. Родка, искам в Томилин да отиде грамотен, знаещ детектив, който ще помогне на местните милиционери.

— Не може така — усмихна се Романов. — Никакви частни лица не се допускат до оперативно-издирвателните дейности и следствената работа.

— Ти не ми разправяй какво може и какво не може! — тросна се Бегорски. — Каквото може, и сам мога да направя. А ти работиш при мен, за да организираш неща, които „не може“ да се правят. Обади се на началника на Градския отдел на вътрешните работи, а още по-добре — иди там лично и се разбери с хората, да дадат на нашия човек възможност да работи. И най-важното — намери такъв човек. Парите не са проблем, познаваш ме.

По принцип в задачата, поставена от Бегорски, нямаше нищо невъзможно, началникът на Томилинското главно управление на вътрешните работи беше задължен за едно-друго на Родислав Романов, който интензивно бе контактувал с него в периода, когато още се водеха преговорите за купуването на старинното имение и земята под него. Тогава Романов помогна на милиционерския началник, реши някои негови проблеми в Москва и сега спокойно можеше да му отправи такава нищо и никаква молба, чието изпълнение всъщност изобщо нямаше да представлява трудност. Вярно, самата идея на Андрей изглеждаше на Романов абсолютно идиотска, но той никога не забравяше, че дължи сегашното си благосъстояние на стария си приятел, и смяташе за свой дълг да решава всички негови проблеми, дори онези, които според Родислав Евгеневич бяха изсмукани от пръстите.

Какво пък, ще се разбере с началството на милицията в Томилин, ще намери и кадърен детектив, готов да излезе в отпуск през януари. Не е проблем.

* * *

Навън тихо и бавно се сипеше мек сняг и правеше света уютен и спокоен. Колко е хубаво, че сега почивните дни са наистина почивни и можеш да спиш, без да се ослушваш през сън за телефона, и да не се тревожиш, че всеки момент ще ти позвънят и ще ти наредят да тръгваш, защото някъде някой е убил някого. Можеш блажено да се протегнеш под одеялото, да се обърнеш на другата страна и отново да задремеш, а можеш и да се пресегнеш за дистанционното, да пуснеш телевизора и да погледаш нещо, без да ставаш от леглото. И това не е щастлива случайност в свободен от престъпления и следствена работа почивен ден, а закономерност, която нищо не може да наруши. Сега Настя Каменская сама си е господарка на времето.

Тези радостни мисли я спохождаха всяка сутрин, когато се събуждаше. Зараждаха се в още спящия мозък и донасяха няколко мига еуфория, но щом главата се отърсеше от остатъците сън, тъгата налягаше Настя.

Вече цял месец, откак се пенсионира. Да, да, излизаше, че тя, която бе свикнала да се смята за младо и не твърде опитно момиче, е отслужила повече от двайсет и седем години, към които прибавиха и половината време от обучението й в юридическия факултет на университета, така че се получиха трийсет години без няколко месеца безупречна служба. Но не това беше най-важното. Най-важното беше, че през юни 2010 година тя щеше да навърши петдесет, че беше полковник от милицията и за да продължи да работи, ще трябва да напише рапорт с молба да удължат срока на службата й. Добре ще е, ако утвърдят рапорта. Ами ако не го направят? Настя си представи какво унижение ще трябва да изпита, когато чете отказа, резолиран върху рапорта й. Официално ще й заявят: „Вече не сте нужна, изработили сте ресурса си и сега нямате място сред нас, вървете си и направете път на младите“.

Само от тази мисъл на Настя Каменская й прилошаваше. Тя реши да не чака съдбовната дата и да напусне по-рано, по собствено желание. Началникът й не я уговаря да остане, пък и работата с него не изглеждаше сладка като мед; предишният началник — младият Болшаков с умните очи — отдавна беше повишен и на негово място дойде обикновен среден чиновник, дълбоко убеден, че кокошката не е птица, а жената не е човек.

Настя напусна. Подаде оставка. Получи пенсионно удостоверение. И започна радостно да предвкусва как сега ще има много време да спи, да чете, да гледа телевизия, да се грижи за мъжа си, да му вари супи и да му пече пържоли, да пере, да глади и да чисти жилището. Ала нищо такова не се случи.

