Александра Маринина
Главният заподозрян (1) (Отдел Убийства)

Глава 1

През последните месеци той намрази нощта. Започна да се страхува от нея. Нощем усещаше прекалено остро колко е безпомощен и уязвим. В настъпилата тишина всеки звук, дори най-невинният, за него бе предвестник на невидима опасност, която непременно ще дойде. Той пъдеше от себе си тези мисли, но те пак се връщаха и нямаше спасение от тях.

Но от друга страна, от какво да се страхува? Вкъщи не държи никакви ценности, само пари за всекидневни разходи. Хонорарите си внася веднага в банката и на десет дни тегли лихвите. Какво толкова му трябва на него, безногия инвалид? Пък и на кого ли е притрябвал самият той? От какво се страхува?

Не знаеше отговора. Но пак се страхуваше. Всяка нощ. И проклинаше деня, когато природата реши да го награди с добър слух. Не някакъв свръхестествен, а просто добър. Нормален слух. Колко хора започват да чуват по-зле заради болест или травма! Но защо той не е такъв? Ако не чуваше толкова добре, нощем щеше да си спи спокойно. Нямаше да го тревожат никакви звуци. Ама не, краката му не се движат, има проблеми с бъбреците, дори зрението му отслабна, а чува като новородено бебе. Съдбата се подиграва с него.

Той се обърна на другата страна, настани се по-удобно в меката удобна постеля. След седмица е рожденият му ден. Навършва четирийсет и три. Много ли са? Малко ли? Кой знае… С какво ще го посрещне?

Той е състоятелен човек. Никой не се съмнява в това. Има двуетажна тухлена къща в южната част на Москва, във вилната зона. Има пари в банката.

В областта си е признат специалист. Това също не подлежи на съмнение. Достатъчно е да се погледнат лавиците в библиотеката, натъпкани с негови книги. Собствени трудове по китайска литература, по японска филология, а също множество повести и романи, на титулната им страница пише: „Превод В. А. Соловьов“. Той е уникален филолог, работещ с два изключително сложни езика — японски и китайски.

Иначе е инвалид и се движи с количка. Може да върви и с патерици, но съвсем за малко. От спалнята — до банята. От кабинета — до тоалетната. Само толкова. Къщата е строена специално за него, между етажите няма стълбище, а дълга полегата плоскост. Добре поне, че когато се случи това с краката му, вече бе достатъчно богат. Парите позволяват да избегнеш множество унижения. И решават всички проблеми. Е, почти всички.

Има син. Но може да се каже, че няма. Синът му е млад, само на деветнайсет, и няма нужда от баща инвалид. Дори бащата да е с пари и разкошна къща. Синът си живее чудесно в апартамента в града, вкарва там мадами, прави си купони с алкохол, наркотици и сексуални излишества. Откакто загина Светлана, между бащата и сина се издигна стена. Когато остана без майка, момчето бе на петнайсет и всички наоколо го щадяха и му прощаваха всякакви щуротии. Детето получи такава травма, то е в психически шок, нали разбирате… По-внимателно с него, трябва да се прояви внимание. Той проявяваше внимание, докато не видя съвсем ясно, че синът му нагло спекулира с общата им мъка, смятайки, че завинаги е получил индулгенция. Сега почти не се вижда с момчето.

Освен това живее живот, изпълнен с работата, която обича. Работата, която му носи доход. И ще му се наложи да го изживее някак, без значение дали иска или не. Защото при никакви обстоятелства не възнамерява да прекъсва живота си без време. Интересно дали някога ще съумее да се убеди, че истинското щастие, „за което толкова дълго говореха болшевиките“, е точно в това — да се занимаваш с любима работа? Когато бе здрав и край него имаше любими жени, му се струваше, че интересната работа е напълно достатъчна, за да е доволен от живота, особено ако тя носи доста добър доход. А сега, когато няма нищо друго, освен любимата и доходна работа, горчиво копнее за времето, когато имаше яки крака, еластични и тренирани мускули, имаше до себе си жени, които можеше да обича и по този начин да бъде щастлив и тях да прави щастливи.

