Александра Маринина
Главният заподозрян (18) (Отдел Убийства)

Глава 18

Това бе вече петият поред вуз, в който Настя Каменска отиде със странния си въпрос: кога се държи изпитът по криминология според учебния план. В предишните четири института, където готвеха юристи, този предмет се държеше през лятната сесия, а ако подозренията на Настя за странния „пищов“, намерен случайно в книжата на Соловьов, са верни, би трябвало изпитът да е през зимата.

Момичето в „Учебен отдел“ гледаше Настя с нескрито любопитство.

— Какво може да е това престъпление, че да се интересувате от учебния ни план? — попита то, докато изваждаше дебелите папки от огнеупорния шкаф.

— Нищо особено — усмихна се неопределено Настя. — Нима не знаете наизуст кога какъв предмет се държи?

— Ами — инспекторът от „Учебен отдел“ замаха с ръце — нашият план се сменя почти всяка година. Тази година третокурсниците държат криминология през лятото, съвсем съм сигурна, защото вече направихме разписанието на изпитите през лятната сесия. А много е възможно по-миналата година изпитът да е бил през зимата. Ако се въвеждат нови предмети или се променя броят на часовете, определени за дисциплината, тогава могат да се променят и изпитите. Освен това редовните студенти, вечерниците и задочниците имат различна програма. Коя година ви интересува?

— Деветдесет и трета — деветдесет и четвърта.

— Сега ще погледна. Да, онази учебна година криминологията на вечерниците е била през зимната сесия. А редовните и задочниците са държали през лятото. Достатъчно ли е това, или ви трябва още нещо?

— Трябва ми списък с фамилните имена на курса, който е държал криминология през онази зимна сесия.

— А така! — възкликна инспекторът. — Та това са триста души.

— Какво да се прави — въздъхна Настя. — Казвате, че са били третокурсници?

— Да. Сега са пети курс, след седмица започват държавните им изпити. Ще ме почакате ли десетина минутки? Всичките ми списъци са в компютъра, ще ви дам разпечатка. Азбучен списък на курса ли искате или с разбивка по групи?

— Не, няма нужда по групи.

Момичето започна усърдно да трака по клавишите. Настя чакаше търпеливо, седнала в ъгъла на един трикрак стол, който всеки момент можеше да се счупи при най-малкото й движение. Внезапно я осени една идея.

— Извинете, а изпитните билети запазени ли са?

— Разбира се. Задължително оставяме по един екземпляр. Да ги извадя ли?

— Ако не ви затруднявам.

Това си беше чиста учтивост. Дори да беше трудно да се извадят старите билети, все едно, Настя щеше да настоява. Макар и микроскопичен, но това си беше шанс, позволяващ да се избегне досадната проверка на всичките триста души.

Докато принтерът скърцаше напрегнато, за да разпечата триста фамилни имена, инспекторът извади папка с подшити в нея копия от изпитните билети.

— Всички билети по криминология ли искате или точно от тази сесия?

— Точно от тази сесия.

Екземплярът бе съвсем нечетлив, сигурно четвърти или пети, написан на пишеща машина с индиго. Настя бързо огледа въпросите и на втората страница намери това, което търсеше. Билет номер 14. Първи въпрос: „Статистически методи в криминологията.“ Втори въпрос: „Профилактика на престъпленията: понятие, форми, видове.“ Търсеният студент е бил предвидлив, не е правил пищови за отделни въпроси, а за цял билет. Затова двете миниатюрни листчета бяха защипани с кламер, за да са заедно.

— Заповядайте — Инспекторът подаде на Настя дълъг лист хартия с разпечатката. — Това ли е всичко?

— Извинявайте — разкаяно се обади Настя, — но аз май избързах. Това съвсем не е всичко. Сега ми трябват изпитните протоколи.

— Господи! — плесна с ръце служителката. — Те пък защо са ви? Да не подозирате, че някой от нашите преподаватели взема подкупи за хубави оценки на изпитите?

— Какво говорите — успокои я Настя. — В никой случай. Трябва да намеря всички студенти от курса, които са изтеглили на изпита четиринадесети билет. Само толкова.

— А какъв е този билет? — полюбопитства момичето. — Някой особен ли?

— Засега не знам. Може и да е особен. Ако имам късмет. Та какво става с протоколите?

Момичето отново се зарови в огнеупорния шкаф и след известно време извади на бял свят поредната папка. В стаята нямаше свободно бюро и се наложи Настя да преписва фамилните имена, сложила върху коленете си дебелата папка, опитваща се всеки момент да се затвори. В курса е имало десет групи. Десет души, по един от всяка група е изтеглил на изпита четиринадесети билет с въпросите по статистика и профилактика. Какво пък, десет не е триста. Става значително по-лесно. Но е по-лесно само ако Настината догадка излезе вярна. Ако за пореден път е сгрешила, тогава симпатичната десетка отново се превръща в огромните неуправляеми три стотици. Не би искала…

Догадката й беше проста, но честно казано, не много правдоподобна и убедителна. След изтеглянето на билета студентът сяда на банката да се подготви и се изхитрява да извади от джоба или от чантата си нужния пищов. След като подготви отговора и го напише на отделни листове, както е прието, той скрива пищова. Малко е вероятно да го пъхне там, откъдето го е извадил. Обикновено просто го мушва някъде наблизо, но така, че да не привлече вниманието на изпитващия преподавател. Например в малкото джобче на сакото, като се прави, че вади носната си кърпа или прибира писалката си. Или пъха листчетата в донесената от библиотеката програма на курса — на изпитите е разрешено да се използват програмите. С други думи, отработеният, използван пищов в девет от десет случая се оказва отделно от останалите пищови, подготвени за изпита. Точно това беше шансът, на който Настя толкова се надяваше. Ако случайно изгубеният пищов не е бил отделно, то целият замисъл пропада. Тогава ще се наложи да проверява целия курс.

Когато преписа от изпитната ведомост десетте фамилии, тя внимателно препрочете получения списък. Да, идеята й май се оказа плодотворна. Едната фамилия й беше позната. Съвсем наскоро фигурираше в отчета на Селуянов.

* * *

Случаят с Вадим Устинов бе класическият пример, когато оперативните работници знаят точно кой е убиецът, а нищо не могат да докажат. Оказа се практически невъзможно да уличат в нещо Устинов. За какво да го арестуват? Само защото колата му известно време е била до колата на Марина Собликова на шосето близо до вилното градче „Мечта“. Това ли е основанието за обвинение в убийство? Ни най-малко. Върху намереното в гората оръжие липсваха отпечатъци от пръстите на Устинов. И по никой начин този пистолет не можеше да се „пришие“ към служителя от данъчна полиция. Ходил е в „Мечта“? Да допуснем, че е ходил. С каква цел? Научил, че „Шерхан“ замисля някакво търсене около дома на водещия преводач на издателството. А защо и той да не дойде? Има право. Той води оперативната разработка на издателство „Шерхан“, установил е поверителни отношения с човек, близък до ръководството на издателството — с любовницата на генералния директор. Тя периодично му е давала информация. Нормално ли е? Напълно. Защо не признава пред оперативните служители от „Петровка“, че работи по издателството? Също има право. Затова е оперативната работа, за да не се тръби наляво и надясно за нея. Защо пристига през нощта? А кой казва, че през нощта? Пристигнал вечерта, искал да се отбие при преводача Соловьов, да се запознае, но размислил, решил да не избързва. Отлага визитата за друг път. Какво можете да ми кажете, господа?

В прекрасните книги на Рекс Стаут за гениалното ченге Ниро Улф всичко е къде-къде по-просто. Улф събира в кабинета си всички участници, въвлечени в делото, сяда в знаменитото си червено кожено кресло и им разказва в детайли как е станало всичко според неговите представи. И истинският виновник непременно се издава с непредпазлив жест или дума, а поканеният за участие в тържествата полицай веднага го арестува пред очите на изумената публика.

