Александра Маринина
Реквием (2)

Глава 1.

Той изглеждаше недоволен и уморен, но зад маската на вечно мърморещ уморен човек върху красивото му младо лице Барсуков ясно виждаше сдържания с усилие страх и мъчителното напрежение. Нямаше съмнение — току-що пак му се бяха обаждали по телефона.

— Какво още? Защо се върна?

— Исках да попитам за номера на телефона ви. Не на домашния, а на мобилния. — Барсуков с кимване посочи към оставения на масичката до дивана телефон.

— За какво ти е?

— Не, не се бойте, няма да използвам толкова скъпа връзка. Ако трябва, ще се обадя на домашния. Просто ми кажете номера.

Барсуков се стараеше да говори непринудено, та да не тревожи излишно събеседника си. Тези артисти са толкова нежни, че дума не можеш да им кажеш. Много болезнено реагират на всичко.

Той дори не си записа телефонния номер, просто го запомни, което не беше трудно. Никак не беше трудно, защото именно този номер си бе повтарял, докато бе крачил, не, не бе крачил — почти бе тичал през тъмното, обвито в зимен полумрак селище към голямата извънградска къща на прочутия певец.

Барсуков чу стъпки на външното стълбище, тропна се врата.

— Аз съм! — разнесе се от хола силен мъжки глас.

— Тръгвай си вече! — тихо и раздразнено избъбри домакинът. — Нали виждаш, че при мен дойдоха хора. Хайде върви си, върви си!

* * *

Настя Каменская още не можеше да свикне с обстоятелството, че сега ходи на работа не на „Петровка“, а на съвсем друго място. Ето вече три месеца слиза от метрото не на „Чеховская“, а на друга станция, и поема не към голямата жълта сграда на Главното управление на вътрешните работи в Москва, а към светлозелена триетажна къща с олющена боя. Сега кабинетът й е тук. И началникът й е друг. Не може да се каже, че новият началник е по-лош от любимия Гордеев или Колобок, с когото си бе свикнала. Не е по-лош. Просто е друг. Отдавна и добре познат, отличен професионалист, безспорно честен и почтен човек, който има прекрасно отношение към Настя, но… не е Гордеев.

Настя с всички сили се стараеше да свикне с промените. Не беше сигурна, че постъпи правилно, като смени местоработата си, но за това бяха настояли и двамата й началници — и предишният, Виктор Алексеевич Гордеев, и новият, Иван Алексеевич Заточни. Заточни искаше да има в своята току-що създадена информационно-аналитична служба добър, умен служител, а Гордеев, на свой ред, се стремеше да отпрати Анастасия по-далеч от назряващите сериозни кадрови рокади в главното управление. И двамата в един глас повтаряха, че тя трябва да получи чин подполковник, така че се налага да премине на длъжност, която ще й даде тази възможност. А да се върне на „Петровка“ ще може винаги, стига да има желание.

За три месеца тя така и не можа да свикне, че сейфът сега стои не отляво, досами бюрото й, а до отсрещната стена, а и няма начин да кипне вода за кафето, без да става от мястото си, защото контактът се намира не на стената точно зад гърба й, а до прозореца. Какво пък, може би така беше по-добре, при нейния заседнал начин на живот малко повече движения биха били от полза.

Беше вече към десет часа и Настя тъкмо се канеше да кипне вода, за да изпие своята втора за работната сутрин чаша кафе, когато я повика Заточни. Освен генерала, в кабинета имаше млад мъж с униформа с пагони на капитан от вътрешните служби.

— Запознайте се — сухо произнесе Иван Алексеевич. — Това е нашият нов служител Павел Михайлович Дюжин. Анастасия Павловна Каменская — нашият най-добър аналитик. Тя ще ви бъде наставник през първата година. Свободен сте, Павел Михайлович. Засега свиквайте с новото си работно място, Анастасия Павловна ще ви извика, след като се освободи.

На лицето на капитана беше изписано леко недоумение, но той дисциплинирано стана и излезе от кабинета. Заточни известно време гледа към затварящата се врата, после премести поглед към Настя. Сухотата и сдържаността по лицето му се бяха стопили, сега то придоби обичайния си израз, но се четеше и известна угриженост.

— Ето ви вашия пръв ученик — усмихна се генералът. — Аз изпълнявам обещанията си. Веднага щом ми подготвите двама прилични аналитици, можете да вървите където поискате, ако при мен не ви харесва.

— Откъде идва? — попита Настя. — И изобщо какво умее да прави?

— Е, относно уменията му — след ден-два ще ми разкажете вие. А иначе идва от отдел „Кадри“ към Градското управление на вътрешните работи на Московска област. Това задоволява ли ви?

— Напълно — облекчено кимна тя. — Кадровиците обикновено имат добри навици за работа с документи без лично познанство с човека. Те умеят да четат документи не само по редовете, но и между редовете. Сега свободна ли съм?

