Александра Маринина
Реквием (8)

Глава 7.

Вячеслав Олегович Зотов гледаше Настя леко напрегнато, но, общо взето — доброжелателно.

— Защо ви интересуват толкова стари случаи? — попита той. — Толкова години минаха…

Тя се усмихна и си взе цигара.

— Старият Немчинов се е върнал и ние, напълно естествено, искаме да знаем какво можем да очакваме от него. Нормален милиционерски интерес. Той има внучка, внучката има ухажор, почти годеник. Този годеник е убит и първото, за което се сещат служителите на милицията, е, че съществува един дядо, който веднъж вече е извършил убийство и е лежал за него девет години. Нима това ви изглежда странно?

— Не, щом въпросът е поставен така, всичко е ясно. Но аз не вярвам.

— В какво не вярвате? — учуди се Настя. — Че Василий Петрович Немчинов може отново да е извършил убийство?

— И в това също. — Зотов скочи от фотьойла, в който се бе отпуснал, и нервно се заразхожда из стаята. — Чуйте ме, аз и тогава не разбирах, и сега не разбирам защо един баща е убил сина си. За мен беше огромна изненада, както и за всички, които познаваха Гена и Света Немчинови. Те нямаха конфликти с баща си. Просто не мога да си представя за какво биха могли да се скарат, и то толкова сериозно, толкова страшно, че нещата да стигнат до убийство.

Настя с любопитство наблюдаваше Зотов. Красив едър мъж малко над четирийсетте, прекрасни маниери, добре обработен глас. Сигурно би изглеждал добре на сцена. Или начело на маса, около която се водят сериозни преговори. А вместо това, той се занимава с някакъв млад певец. Би било разбираемо, ако Зотов работеше в продуцентска фирма и се занимаваше професионално с мениджмънт, с организиране на концерти и други изяви на много музиканти. Но той представлява само себе си и работи само за Вилданов. Защо? Вилданов не е Павароти, чиито концерти са планирани до 2005 година, и е напълно ясно, че великият тенор, при своята безумна популярност и натовареност, трябва да има собствен администратор. За организирането на изявите на Игор Вилданов не са нужни толкова време и сили. Защо Зотов не се е заел и с нещо друго, защо не е взел под крилото си и други изпълнители? Би могъл да създаде собствена фирма и да печели повече пари.

— Значи вие твърдите, че отношенията между бащата и сина Немчинови са били добри? — полувъпросително каза Настя.

— Да, бяха добри — потвърди Вячеслав Олегович.

— А близки ли бяха?

— В какъв смисъл близки? — не разбра той.

— Имам предвид отношенията им. Отношенията може да бъдат добри, но не близки — като например с приятели, с които човек се вижда рядко, но е благоразположен към тях. А има и близки отношения, но крайно лоши — като при съпрузи, които се мразят. Близки ли бяха в този смисъл отношенията между бащата и сина Немчинови?

— Ами… — замисли се Зотов. — Мисля, че да. Все пак бяха баща и син, а не чужди хора.

— А между вас и Генадий?

— Ние бяхме близки приятели — простичко отговори той.

— И често ли се виждахте?

— Често. Всяка седмица, понякога по два-три пъти в седмицата.

— Генадий говорил ли е с вас за баща си?

Зотов отново се замисли, после леко се позасмя.

— Да, май сте права. Гена почти не говореше за него и от това у мен се създаде впечатлението, че всичко е наред помежду им. Нали знаете как става: когато хората често се карат, те постоянно разказват за това на приятелите си, а ако не разказват нищо, създава се впечатление, че помежду им няма и конфликти.

— А познавахте ли самия Василий Петрович?

— Бегло. Виждали сме се няколко пъти, но само така, между другото. Повярвайте ми, това винаги ставаше в присъствието на Гена или жена му и нито веднъж не съм забелязвал дори и намек за недоволство или някакво напрежение. Обикновени отношения.

Настя помълча известно време, обмисляйки чутото. Изглежда, напразно се бе надявала на този Зотов, и той също изобщо не познаваше Немчинов старши и май не е бил в течение на причините за конфликта. А конфликт е имало — това е очевидно. Не е възможно при първата внезапна кавга на фона на общо взето добри отношения нещата да стигнат до стрелба. Напрежението сигурно се е натрупвало от дълго време. Но от какво е било породено това напрежение?

— Кажете, Вячеслав Олегович, къде ставаха вашите срещи с бащата на Генадий? В апартамента им в града или на вилата?

— Колкото и смешно да звучи — на улицата. Ние излизаме от Немчинови, а Василий Петрович се прибира, или обратното.

— О, и само толкова?

— Разбирате ли, аз рядко се виждах с Гена у тях. Той не обичаше в апартамента му в града да идват гости. Виж — вилата беше друго нещо, там ходех често, защото Гена прекарваше на вилата повече време, отколкото в Москва. Творческа личност беше, нуждаеше се от тишина, спокойствие и природа.