Показанията на манекенката Оксана Бойко, искрени и подробни, в нищо не можеха да уличат Устинов. И дори разказът й как и кога той е планирал да завладее издателството си оставаше празно клатене на въздуха, защото Устинов не го потвърждаваше. Да, говорил е на Оксана за това, но само за да я накара да сътрудничи. Всъщност съвсем не се е канел да прави такова нещо, това е била хитра легенда. И върви доказвай, че не е така.

Нямаше с какво да се докаже. Трябваше Устинов да си признае за убийството, но той естествено няма да го направи, да не е идиот. В най-лошия случай можеше да помогне и свидетел, който го е видял да стреля по Собликова и Коренев. Но нямаше такъв свидетел.

Колкото и да е тъжно да се признае, убийството в дома на Соловьов обещаваше да остане „висящо“. Убиецът е известен, а престъплението се смята за неразкрито. Ето такива парадокси има в следствено-оперативния живот…

Затова пък благодарение на работата, извършена в хода на разкриването на това престъпление станаха известни факти и обстоятелства, които хвърлят съвсем друга светлина върху живота на Владимир Александрович Соловьов. Понеже единият от десетте студенти вечерници, на когото се предполага, че е случайно намереният пищов по криминология, бе не кой да е, а братовчедът на някой си Мешков. А той пък се числи в щата на издателство „Шерхан“ като личен телохранител на Кирил Есипов и повече е известен като Вовчик. Братовчедът на Мешков, Георги Шикеринец, вечер учи в юридически вуз, а денем служи като милиционер от полка за патрулно-постова служба. Личното му досие се пази в Главното управление на вътрешните работи и бе достатъчен един поглед в собственоръчно написаната му автобиография, за да се затвърдят подозренията чия ръка е написала злополучния пищов. Разбира се, погледът на оперативника не е източник на доказателства и автобиографията на Георги Шикеринец бе извадена от досието и изпратена за експертиза заедно с късчето хартия с неясните фази за статистиката и профилактиката. Както винаги впрочем, експертите не обещаваха бърз отговор, но и нямаше за какво да се бърза.

— Според теб по какъв начин трябва да изпратя това за експертиза? — обърна се към Настя следователят от градската прокуратура Олшански. — В рамките на кое криминално дело?

Въпросът бе закономерен. За да могат експертите да работят, трябва да е възбудено криминално дело. А нали няма никакво дело по нападението над Соловьов нито преди две години, нито сега. И как да бъде възбудено това дело, след като самият Соловьов мълчи като риба и не желае да участва в никакви разговори за причината на внезапното си тежко заболяване?

— Ами хайде да проведем експертизата в рамките на делото за убийството на Собликова и Коренев — предложи Настя. — Нали е установено точно, че Собликова и Коренев са се опитвали да намерят нещо в архива на Соловьов. Може да съм се заблудила за информационното писмо с предложението за тиражите. Може изобщо да не са търсили писмото, а тъкмо пищова. В края на краищата пред мен стоеше задачата да намеря в архива на Соловьов странични документи, които биха могли да станат обект на търсене за Собликова и издателите. Аз ви намерих два документа. И по двата се извършват проверки.

— Анастасия, не е хубаво да се лъже — строго произнесе Олшански.

— Защо да се лъже? — възмути се искрено Настя. — Няма лъжа. Разработваме всички възможни версии, обикновена работа. Ако нещо ви смущава, ще ви кажа още повече. Юрка Коротков ходи в града, където е загинала жената на Соловьов. За смъртта й със сигурност има дело, макар да е спряно, понеже убийството не е разкрито.

— Но онова дело се води в онзи град. Как мога да се намесвам с моята власт в него? Не говориш сериозно, Каменска.

— Ами ако от този град постъпи официално запитване? Ако Юрка успее да направи така, че да възобновят разследването?

— Тогава друга работа — съгласи се следователят. — А ти какви сериозни основания имаш да смяташ, че „шерхановци“ имат пръст и за болестта на Соловьов, и за смъртта на жена му?

— Сериозни — кимна тя. — Гордеев правилно каза, когато две еднотипни събития се случват съвсем навреме, обикновено това мирише на нещо лошо. Соловьов се наканва да се развежда, да встъпи в нов брак и да замине с новата си съпруга в чужбина. Гибелта на жена му разрушава тези планове, защото той не може да остави тук сам петнадесетгодишния си син. После, след две години и половина той пак се наканва да замине, този път му предлагат петгодишен договор за чужбина. И тогава много навреме идва тайнствената болест, от която краката му се обездвижват. Лекарят от „Бърза помощ“ твърди, че е докаран пребит направо от улицата. Издателите, направили трагични физиономии, ни разказват приказки, че това се било случило на нервна почва, че Владимир Александрович не могъл да се възстанови след трагичната смърт на жена си, а на това отгоре и синът му се разхайтил и се свързал с лоша компания. А самият Соловьов изобщо не казва нищо. Но знаете ли кое е най-любопитното?

— Кажи, интересно е да чуем.

— Ами това, че колкото и да му е трудно, Соловьов категорично отказва да живее със сина си. Не иска да го вижда, не иска и да говори за него. И това ме навежда на съвсем конкретни мисли.

— Да, виждам, Анастасия, че мислите ти текат като река — усмихна се Олшански. — Хайде, излагай ги.

— Изглежда, той е убеден, че синът му има връзка с нанесения му побой. Тогава е ясно защо е направил всичко възможно историята да не стигне до милицията. И също така е ясно защо не иска да го види. Съжалил го е, все пак родна кръв, но не може да му прости.

— Според мен много го усукваш — намръщи се следователят. — Прекалено е сложно.

— Е, Константин Михайлович, ако беше просто, отдавна да е излязло всичко наяве — възрази Настя. — И после, дори да е сложно, съгласна съм, затова пък в такава постановка на въпроса всичко съвпада. Разбира се, изобщо нямаше да ми хрумне такова развитие на нещата, ако не бях разбрала, че тази шайка зависи толкова много от Соловьов, от неговото присъствие тук, в Русия, в Москва. Нали всичко се крепи на него, разберете. Той превръща неграмотния графоман Накахара в знаменития писател Отори Митио. И устременият към световна слава Митио щедро отделя от хонорарите си за тези, които му уреждат сладкия живот. Тъкмо той е човек ако не кристално честен, то благороден и в някои отношения порядъчен. Откъде да знае, че парите му не стигат до човека, с чиито усилия се е превърнал в истински писател. Ако го няма Соловьов — няма да има нови романи отначало от Накахара, а после и на Митио. Нали вече е невъзможно да се подмени един преводач с друг. Те изваждат късмет със Соловьов, спокоен интелигентен човек, който преписва творенията, превеждайки ги от японски, като не иска прекалено много за себе си. Соловьов се самореализира в тази работа и е напълно щастлив. И друго, той води затворен живот, почти никъде не ходи и общува с малко хора. Тоест достатъчно малки са шансовете да се открие истината. Та нали и незаконните тиражи на руските издания не следи. А друг преводач може да се окаже с къде по-големи зъби и нокти, пред него няма да минат черните тиражи и от раз ще научи за Отори Митио. И добре, ако поиска само своя дял. А нали може да ги заплаши с разобличение. Но дори не е там главното. Соловьов има свой литературен стил неповторим, своеобразен. Точно този стил прави Митио популярен писател. Никой друг преводач не може да повтори това, дори да е талантлив и по принцип да може от полуграмотното сричане да направи истинска книга. „Шерхан“ са изкупили на едро от японеца всичките му ръкописи на дъмпингови цени, а Соловьов е обработил само половината. При това нашият автор от Страната на изгряващото слънце не спира, той продължава да пише и се предполага, че до края на живота си или във всеки случай още много години Соловьов ще осигурява красив живот за „Шерхан“. Представяте ли си от какви пари ще се лишат всички, ако Соловьов се измъкне и замине в чужбина? Или просто по някакви причини престане да им сътрудничи? Та това ще е пълна катастрофа за тях.