— Не! — рязко отговори Заточни и й посочи стола. — Седнете, Анастасия. Искам да ви предложа материал, чрез който ще учите Дюжин как се работи. Предупреждавам ви предварително, че материалът може да се окаже „въздух под налягане“, така че не се старайте на всяка цена да измъкнете от него престъпление, което ще ни заинтересува. Искам да кажа, че там безспорно има престъпление, тъй като е налице труп, но може да се окаже, че той не е по нашата част. И още нещо. Искам да ви помоля да бъдете особено внимателна и точна, тъй като това може да засегне по някакъв начин моя син.

Настя учудено вдигна очи към началника.

— Максим ли? Той има ли някакво отношение към трупа?

— Най-непосредствено. С убития са били ако не близки приятели, то добри колеги, учили са в един курс и дори в една и съща група. И именно Максим тия дни дотича вкъщи, прежълтял от ужас. Началникът на курса им съобщил, че техният колега Саша Барсуков е бил намерен убит.

— И вие подозирате, че Максим е знаел за някакви престъпни връзки на колегата си и дори лично е бил замесен?

— Нищо не подозирам! — Гласът на Заточни отново стана сух и строг. — Нямам основания за каквито и да било подозрения. Нямам обаче и основания да бъда абсолютно спокоен. С всеки от нас може да се случи всичко, какво ли не. И с нашите деца — също. Аз отделям твърде много време и внимание на работата си и не мога да бъда сигурен, че познавам и кътните зъби на сина си. Той скоро ще навърши деветнайсет, вече е мъж, който има собствен живот. И фактът, че за мен си остава дете, не може да повлияе на обективната реалност. Но стига за това, Анастасия. Да се върнем към работата. От сина си знам, че Саша Барсуков е ухажвал момиче, което преди много години е загубило родителите си и сега живее с дядо си. Ситуацията е доста интересна, защото преди десет години родителите на момичето са били убити, и то убити не от кого да е, а от въпросния дядо, който си е излежал присъдата и се е върнал при своята внучка. Мога да изкажа предположение, че Барсуков е попаднал под влиянието на дядото-престъпник. Това — първо. Поисках от архива материали за него.

Генералът пъргаво стана от бюрото, отвори сейфа и постави пред Настя две дебели папки. Като го гледаше, Настя отново усети едва забележимо бодване от онова, което е прието да наричаме бяла завист. Тя не би могла да стане така пъргаво и изобщо движенията й обикновено бяха тежки и тромави, въпреки относителната й младост — беше само на трийсет и седем — и почти болезнено слабата й фигура. За разлика от Заточни, тя никога не бе спортувала, пък и болки в гърба имаше, и пристъпите на задух не й бяха чужди…

— Ето, запознайте се с тях. В едната папка са материалите от наказателното дело, в другата — личното досие на осъдения Немчинов. Няма нужда да ви казвам на какво и как да обърнете внимание в тези материали — знаете това по-добре от мен. Сега — второ. Вие имате добра памет и предполагам, че не сте забравили случая със Сергей Градов от есента на деветдесет и трета година.

— Спомням си го! — учудено каза Настя. — Но не предполагах, че и вие знаете за този случай.

— Тогава не се познавахме, но именно по това време за пръв път чух за вас. Нямаше начин да не съм запознат с този случай, защото Градов, както ви е известно, беше депутат и имаше добри шансове да стане голям политик. Но въпросът не е в него. Спомняте ли си младото момче, което тогава бяхте взели на стаж при вас?

— Разбира се — кимна тя, най-сетне схванала за какво иска да я предупреди генералът. — Момчето учеше в Московския юридически институт при Министерството на вътрешните работи, там, където учи и вашият син. И тогава ние успяхме да установим, че той от самото начало, още преди да влезе в института, е бил завербуван от една криминална структура и изпратен в нашето ведомствено висше учебно заведение, за да има структурата собствени уши и очи в нашите милиционерски редици. Предполагате, че онзи случай може да не е единствен?

— Не мога да изключа подобна възможност. Като имаме предвид длъжността, която заемам, синът ми Максим може да се окаже примамлив обект за някои заинтересовани лица. И ако негов колега в един момент се оказва свързан с престъпници, аз не мога да си затварям очите и да смятам, че моето момче живее в кула от слонова кост и има абсолютно чисти и невинни помисли, докато всички останали учащи се в института тъпчат тленната земя. Навсякъде има достатъчно глупост, алчност, предателство и мръсотия, така че човек не може да разчита, че те няма да докоснат неговите близки. Всички сме равни, едно е небето над нас. Имате ли въпроси към мен?

— Имам. Аз вече не съм оперативен работник, нямам пълномощия да се занимавам с този случай. Как ще излезем от това положение?