„Ха, бива си ги тези тишина и спокойствие! — помисли си Настя. — А съседът им по вила Белкин твърдеше, че у Немчинови постоянно се събирали гости и ставали шумни пиянски сборища. И между другото точно по време на тези сборища Белкин е виждал там господин Зотов. Какво пък, желанието на човека да не помрачава паметта на своя загинал приятел е разбираемо“.

— Правилно ли ви разбрах, че Генадий Немчинов е прекарвал много време на вилата и вашите чести срещи с него са ставали именно там?

— И да, и не. Ние с Гена се виждахме и в Москва, защото по онова време аз работех в Управлението по култура и често трябваше да решаваме много проблеми, свързани с неговото творчество. Не забравяйте какво беше времето. Цензура навсякъде, включително и в музикалното творчество. За да може един певец публично да изпълни нова песен, авторите на тази песен трябваше да прокарат своята творба през комисия, която или щеше да я одобри и да разреши изпълнението, или да я забрани като безнравствена и неотговаряща на идеологията, или щеше да даде цял списък препоръки за промени. Промените, разбира се, се отнасяха предимно за текста, а не за музиката, но работата пак засягаше и двамата автори.

— А кой беше вторият автор? — поинтересува се Настя. — Кой пишеше текстовете за неговите песни?

— Нима не знаете? — учуди се Зотов. — Текстовете пишеше Света, жена му. Тя беше талантлива поетеса. Дори е издавала стихосбирки.

— Не го знаех. Но то няма нищо общо със случая. Кажете, моля, Василий Петрович често ли идваше на вилата?

Зотов се замисли. Той стоеше прав пред Настя и се поклащаше от пети на пръсти, пъхнал пръстите на ръцете си под колана на дънките. Така и не седна обратно във фотьойла и това причиняваше на Настя известно неудобство, защото така тя беше принудена да го гледа отдолу нагоре. Разбира се, можеше да стане и тя, но никак не й се искаше. Твърде удобни бяха фотьойлите в жилището на Вячеслав Олегович.

— Ами знаете ли, като ме попитахте сега, изведнъж осъзнах, че Василий Петрович май не идваше там, нито веднъж не съм го виждал на вилата. Впрочем той може да е ходил по друго време. Просто не сме се засичали.

— Генадий не ви ли е казвал нещо по този повод? Да ви е обяснявал случайно защо баща му не идва на вилата?

— Ами не е… Нито веднъж не сме говорили по този въпрос. А вие защо толкова упорито се интересувате от това?

— Просто така. Искам да разбера защо този човек не е ходил на вилата си с години, а после изведнъж е отишъл и е убил сина си и снаха си. А вие самият нима не искате да разберете това? Та нали Генадий ви е бил приятел!

— Почакайте — Зотов предупредително вдигна ръка. — Вие манипулирате фактите. Това не е хубаво.

— А как е хубаво? — попита Настя.

Тя все пак успя да направи нужното усилие и да стане. Бяха приблизително с един ръст и сега Настя можеше да гледа събеседника си право в очите. А очите на Зотов бяха невероятни. Необикновени очи. В един момент й се стори, че в тях се крие огромна тъга и още нещо, нещо тъмно, но в следващата секунда това усещане изчезна. Очи като очи — големи, красиви, тъмносиви.

— Обстоятелството, че аз не съм срещал бащата на Гена на вилата, далеч не означава, че той изобщо не е ходел там. Той може да е ходел много пъти, просто неговото отиване там нито веднъж да не е съвпаднало с някое от моите посещения. Това е възможно, нали?

— Може — кимна в знак на съгласие Настя, — според теорията на вероятностите спокойно може да се случи. И това обяснение би ме задоволило, ако вие бяхте ходили на вилата при приятеля си веднъж на два месеца и за период от една година. Тогава щях да се съглася с вас. Но вие сте ходили там в продължение на няколко години не по-рядко от веднъж седмично, нали така? Вероятността трябва да се е държала много засукано, за да признаем, че Василий Петрович е ходел на вилата, а вие нито веднъж не сте го видели там.

— Е, добре.

Настя виждаше, че Зотов започва да се дразни. Тя сама си беше виновна, по навик водеше разговора така, сякаш го обвиняваше в нещо и се опитваше да го улови в лъжа. Ето, и с полковник Белкин неотдавна се случи абсолютно същото — тя се държеше така, сякаш предварително го подозираше в даване на лъжливи показания. Нищо чудно, че Белкин се бе ядосал. И този се ядосва.

— Добре, убедихте ме. Няма да упорствам. Готов съм да призная, че бащата на Гена не идваше на вилата. Не идваше в продължение на няколко години! Разбирате ли за какво говори това?

— Разбирам. Това говори, че баща и син са се отбягвали взаимно.

— Именно! — с внезапна разпаленост подзе Зотов. — Гена не просто ходеше на вилата — фактически той бягаше от къщи, защото не искаше да има какъвто и да било контакт с баща си.