Какво да прави с рождения ден? Да го празнува или не? Какво да му празнува, не е кръгла годишнина. Но сигурно ще дойдат хора и ще бъде неудобно, ако се окаже неподготвен да ги посрещне. Великолепната тройка от „Шерхан“ непременно ще се появи в пълен състав — генералният директор, търговският директор и главният редактор. Никога не забравят да го поздравят, организирали са си работата с авторите и преводачите и се стараят да не забравят и да не обидят никого. Кой друг ще дойде? Колеги и приятели китаисти, японисти, преводачи, филолози, литератори, публицисти. По-рано, преди, когато бе здрав, имаше много гости на рождените си дни — Светлана бе чудесна домакиня, гостоприемна, весела, приветлива, домът му бе отворен за всички и обичан от всички. След смъртта й не празнува рождения си ден, откъде настроение. А за следващия вече бе в болницата. Само за две години дългогодишната традиция умря, сякаш не я е имало. Сега едва ли ще дойде някой. Е, може да се появят двама-трима, не повече. Любопитно, дали съседът ще си спомни датата. Миналата година намина случайно, търсеше някакъв инструмент, видя красиво сервираната маса, учуди се. Наложи се да му каже за рождения си ден. Съседът май се смути, измърмори нещо като извинение, задето в такъв ден нахлува с битовите си проблеми, но след един час се върна с луксозна кутия и картичка със стихове. Стиховете бяха наистина хубави, остроумни, с неочаквани, но много точни рими. Тогава Соловьов го покани на трапезата, но тъкмо бяха пристигнали ръководителите на „Шерхан“ и като чу гласовете в стаята, съседът му не пожела да влезе, поздрави го сърдечно и изчезна. Интересно дали тази година ще си спомни, или тогава само донесе подаръка, каза си пожеланията и изхвърли датата от главата си? Изглежда симпатичен мъж, може би трябва да се сближат повече, като съседи.

Трябва още утре да каже на Андрей, новия помощник, да се погрижи за посрещането на гостите, ако все пак има такива. Нека купи хубав алкохол и да отиде в ресторант „Прага“ за готови мезета. Трябва да се запаси с такива продукти, които няма да се развалят, ако след седмица няма кой да ги изяде. Нищо, ако не дойдат гости — дори няма да се разсърди. За времето, откакто е в инвалидната количка, много се промени възприятието му на живота. Не бива да се сърди на хората, че избягват да общуват с инвалид. Не бива да иска да му идват гости — наблизо няма метро, нито автобусни линии, Соловьов може да бъде посетен лесно само от хора с коли. Пък и за такова посещение се иска време…

Господи, но защо му е толкова страшно нощем?

* * *

А младежите продължаваха да изчезват. От миналия септември — девет момчета на възраст от четиринайсет до двайсет години. Естествено, не само те бяха изчезнали. Имаше много повече заявления от роднини: „синът ми излезе и не се върна“. Но деветимата заемаха особено място. Отличаваха се от останалите изчезнали по това, че бяха намерени. Но вече мъртви. И още нещо: и деветимата юноши учудващо си приличаха — мургави, чернокоси, семитски тип, с големи тъмни очи. Същински родни братя. И причината за смъртта им бе една и съща — свръхдоза наркотици. Според заключението на съдебните медици състоянието на ануса свидетелстваше, че юношите са водили активен хомосексуален полов живот. Няма нищо необикновено, че юноша, който злоупотребява с наркотици, умира от свръхдоза. Непрекъснато се случва. И често наркотиците са в тясна връзка със сексуалните контакти. Но външността…

