Александра Маринина
Главният заподозрян (13) (Отдел Убийства)

Глава 13

Оперативните работници не бързаха да разкриват картите си пред издателство „Шерхан“. Като начало поканиха Кирил Есипов на „Петровка“, за да си побеседват с него за Соловьов — единствения реално подозиран в двете убийства. При това предупредиха Настя най-строго: да си стои в кабинета и да не ходи насам-натам по коридора. Есипов я е виждал на рождения ден на Соловьов и у него не трябва да възникват съмнения за рода на нейните занимания. Друг въпрос: кой трябва да беседва с него? Това е генерален директор на издателство, не някакъв престъпник, когото можеш да хванеш натясно и да му демонстрираш сила. Ако се съди по намерения от Настя документ, става дума за финансови и данъчни нарушения, които засега руските правозащитни органи не много добре откриват и доказват. Затова и тоналността на разговора, и тактиката му трябваше да бъдат съвсем други. Полковник Гордеев реши да поеме беседата с Есипов.

— Доколкото разбирам — започна Виктор Алексеевич, — през последните години сте имали тесни контакти със Соловьов. Съдейки по уединения му начин на живот, смея да твърдя, че основният кръг негови познати се затваря във вашето издателство. Прав ли съм?

— В известен смисъл — кимна в знак на съгласие Есипов. Във всеки случай през последните две години той наистина общуваше главно с нас. След болестта си се отдаде на работата и се занимаваше само с нея.

— Между другото от какво се е разболял Владимир Александрович? — невинно се поинтересува Гордеев. — Какво се е случило с него?

— Знаете ли, той не обича да говори за това. Там е работата, че жена му загина трагично и след това синът му напълно се разхайти, свърза се с лоша компания. Владимир Александрович много остро преживяваше това и болестта му е с невротичен произход. Явно е самолюбив мъж, не иска да говори за това.

— В коя болница беше?

Есипов вдигна рамене:

— За съжаление не знам.

— Но нали е прекарал там достатъчно дълго — отбеляза полковникът. — Нима нито веднъж не сте го посетили?

— Е, по това време отношенията ни не бяха толкова близки — усмихна се Кирил. — Та той е един от нашите преводачи, а не личен мой приятел. Той се свърза по телефона със Семьон Воронец, това е главният ни редактор, и му съобщи, че се е разболял, така че преводът над който работи, ще бъде завършен по-късно от планираното. Това беше всичко.

— Обаче сте отишли да му честитите рождения ден. Нима това не свидетелства за по-лични връзки?

— Какво говорите — засмя се Есипов. — Ние умеем да работим с преводачите и авторите, задължително ги поздравяваме за рождените дни и за всички празници. Така се отнасяме не само към Соловьов.

— Похвално — одобрително кимна Виктор Алексеевич. — Разкажете ми за него всичко, което знаете. Искам да разбера кой може да е проникнал в дома му и да разстреля помощника и любовницата му. Нямате ли никакви предположения?

— Абсолютно! — горещо отвърна Есипов. — Ни най-малки предположения. Ни една догадка. Умът ми не го побира на кого е потрябвал Андрей. А и Марина също. Може би нейният отхвърлен възлюбен? Проследил я е, пристигнал през нощта, взел е Андрей за стопанина и убил и двамата.

— Интересно предположение. Заслужава да се поговори за това по-подробно. А не допускате ли мисълта, че ревнивецът може да се окаже Соловьов? Може да е забелязал, че между Марина И Андрей нещо става, издебва момента, изчаква, когато двамата слизат долу, и ги застрелва. Не е ли възможно?

— Какво говорите! — На лицето на Есипов бе изписан такъв неподправен ужас, че Гордеев за малко да прихне. — Изхвърлете си го от главата. Всичко друго, само не и това.

— Но защо? Щом не познавате много добре Соловьов, как може да сте уверен?

— Познавам добре Андрей — отвърна твърдо Кирил. — Никога няма да си позволи нищо подобно.

— По-подробно, моля — заинтересувано помоли Гордеев. — Кой е този Коренев, отдавна ли го познавате?

— Андрюша работеше при нас като куриер-шофьор. Необикновено дисциплиниран, съсредоточен, изпълнителен. Ще ви дам само един пример и на вас, като служител от милицията, веднага ще ви стане ясно. Преди Андрей при нас беше шофьор друго момче, не минаваха две седмици да не ходим в КАТ да му спасяваме книжката. Постоянно нарушаваше правилника, а сега кой не го нарушава? Според мен всички. Катаджиите като че са държани на въже, спират всички за най-малкото прегрешение, дори колите със сигнални лампи, дори шофьорите с милиционерска униформа. А като седна на кормилото Коренев — край. Няма произшествия. Забравихме как се казва началникът на КАТ. А при предишния шофьор знаехме имената и чиновете на цялата московска автоинспекция. Андрюша правилно разбираше думата „не бива“. И твърдо знаеше, че щом не бива, но много ти се иска, то пак не може.^[1]

— Как тогава освободихте такъв златен работник?

— Виждате ли — Есипов се пообърка, — това бе принудителна стъпка. Владимир Александрович имаше друг помощник преди Андрей, ние бяхме му го намерили. Той не оправда доверието и нагло се възползваше от безпомощното състояние на Соловьов. Крадеше, лъжеше, нощем водеше момичета. Когато Владимир Александрович разбра и го изгони, на нас ни беше много неудобно, уж бяхме гарантирали за момчето, сами го заведохме в дома му. И за да се реабилитираме по някакъв начин, трябваше да му намерим напълно безупречен човек, в когото можехме да сме сигурни, както в себе си. Андрей Коренев бе най-подходящият кандидат. Доколкото знам, и Владимир Александрович също бе много доволен от него. Затова мога със сигурност да твърдя, че Андрей нямаше да си позволи нищо зад гърба на стопанина. Още повече връзки с неговата възлюбена.

