Александра Маринина
Живот след живота (14)

Глава 13.

Утрото беше мрачно и тягостно, като настроение след погребение. Настя дълго се опитва да се събуди, но после заряза тези безсмислени опити и реши да спи, докато й се спи.

Не спа твърде много, в девет и половина все пак стана. Бегорски все още се намираше в имението, затова перспективата за закуска беше овесена каша. Настя се намръщи при тази мисъл и реши да не ходи в заведението, а да изпие едно кафе в стаята си и да отиде в града за една „неправилна“ закуска в някоя закусвалня. „Да, но Дружка! — сепна се тя. Ами че тя те е чакала цялата вечер снощи, а ти я измами и не отиде. И тази сутрин отново те чака и тъгува, и не разбира — дали си я разлюбила, дали си заминала, без да се сбогуваш, дали си умряла. Но в клубното заведение няма да отида, ако ще и да ме разстрелят. По-добре да погладувам още половин час.“

Радостта на Дружка, когато видя Настя, беше неописуема, тя размахваше опашка, хвърляше се върху решетката и глухо лаеше, а нейните тъмни лъскави очи излъчваха любов и възторг.

— Дори нямам нищо вкусничко за теб — засрамено говореше Настя, докато й слагаше нашийника и притягаше каишката, — снощи не успях да купя нищо. Извинявай.

„Нищо не ми трябва! — беше изписано на кучешката муцуна. — Само ти идвай, само не ме изоставяй, не ме забравяй!“ Ходенето беше трудно — духаше пронизващ влажен вятър, от който очите се насълзяваха и лицето премръзваше, но Настя стоически издържа определения за разходката половин час, след което тръгна да търси място, където би могла с удоволствие да закуси. Шофьорът й препоръча едно малко заведение на ъгъла на площад „Майски“ и улица „Федеративная“, точно до сградата на кметството и на две крачки от отдела на вътрешните работи.

— При тях продуктите винаги са пресни и готвачите им са добри — каза той, явно познаваше заведението. — Та нали там се хранят и служителите от общината, и от прокуратурата, и от съда, и от милицията. Отварят от седем сутринта, там закусват хората, дежурили цяло денонощие.

Заведението се оказа учудващо уютно, с кратко, но достатъчно разнообразно меню. Почти всички маси бяха заети, но Настя успя да намери много симпатично място до големия прозорец, гледащ към площад „Майски“. Само след две минути разбра защо тази на пръв поглед удобна маса бе останала свободна: от прозореца нетърпимо духаше и се наложи тя да си наметне якето, а колената да завие с нагънатия няколко пъти дълъг шал. С апетит поглъщаше запеканката с извара и сладко, ядеше хрупкавите топли кроасани, като ги мажеше с мед, пиеше ароматното кафе и гледаше масивната сграда на бившия Дом за политпросвета, сега концертна зала, същата, в която преди по-малко от година се бе провела творческата вечер на известната актриса, след която е била убита Галина Илинична Корягина. Някъде тук, на този площад, се е разхождал Льонечка Вешняк в очакване концертът да свърши. Сигурно е бил притеснен, защото в тълпата е трябвало да открие почти непознатата жена, която преди това най-вероятно е бил виждал не повече от един път. Едва ли се е ориентирал по снимка. Вероятно все пак е идвал предварително в Томилин, където по уговорка с Рита Нечаенко е видял Корягина „на живо“. Впрочем това вече няма никакво значение… Той е стоял някъде тук или се е разхождал напред-назад, а може дори да е седял в това заведение, и то дори на същото място, на което сега седи Настя и от което толкова добре се вижда входът на концертната зала. Чакал е и е знаел, че трябва да намери жената, да я последва до пустите междублокови пространства и да я убие. Да я убие бързо и тихо. Нима е бил стопроцентово сигурен, че ще може, без да му трепне ръката? Ангелоподобен хищник, който напада откъм гърба…

Настя дори не схвана отведнъж, че някой тропа по стъклото. Сепна се и видя, че на улицата, точно пред нея, стои усмихнатият Иля Вторушин. Тя махна с ръка за поздрав, като си мислеше, че той просто ще подмине към сградата на Градския отдел, но Иля, кой знае защо, кимна и тръгна към вратата на заведението.

— Здравейте — протегна той своята нежна ръка с дълги пръсти и чисто изрязани нокти. — Аз пък тъкмо се канех да ви звъня. Може ли да седна?

— Разбира се — усмихна се Настя. — Какво се е случило?

— Намерих ви онова момиче. Не беше никак трудно, бяха достатъчни само няколко телефонни обаждания. Тази ваша Полина Солодко е сираче на тринайсет години, живее при леля си, която официално е определена за нейна попечителка. Ето адреса. Името на лелята е Надежда Андреевна Ушакова, разведена е, отглежда двете си деца и племенницата си, продавачка е в супермаркет. Днес е втора смяна.

Иля извади от чантата си вече познатия на Настя бележник, прелисти го, намери нужната страница и с доволен вид огради поредната точка с червената си химикалка.

— Е, много благодаря — зарадва се Настя. — Сега ще си доям и тръгвам.

— Аз трябвам ли ви? Да дойда ли с вас? — попита капитанът.

— А, няма нужда, сама ще се справя, няма нищо сложно.

— Сигурна ли сте? — Лицето на Вторушин стана загрижено. — Ами ако сте права и някой от това семейство има връзка с убийството?

— Иля, да не би да забравихте нещо? — позасмя се Настя. — Аз все пак не съм момиче, хванато от гората.

— Извинете — промърмори той и се усмихна виновно. — Но добре ли помислихте? Сигурна ли сте, че не съм ви нужен?

— Сигурна съм, сигурна, не се тревожете — успокои го тя.

Вторушин си тръгна, а Настя си допи кафето и излезе да търси оставения от капитана адрес.

* * *

Надежда Андреевна Ушакова си беше вкъщи и переше. Отвори вратата с мокри, покрити до лакътя със сапунена пяна ръце, със запретнат до колената стар анцуг и черна тениска със сложна рисунка.

— Ами Полинка е на училище — учудено проточи Ушакова. — Но скоро ще си дойде. За какво ви е? Да не би да сте от службата за попечителство? Пак ли ще ни проверявате?

— Не съм от службата за попечителство, аз съм журналистка от Москва, пиша за Аида Борисовна Павлова.

— А — кой знае защо се зарадва Ушакова, — е, за нея ще ви разкаже Полинка, бяха големи приятелки с покойницата. Влизайте де, ще я почакате. Искате ли да ви стопля чая?

На Настя никак не й се пиеше чай — закуската беше солидна, но нали не можеше да се откаже от такъв безценен източник на информация като разговора с Надежда Андреевна!