Тя си отспа за три дни. Не й се четеше. По телевизията нямаше нищо за гледане, само токшоута, напомнящи повече махленски сборища, и сериали, които бяха започнали толкова отдавна, че беше невъзможно човек да схване нещо от заплетените им сюжети. Опитите да стане добросъвестна домакиня безславно се провалиха, защото Настя, нали нямаше нито опит, нито навици, правеше всичко несръчно, глупаво и бавно, така че Льошка губеше търпение, пращаше жена си „да си почине на дивана“ и сам довършваше всичко. Той трябваше да работи, нужен му бе компютърът и тишина, затова безделничещата вкъщи съпруга чисто и просто му пречеше. Не беше лесно всеки да се усамоти: гарсониерата беше тясна и за да не пречи на мъжа си, Настя се свираше с книгата си в кухнята, а Алексей се чувстваше неудобно, задето тя седи там и скучае. Стараеше се да я развеселява, предлагаше й да гледат заедно някой филм или да излязат да се поразходят, да отидат на гости у родителите на Настя или у брат й… и Настя разбираше, че той е готов да жертва работата си, само и само тя да се чувства добре. И от това й ставаше още по-тъжно и горчиво. На никого не е притрябвала. Не е нужна на „Петровка“, откъдето я отпратиха с облекчение, защото се освободи полковнишка длъжност за по-млад офицер, не е нужна вкъщи, защото пречи на Льоша да работи. Тя е стара, наработила се и негодна за каквото и да било кранта.

Настя се мотаеше из жилището, преглъщаше сълзите си, изпускаше всичко, което хванеше, книгите не я радваха, безделието я гнетеше, но в същото време и нищо не й се правеше, постоянно беше в лошо настроение. Опомни се едва когато осъзна, че мъжът й е започнал да прекарва повече време в Жуковски, където се намираше институтът му, и все по-често остава да нощува у родителите си, които живееха там. Разбра, че не иска нищо друго, освен работата, която бе вършила четвърт век и която толкова силно обичаше. Пък и нищо друго не умееше да върши.

И тя се обади на Владислав Стасов, шеф на частна детективска агенция, специализирала се, както се изразяваше самият Стасов, в помощ при обезпечаване на съдебни процеси. Тази помощ се изразяваше в това хората на Стасов да издирват свидетели и доказателства, които биха могли коренно да променят на пръв поглед очевидното и предварително прогнозирано решение на съда или поне да хвърлят съмнения относно аргументите на отсрещната страна.

Стасов ужасно се зарадва на обаждането й.

— То не бе чакане, не бе чудо — весело се развика той в слушалката, — вече цял месец те чакам. Още щом написа рапорта за напускане — и те зачаках. Е, дочаках те, така ли?

— Дочака — въздъхна Настя. — Ще ме вземеш ли на работа?

— Че как! И питаш! Ще ти дам най-добрия полог в моя курник, до любимия ти Мишка Доценко. Ще си гукате с него в свободното време.

Навремето Михаил Доценко бе работил в един отдел с Настя — и работеше добре, беше един от най-добрите оперативни работници, но когато се ожени и му се роди дете, бе принуден да свали пагоните: трябваше да мисли за издръжката на семейството си. Вече няколко години работеше при Стасов и бе напълно доволен от живота.

— Владик, а сигурен ли си, че ще се справя? — плахо попита Настя. — Защото аз съм работила повече по убийства, а вие там имате друг профил. Знаеш ли от какво ме е страх? Ще ме вземеш сега и много скоро ще стане ясно, че за нищо не ме бива, а ти няма да можеш да ме изгониш — нали сме стари приятели, и мълчаливо ще ме търпиш.

— Не се плаши, мила — оптимистично заяви Стасов, — нашата работа може и да е малко скучна, но пък деветдесет и пет процента от нея зависят от информацията, а нали събирането на информация ти е най-любимото. И за да те върна към горчивата действителност, ще ти кажа честно, че доходите при нас са твърде прилични, така че няма да умреш от глад. Хайде, ставай и тръгвай, ще напишеш заявление, ще го занесем в „Личен състав“, ще ти покажа твоето бюро и — започвай, ако щеш утре, ако щеш — още тази вечер.