— Рядък човек — съгласи се Гордеев. — В наше време има да търсиш такъв. Между другото, отдавна ли го видяхте за последен път?

— Преди десетина дни, донесе готовия ръкопис на Соловьов.

— А преди това?

— Преди това? — Есипов се замисли. — Май само на рождения ден. Да, точно така, на пети април аз, Воронец и Автаев ходихме да поздравим Соловьов.

— А по телефона не сте ли общували?

— Е как, той звънеше да се уговорим кога да дойде с ръкописа. Живее далеч, рисковано е да тръгне без предупреждение, ами ако Воронец не е в издателството?

— Че защо, друг, освен Воронец няма ли да вземе ръкописа?

— Не. Това е правило. Ръкописите приема само водещият редактор на поредицата. Воронец е водещ на „Източен бестселър“ и само той приема работите на Соловьов. И после, дори да дойде просто с ръкописа и да го остави на бюрото, пак ще се наложи да идва втори път. Редакторът в присъствието на автора или преводача пресмята обема на ръкописа, предава дискетата в производствения отдел, където проверяват и прехвърлят текста на наш компютър. Ако в договора има авансово изплащане на част от хонорара при предаването на ръкописа, издателството изплаща сумата. Но за целта е нужно редакторът да потвърди, че ръкописът е приет в надлежния вид и без нарушаване на сроковете. Ако е нарушен срокът, тогава преводачът се глобява, удържа се определен процент за всеки просрочен ден и това също определя редакторът. Както виждате, безсмислено е да идва и да не завари Воронец.

— Хайде да уточним още веднъж. Вие сте общували с Коренев на пети април, когато сте ходили да поздравите Соловьов за рождения ден. Следващия път сте общували по телефона, когато Коренев се е уговарял кога да дойде в издателството. Така ли е?

— Да.

— На кого се обаждаше? Лично на вас или на Воронец?

— По принцип на Воронец, но Семьон не беше в стаята си и свързаха Андрей с мен.

— А какво стана по-нататък?

— Казах, че Семьон ще бъде на другия ден от единайсет до шест и Андрей може да дойде утре по всяко време.

— После звънял ли е повторно на Воронец?

— Н-не зная — произнесе неуверено Есипов. — Май че не. Във всеки случай не помня Семьон да ми е казвал.

— Добре. Коренев пристигна на другия ден. Така ли?

— Да. Около пет вечерта.

— Влезе ли при вас?

— Не, не е идвал специално. Семьон влезе да подпиша сметката за парите на Соловьов, разбрах, че е пристигнал Андрей и отидох в кабинета на Воронец. Исках да попитам как е Владимир Александрович.

— А защо трябваше да питате за това Коренев? — смая се полковникът. — Не можехте ли да попитате самия Соловьов?

— Нали ви казах, той никога не се оплаква от здравето си, смята, че е недостойно за един истински мъж. А при нас е производство, при това планово производство. И трябва точно да знаем ще можем ли да издадем книгата в заплануваните срокове или не. Разбира се, когато става дума по принцип за здрав човек, не мислим всеки пет минути, че може да се разболее. Но когато става дума за инвалид, трябва постоянно да имаме едно наум, че може всеки един момент да излезе от строя и за дълго да забави ръкописа. Разбирате ли? Затова при всеки удобен случай питах Андрей за здравето на Владимир Александрович. Ако чуете самия Соловьов — него още утре може да го пращате в Космоса. Никога няма да се оплаче дори от главоболие. Необикновено силен характер.

— И какво ви отговори Коренев този път?

— Че всичко е наред, няма проблеми. Взе следващата книга за превод, Семьон веднага състави новия договор, позвъни на Соловьов, съгласува с него по телефона сроковете и размера на хонорара, подписа при мен договора и го предаде на Андрей, за да може вкъщи да вземе подписа на преводача и при удобен случай да го донесе в издателството.

— Един екземпляр ли предадохте по Коренев?

— Два. Соловьов подписва единия и го оставя за себе си, втория ни връща.

— Два екземпляра ли попълвате или ксерокопирате?

— Разбира се, че ксерокопираме. Това не е нарушение. Никъде не е казано, че двата екземпляра трябва да бъдат първи. Защо, това не е ли правилно? — изведнъж се забезпокои Есипов.

— Щом не сте имали никакви трудности, значи е правилно — успокои го Гордеев. — Припомнете си, ако обичате, колкото се може по-подробно за какво говорихте с Коренев по телефона и по време на срещата в издателството.

— По телефона — само кога ще дойде при Воронец. А в издателството — че както винаги Владимир Александрович поддържа добър темп на работа, работи бързо. Нищо не го отвлича.

— Кой каза това? Вие или Коренев?

— Андрей.

— А вие какво отговорихте? Възразихте ли?

— Не, защо да възразявам? Това си е истина.

— Но нали Соловьов е имал любовница. Нима не се е отвличал заради нея?

Есипов повдигна рамене:

— Откъде да знам. Изобщо разбрах едва сега за съществуването й, след като я убиха.

— Добре, Кирил Андреевич. Значи от това, което говорихте с Коренев, съвсем не можеше да се разбере, че Собликова го интересува?