Седнаха в малката тясна кухничка, където човек не можеше да се обърне, беше опасно да размърдаш дори лакът: всеки свободен сантиметър от пространството беше зает със съдове, буркани, пакети и друга разнообразна покъщнина, за която не се бе намерило място в стаите.

Ушакова разказа, че майката на Полина — нейната братовчедка Катя — родила дъщеря си от една курортна връзка, когато още не била навършила деветнайсет — незнайно защо била сигурна, че още щом каже на любимия си за детето, той начаса ще се ожени за нея. Планът й бил такъв: да роди, после да замине при бащата на Полинка, да му покаже снимките на новороденото и тържествено да се завърне в Томилин вече като омъжена дама.

— Колко странно — учуди се Настя. — Той да не би да не е знаел за бременността й?

— Ами там е работата, я! Катка се запознала с него на курорт, той работел като спасител на плажа. Не само че не знаела адреса му, ами не се сетила и за фамилното име да го попита, толкова силно се влюбила, че загубила и ума, и дума, просто тичала при него на плажа на срещи. А когато се върна в Томилин, се разбра, че е бременна. Не можеше нито да му пише, нито по телефон да му се обади — нищо! Затова реши първо да роди, а после да отиде на онзи курорт и да го намери на плажа.

— Ами… — сви рамене Настя, — разумно. Какво друго й е оставало? И какво стана после?

После Екатерина Солодко кърмила малката, докато имала мляко, а щом го загубила след два месеца, оставила момиченцето на майка си — Александра Кириловна, и заминала да търси любимия си по плажовете на Черноморското крайбрежие. И изчезнала. Ни вест, ни кост от нея. За пръв път се обадила по телефона след няколко месеца, попитала как е Полинка, а за себе си казала, че още не е намерила бащата на момиченцето, но всичко с нея е наред, майка й да не се тревожи. И затворила.

— Леля Шура все очакваше, че Катка ще се върне, а тя само се обаждаше по телефона, и то веднъж на три-четири месеца, после заяви, че се омъжва за някакъв богат мъж и заминава с него… за Сургут ли беше, за Уренгой ли… И след това не се обади цяла година. Леля Шура просто се поболя от тревоги, все си мислеше, че нещо лошо се е случило с Катка, докато най-накрая разбра, че дъщеря й е обикновена безмозъчна кукувица и че сама ще трябва да отгледа Полинка. Почака още година, Катка повече не се обади, тогава леля Шура тръгна по инстанциите, за да утвърдят правата й над Полинка. Съдът призна Катерина за безследно отсъстваща, а леля Шура — за попечителка. Леля Шура беше добра жена, сърдечна, много се грижеше за Полинка, рано я научи да чете, да смята, приучваше я към самостоятелност. А когато тя навърши осем години, леля Шура почина, тогава я взех аз, макар че си имам две деца, а мъж нямам, но където са две, там са и три, нали така? Не можех да дам детето в приют, все пак ми е родна кръв. Вярно, трудно е, тясно — въздъхна Надежда Андреевна. — А с Аида Борисовна Полинка беше голяма приятелка, често й ходеше на гости, вземаше от нея книги за четене и казваше, че като порасне, ще стане като баба Аида, следовател, а самата баба Аида ще бъде като мис Марпъл. Много й харесваха книжките за тази мис, постоянно ги чете и препрочита, никаква друга книга не похващаше… освен учебниците, разбира се. Сега, когато Аида Борисовна умря, Полинка вече не може да взема книги от нея, но й останаха няколко отпреди, та тях препрочита. Полинка все си мечтаеше, когато порасне, да живее заедно с Аида и да й помага да разкриват престъпления. Изобщо голяма мечтателка е! Като си втълпи нещо нафантазирано в главата, сама си вярва. Смешно момиче! Но аз много я обичам, привързах се към нея, разбирате ли. И когато не се получи с осиновяването, дори се зарадвах.

— С осиновяването ли? — наостри уши Настя.

— Ами да, тук една съпружеска двойка искаше да осинови… или да одъщери… Полинка, вече не знам как е правилно да се каже. Те първо говориха с мен, а аз отговорих, че нямам нищо против и ако трябва, ще се откажа от попечителството, защото, макар да обичам момичето, разбирам, че с тях тя ще е по-добре — и пари имат, и просторен апартамент, и в Москва смятаха да се местят, а там училищата са много по-добри от нашите, и институти има. Да порасне детето в човешки условия, защото животът така го онеправда — ни баща си познаваше, ни майка си, баба си загуби рано, — та най-сетне да се случи нещо радостно на това дете.

— А защо не се получи? Органите за попечителство ли не разрешиха?

— Ами, къде ти! — махна с ръка Надежда Андреевна. — Аз ходих при тях предварително, всичко научих, те ми казаха, че знаят жилищните и материалните ми условия и разбират, че в богатото семейство Полинка ще е по-добре, така че, ако се откажа от попечителството, за да може да осиновят детето, няма да има пречки, имам пълно право. А Полинка, като научи, ревна, вика — няма да ида при чужди хора и в Москва, при вас ми е хубаво, няма да изоставя и баба Аида, ще завърша училище и ще живея с нея, и ще й помагам. Тези хора и пари ми предлагаха, добри пари, за да придумам Полинка, и аз толкова се старах да я придумам, тези пари нямаше да са ми излишни, ама къде ти! Запъна се — не и не. Ще живея, вика, с баба Аида, като порасна. Толкова обичаше Аида Борисовна. Откак убиха жената, Полинка и до ден-днешен тъгува, постоянно ходи на гробищата при нея. Стои над гроба и говори на покойницата на глас, разказва й книжките, които е прочела, представяте ли си?

Чаят на Надежда Андреевна беше безвкусен, евтин, но Настя мъжествено отпиваше малки глътки от чашата, за да поддържа атмосферата на уютен приятелски разговор. Ушакова внезапно се ослуша и се усмихна:

— Полинка си идва.

И наистина след миг изщрака бравата на входната врата.

— Лельо Надя, дойдох си!

И на прага се появи слънчево създание с гъста рижава чуплива коса, много бяла кожа, обсипана с ярки лунички, и зелени очи. За своите тринайсет години Полина Солодко беше възнисичка, но пък добре сложена, набита. Тя подари на Настя открита радостна усмивка.

— Добър ден.

— Добър ден, Полина — ласкаво отговори Настя.

Поленка, тази леля е от Москва, журналистка, пише статия за твоята баба Аида — заговори Ушакова. — Я да ти сложа да хапнеш, а после ще си поговорите.

— Не, първо ще си поговорим — много сериозно отговори момичето. — Баба Аида е по-важна. После ще ям.