Видът на кантората на Стасов силно смути Настя. През дългите години работа на „Петровка“ тя бе свикнала с огромното здание в самия център на Москва, с високите тавани, широките стълбища, беше свикнала с усещането за могъщество, което даваше и самото здание, и принадлежността към системата зад гърба й. Докато детективската агенция на Владислав Стасов се помещаваше в няколко малки стаи — два свързани апартамента на първия етаж на обикновен блок някъде си в квартал Перово. Да, всичко беше ремонтирано по европейски стандарт и офисните мебели бяха купени явно не от евтин магазин, но все пак това беше жилищен блок, прозорците му гледаха към двор, из който тичаха хлапета и се разхождаха майки с бебета в колички, и всичко беше обикновено, някак домашно и поради това изглеждаше несериозно, неистинско, като играчка. Втора вълна от тъга и потиснатост се стовари върху Настя. Сега е годна само за такава скучна, неистинска работа и самата тя от днес е никоя и няма име, защото няма в ръцете си вълшебното удостоверение и силата, застанала зад гърба й.

Но все пак се захвана с работата и залягаше над нея с всички сили, така че Владик Стасов да не съжали, че я е взел.

* * *

— По принцип това не е наша специализация — недоволно каза Владислав Стасов, след като изслуша въпроса, по който бе дошъл при него този импозантен, добре облечен господин с красиво побеляла коса. — Приех ви само защото ви препоръча…

— Ако това беше ваша специализация, уважаеми Владислав Николаевич, нямаше да ми е нужна препоръка, щях да дойда при вас просто така — меко възрази Романов. — Разбирам, че в определен смисъл моля за услуга. Но не ми се искаше да се обръщам към друга агенция, защото ми казаха, че вашите детективи са много опитни и в известен смисъл — най-добрите.

— В какъв по-точно известен смисъл? — напрегнато примижа Стасов.

— Както ми казаха, при вас работят поне двама души, които по-рано са работили в отдел „Убийства“ на „Петровка“, тоест имат солиден опит при разкриването на убийства, а моят случай е именно свързан с два трупа. Настоятелно ви моля да не ми отказвате, Владислав Николаевич. Хонорарът ще бъде не просто висок, шефът ми го гарантира.

Но Стасов продължаваше да се опъва — прекалено добре знаеше как може да реагират в местната милиция на появяването на цивилно лице, което ще се опита да свърши нещо, което те самите не са могли да свършат, или още по-лошо — не са пожелали да свършат. Защото знае ли човек каква е ситуацията там, в този тих провинциален град Томилин оперативните работници може наистина да гледат на нещата през пръсти и да не виждат очевидното, това се случва често, когато прекалено дълго се занимаваш с един случай, а може и да са наясно кой е убиецът или поне заподозреният, но по определени причини не го задържат или арестуват. Причини колкото щеш, като се започне от близко роднинство с градското или дори с областното ръководство и се свърши с най-немислими обстоятелства. Можеш да си представиш как в такъв случай ще се отнесат те към неканения гост от столицата, който само ще разрови мръсотията. Ако все пак е първото и цялата работа не е в умишлено прикриване на злосторника, а просто не са могли да разкрият престъплението, появяването на един частен детектив няма да предизвика нищо, освен злоба, раздразнение и напълно справедливо негодувание. Да не говорим пък че привличането на частни лица към следствено-оперативните действия излиза извън рамките на закона и служебните инструкции.

Стасов незабавно сподели всички тези съображения с гостенина и получи също незабавен отговор, придружен от леко виновна усмивка:

— Можете да не се безпокоите за това, Владислав Николаевич, началникът на Градския отдел на вътрешните работи ще ви окаже всякакво съдействие, вече говорих с него. Повярвайте ми, по никакъв начин не бих ви въвлякъл в авантюра и не бих ви възложил работа, предварително обречена на провал. Най-напред реших въпроса с милиционерското ръководство, получих тяхното съгласие да помогнат, а чак след това дойдох при вас. Е, какво? Какво ще ми кажете сега?

Стасов въздъхна. Много му се искаше да се ядоса на този предвидлив човек и да му каже нещо остро и ехидно, но Владислав чувстваше, че Романов му харесва. У него имаше нещо особено — дали обаяние, дали някаква харизма, — така че нямаше никаква възможност да му откаже.

— Ще прегледам вашата поръчка и утре ще ви дам отговор — каза той.

— Не ми отказвайте, моля. И възложете работата на някое кадърно момче.