— Или баща му не е искал да има контакт със сина си — подсказа Настя.

— Да, или баща му не е искал — повтори след нея Вячеслав Олегович. — Значи между тях се е случило нещо, много отдавна. Може би още в детството или юношеството си Гена се е скарал с баща си толкова сериозно, че двамата не са могли да се сдобрят, а с годините ситуацията само се е задълбочавала. Принудени са били да живеят заедно, защото апартаментът беше собствен, купен с парите на баща му, и той не би го заменил срещу два отделни при никакви условия, а Гена не можеше да си купи свой, нямаше пари за това.

— Така ли? — Тя скептично вдигна вежди. — Аз пък имах впечатлението, че Немчинов е получавал много прилични авторски хонорари.

Зотов се намръщи:

— Така е. Но Гена катастрофално не умееше да пести. Моментално ги пръсваше. Най-скъпите коняци, изискана храна, безкрайни пътувания с таксита, ако не можеше да използва своята кола. Той обожаваше пътуванията за по два-три дни до Прибалтика или до морето, и то със самолет, а това никак не е евтино удоволствие. Наистина те със Света ходеха на море само през лятото, но до Прибалтика — през цялата година. Сигурно си спомняте, че в онези времена да отидеш до Вилнюс или Талин за всички нас беше равносилно на излизане в чужбина. Красиви, чисти старинни европейски градове с калдъръми, тесни улички, готически сгради и безброй кафененца. Като не може да се измъкне в истинската Европа, на човек му се иска поне да си създаде илюзия за нея. Гена много обичаше да ходи там, така че парите му изчезваха моментално.

— Но все пак е имал кола, нали? — уточни Настя. — Защо, вместо да си купи автомобил, не се е включил за апартамент в кооперация, щом вкъщи обстановката е била непоносима?

Зотов отново направи пауза. Гледаше някъде над главата на Настя и на нея й се стори, че сега той не е пред нея, в своето жилище, а някъде далече-далече, на много години и километри оттук.

— Непременно щях да попитам за това Гена, ако тогава знаех, че е имал семейни неприятности — най-сетне сухо отговори той. — Но както разбирате, не съм имал представа за тях. А Гена никога не ми е говорил за конфликта с баща си. Мога само да предположа, че много му се е искало да има собствена кола.

— Само да предположите ли? — попита тя. — Или знаете със сигурност?

— Знам го със сигурност. Той си купи колата пред очите ми. Ако можехте да го видите тогава… Целият грееше от щастие и повтаряше, че още от дете е мечтал за този миг. Гена караше колата си като луд, изобщо престана да ходи пеша. Ако можеше да ходи с нея и в тоалетната, щеше да го прави. Но тогава аз си мислех, че всичко е нормално, нали не съм знаел за проблемите с баща му… — Зотов погледна часовника си и поклати глава: — Извинете, но трябва да се обадя по телефона.

Апаратът беше тук, на малката масичка, но Вячеслав Олегович излезе от стаята. След няколко секунди Настя чу приглушения му глас:

— Още ли не си станал? Изрод! Пак ли си се натряскал? Добре, после ще ми обясняваш, сега нямам време. Ставай, оправяй се и започвай да работиш. Вземи там нещо за махмурлука… не бе, не бира, кретен, а хапче, „Алка-Зелцер“ например. Нямаш ли? Ами прати тогава курвата си да изтича до аптеката. Не ме будалкай, в метрото има аптека. Край, Игор, нямам време да си бъбря с теб, ставай и се захващай за работа! Ще дойда след час, ще имаме сериозен разговор. Сериозен, чу ли? И докато дойда, всички мацки да са изчезнали от апартамента. Ясно ли е? Хайде, действай!

Охо, биваше си го този разговор! Нима господин Зотов беше толкова строг с Вилданов? Странно. Ако се съди по току-що чутите реплики, популярният певец злоупотребява с алкохол и жени, мързелив е и не спазва режим. И същевременно Льошка твърди, че това момче имало безупречен вкус и сериозен класически стил на изпълнение. Как ли се връзва едното с другото? А впрочем кой ги знае тези хора на изкуството, при тях може и да се връзва, и то с лекота.

Докато слушаше гласа на Вячеслав Олегович, Настя се възползва от отсъствието на домакина и бързо огледа стаята. Докато разговаряха, й беше неудобно да го прави. Съвършено очевидно беше, че тук бе поработил добър дизайнер. Цветовете на пода, на килима, на мебелите и тапетите бяха прекрасно съчетани, като създаваха гама, пораждаща чувство на дълбоко спокойствие и защитеност. Никакъв модерн, нищо метално и лъскаво, нямаше дори обикновен полилей. Всички светлини идваха от стените — единични и двойни аплици, лампи, осветяващи картините, оригинален лампион до фотьойла и още един, абсолютно същият — от другата страна на мекия ъглов диван. Интересно — колко ли пари са нужни, за да направиш апартамента да изглежда така? Настя с удоволствие би поживяла в такава обстановка, но хонорарите на Льошка май не биха стигнали за нея. Жалко! Дали да не попита? Не, не, веднага се възпря тя. Съвсем си полудяла, дойде при човека едва ли не да го разпитваш, а после ще му задаваш въпроси за ремонти.