— Красиво разказваш — замислено кимна Олшански. — Но е прекалено неправдоподобно. Не намираш ли, че напоследък нещо много ни върви на писатели? По-рано все се падаха спекуланти на злато и брилянти и контрабандисти, превозващи оръжие и наркотици. А сега писатели.

— Нищо чудно. — Настя сви рамене. — Където има големи пари, там има и престъпления. По-рано не можеха да се направят големи пари от литературата, затова двамата с вас не сме се занимавали с такива неща. А сега развлекателната продукция носи такива печалби, че просто да се смаеш. Засега се занимаваме само с писатели, а утре ще ни пробутат трупове около кинобизнеса. Телевизията вече каза силната си дума, само през последните две години имаше две убийства в рекламния бизнес. В прекрасните години на застоя не сте имали проблеми с телевизията.

— Това е вярно. Добре, Каменска, ти ме убеди. Ще се направя, че твоят „пищов“ е от един кюп с информационното писмо. Ще си взема грях на душата и ще го изпратя за експертиза. Случайно не искаш ли да ядеш?

— Случайно искам — засмя се Настя. — Ужасно. А какво интересно имате?

— И аз не знам. Нина ми е свила нещо, но не съм гледал. Обаче от чантата ми ухае апетитно.

Той извади доста голям пакет и из малкия неуютен кабинет моментално се разнесе упоителният аромат на свинско, запечено с подправки. Олшански извади от бюрото си нож и чиния, наряза хляб на грамадни филии.

— Черпи се. Искаш ли да пийнеш?

— Не, благодаря. Не ми обръщайте внимание, пийте си, ако душата ви иска.

— Няма нужда — намръщи се Константин Михайлович. — Тя никога не иска, още повече на работа.

— Тогава защо предлагате?

— Просто така, проформа. Считайте, че от вежливост. Все пак сте гостенка. А в моя сейф винаги се плиска нещо за гости. Ох, майчице, не съм заключил вратата!

Той се метна към вратата, пресече кабинета с две огромни крачки и като издрънча с връзката ключове, заключи отвътре.

— Така — въздъхна с облекчение Олшански, — сега може да се живее. Че току-виж се вмъкнал някой подследствен, а ние тук сме отворили ресторант. Я ми кажи нищо ли не измислихте за Устинов?

— Нищо — призна Настя. — Той е умен. И хитър. Няма за какво да се уловим.

— Умен, умен, ама изпуснал Оксана — забеляза следователят, като дъвчеше с наслада ароматното крехко месо. — Обидил момичето и то тича при нас. Трябвало е да предвиди, щом е умен.

— Любовта е нещо, което не можеш да предвидиш. Съгласна съм, че друг на мястото му ще легне с Оксана, за да не я сърди. А той неизвестно защо не е могъл. Или има принципи, които не може да престъпи, или е проявил лекомислие и е забравил старата истина.

— За коя истина говориш?

— Няма нищо по-страшно от отмъщението на отхвърлената жена.

* * *

— Как е могло да се случи такова нещо? — недоумяваше полковник Гордеев. — Нали показвахте на Черкасов снимките на всички, които живеят в „Мечта“. Или, както обикновено, сте изхалтурили и сте пропуснали някого?

— Не, Виктор Алексеевич, показах на всички. На всички до един, гарантирам — отвърна твърдо Миша Доценко.

— Тогава защо не е познал никого? Трябвало е да познае. Не е могъл да не познае. Разбирам, че престъпникът не е реагирал на снимката на Черкасов. Така трябва да бъде. Но Черкасов е трябвало да го познае.

— Може да не го е познавал. Напълно допускам това.

— А жена му също ли не познава? Мисли какво говориш, приятелю — сърдито се обади Гордеев.

— Тя много се е променила, Виктор Алексеевич. Направо до неузнаваемост. Била е младо стройно момиче, а се е превърнала в стокилограмово женище. Когато са учили заедно с Черкасов в института, е била късо подстригана, а сега има буйна коса — къдриците й стигат до плешките, закриват цялото й лице. И е покрита с козметика като лицата от картините на великите майстори. Нищо чудно.

— Добре, да допуснем, че е така — омекна полковникът. — Ами Черкасов? Той също ли се е променил до неузнаваемост? Защо тя не го е познала? Нали сте показвали снимката на Черкасов на всички в „Мечта“.

— Не, Черкасов не се е променил много. Работата е там, че Янина Борисовна Якимова е в чужбина. Когато стигнахме до Черкасов, тя вече не беше в Москва и не е виждала снимката.

— Дяволска работа! — сърдито избоботи Гордеев. — Винаги става така: цялата работа спира заради някаква дреболия, която дори не е възможно да се предвиди. Кога се връща?

— След два дена.

— Добре. Какво правите сега? Надявам се, че не сте сглупили да закачате Якимов?

— Не го закачаме. Проверяваме по малко всичките му връзки, търсим мястото, където е държал момчетата. Най-напред, разбира се, огледахме собствената му вила и вилата на родителите му. Остава само вилата на Янинините родители. Може да се открие още някое потайно местенце. Селуянов вече е открил канала, по който се е снабдявал с наркотици.

— Какво нещо е животът — въздъхна тежко Виктор Алексеевич. — Живеят хората, живеят си в охолство, щастливо, спокойно, не знаят какво е мъка. И изведнъж започват да отмъщават, да си разчистват сметките, да си припомнят миналото. А защо? Не знаеш ли?

— Не знам — тихо отвърна Доценко. — Сигурно това ги измъчва, не им дава мира, разяжда ги като ръжда. Такъв човек може много години да страда, а после ще отмъсти — и ще се успокои.

— Де да беше така, сине. Цялата беда е там, че това не носи успокоение. Вземат си грях на душата, страшен грях, а не им олеква. И разбират, че е било напразно, а вече не е възможно да поправят нещо. Глупави хора, така е.

* * *

Вилата на родителите на Янина Борисовна Якимова, с моминско име Яна (или Нина, както я наричали приятелите и колегите в института) Бергер, се намираше недалеч в Подмосковието по Рижкото шосе. Къщата бе голяма и поддържана, но неприспособена за живот през зимата. Летният сезон вече започна, във всяка вила имаше хора и семейство Бергер бе тук. Селуянов влезе през портичката, качи се на площадката и почука вежливо.

— Влезте, отключено е! — раздаде се отвътре приятен женски глас.

Майката на Янина Борисовна бе красавица и на тези години, плавно наближаващи седемдесетте. Възрастта не бе развалила фините черти на лицето й и в тъмните й коси почти нямаше бяла нишка. Фигурата й беше стройна, но походката вече издаваше умора и болести.

— Добър вечер — вежливо поздрави Селуянов. — Бихте ли ми казали дали за лятото може да се наеме вила във вашето селище? Сигурно познавате всички тук.

— Защо сте решили така? — учуди се жената.

— Градината ви е много подредена и се вижда, че от много години сте тук.

— А вие сте наблюдателен — засмя се Бергер. — Така изведнъж нищо не мога да кажа, нека да попитаме мъжа ми. Борисе! Слез, ако обичаш!

По скърцащата стълба от втория етаж слезе бащата на Янина, Борис Мойсеевич.

— Гости ли имаме? — радушно избоботи с плътен бас. — Здравейте, млади човече.

— Здравейте. Вашата съпруга ме посъветва да се обърна към вас. Знаете ли къде наоколо може да се наеме вила за летния период?

— У Шарапови — веднага отговори Бергер, без да се замисля. — Те си построиха разкошна къща около Переделкино, а тази вила с удоволствие дават под наем. Само не знам дали вече не са се уговорили с някого. Ако искате, мога да ви дам московския им телефон, позвънете, попитайте.