После се появи една тъничка нишка, съвсем тъничка и въобще не беше ясно дали е от същото кълбо. Служител от КАТ се опитвал да спре синя волга за превишена скорост на един от проспектите, които свързват центъра на Москва с южните предградия. Шофьорът не спрял на сигнала и сержантът съобщил за нарушителя на следващия пост. Но колата не минала оттам. Сержантът, който внимателно четял служебните бюлетини и мечтаел за кариера на велико ченге, забелязал, че заедно с шофьора в колата седи и чернокосо момче, затова помислил малко и съобщил на „Петровка“^[1]. Когато става ясно, че синята волга не е минавала край втория пост, в съответния район на Москва започва издирване. Колата бива намерена доста бързо — стояла си тъжна и печална, а собственикът й в това време обикалял кабинетите на милицията в Северозападния окръг и молел да се издири колата му, открадната същия ден следобед. Най-близо до мястото, където била намерена волгата, е районът с романтичното име „Мечта“, застроен с вили. Това бе единствената сламка в неясното дело за изчезващите смугли чернокоси момчета и юноши. След няколко дни се появи поредното заявление от родителите на момче, излязло от къщи, без да се върне. Тогава показаха на сержанта от КАТ снимката му, но я показаха по всички правила, сред няколко други, също на тъмнокоси мургави юноши.

— Не — призна честно сержантът, след като петнадесетина минути се взира в снимките, — типажът е същият, но не мога да кажа конкретно. Колата се движеше с голяма скорост. Добре, че имам отлично зрение, поне забелязах момчето, но не можах да разгледам детайлно лицето.

Но все пак ефимерната връзка на изчезващите момчета с вилите в южната част на Москва бе за предпочитане, отколкото съвсем нищо. И започна наблюдението на жителите в „Мечта“. Двайсет двуетажни тухлени къщички. Двайсет семейства.

Всеки ден върху бюрото на старши оперативния служител от криминалната милиция Анастасия Каменска се трупаха сведенията за хората, обитаващи вилите. Колегата й Коля Селуянов, голям поклонник на всякакви нагледни чертежи, планове и карти, направи специално за нея огромна схема на постройките, голяма колкото цялата стена, под чертежа на всяка къща залепи плик. Според замисъла му в него трябваше да се събират сведенията за собствениците. Настя го възприе като разумно и прие с благодарност плода на Селуяновия труд, веднага окачи схемата на стената в кабинета, точно срещу бюрото си. Но не вярваше много, че разработката на тази линия ще бъде резултатна.

Основните усилия на оперативните служители бяха за изучаване обкръжението на изчезналите юноши. Трябва да има нещо общо помежду им! С кого са дружали? От какво са се интересували? Къде са тръгнали в деня, когато са излезли от къщи и не са се върнали? Спортували ли са? Задаваха се огромно количество въпроси, за намиране на отговорите им отиваха сили и време, а резултатът бе нулев. Нито една точка, която да обединява приживе изчезналите. Нито една. Освен външността. Но каква версия да построиш върху този факт?

— Да не е някой нелегален публичен дом за хомосексуалисти? — попита недоумяващо Юра Коротков.

— Тогава трябва да е бил за един-единствен хомосексуалист — отговаряше му Настя. — Изчезналите момчета са сякаш с едно лице. Би трябвало различните мъже да имат различен вкус. Блондини, брюнети, рижи, белокожи, мургави. Но защо ги дрогират? Да станат зависими и да не се опитват да бягат? Разбирам, ако момчетата се различаваха и са били предназначени за много клиенти. Но ако всичко това е било за един-единствен клиент, тогава не виждам логиката. Защо са му толкова партньори? При това еднакви. Да си намери един и колкото иска да прави с него любов.

— Ася, та той е ненормален, това е съвсем очевидно. А ти искаш никаква логика.

— Искам. — Тя тръсна неотстъпчиво глава. — Защото и ненормалните си имат логика. Не е като нашата, но имат.

— И мислиш, че този луд живее в една от вилите в „Мечта“?

— Не е задължително. Може там да живее неговият помощник, които му търси момчета. Макар че ти си прав, Юрик, лудите нямат помощници. Помощникът прави заедно със стопанина си едно общо нещо и трябва поне малко от малко да споделя неговите интереси и да участва в деленето на печалбите.

Тя помълча, като старателно си направи кафе в чашата, разбърка с лъжичка захарта, извади цигара. Дръпна дълбоко и изпусна дима.