— Не. Абсолютно.

— Какви други познати или приятели на Соловьов познавате?

— Други? — Той се замисли. — Синът. Но Владимир Александрович не общува с него. Отвратителна личност.

— С какво толкова му е досадило момчето?

— Ами с нищо особено. Просто е отрепка и толкоз. Нагъл, лъже, мързи го, безпътен. Както ви казах, Соловьов избягва да разказва за нещастията си. А такъв син възприема именно като нещастие.

— Кой още?

— На рождения ден имаше още една жена. Владимир Александрович каза, че е негова отдавнашна позната. Съвсем отдавнашна, от времето, когато е учил аспирантура.

— За първи път ли я видяхте?

— За първи. Както разбрах, много години не са се виждали.

— Коя е тя? С какво се занимава? Как се казва?

— Мисля, че се казва Анастасия, не знам фамилията. Юрист към някаква фирма. Соловьов не е разказвал по-подробно, а аз не съм питал.

Гордеев свали очилата, пъхна рамката в уста и гризна замислено. После сложи очилата на писалището и въздъхна.

— Виждате ли, Кирил Андреевич, излиза нещо неясно при вас. Соловьов категорично отрича, че е знаел за присъствието на Собликова в дома си през онази нощ. Как е могло да стане това? Човекът не знае, че любовницата му нощува в дома му? Абсурдно. Не може да знае само в един случай: ако Собликова е пристигнала през нощта и тихичко е влязла в къщата. И с каква цел? Отговорът може да е само един: пристигнала е, за да се уедини с Коренев. Значи все пак ревност и вашият Андрей съвсем не е такъв порядъчен, както току-що ми го обрисувахте.

— Не може да бъде. Не мога да повярвам в това. Не може да съм сгрешил в Андрей, той никога не би постъпил така. Никога.

— Тогава остава едно. Соловьов лъже, знаел е за присъствието на Собликова. А щом не казва истината, значи е замесен в престъплението.

— И това не може да бъде.

— Но, Кирил Андреевич, гълъбче, няма трети вариант. — Гордеев разпери ръце и се усмихна виновно. — Може би не ми достига фантазията? Може би нещо не разбирам или не знам? Предложете ми своя вариант на събитията. Защото по моите варианти е ту така, ту така — все излиза, че Соловьов е виновен. Помогнете ми, ако можете.

Но Кирил Есипов не можеше да предложи никакъв трети вариант.

* * *

Като почака десетина минути след излизането на Есипов, Виктор Андреевич влезе в кабинета при Настя.

— Ама работа! — възхитено заяви той. — Този Есипов бил страшен! Кремък. Ревностно защитава Соловьов. Не може да е убиец и толкоз.

— Но той наистина не може да е убиец — възрази Настя.

— Детенце, от колко време познаваш Соловьов?

— Някога го познавах година и половина?

— И близки познати ли бяхте?

Тя се изчерви, но реши да не лъже.

— Много близки.

— Много ли се е променил през тия години?

— На практика не.

— Виждаш ли. Имаш право да твърдиш, че не е убиец, друг е въпросът дали си права и дали ще ти повярвам. Ами Есипов? Той ме убеждава, че не са близки познати със Соловьов. Нямало нищо личностно в отношенията им. Тогава откъде е толкова уверен?

— Може би се преструва? Знае, че като нищо може да е виновен, но го защитава? — предположи тя.

— Не, Стасенка, тук има нещо друго. Усещам го инстинктивно. Но едно е сигурно: панически се бои да не бъде обвинен Соловьов в убийството. Именно панически, до разтреперване на гласа и мускулна треска. Не се владее много добре, явно няма опит в общуването с милицията. Обикновено така става, когато се говори или за близки роднини, или че цялата комбинация е построена с цел престъплението да се стовари конкретно на някого, но в никакъв случай не на Соловьов. Понеже Кирил Андреевич не е в близки отношения с преводача, остава втората версия. Подозрението трябва да падне на някого, когото ще ни пробутат още сега или в близко бъдеще, а нашите мръсни догадки по отношение на Владимир Александрович развалят цялата игра на нашите неизвестни доброжелатели. Какво ще кажеш?

— Има трети вариант — замислено рече Настя, докато си изваждаше цигарата. — Пречи ли, ако запаля?

— Карай, вече си стара, не можем те превъзпита. Та какъв е този вариант?

— Соловьов, естествено, не е близък роднина на тези издатели, нито кум, нито сват, нямат никакви причини да го спасяват. Добре де, знае два редки езика, превежда бързо и качествено, а те правят големи пари от него, но ако го обвинят и пратят зад решетките, ще си намерят други преводачи. Вярно, специалистите с японски и китайски не се намират под път и над път, но все пак могат да се намерят. Но те не искат друг. Искат с тях да работи именно Соловьов. Пита се: защо?

— Питането е хубаво — ехидно се усмихна Гордеев. — Главното — оригинално. Само че не чувам отговора.

— Сега ще го чуете. Но обещайте, че няма да ме биете.

— Не обещавам. Може да те шляпна един-два пъти по меките части. Казвай.