— Много ви благодаря — отвърна с благодарност Николай. — Може би сега са тук?

— Едва ли — поклати глава майката на Янина. — Изобщо не се появяват, откакто построиха новата къща. Какво да правят тук? Спазаряват се с наемателите в Москва, дават им ключовете и вземат парите предварително. Но за всеки случай вървете, разбира се. Ако там живее някой, значи вилата е наета. Сега ще ви обясня как да я намерите. Боря, дай ми едно листче да нарисувам, че младежът няма да ги намери.

Тя бързо нахвърля на къс хартия схемата на вилното селище и Селуянов, който цял живот е обичал топографията и разни карти и схеми, бе поразен, че рисунката е толкова ясна, точно ориентирана по посоките на света, спазени са всички пропорции.

— Сега се намираме с вас тук. — Тя отбеляза с кръстче мястото върху схемата. — Трябва да минете между тези къщи, да пресечете пътя, да минете покрай магазина и да завиете ето тук. Разбрано ли обяснявам?

— И още как — възхитено отвърна Николай. — Виждам, че имате голям навик в съставянето на схеми.

— Има си хас — намеси се Борис Мойсеевич, който през цялото време наблюдаваше придирчиво молива в ръцете на жена си. — Четирийсет години зад чертожната дъска. Лауреат на няколко награди за архитектурни проекти.

Виждаше се, че се гордее с жена си, която не беше се изложила пред това младо от негова гледна точка момче.

— Смаян съм — каза искрено Селуянов и като се поддаде на внезапния порив, поднесе към устните си сбръчканата, но все още изящна ръка на майката на Янина Якимова.

Като излезе от дома на Бергер и се насочи към къщата на Шарапови според посочения маршрут, Николай не преставаше да се учудва на себе си. Откъде се взе този порив? Защо изведнъж целуна ръката на възрастната жена? Не става дума, че тя предизвика у него симпатия и дори възхищение с професионализма, с който начерта схемата. В близките дни ги очаква страшен удар. Селуянов не знаеше как се отнасят към зет си, обичат ли го, или просто го търпят, но единствената им дъщеря ще се окаже жена на убиец и ще остане сама с трите си деца. След два дена Янина Борисовна ще се върне от чужбина и ако през това време бъдат намерени всички улики срещу мъжа й, Евгений Якимов ще бъде арестуван. Ако уликите се намерят по-рано, все едно, арестът ще бъде отложен до завръщането й. Не бива да отведат бащата от къщи и да оставят трите дечица сами. Те нямат никаква вина. Нека до тях бъде майка им, която може би ще намери в себе си сили да смекчи някак удара, ще ги излъже, ще каже, че баща им е заминал за дълго по работа…

Ето и къщата, която му трябва. Далече е до мястото на Бергерови. Николай огледа с опитно око прозорците, входната врата, катинара. Не изглежда, че от миналото лято не е имало никого тук. Множество дребни подробности говореха, че през зимата и пролетта е идвано, и то неведнъж. Но май сега няма жива душа. На вратата катинар, тишина и липсва особената миризма, която непременно се появява там, където има хора. За всеки случай Николай почука, но както и се предполагаше, не получи отговор.

Като се повъртя около къщата, той пресече улицата и влезе в нечия градина. Небръснат мъж със старо долнище от анцуг работеше клекнал нещо около храстите с френско грозде. Като чу зад себе си стъпки, той се изправи с усилие и пъшкайки, се хвана за кръста.

— Какво искате? — попита неприветливо той, като огледа с недобро око Селуянов.

— Търся Шарапови — отвърна миролюбиво ченгето, сякаш не забелязваше откритото недоволство на стопанина на вилата.

— Няма ги — небръснатият мужик направи злобна физиономия и се изплю. — От сто години не са се вясвали. Богаташите си имат свой живот, построили си някъде нова къща, а тая само я дават под наем. Няма да ги намериш тука.

— Жалко — огорчено рече Николай. — За какво дойдох ли? Казаха ми, че мога да наема от тях вилата за лятото. Вярно, предупредиха ме, че трябва да ги търся в Москва, сега ги нямало тук, но казват, че се вестявали. И аз помислих, че може да ги заваря.

— Не, излъгали са те — обади се виладжията. — Идат, вярно, ама не са те. Изглежда, още през есента са дали на някого вилата под наем. Току пристигат разни със западни коли. Четири-пет човека. Какво правят там, не зная, обаче се държат спокойно, не мога да си изкривя душата срещу тях. Нито силни песни, нито скандали, нищо такова. Тихи, културни. Пристигат, влизат вътре — и до другия ден. После излизат, хайде в колите — и привет. Помислих си, че правят политически сбирки. За изборите де.

— Едни и същи ли идват, или различни?

— Еха — пак се изкашля виладжията. — Каква разлика, щом искаш да наемеш вилата? Момче, прекалено си любопитен май.

— Аха — веднага потвърди Николай. — Страшно съм любопитен. Майка ми от дете ме биеше заради това. Не ми давай хляб — дай ми да си пъхам носа в чуждите работи. Не се сърди.

Небръснатият човек го гледаше с интерес и дори с известна топлота. Селуянов знаеше, че самокритичността е добро оръжие. Сам си се охулваш, признаваш си вината и поглеж — събеседникът ти омекнал. Така и стана.

— Не съм им гледал твърде лицата, но колите им бяха еднакви. Тоест приличат си. А ти защо питаш?

— Абе просто така — усмихна се обезоръжаващо Селуянов. Добре, стопанино, няма да ти преча повече, ще отида в Москва, ще намеря Шарапови там. А ти познаваш ли Бергерови?

— Архитектката ли? Познавам ги. Те са стари жители, вилата им е от трийсетина години.

— Ами дъщеря им познаваш ли?

— Нинка ли? Че как. Само че тя отдавна не е идвала. Когато беше малка, всяко лято прекарваше с родителите на вилата. А като се омъжи, вече не се вижда. Архитектката казва, че имали вила с мъжа си, сега те ходят при тях.

— Сигурно мъжът й е богат — някак между другото вметна Селуянов.

— Рогатият го знае богат ли е, беден ли. Не съм го виждал нито веднъж. Нали ти казвам, откакто Нинка се омъжи, никак не идва тук. Нито с мъжа си, нито сама. А ти защо питаш за Бергерови? Пак ли любопитстваш?

— Аха — потвърди ченгето. — Казват, че дъщеря им била голяма бизнесменка, затуй попитах. Интересно какви ли са мъжете на такива дъщери. И аз бих се оженил за такава.

— Ще се ожениш — презрително измърмори виладжията. — Ами да, чуждото яйце е с два жълтъка, колко му е. Ожени се един такъв за моята дъщеря, отначало беше тих, мирен, а след това изведнъж така обърна нещата, че сега по цяла година живеем с жената на вилата. Изпъди ни от апартамента в града. А ние сме го строили с труда си по копейка, по рубличка. Какво да ти разправям…

Той махна безнадеждно и обидено с ръка и отново се зае със своите храсти.

* * *

— Браво, толкова да е просто — рече умърлушено Настя, когато вечерта Селуянов се върна на „Петровка“. — Търсим навсякъде, търсим, а мястото се оказва под носа ни. Неслучайно е казано: нахалството е второ щастие. Да се уреди на половин километър от вилата на родителите на жена си — за това трябва талант.

— Не е рискувал кой знае колко — отбеляза Коля. — Нали в селището никой не го познава, освен Бергерови, а те са там само през лятото. Не говоря за това, че цялата работа става през есента, зимата и пролетта, когато там е доста безлюдно. Излиза, че освен мъжа, с когото разговарях, там никой не живее постоянно, така че всъщност рискът е бил минимален. Повече ме интересуват тихите културни хора със западни коли, които системно са се появявали във вилата.