Увлечена в мисли за битовия комфорт, тя не забеляза как в стаята се върна Зотов.

— Имате ли още въпроси към мен? — попита той. — Скоро ще трябва да излизам.

— Само един — бързо отговори Настя. — Можете ли да ми посочите хора, които са били близки с Немчинови и може да знаят нещо за конфликта между Генадий и баща му?

Зотов замислено поклати глава.

— Мисля, че не. Аз бях най-близкият приятел на Гена, но щом дори аз не знаех…

— А дъщерята на Немчинови?

— Лера? Какво говорите, та тя беше на осем години, когато се случи това… имам предвид смъртта на родителите й. А самият конфликт, сигурен съм, се е разразил и се е развивал много по-рано. Може би дори преди тя да се роди, дори преди Гена да се ожени.

— Добре, Вячеслав Олегович, няма да ви задържам повече. Но вие все пак помислете за молбата ми и ако си спомните нещо, бъдете така добър да ми се обадите по телефона, нали ще го направите? — Настя бързо написа на един лист телефонните си номера — домашния и служебния. — И предайте на господин Вилданов, че почитателите му го ценят за добрия му вкус и за елегантното му сценично поведение.

По лицето на Зотов пробяга странен израз — нещо средно между снизходително съчувствие и сдържана насмешка.

— Приятно ми е да го чуя, благодаря, Анастасия Павловна. Но няма да предам на Игор думите ви.

— Защо? Омръзнали са му комплиментите ли?

— Ни най-малко! — Вячеслав Олегович се позасмя. — Той жадува да ги слуша, обича ги като малко дете — сладко бонбонче. Но едно дете не бива да яде прекалено много сладко — от това се развалят зъбките. Игор е твърде млад, за да възприема комплиментите правилно. Взема ги за чиста монета и престава да се стреми към съвършенство, понеже смята, че вече е достигнал всички възможни върхове.

— Е, щом е така… Вие по-добре знаете.

Настя закопча топлото си яке и вдигна по-високо пухкавата му яка, стараейки се да покрие ушите. Тя никога не носеше шапка, дори в най-люти студове, в краен случай обличаше яке с качулка. Но днес случаят все още не беше краен, термометърът показваше минус 13, а Настя Каменская обичаше да държи главата си хладна. Стига при това да можеше всички останали части на тялото да са сред тропическа жега…

* * *

Още щом Зотов прекрачи прага на апартамента на Игор, в носа го блъсна смесица от отвратителни миризми, останали от вечерта. Недоядените мезета, отрупали масата, излъчваха воня на лук, оцет и марината, от недопитите чаши се изпаряваше алкохол и всичко това беше силно размесено със специфична тютюнева смрад от неизхвърлените фасове. „Поне нощем да отваряше малкото прозорче, изродът неден! — с неочаквана злоба си помисли Зотов. — Плебеят никога не може да стане патриций, ако ще и с години да го глезят в дворци с прислуга“.

— Отвори прозореца! — викна той към кухнята, откъдето се чуваха звуци на лееща се вода. — Превърнал си жилището в газова камера.

— Я се разкарай — чу се слабият глас на Вилданов, — и без това съм скапан!

Зотов окачи кожуха си на закачалката и бързо отиде в кухнята. Игор изглеждаше отвратително — лицето му беше подпухнало, както винаги след пиянска нощ, очите му бяха червени — като болни. Той стоеше само по гащета и жадно, на големи глътки пиеше вода от двулитрова стъклена халба.

— Какво ти казах аз на теб? Обадих ти се преди час и половина и ти казах след един час да бъдеш готов за работа. А ти? Кретен такъв, пак си легнал да спиш, нали? Сега ли стана?

— Не е твоя работа! — избуча Игор, трескаво допивайки останалата вода. — Защо се заяждаш с мен?

— Аха, сега пък ще ми кажеш, че си болен. Хайде по-жално, както говорят всяка сутрин алкохолиците. Нямам думи да те наругая достатъчно, честна дума! Абе остави тая чаша, какво си се вкопчил в нея! Ето на, изпий това.

Зотов извади от джоба си и хвърли на масата лекарството, което бе купил пътьом. С треперещи пръсти певецът започна да отвинтва пластмасовата капачка на флакона и Зотов се извърна, безсилен да надвие отвращението си. Чудовище, идиот, глупак! Половината му живот отива на вятъра — отначало за гуляи, после за съвземане — и всичко това, вместо да работи, да репетира, да опитва нови песни. Да си артист е труд, адски ежедневен труд, а не безкраен празник на успеха, водката и жените. Но нима може да се обясни това на този кретен? Той дори не знае думата труд, мисли само за удоволствия.