— „Шерхан“ постоянно прави незаконни тиражи и от това печели колосални суми. При това нелегалните тиражи се правят не само докато трае срокът на договора, но и след него, което грубо нарушава правата на преводача. Длъжни са да му платят за тиража, отпечатан след изтичане на договора. А ако се съди по всичко, те пренебрегват тази дреболия. Доколкото разбирам, целият фокус е, че Соловьов води много уединен начин на живот, в града идва няколко пъти в годината със строго определена цел и веднага се прибира у дома. И общува с малко хора. Същински затворник. При такъв начин на живот той със стопроцентова вероятност няма да научи, че книгите се появяват по сергиите след изтичане на договора. Всеки друг преводач ще научи за това много бързо, пред него няма да минат тия номера. Ако не греша, цялата работа започва тъкмо защото при Соловьов се оказва случайно листче, от което се вижда този род нарушение.

— А не пресилваш ли? — попита недоверчиво Виктор Алексеевич. — Много е странно. Не сме се сблъсквали преди с такова нещо.

— Преди и животът беше друг. Цялата издателска дейност беше монополизирана от държавата, всеки екземпляр от тиража се отчиташе, там не можеш да измошенничиш. Което не значи, че преди не се е правело така. При тогавашното търсене братя Вайнер, братя Стругацки или някоя Анжелика можеха да бъдат издавани в милионни тиражи и всичко да се изкупи моментално. А виждали ли сте книга, на която да пише тираж един милион екземпляра?

— Виждал съм — парира уверено Гордеев. — Отчетния доклад на ЦК пред поредния партиен конгрес. И бестселърите на великия Леонид Илич Брежнев.

— Именно, именно. А аз видях сборник със стиховете на Евтушенко, издаден в началото на седемдесетте с тираж сто хиляди екземпляра, и пак не можеше да си го купиш. За три дни изчезна от книжарниците, под рафта вървеше тройно по-скъпо. Затова ви уверявам, Виктор Алексеевич, при добро познаване на пазара и читателското търсене и при добра мрежа за реализация могат да се правят луди пари от книги. И нашите издатели от „Шерхан“ никак не искат преводачът Соловьов да научи за доходите, защото те нагло го мамят, използвайки, че е инвалид и не излиза от къщи.

— Добре, да допуснем, че си ме убедила. Хартийката е по-паднала случайно при Соловьов, поради нечие недоглеждане. Шерхановци изпращат при Соловьов Собликова, която със съдействието на помощника Коренев печели доверието му и се опитва да намери хартийката, преди да я е намерил преводачът. Но кой ги е убил? Ако не е самият Соловьов, тогава кой? И ако не е от ревност, от какво? Имаш ли идея?

— Нито една — призна си честно Настя. — Ни най-малка. Тоест разбирам, че трябва да се издири всичко възможно за Коренев и Собликова. Особено за Собликова, имайки предвид криминалната й дейност в миналото и днес. Вероятно са искали да убият един от двамата, а вторият просто се е оказал наблизо и е видял убиеца. От вестибюла има врата за кабинета и спалнята на Соловьов, двете стаи са една до друга. От втория етаж се слиза по наклон, няма стъпала, само гладък наклон, за да може Соловьов да минава с количката си. И този наклон води и към хола. В хола е светела лампата, Коренев успява да я светне, когато слиза от втория етаж. Ако е било така, както ни го разказва Соловьов. Ако се съди по положението на труповете и разстоянието на изстрелите, Коренев е слязъл, светнал е лампата и веднага е видял някого, който е стоял вече на изхода от хола към вестибюла. До този момент в хола е било тъмно, и непознатият, като е чул стъпки отгоре, е искал да се скрие, но в тъмното и в непозната стая не може да го направи доста бързо. И когато Коренев светва, вижда входа чужд човек и сигурно извиква. На вика изскача Собликова от кабинета и непознатият чичко, без да мисли много, я гръмва. Трупът на Коренев бе пред самия наклон, трупът на Собликова — на прага на кабинета. Въпросът е: коя е истинската цел на нощния гост: Собликова, Коренев или самия Соловьов. Или е случаен човек, например обирджия, който е дошъл през нощта да огледа местността и да избере обекта за бъдещото престъпление, за да не прави впечатление на обитателите на района. Забелязал незатворената врата, влязъл и се натъкнал на неприятност.

— Прелест — измърмори Гордеев. — Четири версии — и по всяка огромна работа.

— Момчетата работят — възрази Настя, — напразно говорите така.

— Така ли? Добре, утре сутринта на оперативката ще чуя как работят. Слушай, имаш ли у вас аквариум?

— От къде на къде? Никога не съм имала.

— Жалко. А знаеш ли нещо за морските костенурки?

— Нищо. А защо ви е?

— Учениците подарили на моята Надежда Андреевна две морски костенурки заедно с аквариума. Представяш ли си, ядат сурово месо! Как мислиш, това нормално ли е или не? Нима морски жител може да яде месо? Патологичен случай!

— Ново двайсет! — засмя се Настя. — Ами акулите? А крокодилите? Дори много ядат, и то с удоволствие.

— Голям пример даде. Акулите са големи. А тия са дребосъци, колкото дланта ми, пък и те ядат. И колко са забавни, ужас. Очичките им светлосини.

— Виктор Алексеевич, според мен вие сте болен. Какви сини очи могат да имат морските костенурки, големи колкото дланта ви?

— Абе казвам ти — светлосини са — разсърди се Гордеев. — И муцунките им са различни.

— Различавате ли ги? — изуми се Настя.

— Как иначе.

— Тогава със сигурност сте болен. И имена ли им дадохте?

— Да. Донатело и Микеланджело.

Стените на тихия кабинет на петия етаж в зданието на „Петровка“ 38 никога не бяха чували такъв кикот. В краен случай — много отдавна.

