Александра Маринина
Главният заподозрян (3) (Отдел Убийства)

Глава 3

Настя търпеливо изчакваше момента, когато Соловьов няма да си е вкъщи. След два дена, щом Андрей изкара количката на двора и тръгна с Владимир на разходка, тя позвъни на вратата на вила №12. В отговор веднага се разнесоха звънки детски гласове, вратата се разтвори и на прага се появи момиченце на около осем години, изцапано с боя.

— У нас ли идвате? — попита строго детето.

— Ако ме пуснете, у вас — усмихна се Настя.

Зад младата художничка веднага се появи Женя Якимов.

— Вие ли сте? — учуди се той. — При мен ли идвате?

— По-точно при Соловьов, но го няма у тях и помислих, че може да ме подслоните, докато се върне.

— Сигурно е отишъл на разходка — предположи съседът с дългите мустаци.

Настя разбра, че сега ще й предложат да отиде да го търси и дори ще покажат вероятната посока. Нали подобни разходки са на близко разстояние.

— Сигурно — кимна тя. — Но ужасно ме боли кракът. Обух си новите обувки — и такъв късмет. Може ли да вляза?

— Разбира се, разбира се — сепна се Женя. — Заповядайте.

Тази вила имаше съвсем друго разпределение. Кухнята бе много по-просторна, останалата част от първия етаж представляваше огромна гостна, където сега се намираха и трите отрочета — дванайсетгодишният Славик, който абсолютно не приличаше на Женя, младата любителка на живописта Лера и мъничкото същество с дълги руси къдрици, което при по-внимателно вглеждане се оказа момченце. Федя. Славик прехласнато играеше с компютърния си противник на нещо ужасно занимателно. В това време Лера, легнала на пода, се опитваше да изобрази Крокозябра под вещото ръководство на необикновено сериозния за годините си Фьодор. Това животинче бе плод на необузданото детско въображение и момчето обясняваше на сестра си как трябва да изглежда, като си служеше с мимика, жестове и богат арсенал от звуци от утробен рев до тъничко писукане. Като се има предвид, че компютърът издаваше множество шумове, а Славик придружаваше играта си с разнообразни реплики и подвиквания, ясно е каква врява се вдигаше в гостната. След като запозна Настя с децата, Женя веднага я отведе в кухнята. Благодарение на размерите и европейския си дизайн тя напълно можеше да мине за трапезария.

— Нали няма да се обидите, ако се занимавам с вечерята? — попита смутено Якимов. — След час трябва да храня децата, а още не съм започвал да готвя.

Те си бъбреха мирно уж за незначителни неща. Какви хора живеят във вилите? С какво се занимават? Какъв трябва да бъдеш, за да си позволиш такова скъпо жилище? Без градски транспорт не е много удобно, но тук всички си имат коли, някои не само по една. Якимови например имат две, едната кара жената, другата оставя на Женя — всичко се случва през деня, например може да се наложи спешно да води някое от децата на лекар или бързо да отиде до магазина.

Настя плавно прехвърли разговора върху програмата „Съседски надзор“, която широко се прилага в някои страни за профилактика на престъпленията.

— Да — съгласи се Женя, — такава програма едва ли ще действа в домове с много квартири, а в районите с индивидуално строителство има смисъл, съседните къщи се виждат добре. И после, ако познаваш съседите, веднага ще забележиш чуждия човек. Особено пък денем, когато знаеш, че в жилището няма никой.

Още пет минути и той каза, че в „Мечта“ практически не е виждал чужди хора, поне денем. Не гарантира за вечерно време, първо, защото е тъмно, и второ, макар да живеят далече от центъра на града, но все пак идват гости при обитателите на района, случвало се е цели компании да дойдат. Не, не си спомня някой да се е навъртал около вилите без видима причина. Настя обясни интереса си по следния начин: фирмата, където работи, възнамерява наред с другото да се заеме със застраховане на фамилните къщи, в това число срещу крадци и грабители.

Женя внезапно се напрегна и се вслуша. Звуците от гостната станаха малко по-други. Вече ги нямаше характерните шумове, които издава компютърът при батални игри.

— Извинете — измърмори домакинът и бързо излезе от кухнята.

След известно време се върна, от подвижното му лице още не беше си отишъл укорът.

— Случило ли се е нещо? — поинтересува се Настя.

— Нищо особено. Славик пак започнал да играе шах с компютъра.

— И какво ви разтревожи? Това лошо ли е? — учуди се тя.