Вячеслав Олегович извади от шкафа кафемелачката и кафето на зърна и се захвана за работа. Докато се вари силното кафе, трябва да завлече тоя сънен лалугер в банята и да го напъха под душа. Първо гореща, после ледена вода, после пак гореща и пак ледена. Много му се искаше да зареже Игор и да си тръгне, като тресне вратата след себе си. Да се измъква от махмурлука си, както може. Но не биваше. Беше поел на раменете си това бреме преди много години и сега трябваше да го мъкне, колкото и трудно да беше.

След половин час Игор, видимо освежен и развеселен, седеше в кухнята, увит в топла хавлия, и пиеше втората си чаша кафе.

— Слава, обади се на Лерка, нещо се бави — помоли той.

— А уговаряли ли сте се?

— Ъхъ.

— Какво „ъхъ“? Говори членоразделно! — раздразнено каза Зотов.

— Още снощи й казах тази сутрин да дойде и да разтреби.

— Обаче не е дошла! — ехидно констатира Вячеслав Олегович.

— Ъхъ — кимна Игор, който не бе почувствал иронията и продължи, напълно сериозно: — Мислех, че ще дотърчи рано-рано и ще свърши всичко, докато аз спя. Абе както обикновено. Обаче днес ставам — наоколо кочина, няма къде да стъпи човек. Един дявол знае какво става. Да не се е разболяла? Обади й се, Слава, хайде.

— Ти ще й се обадиш, да не си малък! А още по-добре — стегни се и си разтреби, този апартамент е твой, а не неин. Ти какво си мислиш — че Лера цял живот ще ти слугува ли? Че няма да си намери по-интересно занимание от това — да прислужва на изрод като тебе?

— Какво ли разбираш ти? — изхъмка Игор. — Тя ме обича.

— Обича те — съгласи се Зотов, — а ти нагло използваш този факт. Превърнал си момичето в прислужница. Ако поне ти беше стигнал умът да не спиш с нея…

— Че какво му е лошото? Тя се радва, а и на мен ми е приятно.

— Глупак си беше и глупак си остана! — въздъхна Вячеслав Олегович. — Хайде представи си, че утре й хрумне да роди от теб. Тогава какво? Ще се ожениш ли за нея?

— Ха, как пък не!

— Правилно. И какво следва? Кавги, скандали и в резултат тя те напуска и се занимава само с детето, а кой ще обслужва теб? Кой ще ти пазарува, ще сервира и ще мие чиниите?

— Ха, чудо голямо, просто ще си намеря друга. Колко му е…

— И това е правилно. Ще си намериш друга и ще започнеш всичко отначало. Любов, креват, домакинство, после бременност, настояване за женитба, кавга, скъсване. И после пак същото. Само че имай предвид, Игорьок — друга жена няма да търпи това, което търпи Лера. Първо си намери същата като нея, а после ще си говорим. Да бъде млада, красива, умна, прекрасна домакиня, да те обича безумно и безогледно и да е готова заради теб да забрави и себе си, и гордостта си, и достойнството си. Да не мислиш, че такива се намират под път и над път? Да не мислиш, че само с едно изщракване на пръсти ще цъфне и ще бъде твоя?

— Че защо пък не? Я виж колко се мотаят пред входа.

— Да, ама за какво се мотаят, задавал ли си си този въпрос?

— Как за какво? Искат да преспят със звезда. Не съм ли прав?

— Отново си прав — именно това искат. Обаче искат ли да почистват кочината ти? Да изхвърлят пепелниците, да мият чиниите, да лъскат пода? Да ти перат гащите? Да търпят вечните ти нови мацки? Те искат да бъдат до теб, да излизат с теб пред хора и — като апотеоз на мечтите! — да се омъжат за теб. Ето това им трябва. И ти, тъпако необразован, трябва денем и нощем да благодариш на господ, че край себе си имаш момиче като Лера. Защото в живота ти назряват големи промени и само Лера ще може да ги понесе заедно с теб.

Игор остави на масата празната чашка и напрегнато погледна наставника си.

— Промени ли? Какво искаш да кажеш?

— Трябва сериозно да си поговорим, Игор. Постарай се поне за час да изхвърлиш от главата си твоите глупости, защото въпросът е много важен.

— Хайде стига си ме плашил! — каза Игор, но вече малко неуверено. — Какво се е случило?

Зотов помълча, събирайки мислите си. Не е толкова лесно да заявиш на един човек, че възнамеряваш да го продадеш като роб на търг. Но Зотов се бе съгласил с предложението на Стела, предадено чрез Инга, не само заради парите. Беше се съгласил заради самия Игор. И трябваше да направи така, че Игор да разбере това.