— Вие няма да се занимавате с разкриването на убийството на Барсуков. Ще анализирате материалите с цел да разкриете евентуални връзки между студенти от института и криминални структури. Впрочем може да става дума не само за студенти, но и за служители. Преподаватели, курсови офицери, кадровици и така нататък. И не само в този институт, но и в други висши учебни заведения при Министерството на вътрешните работи, те са много.

Настя се намръщи. Лесно е да се каже: ще правите еди-какво си и еди-какво си, а други ще правят нещо друго. Как могат да се разделят дейностите? Ако убийството на редника от милицията Александър Барсуков е свързано с проникване на мафията в института, не може да се прокара граница между интересите на различните служби. Следователите и оперативните работници бързо ще поставят на мястото й някаква си там Каменская, която си пъха носа в чужди работи и глупаво се вре в краката им. Заточни би трябвало да разбира това, а не да й поставя задачата с такава лекота, сякаш я изпраща до павилиона за цигари.

Киселата й физиономия не убегна на Иван Алексеевич, който за пръв път тази сутрин внезапно разцъфна в своята прочута усмивка, при която очите му се превръщаха в две малки слънчица и огряваха събеседника с неочаквана топлина, на която почти никой не можеше да се съпротивлява.

— Като компенсация мога да ви съобщя една приятна новина. Следствието по делото за убийството на Барсуков е възложено на вашия познат — Олшански, а оперативни работници ще бъдат вашите бивши колеги. Надявам се, че с тях ще можете да се разберете.

Е, помисли си Настя, това вече е съвсем друга работа. С Костя Олшански няма да имам проблеми, ако не нарушавам правилата на играта, а бившите ми колеги изобщо няма да се противят.

Тя взе от бюрото папките и вече беше отворила вратата на кабинета, канейки се да излезе, когато я спря присмехулният глас на Заточни:

— Ами Максим?

— Какво Максим? — недоумяващо се извърна тя.

— Не искате ли да поговорите с него?

— Искам. Но не ми е удобно да ви моля за това. Навярно вече доста са го изтормозили на „Петровка“. А самият вие помолихте да бъда внимателна…

Истината е, че Иван Алексеевич се разсмя, но на Настя й се стори, че смехът му не е много весел.

— Анастасия, познавам ви достатъчно отдавна, за да знам, че никога не ви е неудобно, ако става дума за работа. Хайде, не ме баламосвайте. Кога ще ви е нужен Максим?

— Искам първо да прегледам материалите — предпазливо отговори тя.

— Добре. Той е на лекции втора смяна, от дванайсет до седем. В осем вечерта ще бъде тук.

Настя тръгна към кабинета си, като едва удържаше папките, които току се изплъзваха от ръцете й, и с учудване си мислеше защо ли толкова спокойно позволява на Заточни да се разпорежда с времето й. Той вече е решил, че разговорът й с Максим трябва да се състои довечера в осем часа и това не подлежи на никакво обсъждане. Не я попита какви са плановете й, какво смята да прави и изобщо ще бъде ли все още в службата довечера в осем. Просто го е решил — и толкоз! Гордеев не беше такъв. Какво да се прави — всеки началник си има стил. А Иван Алексеевич Заточни изобщо притежаваше някаква неразбираема власт над нея. Настя можеше да му се сърди, да се ядосва, дори понякога да го мрази, но не можеше да се съпротивлява на неговото обаяние и да му откаже каквото и да било.

Тя подреди папките на бюрото в своя кабинет, довърши прекъснатата работа по приготвянето на кафето и седна пред документите с чаша в ръка. В наказателното дело за убийството на съпрузите Немчинови през 1987 година нямаше нищо сложно. Типично битово убийство — като хиляди други. Пиянствали заедно на вилата, избухнал скандал и Немчинов старши в пияно състояние застрелял с ловджийска пушка сина си и снаха си. Уплашен от стореното и в желанието си да скрие следите, подпалил къщата и се завтекъл към гарата, за да хване влака и да се прибере в града. Вероятно влаковете са се движели рядко, така че трябвало дълго да чака на перона. През това време съседите, които чули изстрелите и видели, че от къщата излиза пушек, извикали милиция и Василий Петрович Немчинов, роден през 1931 година, бил задържан на същия този перон, където търпеливо чакал влака за Москва. Веднага се признал за виновен и в хода на следствието и съдебното разследване нито веднъж не променил показанията си. Бил осъден по член 102 за предумишлено убийство с утежняващи вината обстоятелства (убийство на две и повече лица) на дванайсет години лишаване от свобода в затвор със строг режим, след девет години излязъл предсрочно, тъй като „с честен и добросъвестен труд и спазване на правилата за вътрешния ред доказал своето поправяне“. Всъщност това беше всичко.