— Рано му е още за шах — заяви Якимов с непреклонен глас. — Трябва да играе игри, които обучават и развиват вниманието, бързата реакция, приучват на точни движения и координация на пръстите.

Настя понечи да възрази, че щом момчето играе шах с компютъра, това вече доказва, че е достатъчно развито и обучено, но си замълча. В края на краищата какво я засяга? Той е бащата и по-добре знае как да възпитава правилно детето си. Няма какво да се пъха със своите представи за развитието на интелекта.

— Женя, а вие какво образование имате? — попита тя.

— Инженер съм, завърших инженерно-строителния.

— А какво планирате за децата?

— Каквото излезе — отвърна той без желание, както се стори на Настя. — Засега не се виждат никакви особени таланти. Нали знаете, див глог питомно грозде не ражда.

— Как казахте? — Тя прихна. — Никога не съм чувала този израз. Това да не е някоя пословица?

Той се усмихна, като продължаваше да меси старателно каймата.

— Като студенти се увличахме да преиначаваме пословиците и поговорките. Дори си правехме конкурси между групите. Например — не плюй в кладенеца, като изпуснеш, не се улавя.^[1]

— Забавно. А други?

— И сомбрерото не е според Хуан.

Той изрече думите бързо и слято и Настя не можа веднага да се сети, че това е вариант на „Според юнака и калпакът му“^[2].

— Бива си ви! — възхити се тя искрено.

От прозореца видя как от отсрещната страна на пътя се показа Андрей, който тикаше пред себе си инвалидната количка със Соловьов. Якимов бе с гръб към прозореца и не ги виждаше, така че при необходимост можеше „да не забележи“ нищо и да продължи да разпитва бащата на трите симпатични дечица за хората във вилите. Но Настя реши да не прекалява. Всяко нещо с мярка.

— Ето че се връщат — каза тя и стана. — Женя, благодаря ви, че ме приютихте.

* * *

Тя никак не можеше да разбере дали Соловьов се радва на пристигането й. Но беше съвсем очевидно, че появата й не се нрави на помощника Андрей. Разбира се, младежът не допускаше никакви забележки или неодобрителни жестове, но Настя чувстваше недоволството му, както снахата чувства ненавистта дори на много възпитаната и приветлива свекърва.

След първото посещение при бившия си възлюбен Настя се опита да изясни какво нещастие го е сполетяло, но не успя да разбере за два дни. Беше ясно, че не е резултат от престъпно насилие: през последните години всички сведения за убийства и тежки телесни повреди, които минаваха из московските сводки, задължително отиваха на бюрото й, а оттам на различни страни — за разни справки, таблици, папки и най-накрая в домашния й компютър. Дори и да искаше, нямаше да пропусне фамилията Соловьов. Паметта й беше наред, а Володя Соловьов ще го помни, докато е жива. Прекалено болезнена диря остави в душата й. Какво пък, значи краката му са се обездвижили вследствие на някаква тежка болест. Може да е свързана със смъртта на жена му Светлана. Интересно тя пък от какво е починала? Доколкото Настя знаеше, Владимир и съпругата му са били връстници, значи е починала съвсем млада, не е имала още четирийсет.

— Обеща да дойдеш в събота — отбеляза Соловьов. — Ася, вече не държиш ли на думата си?

— Нали те предупредих, че съм се променила. Сигурно в някои отношения — не в добра посока. А ти чака ли ме?

— Чаках те.

Той й се усмихна толкова топло и нежно, че за миг тя сякаш пак забрави за всичко.

— Изглежда обаче, че твоят човек не мисли така — каза тя уклончиво. — Може би те ревнува?

— Защо трябва да ме ревнува? — смая се Соловьов. — Не ми е син, който е недоволен, когато татенцето води вкъщи нова жена.

„Естествено, че не е син — отговори мислено Настя. — Но може да се окаже хомосексуалист. Така, както и ти, Соловьов, страстно обичаният някога.“ Но на глас каза съвсем друго:

— Знаеш ли, когато мъжът се занимава с женска работа, у него се появява женска психология. Твоят Андрей се чувства домакинята в дома ти, тук той чисти, поддържа реда, готви, грижи се за теб, и изведнъж се появява някаква… Влиза с мръсни обувки, пречи ти да работиш, а на това отгоре той трябва да й сервира кафе.

— Не говори глупости — прекъсна я Соловьов. — По-добре ми разкажи за себе си. Как живееше през тия години, с какво се занимаваше?

— Това не е интересно. Живях скучно, занимавах се с едно и също, в почивките превеждах за пари. А ти?

— Аз… — Той се усмихна някак странно. — Аз изживях несъстоял се живот.