— Или този луд трябва да е много състоятелен. Който може да си позволи да наеме помощник срещу огромно заплащане. Ако цялата работа е във външността на младежите, тогава наистина той е напълно луд. Погледни. — Тя подаде на Коротков графиката, на която бяха нанесени датите на изчезване на юношите и датите, когато са намерени мъртви в различни краища на града. — Този луд, както благоволи да го наречеш, намира следващия, когато предишният е все още жив и здрав. И дори не е сам. Първият потърпевш изчезва през септември, умира през декември, а през това време изчезват още четирима. Можеш ли да ми обясниш защо събира в дома си този харем? Разбирам, ако всеки следващ изчезва тогава, когато предходният е умрял. Добре, харесва мургавите чернокоси момчета, добре, те не искат да правят с него любов на чист акъл, трябва да ги дрогира. Приучва ги към наркотици, държи ги близо до себе си, вкарва ги в леглото си. Момчето умира от свръхдоза — търси друго. В подобно поведение има логика. А в нашия случай? — Тя махна изразително с ръка очертавайки във въздуха неизвестна фигура. — Защо всички умират от свръхдоза?

— Може пък специално да ги убива — предположи Коротков. — Например, момчетата му омръзват.

— Аха, омръзват му — прекъсна го Настя. — И той си търси точно такъв за смяна. Къде е смисълът? Не е врат, ами шия. Добре, да допуснем, че вече не харесва момчето, което от големите дози наркотици губи привлекателността си. Но нали започва да дрогира и следващия, тоест предварително предприема нещо, от което бързо ще престане да харесва момчето. Той да не се кани цял живот да прекарва нещастните юноши през конвейера си? Намери едного, води го вкъщи, след месец — другиго, хем предишният е още жив и здрав, след още един месец — трети. А къде отиват първите двама? Нали са тук, никъде не са се дянали. По някое време ще умрат… Не, Юра, нещо не ни е вярна сметката. Тая работа не става така.

— А как?

— Много умно — прихна Настя. — То ако знаех как точно става цялата тази работа, отдавна нямаше да седим и да се правим на дълбоко замислени хора. Изобщо хайде да не философстваме, а да се заловим с делничните задачи. Донесе ли ми нещо?

— Ами да — усмихна се широко Юра. — Поредната порция биографични клюки за жителите на луксозните вили.

Настя никога не разбираше как може Коротков да работи с откъслечни и безпорядъчни бележки, като в същото време се изхитряваше да не обърка нищо. Лично тя се отнасяше към информацията грижовно, като към крехка скъпоценна вещ, която само при смяна на една буква, цифра или запетая променя значението си и губи истинската си ценност. Юра остави на бюрото й цяла камара листове — ксерокопия на някакви справки и свидетелства, листове, откъснати от тефтер, със съкратени в бързината думи. Самата Настя бе ужасно ленива във всичко несвързано с работата, можеше дълго да не разтребва в жилището, но при информацията й винаги цареше идеален ред. Затова, като повъздиша печално над струпаните на камара бумаги, извади чисти листове и започна внимателно и систематизирано да записва новопостъпилите сведения за обитателите на „Мечта“-та.

Какви хора живеят предимно в скъпите постройки? Много ясно — новозабогателите, тези, които днес наричаха „нови руснаци“. За старите тук е скъпо. Но пък премествайки се в просторните тухлени къщи, най-често новите оставяха в градските апартаменти родителите си. Само в три от двайсет семейства в „Мечта“ имаше баби и дядовци, които се грижат за децата, докато техните синове и дъщери се занимават с бизнес в офисите си. Настя реши, че май тези три семейства могат да бъдат изключени временно от наблюдението, едва ли водят момчетата и юношите в къща, където има възрастни роднини. Остават седемнайсет. Множко са, особено ако се има предвид, че не е известно дали има някаква връзка между отвличането на юношите и тези вили. Ще хвърлят сили и време за старателно проучване на всички жители, а сетне ще се окаже, че всичко е било напразно.