„Не — помисли си Стасов, — вярно, харесваш ми, но няма да те пусна толкова лесно. Макар и само по малкото пръстче, но ще те ухапя.“ Той хвърли бърз поглед към визитната картичка на гостенина: някакво засукано име, не се запомня от първия път.

— Уважаеми Родислав Евгеневич, хайде да си разпределим ролите. Вие сте възложител, вашата работа е да формулирате задачата и да оформите поръчката, а вече моя работа е да подбера изпълнителя, който ще я изпълни по най-добрия начин. Затова не ми се сърдете, ако вместо кадърно момче, изпратя в Томилин жена на средна възраст — злорадо изрече той и се вторачи в Романов, предвкусвайки реакцията му.

Разбира се, реакцията последва незабавно. Две дълбоки бръчки, каквито липсваха само преди секунда, тутакси пресякоха високото чело на Родислав Евгеневич.

— Жена на средна възраст? Шегувате ли се?

— Ни най-малко. Много кадърна, дори извънредно. Двайсет и седем години работа в отдел „Убийства“ на „Петровка“.

— Все пак ми се искаше да си имам работа с мъж — неуверено каза Романов.

— Нямам на разположение мъже с такъв опит — натърти Стасов на думата „такъв“. — Нали искате най-добрия ми служител, е, най-добрият, с когото разполагам, е именно жена и именно на средна възраст. Ако сте съгласен поръчката ви да се изпълнява от по-неопитен детектив, ще възложа вашия случай на млад мъж. Доколкото разбирам, вие имате повече доверие на младите мъже, отколкото на жените на възраст?

Романов се усмихна смутено.

— Да си призная, никога не съм вярвал в силата на женския ум.

— Просто не сте имали късмет с жените — позасмя се Стасов. — Аз доста често съм срещал по пътя си умни жени, една от тях е съпругата ми, другата е моята служителка. Е, какво ще кажете? Готов ли сте да възложите случая си на моята фирма при тези условия?

— Да, разбира се — разсеяно кимна Романов. — Вие сте ръководител, знаете си работата. Щом моят случай не може да бъде възложен на мъж, тогава… Какво пък, тъй да бъде. Но може би все пак ще помислите още по кандидатурата? Може би ще намерите детектив от мъжки пол, който умее да разкрива убийства?

— Ще намеря — вече не криеше ехидството си Стасов. — Казва се Анастасия Павловна Каменская.

По лицето на Романов се изписа нескрито облекчение.

— Каменская? Онази, същата? От отдела на Гордеев?

— От бившия отдел на Гордеев — поправи го Стасов. — Виктор Алексеевич отдавна се пенсионира, след него в отдела се смениха вече трима началници.

— Да де, да — промърмори Романов. — Чувал съм за нея, все още имам много приятели в милиционерските кръгове. Тя е с много добра репутация.

— Дума да няма — засмя се Стасов, много доволен. — Е, какво? Не възразявате срещу Каменская, така ли?

— Ще бъда щастлив, ако тя се заеме с моя случай.

— Не тя ще се заеме, а аз ще и го възложа — отново ухапа гостенина си Стасов. — Значи, така решаваме. Ще помисля върху вашето предложение, а вие елате утре и ако взема решение да се захвана с вашия случай, ще оформим поръчката.

— Много се надявам да не ми откажете — обаятелно се усмихна Родислав Евгеневич.

— Нищо не мога да ви гарантирам, ще помисля — отговори уклончиво Стасов, макар че дълбоко в душата си вече бе решил да се заеме с тази поръчка и да я възложи на Настя. Вярно, работата е извън Москва, а Настюха не обича командировки, още по-малко пък командировки с неопределен срок, но въпреки всичко тази работа е точно това, което й трябва, което тя умее и обича да върши.

* * *

— Къде? — ужасено възкликна Настя. — В Томилин? Къде е това?

— Осем часа с кола или седем и половина с влак — спокойно обясни Стасов. — От какво се уплаши толкова? Не те пращам на Северния полюс, я. Тих приличен град, свързан с голямо градообразуващо предприятие. И из града броди маниак. Работа — бонбонче!

— Владик, не по-зле от теб познавам тези тихи провинциални градчета. Накрай света, хотел с хлебарки, няма топла вода, тоалетната и банята са в края на коридора, единствени за целия етаж, за да пиеш чай, трябва да топлиш вода с бързовар в чашата. И къде ме пращаш? В някакъв старчески дом? Там е пълно с баби и дядовци — немощ, болести, страдания, самота, нищета. Едва излязох от депресията, само това ми липсваше в моето състояние! Стасов, хайде пожали ме — примоли се тя. — Нека отиде някой друг.