— Имаш ли обяснение? — попита тя.

— Да. Само че то е много страшно. Дори не ми се говори. Ще се наложи за начало да погледна някое разказче на Славик Дорошевич.

— Няма ли да кажеш какво се сети?

— Не, първо ще проверя. Много е гадно.

Той вече хвана дръжката на бравата и се накани да излезе от кабинета, когато Настя му извика:

— Коля, ама ти сериозно ли мислиш, че може да е така?

— За кое говориш? — слисано се обърна той.

— За това, за което току-що ми каза. И ако обичаш, не ме прави на невинно цвете, не се надявай, че не съм се сетила за твоите гадости. Нали подозираш, че в празната вила на Шарапови са направили бардак за хомосексуалисти? Още от първия ден дрогират момчетата и ги държат постоянно така, докато си умрат. И срещу добри пари ги дават на избран елит да ги използва. Нима нямаше това предвид?

— Това. Аска, с теб е трудно.

— Не за всички — усмихна се пестеливо тя. — Само за някои. Ще разгледаме ли къщата или как?

— Непременно. Вече разговарях с хазяина на вилата, с Шарапов. Къщата е дадена под наем през ноември миналата година на приличен мъж. Срок — засега до лятото. По описанието — мъжът не е Якимов.

— Работата е ясна. Подставено лице. Якимов е могъл да чуе от жена си или от родителите й, че къщата на Шарапови се дава под наем, и е решил да не търси късмета си много надалеч. В селището никой не го познава, може да се появява там безболезнено, стига да спазва елементарен ред. Но е било необходимо някой непрекъснато да е с момчетата. Ясно, че не е бил Якимов. Той е баща на семейство, трябва да отглежда децата си. Свободното му време е само денем, когато децата са на градина и в училище. Сигурно човекът, който се е уговарял с Шарапови, е пазел и момчетата. Между другото също характерен белег за времето, в което живеем.

— Какво имаш предвид?

— Ами това, че по-рано кварталният милиционер непременно щеше да се поинтересува кои живее в къщата и какво става там. А сега на никого не му влиза в работата. За престъпниците настана епохата на безопасността. И какво се уточнихте с Шарапов?

— Ще се срещнем утре сутринта и ще отидем да разгледаме къщата. Той ще вземе резервните ключове, за да не разбива катинара.

До края на работното време Настя трябваше да свърши още маса работи, но нищо не й вървеше. Трудно се заставяше да се съсредоточи и пак веднага се отвличаше с мисли ту за Якимов, ту за Соловьов. В края на краищата не издържа и се обади на мъжа си.

— Льошик, какви планове имаш за утре?

— Въпросът не предвещава нищо добро — отвърна Алексей. — Утре възнамерявам да стоя вкъщи и да работя. Имаш ли възражения?

— Исках да те помоля, ще може ли утре да взема колата.

— Ася, аз цяла година, откакто сме женени, се опитвам като глупав кълвач да ти набия в главата, че у нас всичко е общо, и парите, и колата. Щом ти трябва, вземи я и не питай.

— Добре — въздъхна тя. — Ще я взема и няма да питам. Ама наистина ли не ти трябва?

— Не разбирам как съм могъл да се оженя за теб. Бях сигурен, че си умна. А както излиза, нищо не разбираш от първата дума. Всичко трябва да ти се обяснява по три пъти.

— Да не си посмял да ме критикуваш — разсмя се Настя. — Нека да съм глупава, но затова пък те обичам. Това е главното ми достойнство, което доминира над всичките ми многочислени пороци.

— Е, щом е така…

Тя все пак успя да се застави да изхвърли от главата си страничните мисли и да се заеме с неотложните неща. Утре ще отиде при Соловьов, без да чака завръщането на Коротков от командировката.

* * *

Но преди да се отправи за „Мечта“, тя тръгна към московския апартамент на Соловьов, където сега живееше синът му Игор. Видът на жилището я хвърли в ужас, макар да очакваше нещо подобно. Освен Игор из стаята бродеха някакви момчета с вид на сомнамбули, бяха с черни тениски, черни кожени жилетки и също черни ленти на главата. И Игор Соловьов изглеждаше точно така.

— В състояние ли си да говориш? — попита Настя, като влезе в стаята.

— Зависи за какво — подхилна се момчето. — Да не сте от милицията, а? Аз само употребявам, имам право, законът позволява. Ако питате дали държа вкъщи — нямам прашинка. Знам, аз законите, не съм малък.

— Подготвил си се за всичко — констатира спокойно Настя. — Но аз не се занимавам с наркотици. Не са мой профил.

— Че какво тогава? Не ми пришивайте нищо повече, чист съм.

— Сигурен ли си?

Младежът моментално стана агресивен, очите му се превърнаха в тесни цепки, от които лъхаше едновременно и ненавист, и презрение към Настя.

— Нямам работа с вас. Не съм ви викал тука.

— Вярно е — сговорчиво се съгласи тя, като реши да не спори с Игор. Трима яки младежи, при това дрогирани, не са компанията, с която можеше да си позволи да спори. — Искам да поговоря с теб за баща ти.

— Ауу, пак благотворителност — проточи той. — Що не се успокоите най-сетне? Все ме възпитавате, възпитавате, няма какво да си правите времето. Да бяхте ме оставили на мира, а? И него също така.

— Ще те оставя — обеща Настя. — Ще ти задам няколко въпроса и ще те оставя. Честна дума. И няма да те възпитавам. Е, ще говорим ли?

— Само че кратко — предупреди Игор. — Трябва да излизам.

— Добре, ще се постарая кратко. Защо баща ти не иска да живееш с него?

— Ама че попита! — грубо прихна той. — Аз не искам да живея с него, а не той с мен.

— Не ме разбра. Това, че не искаш да живееш с баща си, мога да го обясня. Но и той не иска да те вижда. Защо?

— Казва ли ти някой — махна с ръка Игор. — Влязла му е в главата някаква глупост. Кой го разбира.

— Каква глупост по-точно?

— Ами за парите. Честно му казах, че намерих парите в пощенската кутия, в пликче, а той не вярва. Казва, че уж съм ги откраднал, дрънка врели-некипели.

— А ти наистина ли си ги намерил, а не си ги откраднал?

— Точно. Да не съм луд. Намерих ги и започнах да ги харча. А бащата забеляза, че при мен са се появили нови парцалки, и като се лепна, откъде е, казва, това. Ами аз какво трябваше да направя според вас, да ги занеса в милицията ли? Да не съм луд.

— Кога стана това?

— Ами тогава, когато отиде в болницата. Отначало не пускаха при него, а като пуснаха след няколко дни, аз отидох с новото яке, адски хубаво яке, скъпо, и нови маратонки си бях купил. А той направо побесня, като ме видя. Казвам му: „Намерих парите случайно в плик“, а той ми вика: „Върви си, не искам да те виждам.“ И досега не иска.

— А за какво влезе в болницата? Какво се случи с него?

— Ами бяха го пребили. Нападнали го някакви гадняри, пребили го, взели му куфарчето, а там имало много пари, тъкмо бил взел голям хонорар от издателството, прибирал се вкъщи.

— Може би мисли, че сте го пребили ти и твоите приятелчета?

— Не знам аз какво си мисли — озъби се Игор.

— Но защо не се опиташ да се обясните двамата? Не е човешко: кой знае защо бащата казва на сина си „върви си“, а синът се обръща и си отива завинаги, сякаш така трябва.

— Бе какво да се обяснявам с него, като не ми вярва. Не ми се иска.

— Но, Игор, нали той те обича. Няма си никого, освен теб.

— Хайдее — синът на Соловьов вдигна предупреждаващо пръст. — Нали се разбрахме, че няма да ме възпитавате.