Полина разказа, че много обичала баба си Шура, Александра Кириловна, тъгувала за нея, когато тя починала, а когато станала на 12 години, намерила в интернет сайта „Моите близки“ и започнала да изучава профилите на пенсионерите и целенасочено да търси някого, който да прилича на баба й.

— Значи, Аида Борисовна приличаше на нея, така ли? — попита Настя с интерес.

Полина отново се усмихна.

— Не, не, никак не приличаше. Но ми стана интересно — винаги съм обичала да чета за престъпления, а нали тя е била следовател. Знаеше толкова много интересни неща и изобщо тя самата беше интересна! Дълго си кореспондирах с нея, а после се срещнахме и се сприятелихме.

— Но откъде й пишеше ти? — учуди се Настя. — Имаш ли компютър?

По обстановката личеше, че в това семейство никога не бе имало компютър. Нима Надежда Андреевна е давала на Полина пари за интернет клуб? Но Ушакова явно няма излишни копейки в бюджета си. Продавачка в магазин, три деца…

— А, ходех у приятелки — обясни момичето. — Вярно, не всички имат компютри, а някои, които имат, не дават да ги използваш. Но има и такива, които разрешават. Та от тях пишех на баба Аида.

Това вече е интересно. Значи, все пак е имало кореспонденция между Полина и Аида Борисовна. Е, къде е тя тогава? Защо липсва в компютъра на Аида? Някой я е унищожил? Или Аида си е кореспондирала с момичето не от дома си и е използвала друг компютър? Но защо?

Настя зададе на Полина все същите въпроси за Павлова: дали тя не е получавала някакви странни или неочаквани писма, бележки, телефонни обаждания, не са ли идвали някакви странни или плашещи хора, случвало ли се е да вижда Аида Борисовна разстроена, угрижена или уплашена. И получи все същите отговори: не, не и не.

— А искате ли да отидем на гробищата? — неочаквано предложи момичето. — Ще ви покажа къде погребаха баба Аида. Сигурно ви е интересно, щом ще пишете за нея.

Всъщност на Настя никак не й беше интересно да гледа гроба на Павлова, но момичето така я гледаше със своите невъзможно зелени очища, че не можа да му откаже.

— Първо трябва да обядваш — предпазливо каза Настя. — А после да си научиш уроците.

— Дреболия! Има време за всичко. И изобщо не съм гладна, след като отидем с вас на гробищата, ще обядвам.

— А леля Надя няма ли да ти се кара?

— Няма.

Ушакова наистина съвсем равнодушно прие предложението Полина да обядва по-късно.

— Идете, идете — кимна тя, — а аз да си довърша прането.

— Гробищата са далеч оттук — говореше Полина, докато слизаха по стълбите, — трябва да пътуваме с автобус, но нищо, той се движи начесто.

— Ще пътуваме с кола — усмихна се Настя.

— С кола?! — едва не се задави от възторг момичето. — Наистина ли?

— Честна дума.

Колата направи на Полина силно впечатление: беше ясно, че тя и на руски коли не се бе качвала често, а тази беше вносна, измита до блясък, че и с шофьор.

По целия път към гробищата Полина се въртя на седалката — искаше й се едновременно и да гледа пътя, и да разговаря с Настя, която буквално затрупа с въпроси кой може да е убил баба Аида, защо и кога най-сетне ще го заловят.

— А ще напишете ли във вашия вестник какви интересни приказки съчиняваше баба Аида? А как шиеше кукли за своите приказки? А за мен ще напишете ли? А ще има ли и моя снимка? А може ли да разкажа на момичетата в нашето училище, че вие сте дошли чак от Москва, за да напишете статия за баба Аида?

Не можаха да стигнат до портала на гробищата, защото всичко беше затрупано със сняг — високи, огромни и непроходими преспи. Настя и Полина слязоха от колата и с усилия намериха отъпканата от някого тясна пътечка, по която успяха да се доберат до входа. Явно в град Томилин, както и навсякъде, не беше прието зиме да се посещават гробовете, явно тук хора се появяваха само за погребения. Вероятно през двата предишни дни, когато обилно бе валял гъст пухкав сняг, не бяха погребали никого.

Полина уверено водеше Настя между гробовете, разравяйки снега с ботушките си, а Настя по навик гледаше надгробните плочи и машинално изчисляваше колко са живели починалите. Винаги правеше така и тихо се радваше, когато се получаваше дълъг живот — това означаваше, че човекът сигурно е успял да се порадва и на внуци, и дори на правнуци, и се натъжаваше, ако животът се окажеше по-кратък. А през последните години се плашеше, ако покойникът се окажеше по-млад от нея.

Една от надгробните плочи привлече вниманието й с детския портрет на нея: на инкрустираната в плочата голяма цветна снимка се усмихваше момиче с рижави къдрици, зелени очи и весели лунички, което страшно много приличаше на Полина Солодко. Настя изтръпна и хвърли тревожен поглед към Полина — не й се искаше тя да забележи снимката. Кой знае защо, Настя беше сигурна, че момичето ще се уплаши и разплаче, а ако ли не, ще му стане неприятно и страшно. Но Полина, без да обръща внимание на нищо наоколо, целеустремено вървеше напред, към гроба на Аида Борисовна. Настя отново премести поглед към надгробната плоча и успя да прочете името на починалата: Алиса Ярцева, 12-годишна. Нима това е дъщерята на Алла Ивановна Ярцева? Същата, която се е удавила? В главата й моментално се завъртяха мисли — коя от коя по-странни и сложни. Настя дори не забеляза как стигнаха до гроба на Павлова.

— Ето — тържествено и печално каза Полина, — тук е нашата баба Аида. Виждате ли колко е хубав гробът? Е, още няма паметник, леля Надя каза, че още е рано, трябва да мине година, за да се слегне земята, после се слага паметник. Ще снимате ли?

Настя не бе възнамерявала да прави снимки, но за да поддържа легендата си, трябваше да извади апарата и да щракне няколко пъти. Трябваше някак да се изхитри и да заснеме гроба на Алиса Ярцева, но беше невъзможно да го направи в присъствието на Полина, ако не искаше момичето да види надгробната плоча и снимката да привлече вниманието му. Добре, друг път. Тя ще се постарае да запомни мястото на гроба и ако трябва, ще дойде тук без Полина.