Но Стасов не възнамеряваше да я жали.

— Не пресилвай, това не е старчески дом, а пенсионерски клуб. И не мога да ти създавам привилегировани условия. Приел съм поръчка, трябва да я изпълним, а всички хора, освен теб сега са плътно заети. Трябва да започнеш да работиш нормално — строго изрече той. — Нали не искаш да получаваш заплата ей така, за нищо?

— Не искам — притеснено продума Настя.

— Е, виждаш ли. Ако свършиш работата в Томилин, ще получиш не просто голям хонорар, а много голям. Ще си го спечелиш честно. Нещо повече, възложителят каза, че ще получиш хонорара при всяко положение, независимо от резултата, а пък ако се справиш с работата и разкриеш двете убийства, ще ти дадат и премия.

Настя се замисли. Материалното стимулиране в такъв чист вид беше нещо ново за нея, тя бе свикнала да получава срещу работата си само заплата, и то не твърде голяма. А да се заемеш с нещо, което умееш да вършиш и което обичаш, и то срещу много пари… В това имаше нещо неправилно, струваше й се дори… порочно, и при това страшно привлекателно. Защо пък да не опита? Но хотелът с хлебарките… И местните оперативни работници, които по всякакъв начин ще й пречат и ще унижават неканената гостенка при всеки удобен случай… И тези старци пенсионери, които само с вида си ще й напомнят за собствените й проблеми…

— Льоша, страшно не ми се ходи в този Томилин — каза Настя на мъжа си, когато се прибра от работа. — Там местните ще ме излапат с парцалките и няма да им приседне. Ще започнат да ме нагрубяват и да се държат просташки, а аз ще се обиждам и разстройвам, и това ще бъде не работа, а просто борба с настроението и амбициите ми. Освен това… не ги искам тези пенсионери. Самата аз съм пенсионерка, още не съм се примирила с новото си положение и за мен техните проблеми — самота, ненужност, отхвърленост от живота — са като остър нож, забит в жива рана.

Чистяков я слушаше и без да повдига глава, методично режеше лук и други зеленчуци за салатата. Настя дори не бе сигурна, че той чува какво му говори.

— Мисля, че драматизираш — каза той спокойно. — Имаш нова работа, трябва да се научиш да я вършиш, трябва да се научиш да работиш като частно лице, зад чийто гръб липсва подкрепата на държавата. Никога няма да се научиш, ако не започнеш да действаш. Нали знаеш, работата няма да се свърши сама. Тревожиш се, че няма да се разбереш с местната милиция? Ами научи се да се разбираш с тях. От само себе си нищо няма да стане. Да сложа ли джинджифил?

— Сложи — машинално отговори Настя, замислена върху думите на мъжа си.

Тя беше сигурна, че Льошка ще разбере нейните мъки, ще разбере колко не й се иска да ходи в Томилин и да се занимава с този странен „старчески“ случай, а същевременно не й се иска Стасов да си помисли, че тя е решила да се възползва от старите им приятелски отношения и да си издейства привилегировани условия на работа. Стасов е прав: няма да получава добра заплата просто ей така, тя действително не може да си го позволи. И Льошка е прав: ако не правиш нищо, нищо няма и да научиш. Как само не й се ходи…

„Льошка иска да замина — внезапно разбра Настя. — Дошла съм му до гуша с моето хленчене, с моето вечно лошо настроение, с моето мотаене пред очите му. Той иска най-сетне да се заема с нещо и да се съвзема. Не му трябва морален изрод вкъщи. Вече направи всичко по силите си, за да ме извади от депресията, хвърли за мен маса сили и време и търпението му се е изчерпало. Иска да остане сам.“

— Прав си, Льошик — каза тихо, — трябва да отида. Абсолютно си прав.

Тя извади от чантата си визитната картичка на Андрей Сергеевич Бегорски, която бе оставил Романов, та Стасов да й я предаде, и набра посочения в нея телефонен номер.

— Пътувате утре сутринта — делово заяви Бегорски, — продиктувайте ми адреса, колата ще ви чака пред дома ви в седем часа.

— Добре — послушно отговори Настя и се втурна да си приготвя багажа.