— Ти трябва да бъдеш рекламиран по-добре — започна той. — Трябва да станеш истинска голяма звезда. Засега си още малка звездичка, а аз не искам да се задоволяваш с това. Нужно ти е по-широко поле, но моите сили не са достатъчни, за да ти дадат това, което заслужаваш. За истинска голяма рекламна кампания са нужни много пари, солидни връзки и голямата слава на човека, който те издига. Разбираш ли?

— Ами… горе-долу — предпазливо отговори Игор. — И какво по-нататък?

— Трябва да се ожениш, Игор.

— Да бе, тутакси, затърчал съм се към гражданското! — тръсна пренебрежително Вилданов. — Ти какво, старче, да не откачи съвсем?

— Не, драги, ти си откачил, щом смяташ, че всичко е толкова примитивно. Ти трябва да се ожениш за жена, популярна в цялата страна. За жена — прочута и богата. Която ще вложи пари в твоята рекламна кампания и ще използва за целта собствената си слава и собствените си организаторски възможности.

— Аха, и откъде ще вземеш ти млада и прочута жена, която ще поиска да харчи паричките си за мен? Младите и прочути жени си имат богати любовници, които всъщност харчат за тях парите си.

Вячеслав Олегович се разсмя. Твърде праволинейно разсъждаваше неговият възпитаник.

— Кой е казал, че ще е млада?

— Че какво, стара ли ще ми предложиш? — искрено се смая Игор. — Наистина си откачил! Искаш да се оженя за дъртофелница ли? Няма начин!

— Почакай! — намръщи се Зотов. Почувства, че отново започва да се дразни и се постара да се овладее. Така де, защо трябва да му се сърди? Глупакът си е глупак и не е виновен за това. Трябва да има търпение и спокойно да му разясни. Подробно и достъпно, така че той всичко да разбере.

— Една жена на петдесет години изобщо не е дъртофелница, щом изглежда прекрасно и е пълна с енергия и желание да живее и действа.

— Петдесет?! — Веждите на Вилданов подскочиха. — Че на такава отдавна й е време за гроба, а не да се омъжва.

— Млъкни! — не се сдържа и грубо кресна Зотов, но веднага се засрами от избухването си. — Какво разбираш ти? Можеш да си търсиш млада и красива за любов, а Стела ти е нужна за работата, за кариерата ти.

— Стела?

— Да, именно Стела. Тя може да бъде деветдесетгодишна руина без нито един зъб и без нито един косъм и ти пак трябва да се ожениш за нея, защото това ти е нужно. И се благодари, че не е на деветдесет, а само на четирийсет и девет.

— Е, благодаря тогава! — позасмя се Игор. — Благодаря ти, Вячеслав Олегович, бащице роден, че си ми намерил по-младичка жена. И каква ще ми бъде ползата от това?

— Славата. Истинската слава. А значи — и истинските пари. Малко ли е това?

— А тя, нейната полза каква ще е? Доколкото разбирам, готова е да се охарчи, но за какво? Задето ще я чукам всяка нощ ли? Приискало й се е младо тяло, така ли?

— Ти си глупак и глупак ще си умреш! — махна с ръка Зотов. — Притрябвало й е твоето тяло. Тя може и по-хубаво да си намери, ако поиска. Жена като Стела може да има всеки мъж, който й хареса, и то напълно безплатно. Мъжете се смятат за щастливци, ако тя ги забележи. А тя сред всички ще забележи само теб. Разбра ли?

— Не… — поклати глава Вилданов. — Нищичко не разбрах. За какво съм й аз?

— За имидж. Ти ще разправяш на всички как безумно си се влюбил в нея, защото е красива, талантлива и умна, сексуална и желана. А тя… е, така да бъде, няма да устои пред напора на твоите чувства и ще отстъпи, защото ти, за разлика от много други, също си умен, талантлив и сексуален. По този начин взаимно ще си създавате имидж. Ще започнат да те забелязват хора, които по-рано и представа са нямали, че съществуваш, но са били почитатели на Стела — защото щом си могъл да заинтересуваш жена като нея, значи у теб има нещо — и ум, и талант, и оригиналност. А за нея ще започнат да говорят, че щом на своите четирийсет и девет години е могла да спечели любовта на два пъти по-млад мъж, значи дори много си я бива! Отново ще започнат да я гледат с интерес хора, които вече са започнали да я забравят и на които е поомръзнала.

— Ах, мамка ти! Репутация! Имидж! Какви думички си научил само! А кой ще я чука, ти ли? Продаваш ме на стара женска, която нощем ще ми изпива кръвчицата! Импотентен ли искаш да ме направиш? Ами че това е край, кръст на целия ми живот! — разкрещя се Игор. — Няма да мога да спя с нея и тя ще ме унижава и тормози по цели дни. Ще ме огради със свои цербери и тогава дори няма да мога да кръшна!

Зотов не издържа. Скочи от стола, сграбчи Игор за реверите на хавлията и леко го повдигна.