В наказателното дело нямаше нищо интересно, но нещо се стори на Настя смътно… не, не познато, а някак нелепо… Може би именно заради простотата, от която тя отдавна беше отвикнала, тази малка несвързаност просто изпъкваше в материалите и се набиваше в очи. Но в какво се състоеше тя? И къде се намираше? На коя страница? Нищо, само някакво вътрешно усещане.

Знаеше, че в такива случаи трябва да се поразсее, да се заеме с нещо друго, а после отново да прочете делото. Какво пък, нека видим сега личното досие на осъдения В. П. Немчинов. Докато се намирал в следствения изолатор, набил съкилийник. Това е лошо. Но после се изяснило, че този многократно осъждан съкилийник издевателствал и тормозел някакво двайсетгодишно хилаво и крехко момче, така че, честно казано, си бил заслужил боя от страна на Немчинов. Това вече е добре. Всъщност по закон не е редно да се държат в една килия закоравели престъпници и неосъждани лица, но кой ли спазва тези правила! Слагат ги там, където има място. Много изолатори са в бедствено положение, зданията не са ремонтирани отдавна, килиите са в аварийно състояние, таваните текат, канализацията не работи, на никого не му е до глезотии. Тоест — до закона.

Така, какво друго? През периода на излежаване на наказанието той се е проявил само положително. Досието е пълно с благодарности за преизпълнение на нормите… Обаче не, през шестата година Василий Петрович е лежал в наказателния изолатор, цели трийсет денонощия си е спечелил. И за какво? Ами пак за същото, набил затворник. А ето и обяснението на самия Немчинов: „Признавам, че днес следобед в цех № 2 набих осъдения Фиалков. Фиалков системно унижаваше наскоро постъпилия осъден Греков, отнемаше му хранителни продукти, употребяваше физическо насилие и го заплашваше с принудителен хомосексуален контакт. Осъденият Греков е физически зле развит и не може да се защити сам. Признавам вината си. Осъден В. П. Немчинов, член 102, присъда 12 години“.

Много любопитен документ. Мотивът е същият — защита на по-слаб човек, който не може да се защити сам. Стилът обаче! Абсолютното болшинство осъдени биха написали: „гепеше му дажбата и заплашваше да му го начука“. Но Василий Петрович е написал обяснението си на нормален руски език без жаргонни изрази и без нито една граматическа грешка. Какво значи това? Поза ли е? Или наистина през петте години зад решетките не се е заразил със специфичната субкултура на затворниците?

Някак странно е всичко това. Не е съвсем обикновен дядка този Немчинов. От една страна, пиянски скандал и убийство на син и снаха, от друга — употреба на сила в защита на слабите, а, от трета — добросъвестен труд и грамотна писмена реч. Такъв тип може да се окаже много умен и опасен. Може би наистина през деветте години в затвора е завързал солидни връзки с престъпния свят, а сега, намирайки се на свобода, въвлича в мрежите си млади милиционери като Саша Барсуков?

Докато работеше, времето летеше неусетно и когато Настя затвори втората папка, оказа се, че е почти четири часът. Добре ще е да хапне нещо, но какво? И къде? На „Петровка“ поне имаше стол и бюфетът работеше денонощно, а в тази къща още няма нищо, освен служебни кабинети. Служителите или си носят сандвичи от къщи, или ходят в близкото ресторантче. Разбира се, в ресторантчето хранят вкусно и на напълно разумна цена, но нали дотам трябва да се върви. А преди това и да се облечеш… Колкото неуморна беше Анастасия Каменская в работата си, ако можеше да я върши, без да става от бюрото, толкова мързелива беше тя, когато ставаше дума и за най-прости физически усилия. По-лесно й беше да стои гладна, отколкото да си обува ботушите, да облича дебелото яке, да слиза по стълбите и да шляпа по хлъзгавия тротоар цели триста метра до мястото, където се сервираше храна. И ако можеше да разчита, че ще успее да си тръгне от работа в шест вечерта, тя естествено щеше да предпочете да погладува и да потърпи до вкъщи, но тъй като вече беше ясно, че не би могла да си тръгне оттук преди девет, налагаше се да направи нужното усилие и да излезе. Защо ли, глупава жена такава, сутринта не си взе сандвичи? Хем се канеше, много добре си спомни това, а и съпругът й няколко пъти й го напомни, дори извади от хладилника кашкавал и шунка. А тя за пореден път се поддаде на мързела си.

Горестно въздишайки, Настя обу ботушите си, омота врата си с дълъг топъл шал, закопча си якето, слезе от третия етаж и излезе на улицата. Белите й дробове моментално се напълниха със свеж мразовит въздух, от ослепителното слънце в очите й бликнаха сълзи. Тази година зимата се държеше правилно, в строго съответствие с календара. До края на ноември беше студена влажна есен, а вечерта на първи декември дойде истинската зима. Днес, на втори декември, по улиците искреше снегът и грееше слънцето. Ако не беше и така хлъзгаво по тротоарите, животът би могъл да се стори на майора от милицията Анастасия Каменская повече от удовлетворителен.