Чистяков излезе от кухнята с ножа в ръката и изумено погледна жена си, която сваляше от секцията в антрето голям пътен сак.

— Слушай, защо първо не вечеряме? Салатата е готова, рибата е изпечена.

— Льоша, заминавам утре сутринта. — Тя скочи от табуретката със сака в ръце и го хвърли на пода. — Трябва да си приготвя багажа. Нямам никакво време.

— Имаш достатъчно време. Аз ще ти помогна. Сядай на масата.

Вечеряха набързо и започнаха да мислят какво трябва да си вземе Настя. Главният проблем беше, че не бяха ясни две основни неща: битовите условия и продължителността на командировката. Например дали трябва да си вземе халат? Ако в хотела е студено и духа от прозорците, Настя ще спи с него, но халатът заема много място, затова им се искаше да знаят със сигурност дали той ще й трябва. Дали да вземе кърпи, или в местния хотел дават? Трябва ли да сложат в сака големия флакон с хубавия шампоан, с който Настя е свикнала, или ще може да си купи същия от тамошния магазин? И така нататък. Въпросите бяха много, отговорите — нито един. Тъкмо бяха извадили от гардероба и разглеждаха тънкия памучен анцуг, преценявайки дали ще й трябва или не, когато звънна мобилният телефон на Настя.

— Бегорски е на телефона — чу се от слушалката гласът на възложителя. — Седнете и записвайте.

Настя грабна бележник и химикалка и седна до компютърното бюро, напълно сигурна, че Андрей Сергеевич сега ще сподели с нея важна за работата информация. Ала сгреши, той се обаждаше за нещо съвсем друго.

— Вземете си три пуловера — тънък, среден и много дебел. Тънкият и средният да са с висока яка, много дебелият — с деколте. Дебелия пуловер вземете с един, а най-добре — с два номера по-голям от тънкия и средния — ритмично диктуваше той. — Дънки или панталон, два чифта, тесни, в никакъв случай клоширани. Освен това: ботуши с дебела подметка…

Настя се слиса. Каква е тая работа: който плаща, той поръчва музиката ли? Тоя кретен с милионите в джоба да не смята да й нарежда какви дънки да носи — клоширани или тесни? Може би не му харесва възродилата се мода на клош? Нищо де, няма да му угаждаме я.

Тя на няколко пъти се опита да прекъсне събеседника си, но той не я слушаше и продължаваше методично да диктува. На шестата точка Настя престана да записва и изобщо да слуша, с едната ръка притисна слушалката до ухото си, а с другата вадеше и подаваше на мъжа си дрехи, които той послушно нареждаше в сака. Най-сетне тя успя да улови пауза в речта на събеседника си и веднага го прекъсна:

— Може би ще ми кажете какъв шампоан да си взема?

Тя не скри сарказма си, но не можа да разбере по тона на Бегорски дали той го е усетил.

— Можете да си вземете шампоана, който ползвате постоянно, но по принцип градът е достатъчно добре снабдяван с парфюмерия и козметика и в магазините има същите неща, които бихте намерили в Москва. Или си вземете своя, или купете на място, както искате. Всичко ли си записахте?

— Разбира се, всичко си записах — излъга Настя, без да й миг не окото.

— Сега ми кажете към каква система на хранене се придържате?

— Какво?

Тя дори не разбра какво я пита Андрей Сергеевич.

— Питам с какво се храните обикновено? Каква храна употребявате? Как я приготвяте?

— Ям каквото ми дадат, не съм капризна.

— Какво общо имат капризите? — съвършено искрено, както се стори на Настя, се учуди Бегорски. — Изобщо не става дума за капризи. Всеки човек, особено на вашата възраст, трябва да се грижи за здравето си, а не да лапа всичко наред.

— Слушайте — ядосано отговори Настя, — когато двайсет и пет години от сутрин до вечер лови престъпници, човек се радва на всеки залък, ако изобщо намери минутка, за да преглътне този залък. С пълно основание обърнахте внимание на възрастта ми, а след половин година ще навърша петдесет, но все някак съм изживяла тези години според собствените си разбирания — и съм работила, и съм се хранила, и съм се обличала, и за командировки съм се подготвяла. И както виждате, още съм жива, не съм пропаднала. Така че, ако позволите, сама ще реша някак какво да нося и как да се храня. Вие ще ми плащате за работата, а не за да нося панталони с кройка, която ви харесва.