През това време момичето нещо си мърмореше, загледано в снимката на Аида Борисовна, която беше закрепена на прост дървен кръст. Настя не можеше да разбере нито една дума, а и не се стараеше много, угрижена повече от собствените си мисли. Тя също гледаше сериозното фино лице на Павлова с красиви скъпи очила и отново и отново извикваше в паметта си обстановката в нейното жилище, съдържанието на паметта на компютъра й, книгите, дисковете, мебелите, репродукциите по стените. Нещо се въртеше в главата й като нахална муха и не се оставяше да го уловят. Книги, дискове, репродукции… Книги, дискове… Дискове…

„Аида“. Няколкото диска с различни записи на тази опера на Джузепе Верди. „Аида“, трето действие, сцената край реката? Да, да, ето! В трето действие Аида по молба на баща си се опитва да придума Радамес да предаде родината си, фараона, Египет и да избяга с нея в Етиопия. Или не беше така? Настя не беше сигурна, че си спомня правилно. Така или иначе трябваше внимателно да изслуша цялото трето действие, за да разбере какви именно думи е имала предвид Аида Борисовна Павлова, когато е изтичала развълнувана навън от кабинета на Алла Ивановна Ярцева. И между другото, далеч не е сигурно, че Аида Борисовна в онзи момент е мислела именно за операта — може да е имала предвид коя да е пиеса от необозримия световен репертоар. Вярно, не във всяка пиеса има трето действие и ако го има, не във всяко трето действие има сцена край реката, но със сигурност ще се намерят десетки такива пиеси. От друга страна, Аида трябва да е познавала добре тази пиеса и да я е обичала, тоест със сигурност е разполагала с това литературно произведение в дома си. Но може и да не го е имала. Така че, ако с „Аида“ не се получи, ще трябва още веднъж да посети жилището на Павлова и този път много внимателно да проучи цялата й библиотека и да намери нужната пиеса.

Полина завърши монолога си и вдигна към Настя пълни със сълзи очи.

— Толкова ми е мъчно без нея — тихо каза тя. — Много я обичам. И много тъгувам.

Те се хванаха здраво за ръце и тръгнаха към изхода. Вървяха по същия път и Настя се напрегна, когато се изравниха с гроба на Алиса Ярцева, но Полина все така гледаше в краката си, потънала в тъжните си мисли, и нищо не забеляза.

Настя закара момичето до дома му и се върна в имението. По пътя реши, че трябва да доведе до логичния му край започнатия с „неправилна“ закуска ден, и се отби в един магазин, откъдето купи кашкавал, салам, хляб, пасти, а от кулинарния щанд взе пилешки котлети и голяма порция салата „Столична“. С такава храна беше свикнала и не беше на възраст да се променя и да заживява по правилата на някакъв си там олигарх Бегорски.

Когато слезе от колата, зави и се насочи към менажерията, за да вземе Дружка. Да, така ще бъде правилно. Сега ще обядват заедно, а после Настя ще влезе в интернет, ще намери всички записи на „Аида“ и ще ги изслуша. „Да се надяваме, че още не съм забравила напълно италианския“ — мислеше си тя, докато сваляше якето и ботушите и същевременно се пазеше от обезумялата от радост Дружка, която постоянно се мъчеше да опре в гърдите на Настя могъщите си предни лапи, мокри от снега, и да я близне по лицето.

Студените пилешки котлети се сториха на Настя просто божествени, особено в съчетание със салатата, за която се оказа, че много е тъгувала! Дружка радостно дъвчеше кашкавал и салам, легнала в краката й. И всичко беше толкова спокойно и мирно.

— Ще хапнеш ли пастичка? — попита Настя, наля си кафе и отвори кутията. — Каква искаш — еклер или кошничка?

На Дружка й беше все едно, тя обичаше и едното, и другото, и изобщо всичко, което й предлагаше нейната човешка приятелка. Нервно помръдваше кожения си нос, преглъщаше и тихичко скимтеше от щастие.

— Хайде сега да слушаме опера. Обичаш ли опера?

Дружка не беше сигурна дали обича опера, но щом нейната ненагледна Настя я обичаше, и тя беше готова да я слуша дори до сутринта, стига само да беше до нея, да имаше възможност да я гледа, да диша един и същ въздух с приятелката си.

Настя доста бързо намери няколко варианта на „Аида“ и се замисли кой да избере. По принцип беше все едно, но за всеки случай тя избра онзи, който беше с английски субтитри: ако я подведат италианският й и възприетото по слух, с английския определено ще се справи. Настя честно искаше веднага да мине към третото действие, но не се сдържа.

— Ще чуя само първите десет минути — каза си, — а после веднага ще премина към сцената край реката.

Но десетте минути станаха двайсет, а после всичко някак плавно се превърна в пълно прослушване. Е, нали не можеше да си откаже удоволствието! И без това не бърза за никъде… Не, италианският й си беше наред, а и дикцията на певците се оказа рядко добра, така че английските субтитри не й бяха нужни.

Кучето кротко дремеше, положило глава върху стъпалата на Настя с топлите пантофи, и тихо сумтеше. Явно не беше любителка на класическата опера.

Ето го и третото действие, въпросната сцена край реката. Настя цялата се превърна в слух, грабна химикалка, сложи пред себе си бележника и се приготви да улови всяка дума. След половин час изключи „Аида“, като с усилие на волята взе решение да не слуша операта до края. Пред нея лежеше текстът, който очевидно бе имала предвид Аида Борисовна Павлова: „Аз трябва да избягам с теб в чужда страна, да напусна родината си и олтарите на нашите богове, да забравя земята, на която завоювах първите лаври на славата, да забравя небето, което беше свидетел на моята любов“.

Да, бившият следовател Павлова е била категорично против премествания в търсене на по-добър живот. Пуснала е сина си в Канада, а самата тя е отказала да замине, както е настоявал той. Това бяха заявили свидетели, а и Настя го бе чела с очите си в кореспонденцията на Аида Борисовна с роднини. Но незнайно защо, Павлова си е спомнила за тази своя позиция и е решила да я потвърди с думите на Радамес именно след разговора в кабинета на Алла Ивановна Ярцева. И този разговор силно я е развълнувал и разстроил, и то дотолкова, че тя дори се е отказала да посети фризьорския салон, макар че много се е грижела за външния си вид.

Какво пък, сега поне е ясно в какво направление трябва да поеме разследването и каква информация трябва да се събира.

Настя ласкаво погали Дружка по врата, зарови пръсти в дългата й сплъстена козина.

— Ставай, мила, тръгваме да работим. Трябва да отида в основната сграда, а ти, ако искаш, ме почакай навън. Кучета в клуба не пускат, нали знаеш. Не мога да те оставя във вестибюла да скучаеш.

Дружка се прозя и се облиза — напълно прозрачен намек за останалите вкуснотии.

— Стига ти, повече няма да е добре за теб — строго каза Настя, — вече си стара, а за старците е вредно да преяждат. Когато излезем на разходка довечера, ще ти дам още кашкавал с хлебец. А сега ти стига.

Кучето я погледна с упрек и покорно тръгна към вратата.