Като пристъпваше внимателно, за да не се подхлъзне, тя бавно стигна до ресторантчето със странното име „Жажда“, което би подхождало повече на пивница от далечните съветски времена. Вече хванала дръжката на вратата, Настя внезапно реши друго, измина още няколко метра до станцията на метрото „Красноселская“, купи едно списание и пакет цигари и едва тогава се върна в „Жажда“. Докато чакаше сервитьорът да постави на масата пред нея зеленчуковата салата и чинията със солидна порция пържени картофи, тя отвори списанието и се зачете в статия за прелестите на зимното пързаляне със ски в Алпите. За нея това беше все едно да чете за живота на Марс, защото никога не бе карала ски, никога не бе мислила да ходи на Алпите, а звучните названия на различните марки скиекипировки не й говореха абсолютно нищо. За сметка на това подобно четене не будеше у нея никакви мисли, тъй като не предизвикваше никакви асоциации, и й даваше възможност просто да се абстрахира от всичко и да подрежда буквичките напосоки една до друга. Беше забелязала, че през това време „мозъкът й се промива“, след което тя често успяваше да види стария проблем от нова гледна точка.

Почти беше дояла картофите и бе дочела статията, когато пред нея на масата се появи нова чиния — с шишчета. Недоволно вдигна очи, успя мислено да наругае глупаците, които имат нахалството да сядат на заети маси при наличието на безброй свободни места, но веднага радостно се усмихна. Пред нея, с весело засмяна физиономия, седеше Юра Коротков.

— Как ме откри?

— Е, толкова ли е сложно! — възкликна той и тутакси отмъкна от чинията й няколко картофчета. — Влизам във вашата сграда, побутвам вратата, убеждавам се, че е заключена, отивам при Иван и питам къде си. По-нататък всичко е ясно. Вече петнайсет минути седя на съседната маса и чакам най-сетне да ме забележиш. Но както е известно, човек не може да дочака от теб внимание към околните. Картофките им обаче си ги бива, и аз трябва да си взема една порция.

— Искаш ли? — Настя побутна чинията си към него. — Вземи си, на мен ми дойде много, явно съм се полакомила излишно.

Коротков отмести чинията обратно към Настя и поклати глава.

— Яж, мършава жено, човек не може да те погледне, без да му се доплаче.

— Не е вярно — възрази тя, — откак се преместих при Иван, съм наддала два килограма.

— Защо, спокоен ли е животът ти?

— Ами… общо взето — да, ако го сравняваме с живота ми на „Петровка“.

— Да не би да скучаеш?

— Не знам, Юрик — честно си призна тя. — И да, и не. Не мога да свикна, че всичко край мен е друго, и хората са други, и вас ви няма наоколо. Но работата е интересна, аз я обичам и умея да я върша, а най-важното — не я върша нелегално, както беше при Колобок, а официално, за нея ми плащат и никой не ме гледа накриво. Разбира се, морално така ми е по-леко.

— И след три месеца ще станеш подполковник, ще ме изпревариш — добави Коротков. — Добре де, сестро, няма да говорим за тъжни неща. Защото аз съм дошъл при теб по работа.

— Барсуков ли?

— Именно. Колобок каза, че се разбрали с твоя Иван да работим съвместно. Нали е така?

— Така е — кимна Настя. — Казвай каквото знаеш.

— А какво ще получа срещу това? — хитро примижа Юра.

— Ами нали се отказа от моите картофки — усмихна се тя, — а нямам нищо друго.

— Естествено — възползваш се от моята безкористност. Значи така. Александър Барсуков, роден седемдесет и осма, студент втори курс на Московския юридически институт при родното Министерство на вътрешните работи. Трупът му е намерен в петък вечерта недалеч от дома му. Днес е вече вторник, а сведения, които да хвърлят светлина върху този случай, практически няма. Момчето е живеело с родителите си, добро семейство, нормално, спокойно, но никой не знае къде е бил той в петък и откъде се е прибирал. Между другото той и синът на твоя любим генерал са били добри познати.

— Знам това. Казвай по-нататък.

— Максим Заточни ни каза, че в петък Барсуков е бил на лекции, не е отсъствал от нито една. Техният втори курс учи втора смяна…

— Знам — отново го прекъсна Настя. — Лекциите приключват към седем вечерта.

— Е, стига де — огорчено махна с ръка Коротков, — с теб не ми е интересно. Разказвам ти наред като някой глупак, а ти всичко знаеш. Защо ме питаш тогава?

— Не всичко знам. Например къде е бил намерен трупът и как е било убито момчето.