Бегорски избухна в смях в слушалката весело и звънливо.

— Знаете ли — заговори той, след като смехът му утихна, — вие сте втората жена в живота ми след моята съпруга, която се осмелява да ми противоречи. Готов съм да ви уважавам дори само заради това. Та така значи: ще си приготвите багажа по списъка, който ви продиктувах, и утре точно в седем ви чакам в колата пред вашия вход.

Настя се смая. Тя беше сигурна, че просто й предоставят кола с шофьор, за да стигне до мястото, а се оказва, че възложителят смята да пътува с нея. Какво ли означава това? Че той възнамерява да остане в Томилин и изкъсо да контролира работата й, да иска отчет за всяка дреболия и всяка минута да раздава ценни указания? Най-вероятно, щом току-що й издиктува списък и й говори глупости за системата на хранене. Система на хранене! Ха, как пък го измислиха! Лапай каквото ти дават и кажи благодаря, че изобщо са ти дали, а не са те оставили гладна.

— И вие ли ще пътувате? — попита предпазливо.

— Разбира се. По пътя ще ви обясня всичко, за да не губим време на място. Когато пристигнете, вече ще бъдете в течение, ще разполагате с информацията. До утре, Анастасия Павловна. Да, и непременно закусете, първата спирка за хранене ще бъде не по-рано от обяд.

Дяволите го взели тоя Бегорски! Настя раздразнено запокити слушалката на дивана и се върна към багажа.

— Какво искаше? — попита Чистяков, който тъкмо прибираше в сака торбичката с флаконите шампоан и балсам за коса. — Ще вземеш ли сешоара?

— Ще го взема — въздъхна тя, — зима е все пак, страх ме е да излизам с мокра коса, а тя съхне много бавно. Какво искаше той ли? Искаше да играя по неговата свирка. Ето, сега виждаш какво представлява възложителят в новата ми работа: той плаща и смята, че може да ми диктува как да се обличам и с какво да се храня, сякаш съм слабоумна. И сега, между другото, така ще бъде винаги. На „Петровка“ бях човек, а сега съм никой и нищо и всеки, който има пари, ще смята, че може да ме подритва. А ти толкова ме придумваше да започна работа при Стасов! Ами че на тази работа аз ще се превърна в прислуга, в момиче за всичко.

Тя се ядоса и не забеляза, че повишава тон и говори все по-раздразнено и агресивно.

— Льоша, слушай, дали да не се махна от Стасов, докато не е станало късно? Ей сега ще взема да му се обадя, да откажа тази работа в Томилин и работата изобщо. Ще си седя вкъщи и никой няма да ми нарежда…

Чистяков я прегърна, притисна главата на Настя до рамото си, погали я по косата.

— Стига, стига, успокой се, Асенка, не се пали. Какво толкова се е случило? Голяма работа, обадил се някакъв идиот и ти продиктувал списък. Е, и какво от това? Изхвърли този списък и забрави за него, приготви си багажа, както ти смяташ за добре, вземи само каквото ти смяташ за нужно и не обръщай внимание на нищо. Ти си специалист, професионалист и хората ще ти плащат именно за това, което умееш и обичаш да правиш, ето това не бива да забравяш. А кой, какво и с какъв тон ти е говорил — много важно… Твоята задача е да разкриеш престъплението, а не да спечелиш любовта на възложителя. Плюй и забрави. Всеки може да си има своите странности. Главата ти е пълна с бръмбари, но аз въпреки това те обичам, глупаче.

— Наистина ли? — вдигна тя глава и погледна мъжа си през сълзи. — Наистина ли ме обичаш?

— Разбира се, че наистина — потвърди Алексей.

— Дори с бръмбарите?

— Не „дори“, а „най-вече заради“ — поправи я той с усмивка. — Бръмбарите ти придават особена прелест. Без тях щеше да бъдеш скучна и безсолна.

Настя се успокои и след петнайсет минути сакът за пътуването беше напълно готов. Като един вид терапия Чистяков предложи да изгледат някой филм от диск, избраха американската комедия „Свалячът Хал“, която Настя много обичаше и можеше да гледа до безкрай, и се наместиха, прегърнати, на дивана.

Преди това обаче Настя скъса недописания списък, продиктуван от Бегорски, и с наслада го изхвърли в кофата за боклук.