— А сега ме чуй, малко изродче! — просъска той. — Чуй ме и си напрегни жалкия мозък, за да проумееш това, което ти говоря. Никой не те принуждава да чукаш Стела, нещо повече — дори случайно да схванеш каква разкошна жена е тя и да пожелаеш да преспиш с нея, тя няма да те пусне даже да я доближиш. Тя си има своя живот, ти — твоя. Бракът ви ще представлява един договор. И двамата се преструвате, че сте щастлива съпружеска двойка. Играете пред очите на всички на страстна и вечна любов. И толкоз. Нейните задължения са да те направи истинска звезда. Твоите — да слушаш нея и мен, много да работиш и по-малко да пиеш. Постъпленията от твоите концерти ще прибира Стела, докато си върне парите, похарчени за теб. После ще делите доходите другояче, на теб ще се пада по-голямата част. Но това няма да стане веднага. Колкото до личния живот, не е забранено да имаш такъв, но всичко трябва да бъде дискретно. Никакви демонстрации, нищо пред очите на чужди хора. Можеш да си имаш една жена, но ще действаш много внимателно. Тази жена трябва да бъде проверена, жена, която със сигурност няма да те изложи и няма да се изтърве пред никого, че спиш с нея. Защото ако изтече някаква информация, за това моментално ще научи цяла Москва, а после — и цялата страна и вашият договор със Стела ще бъде нарушен. Ще съсипеш репутацията на жената, която е съумяла да спечели сърцето на младия талантлив красавец, и ще превърнеш съпругата си просто в застаряваща лелка, която е позволила на младо жиголо да я направи смешна. След това ще ти остане само да дадеш на химическо чистене най-хубавия си черен костюм, та да има с какво да те сложат в ковчега, защото Стела няма да ти прости такова нещо. Сега стана ли ти ясно, глупако?

— Пусни ме — изхриптя Игор, — боли. Хайде пусни ме де!

Зотов рязко отпусна пръстите си и Вилданов рухна на стола.

— Ненормалник — смотолеви той. — Какво си се разбеснял? Не можа ли да ми го обясниш от самото начало?

— Тези неща трябва да се обясняват само на идиоти като теб. Останалите разбират от половин дума. И си пази Лера, само тя може да остане до теб, когато се ожениш за Раиса.

— Тая пък коя е?

— Стела е сценичен псевдоним, истинското й име е Раиса Ивановна Байдикова. И това съм ти казвал поне сто пъти.

— Ами забравил съм! — захленчи Игор. — Да не съм длъжен да помня всичко? Добре, нека е Раиса. Има ли значение? И бездруго няма да се оженя за нея.

Зотов отново стана и отиде до вратата, която водеше към антрето. Опря ръце на нея и погледна Игор с присвити очи.

— Какво каза?

— Казах, че няма да се оженя за никаква Стела. Ти да не оглуша?

— Че кой ще те пита бе, недоносче такова? Откажеш ли, за нула време ще се озовеш на бунището. Няма да направиш нито един концерт повече, нито един запис. Аз просто ще престана да се занимавам с теб — и толкоз, драги, с теб е свършено! Та ти дори не знаеш къде да отидеш, с кого да говориш, за да ти организират изява, защото винаги аз съм правил това. И не си въобразявай, че ще се редят на опашка пред теб и ще те молят да пееш — ти все още си звезда в стадий, когато трябва някой да те урежда с изяви. Така че не се карай с мен, Игорьок, ако искаш да живееш в апартамент и да папкаш вкусна храна, а не да миткаш бездомен, както на младини.

Игор сякаш не го слушаше, беше вперил неподвижен поглед някъде около прозореца. После бавно стана и без да продума, излезе от кухнята. Хлопна се вратата на спалнята и настъпи тишина.

Зотов доволно се усмихна и извади от хладилника бутилка минерална вода. Докато отпиваше на малки глътки ледената течност, той си мислеше за това, че бе попресилил нещата. Но го беше направил от най-добри подбуди. Игор беше достатъчно известен и обичан, та продуцентите да могат да правят пари от него, и ако той, Зотов, изоставеше своя възпитаник, веднага щяха да се намерят желаещи да експлоатират таланта му. Със Зотов неведнъж бяха говорили представители на различни фирми. Бяха му отправяли въпроса защо Игор Вилданов не се възползва от техните услуги — те биха могли да вложат пари, да организират добра реклама и хубаво концертно турне. Според сметките излизаше, че в такъв случай Зотов би получил ако не повече, поне същото, но Вячеслав Олегович не се съгласяваше. Той сам, със собствените си ръце бе създал Игор и нямаше намерение да дава на когото и да било резултатите от своя труд. Продуцентите са гарвани, които се стичат към готовото, към онова, което гарантирано ще донесе печалба. Никой не иска да рискува и да залага на неизвестни начинаещи. А Зотов бе рискувал. Беше прибрал в дома си малкия скитник и всеки миг бе очаквал той просто да избяга, като вземе със себе си парите и ценностите, каквито в семейството имаше доста. Постави под заплаха брака си и първата му съпруга в края на краищата го напусна, като взе децата, понеже не можа да понесе присъствието на това малко чудовище, на което мъжът й посвещаваше цялото си време и отдаваше всичките си сили. След известно време Зотов се ожени повторно, но и втората му съпруга не можа да се примири с обстоятелството, че мъжът й се занимава само с Игор и занемарява семейния им живот. Вячеслав Олегович постави под заплаха дори своята репутация, защото всички смятаха, че връзката му с Игор е сексуална. В нея нямаше и помен от секс, и двамата бяха традиционно ориентирани мъже, но за Зотов дълго време упорито се говореха небивалици. И сега се говорят. Ето Левченко например, това старо говедо, всеки път му прави разни намеци за това.