— Застреляно е. Сега това е от лесно по-лесно, оръжие се намира под път и над път, не ти се свиди да захвърлиш пистолета, винаги можеш да си намериш нов. Убили са го край автобусна спирка около един часа през нощта. Барсуков е пътувал с автобус след метрото, прибирал се е вкъщи. Намерихме шофьора на автобуса и той си го спомни, защото в този късен час пътниците са били само петима, а момчето е било с униформа. В един и десет автобусът е спрял на спирката, Барсуков е слязъл, но не се е прибрал вкъщи, а в два без петнайсет го намерил човек, който се прибирал с кола. Ето такава е тя, нашата проста историйка, Настя Павловна.

— Казваш, че е бил с униформа? Тогава може да са го убили просто защото е бил милиционер, разбираш ли? Като милиционер по принцип, а не като лицето Саша Барсуков.

— Може — съгласи се Коротков, като дъвчеше енергично поредното късче месо от шишчето. — Може да го е видял някой, който се е криел от милицията, и да е решил, че ето, сега ще го пипнат. Барсуков може да е видял нещо нередно и да се е намесил. Бил е с милиционерска униформа, срещу което е и получил куршум. В края на краищата може просто случайно да е срещнал някой психопат, който мрази милицията и мечтае да ни изтреби до крак. Има ли смисъл да гадаем, трябва да работим.

— Трябва. — Настя въздъхна и стана от масата, предвиждайки печалната необходимост да извърши поредния подвиг: да стигне до службата си и да се качи пеша до третия етаж. — Да вървим, слънце мое незалязващо.

— Искаш да кажеш, че знаеш къде трябва да вървим? — трепна Коротков.

— Къде, къде… Ще отидем в кабинета ми. Ще разгледаме материалите за добрия дядо на гаджето на Саша. А в осем трябва да дойде Заточни младши.

Те излязоха на улицата и бавно тръгнаха към светлозелената сграда.

— Ася, какво се надяваш да чуеш от младия Заточни? — попита Коротков. — Досега съм разговарял два пъти с него, в неделя и вчера — в понеделник. Вече ми разказа всичко, което знае. Срещнах се и с момичето — Лера Немчинова. Тя няма и представа къде е ходил Барсуков в петък след лекциите в института.

— И ти, разбира се, си й повярвал — иронично се усмихна Настя.

— И ти ще й повярваш, когато я видиш. Между другото не ме изкарвай идиот, който не се е сетил за дядото-престъпник. Това беше първото, на което наблегнах в разговора си с Лера. И знаеш ли какво ми каза тя?

— Досещам се. Казала ти е, че Саша изобщо не се е познавал с дядо й. Или са били само на „добър ден“ и „довиждане“. Във всеки случай между дядо й и нейния ухажор не е имало никакви отношения. Нали?

— Ти си невероятно умна, Аска, но дори и ти невинаги знаеш всичко. Момичето Лера между другото каза, че Саша активно е отбягвал контакти с дядо й и наистина е общувал с него само на ниво „добър ден“ и „довиждане“. Виж, дядото пък, обратното — той харесвал младежа и по всякакъв начин показвал на внучката си, че има добър и достоен във всяко отношение приятел. С други думи дядото-престъпник е гледал с добро око на момчето и го е приемал като подходяща партия за своята единствена и любима внучка. Усещаш ли накъде бия? Откога човек, когото гадните ченгета са вкарали на топло за дванайсет години, мечтае един от тези задници да влезе в семейството му в качеството си на зет?

— Вероятно откакто този човек е проявил интерес към нас, гадните ченгета. А ти видя ли се с дядото?

— Не още, десертът идва към края на гощавката. Засега съм се съсредоточил върху внучката.

— Прав си — съгласи се Настя. — Ако дядото няма нищо общо, той няма да ни избяга, а ако е замесен, може да го подплашим, ако прибързаме. Тъй като внучката твърди, че дядо й не е контактувал с Барсуков, ти нямаш никакви основания да смяташ, че той знае нещо за причините за убийството.

Тя бутна с усилие тежката входна врата на сградата и бавно се заизкачва по стълбището.

— Трудничко, а? — шеговито изрази съчувствието си Коротков. — Виж, на „Петровка“ се качваше с асансьора.

Да, сигурно още доста време ще страда от тази болест: да сравнява и тъгува. Всеки пет минути по всякакви поводи си спомняше как бе ставало едно или друго там, на „Петровка“. Все пак десет години са това, дори малко повече — не можеш току-така да ги изхвърлиш на бунището. Там всичко й беше близко и родно, с всичко беше свикнала, а тук…

* * *

Всеки нов ден в живота на осемнайсетгодишната Лера Немчинова до отвращение приличаше на предишния. В седем часа ставане, в осем — излизане от къщи, в девет започваха лекциите в медицинския институт, в четири се прибираше. Лера не обичаше да учи в читалнята на института, взимаше от библиотеката учебниците и се готвеше за упражнения и изпити вкъщи. Изключение правеше само дисекционната зала, където Лера ходеше вечер. Състудентите й я познаваха като домошарка, която не участва в купони и посещения на барове и свободни квартири. Но ако някой попиташе Лера наистина ли толкова обича дома си, отговорът би бил странен. Може да се каже — дори нелеп.