* * *

Настя срещна Костя Еремеев във вестибюла на основната сграда — той излизаше от заведението с чаша с вдигащ пара чай в ръката и в движение досдъвкваше нещо. Всъщност на Настя й трябваше Тамара, но щом срещна Костя, можеше да си поговори и с него.

— Костя, а вашата лекарка психотерапевт Ярцева не ви ли е споменавала, че би искала да осинови едно момиченце?

Костя се стъписа, ръката му с чашата силно затрепери.

— З-защо п-питате м-мен? — Той дори започна да заеква от изненада. — Откъде д-да з-знам?

— Костя, недейте — намръщи се Настя, — дори животните в менажерията знаят за вашата връзка с Алла Ивановна. Затова си помислих: щом толкова е страдала за загиналото момиче, може би са я спохождали мисли да си вземе друго дете? Не са ли? Защото, ако някой изобщо знае за подобни нейни намерения, това сте вие — нали сте били много близки.

— А това влиза ли в програмата ви за социологическото изследване? — озъби се Еремеев.

— Влиза — без да й мигне окото, заяви Настя. — Интересуват ме въпросите на адаптирането на хората към всякакви психотравмиращи ситуации. Пенсионирането е само една от подобните ситуации. А загубата на дете е друга, не по-малко интересна за мен. Та какво, замисляла ли се е Алла Ивановна за друго дете?

Очите му зашариха, адамовата ябълка подскочи и по принцип не беше нужно той да казва нищо повече — и без това беше ясно.

— Н-не знам, тя не ми е к-казвала н-нищо т-такова — смотолеви той.

— Е, щом не е, значи не е — усмихна се Настя. — Извинете, че ви обезпокоих.

Значи — да. Добре, продължаваме.

Този път Настя намери Тамара не в театралния гардероб, а във фризьорския салон, където се занимаваше с някаква перука.

— Настенка, днес нито сте закусвали, нито сте обядвали — отбеляза тя с усмивка, без да се откъсва от заниманието си. — На Андрей вече са докладвали, а той попита мен къде се храните, щом не ходите в нашето заведение.

— И какво му отговорихте? — засмя се Настя.

— Нищо. Какво можех да отговоря, като не знам? Защото Андрей не е глупак, той разбира, че щом не ядете това, което той е наредил, следователно се храните някъде другаде с неправилни неща, тоест опитвате да се изплъзнете от всевиждащото му око. Имайте предвид: ако ви хване в близко време, гарантирана ви е лекция, че той плаща пари на хора, които се трудят добросъвестно, а не на такива, които не се чувстват добре.

— Да, вече имах щастието да я чуя. Тамара, имам един въпрос към вас, по-точно дори два въпроса. Първият: да сте чували Алла Ивановна Ярцева да е искала да осинови момиче приблизително на възрастта на нейната загинала дъщеря?

Тамара вдигна глава, свали си очилата, отмести уреда, с който правеше къдрици на перуката.

— Не — бавно проговори тя. — Не съм чувала нищо такова. Във всеки случай, в моя салон не се е говорило за това. Попитайте Костя, той определено ще знае.

— Вече го попитах — въздъхна Настя. — Мълчи като партизанин на разпит. Кълне се, че не знае нищо такова. А всъщност толкова се уплаши, че се разтрепери.

— Че какво толкова страшно има? — учуди се Тамара. — Защо е нужно да се крие, ако е имало такова нещо?

— Тъкмо това ми е интересно — защо е нужно да се крие. И вторият ми въпрос: необходимо ми е да си спомните точно в кой ден видяхте Аида Борисовна след разговора й с Алла Ивановна?

— Но нали ви казах: малко преди да я убият.

— Нужно ми е да знам по-точно. Казахте, че Аида Борисовна е била записана за подстригване при вас и не е дошла навреме, затова сте тръгнали да я търсите.

— А, да, разбира се — сети се Тамара, — сега ще видя в дневника. Спомняте ли си точната дата, когато е станало убийството?

— Двайсет и втори септември.

— Сега, сега. — Тя започна да прелиства дебелата тетрадка с широки редове. — Ето двайсет и втори, гледаме преди тази дата — двайсет и първи, двайсети, деветнайсети… Ето, осемнайсети септември, четиринайсет и трийсет.

— Благодаря! — радостно подскочи Настя.

Сега всичко се подреди в що-годе последователна картина, но трябваше да се внесе яснота, а за това можеше да помогне само Надежда Андреевна Ушакова, която отдавна вече бе отишла на работа в магазина. Така вариантите бяха два: да отиде при Полина, да я попита къде работи леля й Надя и да посети Ушакова или спокойно да почака до вечерта, когато Надежда Андреевна ще се прибере. Не, Настя нямаше сили да чака, вече бе подушила следата като добре тренирано ловджийско куче. Проклинаше се яростно, задето не се бе сетила да попита за домашния телефон на Ушакова. Сега можеше да се обади и да попита Полина, тогава нямаше да е нужно да ходи никъде. Впрочем съществуваше и Иля Вторушин…

— Магазин „Томинка“ на улица „Красин“ — веднага й съобщи Иля, след като прегледа бележките си. — Ще го намерите ли?

— Ще го намеря, шофьорът ми е опитен.

— Но успяхте ли да научите нещо? — поинтересува се той. — Или напразно се трепах да търся вашето момиче?

— Успях, и то доста неща. Да ви се обадя по-късно, а?

Магазин „Томинка“ се оказа голям и абсолютно празен супермаркет в покрайнините на Томилин, в противоположния на имението край на града. От четирите каси три бяха затворени, а единствената касиерка си оправяше ноктите, въоръжена с пиличка. Настя намери веднага Надежда Ушакова — тя скучаеше зад щанда за колбаси.

— Винаги ли имате толкова малко клиенти? — попита Настя, когато приближи до нея.

— Не, какво говорите, само от осем до десет вечерта е празно: всички, които работят до шест, вече са се прибрали от работа и пътьом са купили продукти, така че от шест и половина до осем навалицата е голяма. А следващата навалица ще се събере от десет до единайсет, когато работниците от автопарка и пазачите и охранителите от цялата околност започнат да пазаруват преди своите нощни смени. А вас какво ви води насам? Мисля, че наблизо няма никакви хотели. Или вие живеете на квартира?

— Дойдох при вас. Трябва да ви попитам нещо.

— За Аида ли? Ами аз май всичко ви разказах. Или за Полинка?

— За хората, които са искали да я осиновят. Знаете ли как се казват?

— Ох, не си спомням — поклати глава Ушакова. — Казаха ми, но съм забравила, за какво ми е да помня? Жената се казваше Алла, определено, една такава красива, издокарана, скъпо облечена, и косата й много светлоруса, дълга. И мъжът й беше приятен, солиден, казваше се… как ли беше? — замисли се тя, после тръсна глава. — Роман, да, спомних си. Алла и Роман.