— Как така?

— Животът ми можеше да бъде съвсем друг, но в резултат стана такъв, какъвто е.

— В резултат на какво?

— В резултат на всякакви събития. Два пъти се канех да замина завинаги в чужбина и двата пъти нищо не излезе. Просто над мен виси някаква орис. В крайна сметка станах инвалид и сега вече е съвсем сигурно, че никъде няма да отида не само от Русия, но дори от Москва.

— И защо се получи така? Попречи ли ти нещо?

— Нещо? — повтори иронично той. — Съдбата. Съдбата ми попречи. Исках да се разведа, да се оженя за друга жена и да замина с нея. В този момент Света загина и аз не можех да оставя тук сина си сам. Онази жена замина, както беше планирала, а аз останах.

— А втория път?

— Втория… Краката провалиха работата. Къде да отида в този вид.

Настя видя, че не му се ще да навлиза в подробности. Добре, тя може да изясни всичко, което трябва. Но е странно, че не изпитва потребност да сподели с нея. Доколкото познаваше Соловьов, той винаги обичаше да се оплаква и хленчи, да разкаже подробно колко е нещастен и как са го обидили. Винаги имаше нужда от съчувствие. Впрочем това бе преди дванайсет години. Сигурно сега е станал друг. Както и тя.

— Интересно какво каза на мъжа си, когато тръгна за насам? — Соловьов смени неочаквано темата.

— Някаква неистина. Това не е съществено. Той знае, че по цял ден съм на работа и не ме контролира.

— Значи не е ревнив?

— Никак — излъга Настя, без да й мигне окото.

Горкият Льошка! Та той се побърква да я ревнува от Соловьов въпреки всичките й кандърми и обяснения. Тя е принудена да го кара да страда, за да се опитат да разкрият тайната около изчезналите юноши. Тази тайна заслужава ли неговите терзания? Изобщо има ли нещо в този живот, заради което си заслужава да кара най-близкия си човек да страда? Разбира се, Алексей няма да й каже повече думичка по този повод, ще се тормози мълчаливо и ще преживява, но мигар от това й олеква?

Настя прекара у Соловьов около два часа. Бъбриха, вечеряха, спомняха си общи познати, като старателно заобикаляха острите моменти, свързани с миналите им отношения и възможните сегашни взаимоотношения. Настя постоянно улавяше бдителните погледи на помощника, но се стараеше да не обръща внимание. Разделиха се съвсем приятелски.

Прибра се късно вкъщи и веднага грабна телефона да позвъни на майка си.

— Мамо, помниш ли твоя аспирант Володя Соловьов?

Гласът на Надежда Ростиславовна веднага стана хладен и напрегнат. Тя беше в течение на някогашните събития.

— Помня. Но по-лошото е, че ти го помниш — отвърна тя сдържано.

— Стига де, мамо — разсмя се Настя. — Не съм виновна, че Бог ми е дал добра памет и изобщо нищо не забравям.

— В каква връзка си го спомни? — продължи да подпитва майка й.

— Случайно се сблъсках с него служебно. Оказва се, че преди известно време жена му е загинала, а самият той е инвалид, не може да ходи. Нищо ли не си чувала за това?

— Не.

— А не можеш ли да разузнаеш? Нали е от вашите среди, лингвист. Сигурно някой от твоите колеги знае подробности.

— Защо не попиташ лично него?

— Опитах се, но избягва отговора. Не искам да го притискам. Моля ти се, мамо…

— Добре — Надежда Ростиславовна омекна. — Ще се опитам да разбера. Да не е извършил нещо?

— Пепел ти на езика! Какво може да извърши Соловьов? Та той мисли сто години, преди да направи една крачка, а после нищо не прави. Просто ми трябват подробностите, за да се държа правилно. Иначе току-виж съм изтърсила нещо, той ще се обиди или разсърди и няма да стане контактът.

— Странно, че ти трябват допълнителни условия за контакт с него — забеляза сухо майката. — Според мен по-рано прекрасно общуваше с него.

— Мамо!

— Добре, добре, не скачай. Ще разбера каквото мога. Альоша знае ли?

— Разбира се.

— Господи, какво дете съм отгледала! — въздъхна Надежда Ростиславовна. — Никога не си притежавала деликатност. Защо го измъчваш?

— Мамо, аз работя, а не се забавлявам с бившия си любовник — рече уморено Настя.