— Може да се смееш, обаче напразно — каза с упрек полковникът, макар по лицето му да се виждаше, че едва сдържа смеха си. — Обещаха ми някаква мексиканска животинка, също водна, нещо като гущер, с огромни уши, специално за отслабване.

— Ще го ядете ли?

— Не, ще го пусна в аквариума, а аквариума ще преместя в кухнята. Човекът, който ми го обеща, е отслабнал с осем килограма. Сяда да се храни, а тази Чебурашка^[2] се залепя за стъклото, разперва ушите си, ококорва се и го гледа в устата. Грозна — смърт. Не може да сложи залък в устата си. Първо отслабнал, а сега започнал да се крие от него с вестник. С едната ръка държи вилицата, с другата вестника, за да не гледа тази неземна красота.

Настя избърса с длан изскочилите от смях сълзи.

— С вас човек може да откачи, Виктор Алексеевич, честна дума. Защо ви е да слабеете? Ние и така ви обичаме.

— Не, трябва, трябва — отговори той вече сериозно. — Трябва да сваля десетина кила, явно са ми излишни. Скоро няма да ми се закопчава кителът. Добре, разтоварихме се, да си продължи работата. Исках да ти кажа още нещо. Не съм закачал Есипов за познанството му със Собликова, нека мисли, че нищо не знаем за Газелата, освен че е убита в дома на преводача. Той пръв в нашия разговор я нарече по име, сякаш се разбира от само себе си, че я познава. А когато аз я нарекох по фамилия, той не се учуди и не ме попита нищо. Не спрях, няма защо да знае, че е направил грешка. Затова много подробно започнах да го разпитвам кога и при какви обстоятелства е общувал напоследък със Соловьов и помощника му, за какво са разговаряли. Все чаках, че Кирил Андреевич ще ми каже, виждате ли, научих от Коренев или от самия Соловьов, че там се е появила дама на име Марина. Нищо подобно! Заявява ми в прав текст, че научил за съществуването на любовницата на Соловьов едва когато я убили. И същевременно говори за нея като за позната. Затова предупреди момчетата, да не решат да питат Есипов за Собликова. Той трябва да е сигурен, че ние дори не подозираме за връзката им. Нека се трупат грешките му, ще дойде време — с неговите грешки по неговата глава.

— Добре, ще ги предупредя.

На излизане Гордеев се сблъска на вратата със Селуянов. По лицето на Коля и разрошените остатъци от коса личеше, че е тичал нагоре по стълбите.

— Абе, Аска — започна той на пресекулки, — честна дума, не знам… Твоят прякор вече ще бъде Ванга.

Като чу зад вратата тези думи, Гордеев се върна веднага.

— Докладвай — нареди той.

— Става дума за рядката марка бетон. Дадоха ми списък на московските строежи, където го използват. По-точно, не беше така. В завода производител ми дадоха списък на фирмите, които са закупували този бетон. А вече фирмите ми дадоха списък на строителните обекти, където са го карали. Един от тях — вилите в „Мечта“. При това последната вила е довършвана през декември. Тоест човекът, който живее или ходи в „Мечта“, съвсем спокойно може да е пренесъл бетона с обувките си в апартамента на Черкасов. Но засега това е приблизително. Вече съобщих на следователя, той ще вземе днес образци от почвата в района на „Мечта“ и ще ги изпрати за експертиза, нека ги сравнят с образците от дома на Черкасов. Ако съвпаднат, край, Михаил Ефимович няма да се измъкне от нас. Нали през цялото време твърди, че никога не е бил в „Мечта“ и не знае къде се намира.

— Почакай, Коля, по-бавно — помоли го Настя. — Може Бутенко да е ходил в „Мечта“, а не Черкасов, и той да е донесъл с обувките си калта.

— Но самата ти каза, че маниакът е свързан по някакъв начин с „Мечта“ — възмути се Селуянов.

— Какво ли не съм казвала. Просто това бе единствената сламка, между другото непотвърдена от нищо. И аз се хванах за нея като удавник.

— Хайде бе — разстрои се Николай. — Аз се старах, търчах, изяснявах, радвах се, а сега се оказва, че изобщо не е било нужно.

— Недей плака де — намеси се Гордеев. — Строежът — това е добре при всички случаи. Дори ако калта не е от „Мечта“, а от друго място. Защото по строежите се намират какви ли не гадости. Схващаш ли идеята?

— Хващам я — измърмори Селуянов.

— Тогава предай списъка със строежите на Коротков, нека отиде за пореден път при Черкасов. И да го подхване както трябва. Нека обясни защо е ходил там този чистофайник. Той ще ми каже, дето жените за него били мръсни едва ли не от самото раждане — припомни полковникът бележката в дневника на Черкасов, която силно го бе разтърсила.

* * *

Михаил Ефимович свикна чудесно в „конспиративната“ квартира и дори завърза горе-долу приятелски отношения с мутрите, които го пазеха. Те пък разбраха, че Черкасов никъде не се кани да бяга, и се отпуснаха. Устройваха си дълги гуляи и с часове играеха преферанс, при това постоянно губеха от пленника си. Като играч Черкасов беше по-висша класа и понеже охраната не разбираше смисъла на играта, то парите в джоба му непрекъснато се увеличаваха. Впрочем момчетата се оказаха нормални по характер, не се сърдеха за загубите си и всеки път се убеждаваха с изумление, че този отпуснат, започнал да пълнее дългокос „педал“ за пореден път ги е изиграл. Решиха да използват времето на принудително съвместно съществуване за повишаване на квалификацията си и след всяка игра настояваха Михаил да им обясни, къде са сгрешили.