— А фамилията?

— Че за какво ми е била фамилията им? — тъжно се усмихна Надежда Андреевна. — Наглед бяха с десетина години по-млади от мен. Дали аз изглеждам зле за възрастта си, дали богатите остаряват някак другояче… С една дума, за мен бяха съвсем млади.

По принцип това беше достатъчно. Никакво фамилно име не беше нужно на Настя, никакво бащино — и без това бе абсолютно очевидно, че става дума за съпрузите Ярцеви.

Ето, сега може с чиста съвест да се заеме с възстановяването на цялата картина.

И така, Алла Ярцева, която е преживяла тежко загубата на дъщеря си, среща някъде Полина Солодко и остава смаяна от приликата и с Алиса. Когато научава, че Полина е сираче и живее с леля си, която й е попечителка, Алла решава на всяка цена да я осинови и по този начин да си върне дъщерята. Попечителката няма нищо против, тя отглежда с доста усилия три деца и е готова да се откаже от попечителството, макар да е привързана към Полина. Самата Полина обаче категорично възразява, тя обожава баба Аида и дори не допуска мисълта да замине от Томилин на друго място. Защото Алла и съпругът й открито заявяват, че смятат да се местят в друг град, едва ли не в столицата, а и без това намерението им е ясно. Първо, успешният бизнес винаги се стреми към по-широки простори, в осемдесетхилядното градче му е вече тясно, а второ, твърде много семейства с осиновени деца се стараят да се преместят някъде, където никой не ги познава. Това е нормално и напълно обяснимо.

И така, Полина не иска да бъде осиновена, мисълта да се раздели с Аида Борисовна е непоносима за нея. Алла предприема определени действия, включително е готова да плати на Ушакова, ако тя придума момичето. Но малката не се съгласява. И тогава Алла се опитва да поговори с Аида, защото разбира, че думата й може да тежи много повече. Вероятно при разговора, състоял се на 18 септември, Алла, без да крие, е казала на Павлова за приликата на Полина с нейната покойна дъщеря и именно това е разгневило толкова Аида Борисовна. „Вие не разбирате какви последствия може да има…“ Нали май точно тези думи е чула Тамара, После са й казали, че е ставало дума за дозировката на предписан медикамент, а в действителност те са говорели за опит да се замени едно дете с друго. „Вие сте психотерапевт, специалист по човешките души, как може да не разбирате…“ Да, точно така, всички реплики пасват прекрасно на възстановената картина.

Аида изхвръкна разгневена от кабинета, толкова е разстроена, че дори не иска да отиде на подстригване. И си повтаря в движение: Трето действие, сцената край реката… Изглежда, търсела е аргументи, които биха били достъпни за разума на тринайсетгодишно момиче — нали е трябвало на всяка цена да предпази Полина от опитите на Алла Ивановна и съпруга й да я вземат и да я заведат в друг град. Ако те вземат в едно семейство не за да те направят щастлива, а само за да компенсират с теб собствената си загуба, ти никога няма да бъдеш щастлива. Постоянно ще трябва да „отговаряш на представата“, да приличаш, да бъдеш същата… Ще изгубиш право и възможност да бъдеш такава, каквато си. Но това би било твърде сложно за Полина и Аида Борисовна е търсела по-прости аргументи.

Сигурна ли е Настя, че Аида е мислела именно така? Абсолютно сигурна е, защото в същия ден, 18 септември, в компютъра на Павлова се появява проектът за приказката за костенурките и птичката. Абсолютно идентична ситуация.

А след четири дни Аида е убита…

Беше време да приключват с разходката, Дружка свърши всичките си работи и сега на всяка крачка зиморничаво свиваше лапи, току поглеждаше Настя в лицето, сякаш казваше: „А кога пак ще отидем на гости при теб? Там е топло и останаха разни неща, не съм забравила“. Настя за последен път стигна до реката и тръгна обратно. Днес, потънала в размисли за убийството на Павлова, тя дори не забеляза как се бе разхождала с кучето цял час.

Вдигна глава и изведнъж видя звездите — огромни, ярки, чорлави звезди, такива тя не бе виждала и през лятото на юг.

— Господи — изрече на глас, — колко е хубаво, че дойдох тук! Инак така и щях да си умра, без да науча, че съществуват такива огромни ярки звезди. Защо ли си мислех, че такива звезди има само през лятото и само в книгите? Оказва се, че те се явяват именно през зимата, а не през лятото. Гледай ти, на прага на петдесетте животът започва да ми се разкрива. Колко странно, нали, Дружке?

Но Дружка не виждаше в това нищо странно. И не й бяха интересни никакви чорлави звезди. Тя искаше топлина и пасти.

От прозореца на стаята си в страничната сграда Константин Еремеев добре виждаше Настя Каменская, която бе повела кучето към менажерията. Ето, влязоха, ето, след няколко минути Настя излезе и тръгна към своето жилище, което се намираше точно срещу жилището на Костя. Ето, лампата в нейната стая светна.

Еремеев с трепереща ръка взе телефона, намери в паметта му номер, изчака отсреща да вдигнат.

— Аз съм — проговори глухо. — Страх ме е, те се приближават, чувствам опасността… Ако стигнат до мен, няма да мълча, ще кажа всичко… Абе не мога повече, не мога! Уморих се да се страхувам, нервите ми не издържат! С една дума, както искаш, предупредих те.

Натисна бутона за край на разговора и се хвърли на дивана, зарови лице във възглавницата. Защо е всичко това? За какво е нужно? Та той не е глупав човек, има мозък, как можа да се набърка в такава чудовищна история и да води такъв живот?

* * *

— Значи, мислите, че Ярцева е убила Аида, така ли? Или нейният съпруг?

Иля Вторушин гледаше Настя, както й се струваше, недоверчиво и присмехулно.

— И само защото присъствието на баба Аида в живота на момичето е пречело на осиновяването? Та това е абсолютно безумие, Анастасия Павловна.

— Не е безумие — тихо и упорито каза Настя. — Когато една жена е фанатично завладяна от една идея, тя е готова на всичко. Нима никога по-рано не сте срещали такива жени?

— Не съм. И не мисля, че те съществуват. Във всеки случай, вероятно са много малко. Съществуват и са много повече, отколкото си мислите.

— Ами добре — въздъхна капитанът, — да допуснем, че е така. Аз не познавам Ярцева: когато разследвахме убийствата на Корягина и Павлова, не сме я разпитвали, тя не ни е интересувала, а вие, доколкото знам, подробно сте разговаряли с нея. И какво, прилича ли на човек, който е способен да удуши старица?