Тя много силно обичаше майка си. Но през последните години Надежда Ростиславовна съвсем престана да я разбира. Особено след няколкото години, прекарани в чужбина. С втория си баща Настя се чувстваше къде по-уютно, той цял живот бе работил в милицията и направо надушваше всички проблеми от разстояние.

* * *

Майка й позвъни в службата на другия ден вечерта, когато Настя се канеше да си ходи.

— Знаеш ли, това е ужасна история — съобщи развълнувано Надежда Ростиславовна. — Оказва се, че жена му отишла в почивен дом и изчезнала. Търсили я почти месец, после я намерили в гората. Някакъв мерзавец се полакомил за фотоапарата й. Да убият човек заради една камера! Не ми го побира главата.

— Къде се е случило?

— Не знам, някъде в Централна Русия. На Волга, това е сигурно.

— А какво се е случило с краката му?

— Нещо неясно. Никой не знае със сигурност каква болест го е сполетяла. С никого не е споделял. И само един човек каза, че май Володя е бил жестоко пребит.

— Кой е този човек?

— Не го познаваш.

— Значи ще се запозная — рече твърдо Настя. — И кой е той?

— Артур Малишев, доцент от Института за чужди езици. Ще се свързваш ли с него?

— Непременно.

— Защо?

— Защото така трябва, мамо. Ако са го пребили, искам да изясня защо нищо не е известно в милицията. Ако не е така, трябва да разбера откъде твоят Малишев си го е измислил.

— Има ли значение откъде го е измислил, след като се окаже, че не е вярно?

— Разликата е много голяма — обясни търпеливо Настя. — Защото и най-невероятната клюка не пада от небето. Някой по някаква причина си я е измислил и разказал на друг човек. Дори ако няма никаква реална фактура, все едно, в основата стои нечий замисъл. Или умисъл. Ако пък има фактура, във всички случаи трябва да се изясни каква именно.

— Но аз се надявам, че Артур Николаевич няма да има неприятности, ако се окаже, че историята с пребиването е измислена? — попита разтревожено майката.

— Успокой се, нищо няма да се случи на твоя скъпоценен Малишев. Ако лично той не е пуснал клюката. Ще ми дадеш ли телефона му, или сама да го търся?

Надежда Ростиславовна въздъхна обречено и продиктува телефона и адреса. Настя затвори и се заприготвя да си ходи, вече беше извадила якето си от шкафа, когато в кабинета връхлетя Юра Коротков.

— Аска, мисля, че напипахме нещо! — изрече на един дъх. — Ох, капнах, съсипах се от тичане днес. Направи ми кафе, много те моля.

Той се просна на стола и блажено изпружи крака. Настя мълчаливо закачи якето си обратно в шкафа и пусна бързоварчето. Прибирането вкъщи се отлага поне с един час.

— Разказвам — започна тържествено Коротков. — Преди една седмица някой обрал павилион за продажба на видеокасети. Пълно е с отпечатъци, но ги няма в картотеката. Крадецът никога не е бил наш контингент. Собственикът на видеотеката прегледал имуществото и казал, че не е вземано наред и не от едно място. Касетите са избирани. Има списък на откраднатото, но не е ясен принципът на подбора. Не може да се каже, че са вземани само детективски касети или трилъри, или екшъни, или фантастика, или еротика. От всичко по малко. Около четиринайсет парчета. Сред момчетата, които разследвали откраднатото, се намерило едно оправно и съобразително. Понеже няма време да се гледат всички касети поред, може да се прегледат заглавията, за да се разбере общото между тях. Намира се някакъв компютър, който може да прави разпечатка от видеолента, разглеждат касетите и откриват, че във всички филми играе един и същи актьор. Не е звезда, естествено, от масовката, неизвестно име, а и на екрана се появява не повече от пет до седем минути във всеки филм. Но пък външността му!

— Просто да полудееш! — ахна тихо Настя. — Нима си прилича?

— Едно към едно — потвърди Коротков, като отпиваше от димящото кафе. — Сравнявах със снимките на изчезналите. Сякаш Олег Бутенко и той са един и същ човек.

Олег Бутенко бе първият от изчезналите юноши. Септември 1995 година. Намерен мъртъв през декември. Значи все пак маниак хомосексуалист. От това по-лошо здраве му кажи. Ловенето на маниаци е трудна и неблагодарна работа. Обикновено нищо не ги свързва с потърпевшите, често не се познават предварително, личен мотив също няма. Как до го хванеш такъв? Как да доказваш после, ако той сам не си признае?