— Имах желязна „седмица“. Изобщо не разбирам къде се изпари — казваше биячът с нежното име Велик, галено от Савелий.

— Колко пъти съм ти казвал: щом някой играе със закрити карти, значи иска да скрие ръката. Ще рече, някаква боя не е по равно в различните ръце. Пък може и да не е една. Защо играеш с туз дълга боя, без да провериш предварително ръката? Трябва да започнеш с малка — обясняваше търпеливо Черкасов. — Твоят туз веднага се наниза на моя коз. И вземам.

— Но защо непрекъснато оставам без вист? — чудеше се вторият пазач, по-нисък на ръст, но по-пълен, с прякор Фил.

— А защо вистуваш, като имаш втора дама коз? Трябва да помниш, че като излиза, играчът залага, че третата дама е в чужди ръце. Ако има пет коза, тогава ги брои за четири ръце, а не за пет, защото единият коз ще отиде за третата дама. Нали виждаш, че твоята дама не е трета, а втора, сиреч играчът ще вземе на коз петте карти. Стой си пас, не пускай. Лакомията убива играча.

С такива импровизирани занимания в курсовете за млад преферансист дните минаваха бързо и интересно. Наистина, когато идваше Коротков, се налагаше да почиват. Днес Юрий се появи привечер, когато цялата компания се готвеше да сяда на вечеря.

— Хапнете с нас — гостоприемно предложи Черкасов.

Вечно гладният Коротков помириса завистливо печеното пиле с чесън и подправки, но отказа угощението.

— Михаил Ефимович, по какъв график почиствате апартамента си?

— В какъв смисъл? — смути се Черкасов.

— В най-прекия. Колко често правите генерално почистване, миете пода, прозорците и така нататък.

— Заради бележника ли питате? Мислите, че е трябвало да го намеря, щом не съм го скрил аз?

— Михаил Ефимович, няма нужда от догадки, разбрахме ли се? Моля да отговорите на въпроса.

— Прозорците мия два пъти в годината, пролет и ранна есен.

— А пода?

— У дома навсякъде е линолеум без моята стая, мия го, да речем, веднъж седмично.

— Ясно. А в стаята?

— Господи, не разбирам какво значение има това…

— Михаил Ефимович, разбрахме се, че ще отговаряте на въпросите ми, а няма да ми задавате свои.

— В стаята има килим. Почиствам го с прахосмукачката горе-долу веднъж месечно. И през зимата, когато падне сняг, го изнасям навън и го изтупвам.

— А пода?

— Когато вдигна килима, мия целия под в стаята, в останалото време — само откритите места.

— Значи веднъж в годината миете пода под килима?

— Съвсем вярно.

— Кога го правихте за последен път?

— Кога? — Черкасов се замисли. — Май в началото на декември. Да, Олег още беше жив. Точно така. Той ми помагаше да го навия.

— Може ли да си спомните по-точно?

— Трябва да погледна календара. Може да е станало единствено в събота или неделя.

— Добре, Михаил Ефимович, засега достатъчно. Кажете, често ли ви се налага да ходите по строежи?

— По строежи ли? — Черкасов искрено се учуди. — Не. Какво да правя там?

— Значи не ходите там специално?

— Не.

— А покрай строеж не сте ли минавали?

— Сигурно. — Той сви рамене. — Не съм обръщал внимание на това. Вървя си и толкоз.

Коротков извади списъка на Коля Селуянов, разтвори на масата картата на Москва и започна подробно да разпитва Черкасов за всичките му маршрути през последните няколко месеца. Това отне много време, упоителният аромат на пилето с чесън чувствително намаля — изглежда, яденето изстина, а може да не бе останало. Само четири бяха строителните обекти, интересуващи ченгетата, на които се е използвала рядката марка бетон. Тук влизаше и „Мечта“. И ако се вярва на думите на Михаил Черкасов, той не е бил на нито един от тях и дори не е минавал наблизо.

Ако Черкасов лъже, трябва прецизно да се изследва местността около четирите обекта, за да се намери мястото, където е държал отвлечените юноши.

Ако казва истината, трябва да се разбере по какъв начин в дома му е попаднала кал от един от тези обекти.

И щеше да е добре да решат дали да вярват на Черкасов, или все пак да не му вярват.

* * *

Хубавото на експертизата е, че позволява да получиш отговор на най-различни въпроси. Но лошото е, че се налага много дълго да се чакат отговорите. Примерно месец. Ако искаш по-бързо — само с лични връзки или по заповед на висшестоящото началство.

Образците пръст от четирите обекта вече бяха при експертите, но щеше да е върхът на неоправдания оптимизъм, ако разчитаха на спешен отговор. Единственото, на което можеха да се надяват, бе, че делото на Черкасов се контролираше от ръководството на Главното управление. Благодарение на това съкратиха традиционния едномесечен срок на десет дни. На пръв поглед — какво са десет дни? Дреболия. Само не и в случаите, когато шефовете те викат всеки ден, искат ти отчет за свършената работа, а над главата ти като дамоклев меч виси заплахата от скандал на национална основа. Бащата на Валерий Лискин, чийто тефтер намериха в дома на Черкасов, се оказа енергичен и инициативен човек. В лицето на журналиста Гиви Липартия той намери разбиране и подкрепа, така че беше вече написана и чакаше своя час голяма разгромяваща разобличителна статия за равнодушието, бездействието, непрофесионализма и главното, антисемитизма, царящи в милиционерските кръгове. За което разгневеният Лискин побърза да съобщи на ръководството на Главното управление.