Той няма да даде Игор на никаква продуцентска фирма. А на Стела ще го даде. Първо, защото Стела веднъж вече направи такъв фокус, и то твърде успешно, тоест доказа на заинтересованата общественост, че умее да изпълнява условията на договора. Тя рекламира един млад, абсолютно неизвестен певец, изведе го в голяма орбита и го пусна да си върви. И не беше нейна вината, че той не се удържа дълго в тази орбита — сам си беше виновен, а и талантът не му достигна. Да даде Игор на Стела би означавало да го даде в стабилни ръце, трябваше само да отстои своето право да остане негов художествен ръководител, защото вкусът на Стела не беше на ниво, а Игор никога не бе имал вкус. Това — първо. А второ… той никога не би се съгласил на този договор. Ако не бяха обстоятелствата.

След двайсетина минути Зотов реши, че Игор вече всичко е обмислил и може да се върнат към прекъснатия разговор. Влезе в спалнята, без да почука. Певецът лежеше на широкия креват върху небрежно метнатата кувертюра, беше пъхнал ръце под главата си и гледаше в тавана.

— Е, събра ли си ума? — миролюбиво попита Зотов и приседна в края на кревата.

Игор мълчеше и не помръдваше. Човек дори би помислил, че не е забелязал присъствието на Вячеслав Олегович.

— Игорьок, повярвай ми, така ще бъде по-добре. За теб самия ще е по-добре. Моля те, стегни се, облечи се и хайде да започваме работа. А довечера ще се срещнем с представителите на Стела и ще уговорим първите стъпки. Всичко трябва да се направи обмислено и грамотно, така че договорът да донесе най-добри резултати.

Устните на Игор леко помръднаха.

— Не мога — почти прошепна той.

— Какво не можеш?

— Не мога да се оженя за нея.

— Защо?

— Не мога.

Зотов бащински го потупа по ръката.

— Глупости, Игорьок. Какво значи „не мога“? Защо да не можеш?

— Нали ти каза, че главното условие в тази история е репутацията. Каза го, нали?

— Казах го. И какво?

— Ти каза, че ако аз не съответствам на тази репутация, Стела ще ме убие. Нали така каза?

— Така казах. Разбира се, лично Стела няма с пръст да те пипне, но тя си има хора, които ще го направят. Сигурно се страхуваш, че няма да се удържиш, ще направиш някоя глупост и после ще трябва да си платиш за нея?

— Да. Страхувам се. Не съм сигурен, че ще мога да съответствам.

— Какво говориш, Игорьок — ласкаво заговори Зотов, — не се страхувай от нищо. Аз постоянно ще бъда до теб, както съм бил през всичките тези години, и ако трябва, винаги ще съумея да те удържа. Не се страхувай, това не бива да те спира. Е, какво, да се обадя ли и да си уговорим среща за довечера?

— Не! — Игор подскочи на кревата като ужилен и сграбчи Зотов за ръкава. — Не! Не се обаждай. Няма да мога. Не, моля ти се, недей, не бива…

Лицето му се разкриви, гласът пресекваше. Със силен тласък по раменете Зотов го просна отново на кревата.

— Престани с тези истерии! — строго каза той. — Какво става в края на краищата? На теб, кретен такъв, ти се предлагат пари и слава, и то абсолютно безплатно. Имаш момиче — прекрасно, добро, умно, красиво момиче, което безумно те обича и което ще разбере всичко и ще остане до теб. Имаш приятел и учител, който винаги ти е помагал и ще ти помага да подготвяш репертоара си и да репетираш. Какво те спира? От какво се уплаши?

— Страхувам се, че Стела ще научи… — тихо каза Игор. — И не само тя. Тогава — край на репутацията.

— Какво ще научи?

— Ами… за онова. Нали знаеш.

— Откъде ще научи? Ти няма да й кажеш, защото не си абсолютен идиот. И аз няма да й кажа. Не е възможно друг да й каже.

— Възможно е. И още някой знае.

— Откъде ти хрумна?

— Шантажират ме — прошепна Игор и изведнъж се разплака.