Наистина, в това дело имаше някои следи. Първо, оставените от престъпника на мястото, където са откраднати видеокасетите. Второ, престъпникът трябва да има скривалище, където държи нещастните младежи, докато те умрат. И трето, още една крехка и рехава следа, водеща в района на вилната зона „Мечта“…

Докато се люлееше в празния вагон на метрото, Настя мислено си рисуваше схемата на необходимите действия. Първо: да изясни въпроса с охраната на видеотеката. Защо по това време се оказва толкова уязвима? Всички ли видеотеки на това място са без специална сигнализация или само тази? Кой може да знае, че нощем видеотеката ще остане неохраняема? Второ: защо са обрали точно тази? А не друга, в друг район на града, на друга улица? Защото само тя не се охранява, или защото крадецът живее наблизо? Трето: откъде крадецът е научил, че във видеотеката има всички интересуващи го касети? Ходил е там, интересувал се е? Или е действал напосоки, защото по принцип навсякъде има едни и същи касети? Четвърто: в тази видеотека не дават ли касети под наем? Ако дават, може крадецът да е вземал касети, и то неведнъж и затова да е осведомен за асортимента на филми. И ако е ходил много пъти там, може случайно да е дочул информация за нощната охрана. Трябва да се проверят всички пунктове, които дават видеокасети под наем, да се вземат тетрадките за регистрация и да се препишат имената на всички, вземали от откраднатите филми. Чака ги огромна работа, но не могат да минат без нея. Все пак това е реална следа. Пето: защо е откраднал касетите, вместо просто да си ги купи, без да се главоболи? Скъпо? А не е ли скъпо да държи момчетата със седмици дрогирани? Можел е да не купува касетите, а да ги вземе под наем, което е много по-евтино, и да ги презапише. Но му трябва второ видео. Какво пък, мигар е нямало от кого да поиска?

Настя никак не можеше да свърже човека, обрал видеотеката, с оня, който краде юношите, държи ги продължително време в домашния си затвор и на воля ги тъпче с наркотици. Но тя напразно се опитва да свързва едното с другото. Логиката на лудия не прилича на логиката на психично здравите. Може за крадеца да е било принципно важно да задигне точно тези касети. Може да е куфеел от тях.

Когато Настя излезе от метро „Шчолковска“, вече бе съвсем тъмно. От напрегнатата работа и множеството изпушени цигари през деня главата й бе натежала, искаше й се малко да се поразходи. Щеше да тръгне покрай автобусната спирка, но се сети, че вече е късно и Льошка сигурно се вълнува. По-добре да хване автобуса. Днес не беше вземала колата от мъжа си и Алексей може да е съвсем сигурен, че не е у Соловьов. Няма да тръгне на оня край без кола. Но все пак той се вълнува. Още повече че преди една година за малко не я убиха точно пред къщи, когато ето така се връщаше от работа. Тогава я спаси чудото в лицето на човека, който загина няколко дни след това. Второ такова чудо вече няма да има, няма на какво да разчита.

Настя мина четири спирки с автобуса, слезе и тръгна след една двойка, която отиваше в нейната посока. От спирката до дома й пътят бе неприятен във всяко едно отношение — неосветен, пуст, с дупки, така че разходките тук по късните часове не носят нищо радостно. Увлечени помежду си, двамата пред нея благополучно я „домъкнаха“ до самия вход и продължиха по-нататък, сигурно да търсят щастието си или — в най-лошия случай — някое уединено местенце.

Във входа бе тъмно, но не така страшно, все пак на своя територия е. Като излезе от асансьора на своя етаж, Настя внезапно си спомни дома на Соловьов. Просторното антре, широката площадка…

Ключовете й се бяха замушили в някой ъгъл на необятната й чанта и тя напразно се опитваше да ги открие, но се отказа и натисна звънеца. За нейно учудване зад вратата бе тихо. Може би Льошка гледа телевизия и не чува? Тя позвъни още веднъж. Никаква реакция. Все пак се наложи да търси ключовете.

Алексей не беше вкъщи. Настя си спомни, че не видя и колата пред блока. Това бе странно и неизвестно защо неприятно. Тя се съблече бързо, уви се в топлия халат и седна в кухнята, като сложи пред себе си огромна купа със салата от домати и краставици, поръсена с копър и магданоз.