Полковник Гордеев мъжествено носеше цялата тежест на ситуацията, като се стараеше да не притеснява подчинените си и да не им пречи да работят. Той знаеше, че оперативните служители правят всичко, което е нужно и както е нужно, разглеждат всеки храст и ъгълче на четирите строежа, без да чакат резултатите от експертизата. Разпитват всички познати на Черкасов, изясняват не е ли споменал някога, че е бил на едно от тези четири места. Проверяваха наистина ли Олег Бутенко навремето е присвоил голяма партида наркотици, с което е предизвикал гнева на хората от наркобизнеса. Изобщо разглеждаха всяка казана от Михаил Ефимович дума като под микроскоп.

А Гордеев ходеше при генералите, изслушваше комплиментите по свой адрес, които повече приличаха на закани, червеше се, пъхтеше, гневеше се, зъбеше се, но търпеше. Защото познаваше добре генералите. Те се страхуваха от скандал.

— Какво, още ли не можете да изтръгнете признание от тоя Черкасов? — питаха Гордеев раздразнените ръководители. — Изобщо с какво се занимавате там?

— Търсим доказателства за вината му. Не сме уверени, че именно той е маниакът.

— Тогава на какво основание го разработвахте? Щом името му е попаднало при журналистите, значи сте работили с него много сериозно. И е признал за единия от потърпевшите. Какво още ви трябва?

— Търсим доказателства — повтаряше упорито Гордеев.

Какво друго можеше да им каже?

* * *

Настя се прибра у дома след девет часа. Алексей я посрещна с неочакван въпрос:

— Скъпа, надничала ли си скоро в пощенската кутия?

— Не съм. Нали не сме абонирани за нищо, а не ни пишат писма. Сега хората все повече общуват по телефона. Защо?

— А, нищо. Ако беше поглеждала поне веднъж седмично, щеше да разбереш, че телефонният ти номер от утре се променя. Изпратили са ти съобщение от пощенския клон, което се е търкаляло близо десет дни. Добре, че се сетих да погледна.

— Как ще се промени? — смути се Настя. — Защо?

— Сменят АТЦ-то. Сега из цяла Москва е така. Предупредили са те своевременно, съобщили са ти новия номер, за да го дадеш предварително на всички. Грижат се за хората, а теб те мързи да погледнеш в кутията. Ама не може така, Ася. Добре щяхме да се подредим, ако чакахме утре важни разговори. Между другото, днес телефонът е изключен.

— Изключен ли? — Тя се изплаши. — Но на мен трябва да ми звъннат…

— Аха. И на кого се каниш да обясниш? Ако беше получила навреме съобщението, щеше да знаеш предварително. Хората специално са посочили, че ще изключат днес телефона, а утре ще го включат с нов номер. Щом носиш ключа в себе си, поне през ден отваряй кутията.

Тя разбра, че мъжът й се сърди. Явно и той е очаквал днес някакви разговори.

— Между другото — сети се тя, — как намери съобщението? Нали нямаш ключ.

— А между другото — имитира я той, — ключалката на кутията е счупена. Чудно, че още не знаеш.

— Е, Льошик, не се сърди де — каза примирително Настя. — Нали знаеш, че жена ти е заплес.

— Каква полза да ти се сърдя — избоботи Алексей. — Дай ми ключа, утре ще поправя ключалката и ще следя пощата. Пишман домакиня.

Докато вечеряха, Настя прехвърляше в ума си на кого трябва да даде още утре сутринта новия телефонен номер. Родителите, брат й, сътрудниците от отдела, да не забрави да съобщи в дежурната част, всичко се случва. На кого още? Няма приятелки, единственият й близък приятел от петнайсетгодишна бе Льошик. Да, да не забрави следователя Олшански, той също честичко й звъни вкъщи, когато работят заедно…

Мисълта й се прехвърли на друго. Излиза, че освен на майка си, пастрока и брат си си няма никого, на когото да остави телефона си? Службата не влиза в сметката. А от живота… Може би животът й не е устроен правилно? Нали не е нормално, когато една трийсет и пет годишна жена няма нито един близък човек, който да не й е роднина.

— Льошик, направи ли списък на кого да съобщим веднага новия номер?

— Естествено — отвърна мъжът й, който вече престана да й се сърди поради пълната безсмисленост на занятието.

— Съставил си?

— Разбира се. Паметта ми не е така блестяща, като твоята и не разчитам на нея.

— Голям ли стана?

— Към четирийсет души.

— Колко?!

— Четирийсет. Какво чудно има? При теб повече ли са?

— По-малко. Льоша, от тези четирийсет колко са ти колеги?

— Ами, да речем двайсет — двайсет и пет.

— А останалите?

— Приятели, познати, дами на сърцето. Какво ме разпитваш? Да не оценяваш моралния ми облик?

— Аха. Само че не твоя, а моя. При мен, освен колегите има само двама. Родителите и Санка с Дария. И аз помислих, че сигурно съм някаква сбъркана. По-рано никога не съм се замисляла, че всъщност съвсем нямам приятели. На работа — Коротков. А иначе — само ти.

— Браво бе! — подсвирна Алексей. — При теб единственият и — бих искал да се надявам — любим мъж е в категорията „а иначе“. Слушаш ли се какво говориш?

— Льош, не се хващай за думата, нали разбираш за какво говоря.

Алексей остави вилицата и внимателно погледна жена си.

— Асенка, тревожи ли те нещо по този повод? Никога не си приличала на другите и винаги си го знаела. Защо сега изведнъж се разтревожи?