— Няма. Благодаря ти, че намери време за мен. Искаше ми се да не забравяш: твоят баща е направил така, че побоят да не стигне до милицията, защото е бил сигурен, че си взел участие в него. Искал е да те предпази от затвора, въпреки че е останал инвалид. И между другото редовно ти изпраща медицинско за инвалидността си, което те освобождава от казармата. Не ти казвам това за възпитание, а за информация. Затвори вратата след мен.

Като излезе от входа и седна на волана, Настя забеляза, че ръцете й треперят. Отвращението към сина на Соловьов бе толкова остро, че й се прииска веднага да вземе душ, за да се измие.

* * *

Промяната в Соловьов бе толкова поразителна, че Настя не повярва на очите си. Дори станалото почти пред очите му двойно убийство, в резултат на което загинаха любовницата му и неговият помощник, не бяха оставили толкова видима следа върху лицето му, както дните, прекарани в самота насаме с надигналата се у него ненавист към безсъвестно обиращите го издатели. Бузите му бяха хлътнали, топлите сиви очи — станали жестоки и сякаш бяха изтлели. Дори мекият обгръщащ глас се бе втвърдил.

— Володя, ние с теб ще имаме труден разговор, но не мога да ти го спестя — започна Настя. — Трябва най-сетне да сложим точката на и-то.

— Ти ме плашиш — усмихна се недружелюбно Соловьов. — Някое неприятно известие ли ми носиш?

— Известието после. Но първо въпросите, които също са неприятни. Не те питам от каква болест се сковаха краката ти. Знам съвсем сигурно, че са те пребили. И знам, че са били предприети специални мерки, за да не стигне историята до милицията. Подозирал ли си, че е замесен синът ти?

— Не те разбирам.

— Стига, Володя, този етап вече го минахме. Можеш спокойно да говориш с мен на тази тема, защото твоят син наистина няма никакво отношение към побоя. Повярвай ми. И на него повярвай. Сигурно има за какво да го упрекнеш, но само не за това.

— Как разбра?

— Разбрах. Трябва да ти се извиня за лъжата. Не работя във фирма.

— Ами къде?

— Там, където си работех. В криминалната милиция. Беше ми странно, че повярва на легендата за фирмата. Струваше ми се, че трябва по-добре да ме познаваш и да знаеш, че за нищо на света няма да сменя работата си. А ти повярва и ме огорчи. Но не е там работата. След убийството, което е станало в дома ти, ми се наложи доста сериозно да се занимавам с „Шерхан“. И това, което научих, ми отвори очите за много неща. Ще ти разкажа всичко, което знам, но първо искам да чуя от теб какво се случи през декември деветдесет и трета. Ти си получил от издателството голям хонорар, сложил си парите в куфарчето си и си тръгнал за вкъщи. Било е тъмно и доста късно, нападнали са те, пребили са те, взели са ти куфарчето. Пристигнала „Бърза помощ“ и те откарала в болницата. По-нататък?

Соловьов мълча дълго, разглеждайки втренчено Настя. Външно бе спокоен, само адамовата му ябълка трескаво подскачаше нагоре-надолу.

— Можеш ли да ми обещаеш, че Игор няма да пострада, ако ти разкажа всичко?

— Давам ти дума. Наистина, един път те излъгах, но моля да ми повярваш. Игор няма да пострада поне за това, че не е участвал в нападението срещу теб.

— Е, добре. Дойде Автаев от издателството. Дълго се въртя, търси думите…

* * *

… Той изглеждаше много нещастен и виновен. Виждаше се, че иска да съобщи на Соловьов нещо неприятно, но не знае как да го направи. Най-после се реши.

— Володя, ние сме потресени от това, което се случи. И знаеш ли, помислихме, че не може да е съвпадение. Нападнали са те тъкмо когато си носел много пари. Разпитахме всичките момчета в издателството и… С една дума… Володя, събери мъжество. Едно момче, фотограф, си призна, че твоят син го помолил да му съобщи кога си получаваш хонорара. Не знам само къде и как са се запознали. Но той съобщил на Игор още сутринта него ден, че трябва да отидеш за хонорара. Разбира се, моментално уволнихме фотографа. Днес сутринта говорихме с Кирил и решихме, че и ние имаме вина за твоето нещастие. Все пак наш сътрудник си… Затова не се притеснявай за парите, след ден-два ще компенсираме цялата сума. А с Игор какво ще правиш — не ми стига ума.

— Не вярвам — прошепна Соловьов, като с усилие мърдаше главата си. — Игор не може да го направи.

— Володя, и за нас беше трудно да повярваме. Вчера ходих у вас, исках да попитам момчето няма ли нужда от помощ. И знаеш ли какво видях? Нови дрехи и нова апаратура. Видеомагнетофон, музикална уредба — и всичкото съвсем новичко, още не е разопаковано. Игор каза, че намерил пари, случайно ги намерил. Можеш ли да повярваш? Бащата ограбен, а синът в това време случайно намира голяма сума? Разбирам, че те боли да слушаш всичко това, но трябва да решим въпроса сега, докато не е станало късно, докато може нещо да се направи.

— Какво искаш да направиш?

— Да спасим Игор. Той е твой син и трябва да му простиш. Той е трудно дете, преживя страшна трагедия, когато загина Светочка, тръгнал е по лош път, но ти си баща. Разбери, сега все още можем да се опитаме да го спасим от затвора. Ако си съгласен, ние ще уредим въпроса.

— Как?

— Знам при кого да отида и да платя, за да не съобщят от болницата на милицията. Ще унищожат всички книжа, няма да остане никаква следа. Володя, ние ще се заемем с това, не се безпокой за нищо. Помисли как ще страдаш, ако синът ти попадне в затвора.

— Добре — прошепна безсилно Соловьов. — Така направете. И още нещо, Гриша. Вече имам достатъчно пари, за да си купя жилище. Не искам да живея повече с тази отрепка. Докато съм в болницата, заеми се с търсенето на ново жилище за мен.

— А може би къща? — оживи се Автаев. — Сега в околностите на Москва строят прелестни вилни райони, къщата може да се построи по индивидуален проект, за да бъде всичко в нея удобно за собственика.

— Нека да е къща — равнодушно се обади Соловьов. — Все ми е едно. А на първо време ми наеми апартамент.

Автаев бе първият посетител, дошъл при него, след като го преместиха от интензивното в обща стая. Когато на другия ден се появи синът му, Соловьов веднага обърна внимание на новите дрехи. Игор разказа нещо напълно неразбираемо за намерените в пощенската кутия пари и Владимир Александрович разбра, че Автаев е казвал истината. А когато синът заяви, че преди два дена откраднатото куфарче с всички документи е подхвърлено пред вратата на апартамента, Соловьов повече не се съмняваше.

— Върви си — пророни през зъби на сина си. — И да не си посмял да идваш тук. Не искам да те виждам.

Синът мълчаливо сви рамене и излезе и в очите на бащата това бе още едно доказателство за вината му.

Минаха още няколко дни и издателите уредиха преместването на Соловьов в добра частна клиника, където никой не знаеше, че са го докарали пребит направо от улицата. Настаниха го в самостоятелна стая и получаваше храна, която спокойно можеше да съперничи с ресторантската…

* * *

— И сега искаш да ме убедиш, че синът ми не е виновен за нищо?

— Искам. Защото знам кой е организирал всичко.

— И кой?

— Твоите приятели от „Шерхан“.

— Не си в ред! Как можа да ти хрумне?

— Както виждаш, хрумна ми. Колко души участваха в нападението ти?

— Трима.

— Видя ли лицата им?

— Смътно. Беше тъмно.

— Жалко. Защото мога веднага да ти покажа снимката на едного от участниците.

— Настя, това, което говориш, е нелепо.