Едно обстоятелство затрудняваше сериозно работата. За деветимата изчезнали юноши, които се отличаваха по нещо от общата маса на „изчезнали и незавърнали се“ знаеха само те, сътрудниците от отдела за борба с тежките престъпления към управлението за криминално разследване при МВР в Москва. Нито една друга жива душа не знаеше за това, с изключение на самите престъпници, естествено. Миналата година безследно изчезнаха в цяла Русия 58 хиляди души, по-миналата — 48 хиляди, в столицата цифрата бе също достатъчно голяма. Сред всички изчезнали никой не забеляза тези деветимата чернокоси тъмнооки мургави момчета и юноши. Никой, освен Анастасия Каменска, която обичаше да работи с информацията и знаеше как се прави това. Тя разказа за подозренията си на своя началник, полковник Гордеев, и след като я изслуша, той се съгласи, че в случая има над какво да се поработи. Но имаше малко основания за придаване официален статус на делото. Има много младежи, починали от свръхдоза наркотици. И малцина от тях умират в топлото си и чисто легло. Затова пък доста често това става там, където не е желателно да бъде намерен трупът и престъпниците се стараят да махнат по-далеч от мястото на смъртта такива покойници. Такива нещастници биват извозвани и хвърляни на улиците, в парковете, в мазета и входове, други са хвърляни в реката, оставяни извън града. Много от тях са обикновени консуматори на наркотици, водят съответния начин на живот, по няколко денонощия, че и седмици не се появяват вкъщи, така че формулата „не живеел вкъщи и умрял от наркотици“ по принцип се отнася за доста голяма група хора. И на никого нямаше да му хрумне да обединява няколко души по признака „външност“. Ако Настя бе намекнала подобно нещо на следователя, той щеше да й се изсмее. Ако пък не се изсмее, ако види основания и възбуди дело за чернокосите мургави юноши, щяха да дадат делото на самия Гордеев и подчинените му. И тогава щяха да ги държат отговорни за резултата и да искат отчети за свършеното. Точно затова работеха скришом без много шум. В рамките на оперативната разработка по един-единствен факт: проверяват какво участие има синята волга в изчезването на шестнайсетгодишния Дима Виноградов. А всичко станало си беше чиста партизанщина.

Прехвърляйки новите сведения на чисто, Настя поглеждаше замислено листчето, където бе написано с едри красиви букви „Владимир Александрович Соловьов“. И по-надолу:

Роден: 1953, 5 април.

Месторождение: Москва.

Професия: преводач.

Семейно положение: вдовец.

Задно с него живеят:

Членове на семейството, които живеят отделно: син, Игор Владимирович Соловьов, роден 1976 г.

На пети април, в петък, има рожден ден. Като че ли трябва да го посетя, помисли Настя. Да го поздравя, а едновременно с това да видя с очите си тази вилна „Мечта“.

* * *

Обсъждането на въпросите за рекламата на новите книги бе планирано за единайсет, но както си му е редът, започна почти в единайсет и половина. Чудно защо хората, работещи в една организация и заемащи кабинети на един етаж, никога не могат да се съберат и да започнат съвещанието си навреме. Сякаш се събират от различни градове. А имат да изминат само десет метра от своята стая до кабинета на генералния директор.

Генералният директор на издателство „Шерхан“ Кирил Есипов, млад невисок русокос мъж, обичаше рожбата си и с цялата страст, която притежаваше, се грижеше за нея. Започна кариерата си като редактор в голямо издателство и съвсем случайно попадна на златна мина, на която заложи, рискува и организира собствена фирма. Тази златна мина бе литературата на страните от Изтока. Затова нарече издателството си „Шерхан“. Кой не помни прочутия тигър от индийските джунгли в приказките на Киплинг.