Тя обичаше дома си, тук винаги се чувстваше добре, уютно, спокойно. Вярно, че жилището е миниатюрно, с една стая, двама души не могат да се разминат в коридора, банята и тоалетната са заедно, но на Настя не й бе тясно. Дори двамата с Льошка се чувстваха нормално и напълно удобно. Но след като ходи в „Мечта“-та, собственият й дом започна да й изглежда по друг начин. Не че преди Настя не беше виждала хубави жилища. Съвсем не. Ето например апартаментът на брат й Саша — цял палат е, за час не можеш го обходи. Настя ходеше един-два пъти месечно при брат си, но никога след това жилището й на „Шчелковска“ не й се струваше чуждо, тясно и смешно. Може би, защото брат й Саша е изцяло друг, не като нея. Има друго образование, друго мислене, друга професия. Александър Каменски е бизнесмен, банкер, богат, енергичен човек, мозъкът му е настроен на търговска вълна. Затова Настя възприемаше напълно естествено факта, че той живее по съвсем друг начин.

А Володя Соловьов е от нейната порода. Човек със способности в областта на чуждите езици, който живее от това. Обикновен филолог. Не е предприемач, няма фирма. Преводач. Настя също би могла да работи в издателство и да превежда книги, ако навремето не бе предпочела милицията, вонящите трупове, плачещите пострадали и съмнителните радости от разобличаването на престъпниците. И обстоятелството, че би могла да живее така, както сега живее Соловьов, правеше погледа й, оглеждаш жилището си, по-придирчив.

„Защо живея така примитивно? — мислеше тя, докато гълташе машинално салатата и не усещаше вкуса й. — Защо? Не съм беднячка, ако мерим с обществения аршин. Лекарите и учителите получават много по-малко, да не говорим за пенсионерите. Къде се дяват парите? Всеки път едва стигат от заплата до заплата при строго разпределение. И още един важен момент: нямам никакво свободно време. А това означава, че съм принудена да купувам скъпи продукти. Когато бях студентка в университета, купувах от месарницата бъбреци, струваха много евтино, но за приготвянето им трябва да изгубиш един ден. Първо ги киснеш четири часа, после ги изваряваш, после задушаваш. Сега нямам време за такива неща, пак добре, ако се върна в десет, а сутрин тичам в осем.“ Денем няма възможност да обикаля магазините и се налага да пазарува от павилионите около метрото, а там е значително по-скъпо. По-рано можеше да се купи докторски салам и макар че бе отвратителен, с близо деветдесет процента нишесте и хартия, но като се позанимаваш с него половин час, може да получиш нещо съвсем прилично за ядене. Първо да го посвариш с подправки, после да го сложиш върху дебела филия хляб, да го намажеш с кетчуп, да го поръсиш със ситно нарязан магданоз и чесън, отгоре да сложиш парче кашкавал и го пъхаш във фурната или в тигана под капак на слаб огън. След такива манипулации хартиено-нишестеният салам може да се употребява за храна дори с удоволствие, но нали самите манипулации искат време. А какво ти време, когато се прибираш вечер в десет и направо припадаш от глад. Та се налага да купува карбонад^[3] или пастърма, това е три пъти по-скъпо, затова пък е вкусно и не се нуждае от приготовления. Режеш и можеш да ядеш.

Все едно, дори изведнъж Настя да започне да пести от храна, пак няма да икономиса пари за къща, каквато има Соловьов. Това е съвсем друго равнище на доходи. И тя никак не разбираше защо човек, който знае три чужди езика, може да живее в такъв удобен и красив дом, а друг човек, знаещ пет езика, който при това с тежката си, мръсна, но толкова необходима работа е полезен за обществото — как така този вторият е принуден според доходите си да живее в миниатюрно жилище с общ санитарен възел. Тя не се съмняваше нито за миг, че бившият й възлюбен е честен човек. Не е крадец и мошеник. И парите му са чисти, изкарани с честен труд. Просто има — как да го наречем — нещо неправилно при уреждането на сегашния ни живот. И разликата, която съществува между Настя и Соловьов, е вследствие на това, а не бива да е така, ако говорим сериозно.

Внезапно тя се хвана, че с удоволствие мисли за Соловьов. И че утре пак ще отиде у тях.

„Настася, не си права — уморено си каза тя, — трябва да работиш, а ти продължаваш да мислиш за удоволствие. Изхвърли си от главата всички глупости, не си на години, когато е простено да правиш такива грешки. Още повече — за втори път в живота.“

Настя дояде салатата, изми купата, постоя петнадесетина минути под горещия душ, за да се отпусне, и се пъхна в леглото. Мислеше да звънне на родителите на мъжа си в Жуковски — може да е отишъл да ги посети. Посегна към телефона, но спря. Няма нужда. Ще си помисли, че го проверява. И после, ами ако не е там и родителите му не знаят къде е? Никога не си е поставяла задачата „да хване“ Льошка. И не защото сто процента е сигурна в безкрайната му вярност. Льоша е нормален жив мъж, който по всяко време може да хареса красива интересна секс дама, която никак да не прилича на Настя, невзрачната, малко студена и напълно лишена от сексапил. От гледна точка на теорията на вероятностите това е напълно допустимо, но Настя никога не смяташе, че трябва да знае за това. Защо? От почти трийсет и шест годишния си живот, двайсет познава Чистяков. Повече от половината си живот. Заедно ще остареят, винаги ще бъдат заедно и каквото и да се случи, ще си останат най-близки приятели. Това е проверено от опит и не подлежи на съмнение. И после, нима тя е безгрешна? Съвсем не.