Лера Немчинова обичаше и същевременно мразеше дома си. Обичаше го, защото той беше същият апартамент, в който бе прекарала цялото си детство край своите обожавани мама и татко. Тук някога тя бе изпитвала истинско щастие. Тук беше роялът на баща й, по рафтовете бяха подредени неговите ноти и плочите със записи на известни в онези години певци, изпълнявали неговите песни. Стените в стаята на момичето бяха плътно покрити със стари афиши на концерти, на които с огромни букви пишеше: ГЕНАДИЙ НЕМЧИНОВ. Едва в последно време около многобройните портрети на баща й тук започнаха да се появяват снимки и афиши на един друг човек. Беше изгряла звездата на певеца Игор Вилданов, пред когото Лера се прекланяше дори само защото той — единствен в Русия и изобщо в света! — още изпълняваше песни, написани от баща й. Вилданов несъмнено беше талантлив певец, но момичето едва ли би могло да оцени по достойнство силата на неговата дарба, защото виждаше и знаеше само едно: Игор беше божествено красив, за нея той беше принцът от детските й сънища, който освен това помни и цени творчеството на Генадий Немчинов. Всичко останало нямаше значение. Той можеше да няма глас, можеше дори да няма слух, можеше да се окаже бездарен изпълнител — Лера нямаше да забележи това, защото принцът от нейните детски и юношески блянове пееше песните, написани от баща й, и така здраво я свързваше с времето, когато родителите й бяха живи, когато целият свят беше ярък и пъстър и когато тя беше абсолютно щастлива. И само вкъщи, в своя апартамент, в своята стая, заобиколена от афиши, снимки и лееща се от магнетофона музика, тя можеше да забрави настоящето и поне за кратко да се потопи в състояние на призрачно, илюзорно спокойствие. Ето защо Лера Немчинова обичаше дома си.

Но със същата сила го и мразеше. Защото в този дом живееше дядо й. Страшният, отвратителен, мръсен, тъп дядо, който с няколко пиянски изстрела преди десет години я бе лишил от онзи щастлив възторг, в който тя бе живяла постоянно. Беше я лишил от всичко. От майка, от баща, от топлина и ласка, от приятелството на съучениците й. Тя беше на осем години и клеймото на момиче „от семейство на алкохолици, които се напили и се изпозастреляли“ й се лепна завинаги. Малките деца са неразумни и безжалостни, те обидиха Лера и тя не можа да им го прости. Стана аутсайдер, отдръпна се от всички и дори с годините пропастта между нея и останалите деца не намаля. Съучениците й забравиха за причините да остане сираче, но Лера не забрави тяхното предателство. Не го забрави и не го прости. Докато завърши училище, до миналата година, тя живя сама. Съвсем сама. Ако, разбира се, не броим старата й леля Зина, братовчедка на покойната й баба. Веднага след смъртта на родителите й леля Зина дойде в Москва от своето затънтено селце, за да се грижи за момичето. Искаше да вземе Лера на село, но тя категорично отказа да напусне дома си, крещя като заклана, правеше истерични сцени, трошеше съдове и на два пъти бяга от гарата, като пресичаше всякакви опити да я разделят с родния й дом. След като осъзна колко безполезни са усилията й, пенсионерката леля Зина остана в Москва. Нали не можеше да изостави детето на произвола на съдбата! Не, не можеше да го даде в интернат при живи роднини, макар и не най-близки…

С леля Зина тя живя през всичките девет години, докато се върна дядо й. На следващия ден след завръщането му лелята си замина на село. И през ум не й минаваше да остане под един покрив с убиец. Преди да тръгне, предложи на Лера да замине с нея, по-далеч от дядо си, но момичето и този път отказа.

— Как не те е страх да живееш с него? — вайкаше се леля Зина. — Та това е страшен човек, не пожали собствения си син, остави те сираче.

— Моят дом е тук — твърдо отговаряше Лера. — Няма да го напусна. А ако дядо започне много-много да си позволява, пак ще го вкарам в затвора и окото ми няма да мигне.