Есипов започна с поредицата „Източен бестселър“, затъна в дългове, тегли кредити. Първите няколко книги не се купуваха добре, в Русия нямаше много любители на изисканата източна проза, но Кирил твърдо вярваше в своята звезда. Изобщо не възнамеряваше да учи руския читател на любов към сложната литература, изпълнена с непонятни за европееца образи. Издаваше кримки и трилъри и чакаше кога ще намерят своя читател. И дочака. Най-накрая любителите на детективска литература усетиха поредицата и започнаха ентусиазирано да изкупуват книжките, върху кориците на които се виждаше засуканият монограм „ИБ“ — „Източен бестселър“. Вложените средства се възвърнаха и Есипов пусна втора поредица — „Любовен роман от Изтока“. Отначало и тук нещата буксуваха, но Кирил умееше да чака. Той съумя да забележи зърното, което трябваше да превърне книгите в широко четени. Това зърно се наричаше „европеизация“. В книгите само имената на авторите и множеството екзотични детайли, силно украсяващи произведението, бяха истински източни. А в по-голямата си част действието се развиваше в Европа и Америка и повечето действащи лица изобщо не бяха от източните страни. Но тази проза не се търсеше в родината на авторите и не предизвикваше издателския интерес, в Япония и Китай почитаха и култивираха традиционната литература, която малко привличаше невзискателния съвременен читател, израснал в страните с европейска цивилизация. Наистина, колко читатели ще намерите в днешна Русия, които са способни да оценят изискания образ: „Не мога спря сълзата, търкулната по бузата, и няма да забравя този, който ми показа, че всичко е само шепа пясък.“

Издателство „Шерхан“ си стъпваше на краката и се появи финансова възможност да влага пари в рекламата. Тя стана постоянната неразрешима пречка в споровете между Есипов и търговския директор Автаев, който пресмяташе скъпернически всяка копейка и трепереше над всяка рубла. Днес им предстоеше да обсъдят плана за рекламната кампания около новата книга от поредицата „Източен бестселър“. Есипов се подготвяше за момента, когато ще се наложи да хаби красноречието си, убеждавайки търговския директор да вложи пари в подобно начинание.

— Поредицата бездруго е достатъчно напреднала — говореше високо и възмутено Автаев. — Реализацията е на добро средно равнище и не смятам, че е необходимо да се занимаваме с допълнителна реклама.

Средно равнище на реализация означава, че за не повече от четири месеца книгата се продава от склада на търговците на едро. При добра реализация тиражът напускаше склада за два месеца и това позволяваше бързо да се завъртят вложените пари и да се получи печалба, която минимално да пострада от инфлацията.

— Трябва да се стремим да ускорим реализацията — възрази меко Есипов.

— Точно така ще стане — упорстваше Автаев. — Поредицата е пусната, сега процесът ще се развива от само себе си. Нали знаеш как става това във всички издателства. Първите книги не вървят добре, после тръгва все по-добре и по-добре, напълно независимо от качеството на произведението. Това си е обективен процес. И защо да харчим пари за нещо, което така и така ще стане? Не разбирам.

— Защото искам да увелича тиражите. Ако чакаме поредицата сама да набере скорост, трябва да се ограничим с максимум седемдесет хиляди тираж. А аз искам още отсега да отпечатваме към сто и петдесет хиляди. И да имам гаранция, че ще се продаде.

— Ами да — замаха изплашено с ръце Автаев, — ще вложиш парите в такъв огромен тираж, а той изведнъж не се продаде? Никой не ти дава никакви гаранции.

— Ще има гаранции, ако организираме правилно рекламата. Семьон — Есипов се обърна към главния редактор, — подбра ли откъсите за предварителната публикация?