— Ни най-малко. Един от твоите нападатели е разглеждал книжата ти, които са били в куфарчето. Не знам какво е търсил там, може би просто е проявил любознателност, но ги е извадил и сложил на масата при своите вещи. После пак прибрал твоите в куфарчето и не забелязал как заедно с твоите документи в куфарчето са попаднали две малки листчета. За мен всичко започна оттам. Изясних какви са тези листчета и намерих човека, на когото принадлежат. Знаеш ли кой е той? Братовчедът на Вовчик Мешков, личният телохранител на Кирил Есипов. По съвместителство милиционер, сержант.

— Все едно, това е нелепо — упорито поклати глава Соловьов. — Защо му е било на „Шерхан“ всичко това? Не виждам причините. Нещо повече, те ми компенсираха откраднатите пари, даваха рушвети от джоба си, за да подкупят лекарите и милицията и да накарат всички да си мълчат. Те направиха такива огромни разходи, положиха такива усилия…

— Интересно защо? — осведоми се Настя. — От любов към теб?

— Те са нормални добри момчета, винаги са се отнасяли добре към мен, общуваме. Какво неестествено виждаш в тяхната безкористна помощ? Или толкова си закоравяла в милиционерската си работа, че навсякъде виждаш корист и зла умисъл? И в края на краищата защо им е било да ме скарват с Игор? Няма и не може да има обяснение за това.

— Искаш да ме обидиш ли? Не се старай. Милиционерската ми работа ме научи да не се обиждам дори когато са несправедливи към мен. Не са искали да те скарват със сина ти, просто това е било следствие на направеното от тях. Не са искали милицията да се заеме с нападението ти, иначе е можело всичко да се разкрие. Затова са решили да стоварят вината на Игор и да ти вържат ръцете. Както виждаш, успели са. С друг може би е нямало да успеят, но теб са те познавали добре, познавали са характера ти и са били сигурни, че лесно ще повярваш във вината на сина си, нали поведението му не е било безупречно. По-добре чуй историята за прочутия писател Отори Митио, това ще те разсее. И може би след това ще ми повярваш.

* * *

Той намрази Михаил Черкасов от деня, в който го видя да танцува на студентския бал с Яна. Студентите от инженерно-строителния институт, където учеше Якимов, направиха новогодишна вечер заедно с Плехановския. Тогава Евгений за първи път видя Яна и разбра какво трябва да изпитва човек, сразен на място. Той винаги бе весел човек за компании, активно ухажваше колежките, но дотогава не беше изпитвал нищо подобно. Краката му ставаха памучни само при един поглед към нежното тъмнооко лице, дъхът му спираше, ръцете му трепереха. Той се опита да се запознае с нея, Яна побъбри с него няколко минути и хукна да танцува с едрия пълен дългокос младеж, когото гледаше влюбено и нежно. Якимов не бе имал никога и такива пристъпи на ревност. Просто се побъркваше.

Това приличаше на видение. Не можеше да мисли за нищо друго, само за Яна. Сънуваше я, чуваше гласа й, беше готов да я види във всяко чернокосо момиче на улицата, в метрото, в института. Научи къде живее и започна да я следи. Яна, която върви под ръка с Черкасов, прегръща се с него на трамвайната спирка, целува се в киното, бе болезнено непоносима гледка за него.

Той започна да слабее, топеше се пред очите на всички, изгуби съня си. Нищо не можеше да направи със себе си. Много негови колеги на този бал се запознаха с момичета от Плехановския институт и започнаха да се срещат с тях. Точно от тях Якимов научи как отвратителният педераст е опозорил Яна. И Женя се втурна на помощ.

Яна едва го позна, съвсем не помнеше студента строител, който се опитваше да завърже с нея познанство преди няколко месеца. Тя малко приличаше на онова момиче, което той видя преди две седмици с Черкасов в парка „Соколники“, там двамата вървяха хванати за ръка — бяха избягали от лекции. Тя бе пребледняла, под очите си имаше огромни тъмни кръгове, речта й бе станала по-бавна, сякаш се препъваше. Женя я заведе в едно ресторантче и когато след двете изядени шишчета тя хукна към тоалетната, стиснала устата си с ръка, той разбра всичко.

— Омъжи се за мен — каза й той на другия ден. — Каквото и да говорим, детето има нужда от баща. Ако не искаш да живееш с мен, ще се разведем, когато малкото стане на годинка. Но нека се роди законно.

— Защо го правиш? — попита бавно Яна. — Поемаш такъв товар. Жена с дете, бащата на което е отвратително порочно чудовище. Защо?

— Аз те обичам. Можеш да ми се смееш. Но аз те обичам. Все ми е едно кой е бащата на детето ти. Важното е, че ти си майка му. И трябва да напуснеш Плехановския институт, там ще те съсипят.

Предложението бе разумно. По това време Яна вече бе почувствала добре какво е да си изложен на всеобщия присмех. С мъка изкара до сесията, подаде документите си в икономическо-статистическия институт, мина един семестър и си взе академична отпуска за една година за раждането на детето. Момчето се роди в законен брак.

Но Якимов се беше надценил. Когато предлагаше на Яна ръката и сърцето си, той вярваше искрено, че му е безразлично кой е бащата. След раждането на момчето всичко се промени. Якимов гледаше бебето, а виждаше Черкасов. Видението се върна, но вече не бе видението на любовта, а на ненавистта. И всеки път, когато лягаше до жена си в леглото, Евгений мислено си представяше как е правила любов с хомосексуалиста. Интересно каква ли поза е предпочитал оня? Сигурно задна, за да се убеди, че милва момче.

След академичната отпуска Яна се върна в института и го завърши благополучно. Якимов веднага започна да настоява за раждането на тяхно общо дете и Яна с радост се съгласи. Първата бременност прибави към теглото й десет излишни килограма, но сега мъжът й повече я харесваше. Изглежда, бе по-влюбен отпреди, когато тайно я следеше и умираше от ревност и любов по нея.

Второто бебе — момиче — донесе на Яна още десет килограма и огромно щастие в семейството. От самото начало живееха дружно, характерите им се оказаха учудващо подходящи един за друг, а общото дете още повече ги сближи. Когато Яна забременя за трети път, се появи въпросът за аборт.

— Раждай — заяви решително Якимов. — Колкото повече деца, толкова по-добре.

— Но аз едва започнах да си стъпвам на краката — възрази неуверено Яна, която тъкмо захващаше собствен бизнес, и то доста успешно. — Ако изляза от релси дори за година, после ще трябва да започвам всичко отначало.

— Аз ще напусна работа и ще стоя с децата, а ти можеш спокойно да си продължиш бизнеса. Моля ти се, Яночка, нека да имаме още едно дете.

— Ами ако още повече надебелея? — засмя се Яна. — Ти ще ме напуснеш.

— Да не си посмяла така да се шегуваш — сърдеше се Якимов. — Никога няма да те изоставя, дори ако станеш един тон, оплешивееш и си сложиш изкуствена челюст.

Не се наложи да я агитира дълго, тя също обичаше децата и бе готова да ражда толкова, колкото е в състояние да отгледа.

Всичко вървеше добре. Но синът на Яна и Черкасов растеше и с всеки изминал ден все повече заприличваше на баща си. По цели дни до Якимов вървеше малкият Миша Черкасов. Животът отново стана непоносим. Момчето поразяваше с изключителните си математически способности, играеше блестящо шах, с една дума, бе живо въплъщение на онзи негодяй и педал, за когото не трябва да има място на земята. Син на хомосексуалист! Ами ако това се предава по наследство? Якимов няма да понесе такъв позор, ако момчето, носещо неговата фамилия и считано за негов роден син, бъде хванато със смъкнати гащи до някой гол задник на еди-кое си момче. За нищо на света. Той е виновен, Черкасов, той превърна живота на Женя Якимов в ад, всекидневен, постоянен, безкраен. Той опозори Яна, накара я да страда. Той отрови живота и на Якимов. За него няма място на земята. Няма и не трябва да има.