Дядото обаче нищо не си позволяваше. Отначало Лера го наблюдаваше постоянно, дебнеше го за признаци на „неправилно поведение“, грубост, склонност към насилие, пиянство или нещо подобно. С какво удоволствие би отишла при кварталния, за да се оплаче… Между другото кварталният на техния микрорайон беше свестен човек, живееше в техния блок и Лера отдавна го познаваше. Щом дядо й се прибра, той веднага я предупреди: „Ако има нещо, идвай право при мен“. Но нямаше нищо. Дядото изобщо не пиеше, не й повишаваше тон, беше учтив, кротък, прибран, започна работа като портиер на две места едновременно, работеше по график „денонощие работи, две почива“, а припечелваше и от други места, с една дума внасяше, макар и немного, пари вкъщи, но това слабо интересуваше Лера. Сумите от авторските права за песните на баща й капеха редовно — именно с тях тя и леля й Зина бяха живели девет години. И в бъдеще щеше да живее без парите на дядо си. Той имаше право да живее тук — апартаментът беше негов, беше купен с негови пари отдавна, още преди Лера да се роди. Но това беше чисто материално право. Виж, колкото до моралното право да живее заедно с внучката си, която с пиянската си постъпка бе оставил сираче — тук нещата не бяха толкова прости.

Лера Немчинова беше напълно сигурна, че дядо й няма морално право не само да живее с нея, но и изобщо да живее. Ако беше човек на честта, смяташе момичето, отдавна трябваше да е умрял. Такива като него не бива да съществуват на земята. Но щом тъпият, отвратителен дядо не разбира това и продължава да й трови живота с присъствието си, трябва да го накара да разбере. Трябва постоянно да изпитва вина за онова, което вече е сторил, и неудобство, задето продължава да живее близо до нея.

Лера не отиде на погребението на Саша Барсуков. И то не защото беше смазана от мъка. Просто не искаше и не го смяташе за нужно. Че се измъчваше — измъчваше се, но по съвсем друг повод. А Сашка — какъв й беше той? Гадже, ухажор — нищо повече. Така де, в края на краищата не й беше годеник! Само дядо й с неговите старовремски разбирания може да смята, че щом едно момче я изпраща, отбива се за чаша чай и й носи цветя, значи тя непременно трябва да се омъжи за него. Лера не мислеше така, нещо повече — тя, както и повечето съвременни момичета, не смяташе дори интимната близост като повод за сериозни отношения. И фактът, че тя редовно, когато го нямаше дядо й, си лягаше със Саша Барсуков, ни най-малко не означаваше, че би било редно все пак да присъства на погребението на момчето, за да си вземе последно сбогом с него. За щастие дядо й не знаеше докъде са стигнали отношенията им, но самият процес на ухажването за него беше достатъчен, за да посмее да направи забележка на внучка си.

— Кога е погребението? — попита той, щом се прибра от 24-часовата си смяна в десет сутринта.

— Днес — спокойно отговори Лера.

— В колко часа?

— Вече е започнало — равнодушно тръсна тя.

— Ами ти? Защо си вкъщи?

— Няма да отида. Няма какво да правя там.

— Лерочка, но нали той ти беше приятел, близък приятел! Как можеш?

— Млъкни! — студено реагира момичето. — Точно ти ли ще ми даваш акъл! Хайде де, заговори образецът на морал и нравственост.

Дядо й мълчаливо се съблече и отиде в стаята си. Лера доволно въздъхна. Точно така. Никой няма да й казва какво да прави, той пък — най-малко.

Тя дори не беше очаквала тогава — преди една година, — че толкова лесно ще може да се справи с дядо си. Трябваше само постоянно да му напомня за стореното и да му натяква, че не му е простила. И той ще кротува. С ръка на сърцето би могла да си признае, че с дядо й дори й е по-лесно, отколкото със старата леля Зина, защото и нейните разбирания са не по-малко старомодни от неговите, но леля Зина, за разлика от дядо й, смяташе, че има право да й прави забележки и дори да я поучава. Друг е въпросът, че леля Зина, както започна от самото начало да я съжалява — горкото сираче, така и продължи през всичките девет години. Затваряше си очите и й прощаваше за неща, за които децата обикновено биват наказвани. Дядо й очевидно изобщо не я съжаляваше, но Лера бързо схвана, че може да го манипулира ако не чрез съжалението, то с помощта на чувството му за вина. И се справяше блестящо. Дядо й беше от кротък по-кротък и не смееше дори да гъкне. О, господи, колко го мразеше само!

Дядо й вършеше цялата домакинска работа, чистеше апартамента, пазаруваше, готвеше. Лера от самото начало му заяви, че щом няма начин да избегне живота под един покрив с убиеца на родителите си, поне не е длъжна да му чисти и сервира и няма да го прави. Дядо й мълчаливо се подчини, само очите му лошо присветнаха. Но на нея какво й пука! Да не би да се страхува от него? И тя умее не по-зле да мята мълнии с очи.

Целия ден, докато погребваха Барсуков, Лера си седя вкъщи, дори не отиде на лекции. Лежеше на дивана в стаята си, слушаше божествения глас на Игор Вилданов, който изпълняваше песните на любимия й татко, гледаше снимките и афишите, накачени по стените, преглъщаше сълзите си и мислеше какво да прави по-нататък. Как да му помогне?