Та не позвъни на Льошкините родители. Но тъкмо се канеше да изгаси лампата, и телефонът зазвъня.

— Настя? — чу неуверен глас в слушалката.

Павел Иванович, бащата на Саша Каменски. И нейният, естествено.

— Да, аз съм — отвърна тя, като се опитваше да скрие учудването си.

Каменски-старши звънеше изключително рядко. Разведе се с Настината майка, когато дъщеря му бе съвсем мъничка, и общуваше с нея само на големи празници, и то по телефона. Вярно, когато Настя се сприятели с Александър, сина на баща си от втория му брак, и жена му Даша, Павел Иванович като че ли започна да се обажда по-често. Но за Настя си остана напълно чужд човек, както и беше, и тя не изпитваше абсолютно нищо към него, нито симпатия, нито неприязън. Настя обожаваше втория мъж на майка си, боготвореше го и цял живот го наричаше тате, а Павел Иванович като че ли не съществуваше за нея.

— Настя, обаждам се да те предупредя — Павел Иванович се запъна. — С Дашенка се случи беля, и твоят Алексей отиде да помага на Саша.

— Какво се е случило с Даша? — изплаши се Настя.

— Ами тя… такова… — мънкаше Каменски-старши, но Настя се досети.

Даша бе бременна, в четвъртия месец. Сигурно е изгубила бебето.

— Как е станало?

— Не знам. Саша ми се обади преди около два часа от болницата. Каза, че Алексей трябва да заведе някакъв добър лекар. И ме помоли да ти звънна, за да не се притесняваш. Настя, не се сърди, че толкова късно измъкнахме мъжа ти от къщи, но Саша е в такава паника, толкова се тревожи за Дашенка. Нека Алексей остане с него. Може ли?

— Добре. Благодаря, че се обади — отвърна Настя.

„Благодаря, че се обади днес, а не утре — добави тя мислено. — Върнах се преди един час. И ако имах друг характер, през този час щях да се побъркам от вълнение къде се е дянал мъжът ми без предупреждение, дори не е оставил бележка. А ти, татенце, вместо да ми звъниш през пет минути, за да ме хванеш на прага, когато си влизам, и да не ме караш да нервнича, ми се обаждаш кой знае кога. Телевизия ли гледаше? Имаш късмет, че по характер съм спокойна и не изпадам в паника от първата секунда. Станала е беля с Дашенка… През целия си живот никога не си ме наричал Настенка. Не ревнувам, пази Боже. Дашка е изумително същество, подвижно чудо със сини очи, лично аз ужасно я обичам и ми е трудно да си представя човек, който не би могъл да я обича. Но нали аз съм твоята дъщеря. Или не съм? Или за теб съм просто детето на жената, за която някога си бил женен, напълно случайно си бил женен, от глупост и много за малко?“

Не й беше интересно да мисли за Павел Иванович, прекалено малко означаваше в нейния живот. Настя много повече се безпокоеше за здравето на братовата жена. Първото дете — малкият Саша — нямаше и годинка, роди се в началото на юни. Настя от самото начало не беше сигурна, че Даша постъпва правилно, като ражда второ дете с такъв малък интервал. Но много искаше момиченце. И Саша бе толкова щастлив! Горкичката Даша, ще бъде жалко, ако не успее да запази детето. Макар че, от друга страна, на колко години е! На двайсет. Ще има време да народи десетина, стига да има желание. Главното е сега да не се случи нещо сериозно, което да повлияе на способността да зачева и износва плода в бъдеще.