Отначало Евгений просто искаше да го убие. Следенето бе нещо обикновено, някога, когато ходеше по петите на обожаваната Яна, добре се беше тренирал. Като научи в едно справочно бюро адреса на Черкасов, Якимов започна да прониква полека в живота на врага, в навиците му, в обкръжението, режима на работа, за да измисли как, къде и кога да го убие по най-безопасния начин. Но постепенно плана й се модифицира. До Черкасов се появи очарователният Олег Бутенко — копие на младата Яна. Значи този урод е останал верен на вкусовете си. Какво пък, още по-лошо за него.

Като издебна момента, когато Черкасов бе на работа, Евгений позвъни в дома му. Не беше трудно да се разберат с Олег, той се оказа крайно лекомислено същество и лесно влезе в контакт, защото запасът му от наркотици свършваше. Точно тогава окончателно се оформи чудовищният план за унищожаването на Михаил Черкасов. Оставаше само да изясни какви наркотици използва Бутенко и да ги намери в достатъчно количество, за да осигури сходството на бъдещите смъртни случаи.

Проблемите се решаваха поетапно. Първо помощника, човек, готов за пари да направи какво ли не. След това — вилата на Шарапови. За плащането услугите на помощника и за наркотиците трябваха пари и изтънченият ум, раздиран от ревност и ненавист, породи идеята откъде да ги намери. По-точно — да ги спечели. Отвлечените момчета могат да бъдат давани под наем на също такива чудовища като Черкасов. Когато бъдат намерени труповете им, експертизата ще установи, че момчетата са водили полов живот с мъже, това трябва да насочи към Черкасов. И от това може да се печели.

Оставаше да реши въпроса с уликите. Това вече бе третото посещение на Якимов при Олег Бутенко. Прекалено концентрираният препарат свърши работа. От вълнение кръвното на Якимов рязко подскочи, от носа му потече кръв. Като извади кърпичка и стисна здраво носа си, той повдигна края на килима, за да не го изцапа с кръв. Успя да свърши навреме — няколко капки капнаха точно там, където преди малко бе светлият килим. След като се съвзе, Евгений грижливо избърса пода със собствената си кърпичка и оправи килима, както беше постлан. Мушна по-дълбоко бележника, намерен у първото отвлечено момче Валерий Лискин. Потърси сред вещите на Черкасов нещо, което да подхвърли до трупа, намери иглата за вратовръзка, откъсна малката подкова от верижката на нея и я прибра в джоба си. Убеди се, че Олег е мъртъв. Край, може да си върви.

Сега оставаше да търси подходящите момчета, да се запознава с тях, да ги качва в колата и да ги откарва извън града. После, когато умрат от наркотици, да извози труповете. И да чака кога милицията ще стигне до това нищожество. Разбира се, трябва да й се помогне. Якимов знаеше как да го направи.

Когато прочете най-накрая във вестниците за ареста на Черкасов, камък му падна от душата. Той направи това. Сега вече може да спи спокойно.

* * *

Когато се върна на работа след посещението си при Соловьов, Настя се учуди, че не намира нито Селуянов, нито Доценко. Бяха обещали да се появят привечер, трябваше да обсъдят доста въпроси.

— Да беше се позабавила още — измърмори полковник Гордеев. — Отидоха да арестуват Шикеринец.

— Как? Вече? — изуми се Настя. — Случило ли се е нещо?

— Коротков се съсипа да звъни, там е пълно с улики срещу Шикеринец. А пък когато показал снимката му — всичко се задействало. В досието за убийството на Светлана Соловьова има описание на някакъв мъж, когото са виждали край нея няколко пъти, но когото никой не е познавал. Между другото в епизода с жената на Соловьов Шикеринец е действал заедно с братовчед си, сиреч с Мешков. Тук, в Москва, не е било възможно да задействат Мешков, Соловьов го е познавал по физиономия. А там са се отпуснали. Та момчетата отидоха и за двамата. Ще чакаш ли?

— Не знам. Сигурно ще почакам.

— Не те съветвам. Върви си вкъщи, Стасенка. Не изглеждаш добре, почини си малко. Няма къде да избягат, утре ще научиш всичко.

— Така е — въздъхна тя.

На следващия ден започна обикновеният рутинен живот. Оперативно съвещание, справки, отчети, рапорти, сводки, нови трупове и нови заподозрени.

Както всеки ден.

Около пет вечерта Настя се отби в кабинета, заеман от Коротков и Селуянов. Юра бе кацнал през нощта от командировката и седеше небръснат и сив, но бодър и весел.

— Слушай, чак не ми се вярва, че най-сетне се справихме с труповете — заяви той, целувайки Настя по бузата. — Такова кълбо от мръсотия се бе сплело, струваше ми се, че цял живот няма да го разплетем. Обаче не, справихме се. Очите се плашат, ама ръцете не.

Настя искаше вече да отговори нещо, но телефонът върху бюрото на Селуянов зазвъня. Той вдигна слушалката, каза няколко кратки думи, бързо приключи разговора и погледна часовника.

— Обади се Лесников от Шереметиево. Янина Якимова е минала паспортно гише. Сега ще пийнем чай и ще тръгвам с божията помощ. Тъкмо тя ще се прибере у дома.

Настя въздъхна дълбоко и спря дъха си, като се бореше с неочаквано напиращите сълзи.

— Наистина ли това е краят?

— Краят. Аска, ние направихме това. Разплетохме това отвратително „еврейско“ дело. Ей, ти какво, плачеш ли? Жал ли ти е за някого?

— Не, просто напрежението спадна. Май не съм нормална, а? Хайде да ви направя чай. И точка. Приключваме с това.

* * *

Минаха няколко дни и една вечер Соловьов й звънна вкъщи. Все пак Настя му остави новия си номер.

— Вярно ли е, че Женя Якимов е престъпник? — попита той директно.

— От какво е предизвикан въпросът ти? — предпазливо се обади Настя.

— Разбрах всичко. Лъгала си ме през цялото време. Не съм ти бил интересен, когато дойде да ми честитиш рождения ден, не си искала да разбереш себе си.

— Володя, ама ти…

— Няма нужда, Настенка. Всичко разбрах. Прикривала си се зад мен, защото всъщност те е интересувал моят съсед, а съвсем не аз. Просто се преструваше, че се интересуваш от мен. А аз, глупакът, повярвах, разнежих се. Чаках те. Счупих телефона да те намеря. Настя, това е жестоко. Защо го направи?

— Володя, това, което е направил Якимов, е много по-жестоко. Помисли за това. И ми прости, ако можеш.

— Ти си ме лъгала — повтаряше упорито Соловьов.

— Да — призна тя. — Но нали и ти ме лъга. Тогава, преди много години. Нали не ти правих сцени заради това.

— Това да не е отмъщение? — злобно се усмихна той.

— Не, не е отмъщение. Просто ми е такава работата. Какво да се прави, понякога съм принудена да причинявам на хората болка. Надявам се, че ще ме разбереш. Прости ми, Володя.

— Не.

— Е, твоя работа.

Тя тихо затвори и взе цигара. Пак тя е виновна за всичко. Не стига, че Соловьов страда, ами на всичкото отгоре развали подредения му, спокоен и осигурен живот. В близко време с „Шерхан“ е свършено и това означава, че няма да има нито повече преводи, нито хонорари. Тоест ще има, разбира се, в някое друго издателство, но всичко ще е различно, Соловьов няма да може да изпитва повече радост, преобразувайки нечии писания с ръката на стилист. И няма да получава толкова много пари, нали „Шерхан“ е най-богатото московско издателство. Наистина, постара се да му върне сина…

Нека, помисли Настя с внезапно ожесточение. Не можеш да угодиш на всички. Тя не е златна монета, че всички да я харесват. Има си работа и я върши. Както умее.