— Не прилича — призна Настя. — Но тя има съпруг. И освен това винаги може да се намери изпълнител. Въпросът е само кой е подсказал на този изпълнител подробностите около убийството на Корягина, които биха могли да се използват в инсценировката при убийството на Павлова. Изобщо, Иля, трябва да проверим къде са били Ярцева и мъжът й в момента на убийството на Аида Борисовна. Хайде да започнем поне с това.

— И все пак аз не вярвам — завъртя глава Вторушин. — Звучи ми абсолютно неправдоподобно. Но сте права, трябва да се започне с нещо, а и бездруго нямаме никакви други версии. Димка Федулов прекарва всяка свободна минута в архива, опитва се да намери делата на Павлова, заради които може някой да й е отмъстил след толкова години.

— Е, и?

— Нищо засега. Но той не губи надежда.

Настя си взе довиждане с Иля, излезе от кабинета и веднага в коридора се сблъска с Федулов. Стана й неудобно — нали през последните дни бе избягвала Дмитрий и бе общувала само с Вторушин.

— Тръгвате ли си вече? — разочаровано разпери ръце той. — Илюха ми каза, че трябва да дойдете, затова толкова бързах… но пак не успях да дойда навреме.

— Извинете — сухо каза Настя, — не знаех, че трябва да ви почакам. Всичко разказах на Иля Сергеевич, ако ви е интересно — попитайте него.

— Анастасия Павловна — докосна рамото й той, — нещо не е наред ли? Струваше ми се, че помежду ни има пълно взаимно разбиране. Вие ми възлагахте задачи, аз ги изпълнявах и вие бяхте доволна. Какво се случи? Защо сега общувате само с Илюха?

Тя реши да не измисля нищо. Както си е — така ще му каже. В края на краищата какъв й е той? Случаен познат, на когото тя помага да свърши неговата, между другото, работа.

— Не ми хареса как се държахте в жилището на Павлова каза тя рязко.

Федулов се напрегна, дори скулите му се раздвижиха.

— Какво не ви хареса? Че ви предоставих пълна свобода, дадох ви възможност да огледате всичко, което ви трябва, и не ви се пречках в краката?

— Не ми хареса, че в кухнята пиехте водка. Или какво точно пиехте? Коняк? Уиски? Аз не различавам много-много миризмата от различните напитки, но самия алкохол усещам от километър разстояние. И освен това вие не бяхте донесли алкохола със себе си, а го вземахте отнякъде там, в жилището. Тоест крадяхте го. А още по-точно — мародерствахте. Според мен това е достатъчно, за да си загубиш симпатиите към някой човек.

— Извинете. — Той наведе глава и потърка челото си с пръсти. — Трябваше да се досетя. Извинете. Нямате представа какви нерви ме погнаха там, в дома на Аила Борисовна — та аз бях ходил в него преди много години, в същото това жилище, когато с нея работехме по някои дела. И толкова живо си спомних всичко, сякаш е било буквално вчера… Дори не подозирах, че ще ме заболи толкова. Така че не се овладях, развълнувах се почти до сълзи. Нямате представа каква беше тя… Още веднъж извинете.

Настя се позасрами. Тя дори не се бе сетила за такава проста причина. Гледай ти, този брутален наглед Федулов, този мъжага, бил в действителност толкова крехък и раним. Е, и какво да прави сега, и тя ли да му се извини?

Постоя така мълком, нищо не каза. Внезапно Федулов широко се усмихна.

— Знаете ля какао, Анастасия Павловна? Елате ми на гости, а? Имам прекрасна къща на брега на Томинка, ще ви запозная с жена си, с родителите си, ще ви покажа депата си, имам три. И кучетата ще ви покажа. Днес са готвили пелмени, истински, домашни, мама ги прави от сутринта. Елате, а? И ще смятаме, че сме се сдобрили с вас.

Ох, липсваше и само да тръгне по гости! Но трябваше да се одобрят, нямаше как.

— Ще дойда. Благодаря за поканата. Кажете кога и къде.

— Ами хайде да тръгваме още сега, а? Че какво? Вече е седем и половина, работният ден свърши, трябва да използвам момента, докато някой не ме е подбрал. Защото с нашата работа нали знаете как става: тъкмо планираш нещо — хоп, тичай на местопроизшествие, някой на някого строшил главата или нещо друго. Да тръгваме, а?

— Да тръгваме — решително каза Настя.

Какво пък, като ще се одобряват, да се одобряват. И в края на краищата защо трябва да се сърди на Дмитрий?

Още от първите минути Настя разбра, че Федулов обожава дома си и се гордее с него. Тя едва сдържаше усмивката си, докато разглеждаше чудовищната според нея червена къща с жълти кепенци и абсолютно идиотско петле на върха на синия покрив. Цялата вилна зона беше добре осветена от множество улични лампи, а и Федулов бе сложил допълнителна в своя парцел, така че дори в зимната вечер цялото пъстроцветие се виждаше отлично. Но като възпитана гостенка, Настя мълчеше и само кимаше, като от време на време вмъкваше по едно „страхотно“ или „много красиво“. Вярно, вътре жилището на Дмитрий Федулов се оказа по-сдържано и съвсем практично.

— Какъв късмет, че Митя има такава голяма къща и всички се побираме в нея — открито се радваше Зоя Михайловна, майката на Федулов. — Вие в Москва сигурно имате по-хубава?

— О, дума да не става — разсмя се Настя, — с мъжа ми живеем в гарсониера.

— Ух, вярно — изведнъж се сепна Зоя Михайловна, — какви ги дрънкам и аз? Хем Митя ми каза, че сте му колежка, от милицията. А с милиционерска заплата човек може ли да си купи такава къща?

Така де, помисли си Настя, с милиционерска заплата определено не може да се купи такава къща. А съпругата на Федулов, както самият той каза, не работела, гледала си децата. Е, откъде са парите тогава?

Зоя Михайловна сякаш чу въпроса на Настя и продължи:

— И Митенка никога нищо нямаше да купи, а сега не дават служебни жилища, защото нищо не се строи. Така и щяхме да се блъскаме в двустайна кутия. Добре че Митенка има верни приятели, които му дадоха пари назаем и са готови да чакат, докато им ги върне. Той искаше веднага да им ги върне, смяташе да продаде колата, ама бандити му я подпалиха. Да се благодарим на приятелите — влязоха му в положението и не го припират да си връща заема.

Да, Старков й каза за подпалената кола. Гледай ти, какъв лош късмет има това момче: още ден-два и е щял да продаде колата, да си плати къщата и да няма дългове. А сега тази сума му тежи като камък. Горкият! Впрочем чуждите парични проблеми не интересуваха твърде Настя. И семейството на Федулов не я интересуваше, и къщата му, тя бе дошла тук само за да премахне напрежението в техните отношения.