— А, не, глупости! — рече с досада тя. — Аз съм като всички, няма нищо особено в мен. Нали в училище се занимавах с математика, а после се юрнах да ставам юрист и да работя в милицията? Че какви ли няма в милицията. И филолози, и педагози, и психолози, и техничари. Знам пет езика? В Русия има стотици специалисти, които знаят и повече езици. Омъжила съм се късно? Такива жени чет нямат. Защо става така, че в моя живот няма никой, освен теб?

— Не ти ли стигам? Иска ти се да има още някой?

— Не. Там е работата, че никой не ми е нужен. И ми се струва, че е неправилно.

— Ася, какви ги измисляш? Живееш така, както живееш. Щом го правиш, значи е правилно.

— Но другите не живеят така — възрази тя. — Например ти.

— Откога ти служа за еталон? — засмя се Алексей. — Никога не си гледала никого. Какво става с теб?

— Не знам. Сигурно старея — въздъхна Настя.

— Впрочем мисля, че забрави твоя Соловьов. Нима не се каниш да му дадеш новия си телефон?

— Льошка, не ме провокирай — усмихна се тя. — Нищо няма да му стане на Соловьов.

— Защо така? Да не е изпаднал в немилост? Или вече намерихте убиеца и нещастният болен преводач престана да ти е нужен?

— Не, още не сме намерили убиеца.

— Тогава какво има?

— Нищо. Когато е нужно, аз ще се обаждам. Хайде да приключваме тази тема.

— Добре — миролюбиво се съгласи Льоша. — Хайде да поговорим как ще отпразнуваме първата годишнина от нашата сватба. Като съдя по смутения ти вид и вината на лицето ти, значи успешно си забравила. Прав ли съм?

— Ау, Льоша, през цялото време помнех, но ми се струваше, че тринадесети май още е далеч.

— Принуден съм да те огорча, приятелко, тринадесети май ще настъпи след няколко дни. А по този повод твоят брат Александър имаше сума идеи, коя от коя по-причудливи. За всеки случай ти напомням, че те с Даша също имат годишнина и също първа.

— А какво предлага Саня? Някоя екзотика ли?

— Естествено, нали има замах на милионер. Днес ходих у тях, Дашка е весела, напълно се е съвзела и е готова да празнува, та пушек да се вдига. Предлагат да избираш от три ресторанта, един през друг по-скъпи и по-смайващи.

— А не може ли да минем без това? — с плаха надежда попита Настя. — Нали е понеделник, ако ходим на ресторант, трябва да е след работа. Да не искаш цял ден да стърча с официалния костюм на „Петровка“? И с високите обувки? Няма да издържа.

— Твоят брат е взел това под внимание и ни предлага да си изберем нощен ресторант. След работа можеш да се прибереш вкъщи да се преоблечеш, защото в тия заведения може да се ходи и в десет вечерта, и в дванайсет, те работят до шест сутринта.

— Да не си луд! — възмути се тя. — До шест сутринта! А на работа? След безсънната нощ ли?

— Асенка, но няма друг избор — вдигна ръце Алексей. — Трябва да се празнува точно на тринадесети, не бива да се отлага, това не е банкет по случай защита на дисертация, който може да се направи и след ден, и след два, и след седмица. Това е годишнина от конкретно събитие, станало на тринадесети май. И не може да се променя.

— Има избор — каза решително Настя.

— Какъв?

— Изобщо да не празнуваме. Двамата с теб можем чудесно да изпием по една чаша, да поседим спокойно в кухнята, да си поговорим и да легнем в определеното време. Може би за случая ще ми купиш цветя, а аз на тебе някоя симпатична трогателна дреболия. Това е всичко.

— Асенка, не си права — каза меко мъжът й. — Забрави Саня и Дашка. За тях този ден означава много, много повече, отколкото за теб. Спомни си колко трудно стигнаха до брак. И си спомни как Саня се претрепа от старание, за да бъдат двете сватби в един ден. За тях това е важно, не можеш да не го разбираш. Те и двамата смятат, че тяхното щастие е изцяло твоя заслуга. Ако навремето не беше се отнесла към Саша с разбиране и съчувствие, той просто щеше да изостави Дашка и нямаше да има нищо. Те дори не могат да си представят, че ще празнуват годишнината от сватбата си без теб. И ние трябва да проявим разбиране. В края на краищата току-що каза, че нямаш много близки хора. И не е нужно да ги обиждаш.

— Добре. — Тя махна обречено с ръка. — Няма да ги обиждам. Макар веселбите из нощните ресторанти да са ми досадни. Може би ще успеем да ги агитираме да дойдат у нас, а? Все пак е по-лесно. И няма нужда да се преобличаме, и няма да губим време за прибиране.

— Ася, ела на себе си. — Гласът на Алексей стана строг. — Това е празник и за четирима ни. Ако се съберем тук, ще се получи трима празнуват, двама от тях с празнични дрехи, а четвъртият — готвачка. И моята бедна фантазия ми стига да позная кой е готвачката.

— Извинявай — измърмори Настя смутено. — Не помислих. Да отидем на ресторант.

— В кой? Саня моли да изберем.

Алексей подаде три фирмени визитки на нощни ресторанти. Настя хвърли бегъл поглед на имената. Двата от тях не й говореха нищо, край третия — „Лада“ — преди половин година бе извършено изключително хитроумно убийство. Отхвърли го веднага, а от останалите два избра този, в който предлагат китайска кухня.