Значи Льошка е някъде в болницата край Саша. Какво пък, правилно. Льошка е уравновесен и хладнокръвен човек, понякога дори прекалено, но в дадения случай точно това е необходимо, за да сдържа изпадналия в паника Саша. Той наистина има сред познатите си екстра класа лекари. Някога работеше на половин щат в Научноизследователския институт за медицинска техника, разработваше програми по компютърна диагностика, и оттогава се сдоби с широки познанства в медицинските среди. Сигурно е завел някое светило. Настя си представи как се е обадил Саша и с пресекващ от страх глас е закрещял, че Даша има кръвоизлив и той не знае какво да прави. Дашка умира! Саша Каменски притежаваше изключителната способност моментално да вижда всичко в черно и да смята, че всичко е свършено и вече нищо не може да се поправи. При това, което е много характерно, кой знае защо това изобщо не засягаше бизнеса му и се проявяваше само по отношение на Даша. Сигурно я обича до умопомрачаване и напълно губеше разсъдък, ако се случваше нещо с нея. Естествено, Льоша веднага е скочил и е тръгнал да свестява Саша и да поема работата в свои ръце. Каква бележка да оставя…

Изведнъж Настя пак светна и посегна към телефона. Вече бе успяла да набере телефона на Соловьов, преди да си е отговорила сама на въпроса: защо го правя?

— Събудих ли те? — попита виновно тя, като чу кадифения глас в слушалката.

— Не, аз си лягам късно.

— Как вървят работите ти?

— Благодаря, добре. Затова ли се обаждаш?

— Честно казано, и аз не зная защо се обаждам. Но, изглежда, много ми се е приискало. Иначе нямаше да го направя.

— Логично — усмихна се Владимир Александрович. — Дори в такъв деликатен и емоционален въпрос се опитваш да оперираш с логика. А ти как си?

— Също нормално. Както винаги.

— Вкъщи ли си?

— Естествено. Къде може да съм по това време?

— Ами мъжът ти? Не се ли страхуваш, че ще чуе как разговаряш с мен?

— Не се страхувам. Ако се страхувах, нямаше да звъня.

— Също логично — съгласи се той. — Все пак се радвам, че се обади.

— Настина ли?

— Наистина.

В гласа му тя пак чу интонациите, от които някога й се завиваше свят.

— Човек бързо свиква с хубавото — продължаваше Соловьов. — Онзи ден ми се обади, вчера дойде и днес вече имам чувството, че нещо ми липсва. А като се обади сега, разбрах какво точно. Вече скучая за теб.

— Аз също — усмихна се тя. — И утре ще дойда, ако нямаш други планове.

— В колко часа?

— Около осем. Съгласен ли си?

— Ще те чакам.

— Целувам те — рече меко тя. — Лека нощ.

„Така значи, Соловьов. Вече скучаеш за мен. Откъде го измисли? За мен е ясно, винаги ми се е разтуптявало сърцето. Но ти? Ти не ме броеше за човек. За теб винаги съм била взривоопасното мамино момиче, което може да причини камара неприятности, ако не си внимателен. Като някакъв апарат. Тогава, преди дванайсет години, ти страшно се изплаши, че като ме отблъснеш, ще си навлечеш гнева на научния си ръководител, а близостта ти с мен може неизбежно да доведе до обсъждане на въпроса за твоя развод и женитбата ти за мен. Ти не ме обичаше и не искаше да се жениш за мен. Но никога не ти е идвало наум, че мама никога нямаше да научи за романа ни. Ти беше сигурен, че й разказвам всичко. А аз никога не съм имала този навик. Мама научи за това след много години и трябва да ти кажа, че страшно се смая. Като се изплаши от мама, започна да спиш с мен, и пак изплашен от мама, по-късно ме изостави. А сега нашите отношения с нищо не те заплашват. Ти не си женен, затова пък аз съм омъжена. Затова си здраво застрахован от брачни попълзновения от моя страна. А дори да се случи такова нещо, твоята болест е най-добрата ти защита. Никой и при никакви условия не може да те накара да се ожениш за когото и да било. Затова сега можеш да пофлиртуваш. Сега животът ти е скучен, самотен и макар да изглеждаш бодър, да се правиш, че никой не ти е нужен, това съвсем не е така. Винаги си бил душата на компанията, постоянно си бил в центъра на вниманието, а за някакви си две години не може напълно да си се променил, да си изоставил навиците и стереотипите си, формирани с години. Имаш нужда от човек до себе си, който да те обича. При това твоите чувства нямат никакво значение. Заради идеята може и да се излъже. Казваш, че скучаеш за мен? Може. Утре ще започнеш да се преструваш, че си се увлякъл по мен, и това вече ще е лъжа. Ти ще се преструваш, за да продължавам да идвам, за да чувстваш както преди моята влюбеност, да я усещаш и вдишваш. Емоционален вампир. Господи, колко силно те обичах тогава…“