Седнаха на масата, жената на Федулов — Светлана, много хубавка, пълничка жена, настани до себе си по-големите момичета Варенка и Ксюша, а най-малкия Ванечка — в скута си. Излезе Вадим Александрович, бащата на Дима, зае мястото до Настя, а начело на масата седна Дмитрий. Е, то е ясно, нали е главата на семейството и стопанин на къщата, който решава тук всичко и от чиито доходи живеят всички, ако не броим пенсиите на родителите му. И колкото и смешни да са тези негови доходи, купил си е къща човекът. Следователно е стопанин.

Зоя Михайловна донесе огромното блюдо с домашните пелмени, после поднесе чай с пирог. Две едри кучета от неясна порода мълчаливо седяха от двете страни на Федулов и не откъсваха очи от ръцете му, вероятно с надеждата, че от тези царствени, наистина божествени ръце ще получат вкусна хапка. Но нищо не получаваха: Дмитрий бе възпитал своите кучета строго и не ги хранеше от общата трапеза. „Аз не бих се въздържала — помисли си Настя. — Не бих могла да понеса този поглед и звука от трескаво преглъщана слюнка. Сигурно се държа неправилно с Дружка, давам й човешка храна, глезя я. А трябва така, като Дима. Само каквото е разрешено и само на правилното място. Впрочем неговите кучета са млади, та той само преди година ги е взел като палета и ако сега ги храни неправилно, може да получат здравни проблеми за дълги години. А Дружка е вече стара. Костя Еремеев каза: сега може да яде и прави всичко, в това се състои предимството на старостта. Между другото, за Костя… Щом той е бил любовник на Ярцева, защо да не е бил и убиец на Павлова? Към кого другиго е можела Алла Ивановна да се обърне за помощ? Ако не към мъжа си, значи, към любовника. Следователно трябва да проверим и него. Интересно, дали Вторушин ще се сети сам? По принцип би трябвало…“

Разговорът около масата някак бързо се изчерпа, Федулови искаха той да бъде интересен за гостенката, ала единственото, което свързваше Настя и Федулов, беше престъплението, но нали не можеха да го обсъждат в присъствието на семейството. Нямаха общи познати, освен Иля Вторушин, още по-малко пък — общи спомени. Трябваше да спасява положението и Настя прибягна до своя любим начин за съживяване на ситуацията, който неведнъж я бе спасявал в подобни случаи: поинтересува се от семейните снимки. Винаги печеливш вариант, защото зад всяка снимка се крие история, зад историята — спомени, и хората така се увличат, че забравят за всичко. Още повече че на самата Настя сега й беше любопитно да гледа снимки и да се опитва да анализира чуждия опит, за да извлича от него полезни уроци.

Светлана с готовност извади дебели албуми и започна да показва първо снимките на Варенка, Ксюша и Ванечка, после стигна и до албума със сватбените им снимки. Света се оказа удивително фотогенична, на всички снимки без изключение — и на сватбените, и на домашните, изглеждаше като истинска красавица, дори да беше без грим и с небрежно разпусната коса. Дмитрий пък обратното — камерата не го обичаше и лицето му почти на всички снимки изглеждаше сърдито, напрегнато или високомерно, а и изглеждаше много по-възрастен от годините си.

— О, нашият Митя винаги излиза лошо на снимки — говореше Светлана, докато прелистваше страниците на албума. — Има само една снимка, която показвам на всички — там Митка е просто чудесен, като в живота, дори по-хубав. Но къде е тя? Сега ще ви я покажа, сама ще я видите. На нея е сниман, когато беше отишъл при приятел на Вайкал да ловят риба. Ето я. Вижте.

Настя видя най-обикновена снимка. На преден план — Федулов, на заден — камък, огромен, някак чудноват. Трева. Небе. Облаци. В далечината се виждат или дървета, или високи храсти. Но лицето на Дмитрий наистина беше като в живота, дори по-хубаво, отколкото в живота — спокойно, омиротворено, с лека усмивка. Беше почти красиво.

— Виждате ли? Митя е излязъл много хубаво. Но аз всъщност не разбирам защо трябваше да ходи на този Байкал — продължи Светлана. — Да се емнеш толкова надалече заради един риболов! Та там няма нищо особено, на този Байкал, само камънаци, а при нас рибата кълве много.

— Знаете ли, Света, може би е имало смисъл да отиде именно заради това душевно състояние — възрази Настя. — Погледнете колко е спокоен и щастлив Дмитрий. Такова състояние е голяма рядкост, особено като се има предвид неговата работа, а и къщата ви е голяма, семейството е голямо, грижи до гуша. Човек трябва понякога да се отпуска и заради това си струва да се пътува и до Байкал, и до какви ли не други места.

— Права сте — въздъхна Светлана. — Митя наистина е страшно натоварен — и работата му е тежка, и три деца, и вкъщи трябва постоянно нещо да прави, да поправя, да строи, да боядисва, да кове. Къщата изисква страшно много сили и внимание, не е като градския апартамент. Само отстрани изглежда, че е разкош да живееш в къща, на никого и през ум не минава колко грижи и работа изисква тя.

Посещението на вежливост можеше да приключва и Настя се сбогува, въпреки че Федулов я придумваше „да поседим, да пийнем чаец, да си побъбрим“.

— Трябва да изведа на разходка своята възпитаничка — каза Настя. — Вие, като собственик на две кучета, трябва да ме разберете.

— Е, тогава да — съгласи се Дмитрий. — Я да ви завия малко пирог, утре сутринта вкъщи ще пийнете кафе с него.

Настя не отказа да вземе пирога. На нея той не й се видя много вкусен, но нали си имаше Дружка, която щеше да се зарадва на подаръка. Днес, разбира се, беше вече късно да се разхождат, менажерията беше затворена и изобщо бе време за лягане, но утре сутринта кучето щеше да има сладка закуска.

От вилната зона, където живееше Федулов, до имението пътят се оказа съвсем кратък и само след двайсетина минути Настя можа да се съблече и да влезе под душа. Като цяло можеше да смята, че денят е минал сполучливо. И с Федулов се сдобри, макар да не се бяха карали.

Ала нещо не й даваше мира. Тя лежеше в леглото, опитваше се да заспи, а пред очите й заставаше снимката, на която Дима Федулов се усмихваше кротко и омиротворено и толкова не приличаше на онзи Дима, когото Настя познаваше. А зад него, на заден план, стоеше един камък с необичайна форма — той сякаш грабна вниманието й и не го пускаше. И небе, и трева, и дървета в далечината, и нищо повече…