И с главния редактор се налагаше да спори, но вече по други въпроси. Семьон постоянно предлагаше за отпечатване най-печелившите откъси, а Есипов никога не бе съгласен с това. От тримата само той умееше да гледа напред. И Автаев, и главният редактор Семьон Воронец мислеха единствено за мигновената изгода, всичките им идеи бяха насочени за издаването и реализирането на всяка конкретна книга. Много ясно, че за най-успешната продажба на една книга предварително трябва да се пуска най-силната сцена. Но какво ще стане по-нататък? По-нататък читателят, който прочете във вестника най-ефектната сцена, ще реши, че и цялата книга е на такова равнище. Разбира се, ще търси книгата, ще я издирва. Ще я отвори, ще започне да чете и ще разбере, че останалият текст е значително по-слаб и изобщо цялата книга не е за това, за което е бил откъсът във вестника. Ще въздъхне, ще се посърди на доверчивостта си и вече няма да търси следващата книга, каквато и разкошна реклама да я съпровожда. Излъжеш ли веднъж, кой ще ти повярва? Кирил Есипов смяташе, че предварително трябва да публикуват не най-ефектната, а най-интригуващата сцена, та като прочете човек откъса, да се запали да научи какво става в книгата и как ще свърши. За съжаление Семьон Воронец не умееше да намира такива откъси. Той бе настойчив и нагъл, умееше да преговаря с авторите и преводачите, но нищо не разбираше от литература и нямаше никакъв вкус за нея. Със завидно постоянство търсеше в подготвяния за издаване ръкопис най-гадните откъси, които ни най-малко не представяха лицето на книгата. Любителите на подобни гадости, повярвали на рекламата, ще си купят книгата и ще бъдат разочаровани. А по-интелигентният читател, също повярвал на рекламата, изобщо няма да си купи книгата. Но съвсем не можеше да накара патологично тъпия Воронец да го проумее. Той продължавате да смята, че най-добрата стръв за читателя са камарата трупове и морето от кръв, а генералният директор намираше, че читателят ще се примами от интригата, конфликта и тайната. От загадката.

Освен с откъси във вестниците новите книги се рекламираха в различни други издания, но вече във вид на анотации, които пак Воронец трябваше да съставя. Първите опити показаха, че не го прави качествено. Да схване интригата, да я изложи сбито, буквално с няколко думи, като добави тайнственост и съблазнителност — това надминаваше скромните му способности. Семьон се опитваше да накара преводачите, но и техните анотации не бяха много по-добри. В края на краищата Есипов го посъветва да намери човек, който разбира добре от рекламна анотация и умее да чете ръкописа по диагонал, и да сключи с този човек трудов договор. Но пинтията Автаев се заинати направо като магаре. За какво да плаща?! За това, което може и сам да върши? За нищо на света!

Есипов хвърли бегъл поглед на подготвения от Семьон откъс, възнамеряваха да го пуснат в популярен всекидневник с две продължения. Не е това типичното, помисли тъжно той. Двубоя на тримата каратиста в тъмното подземие, пълно с плъхове. Пълна отврат. Единият от тях, героят, изглежда, е приспал другите двама завинаги, а самият той остава в подземието, от което не може да се измъкне, защото тайната на изхода знае само единият убит. И героят си седи в компанията на злобните плъхове и мъчително търси изход. Че кого ще съблазни такава книга? Само който реши, че от първата до последната страница е посветена на бой с плъхове в тъмно подземие. А много ли са тези читатели?

— За какво е романът? — попита той, като отмести разпечатаните страници.

— За японската мафия в Холивуд — отвърна Воронец.

— Защо не личи от откъса? Къде ти е якудза? Къде е Холивуд? Какво рекламираме най-сетне?

— Но това е най-гадната сцена — поясни Воронец, като искрено не разбираше какво иска от него генералният директор.

— О Боже! — Есипов се хвана за главата. — Колко пъти трябва да ти обяснявам…

В края на краищата Воронец обеща да потърси друг откъс, но Кирил Есипов ясно виждаше, че Семьон така и не разбра какво се иска от него. Сигурно пак ще донесе някоя глупост. Да можеше да вземе на неговото място някой схватлив човек, който разбира и има добър литературен вкус.

— Дай да видим анотациите — рече уморено Есипов.

Анотациите също бяха от лоши по-лоши. Воронец така и не се научи да ги прави.

— Гриша, не може повече така — рече твърдо Кирил и се обърна към търговския директор Автаев. — Трябва да се търси специалист и да се сключи с него договор. Такава реклама не е нужна на никого, само ни носи вреда.

— Изобщо няма нужда от реклама — пак започна старата песен Автаев. — Нали съм ти обяснявал, че всичко ще се нареди от само себе си…

— Вече казах и ще стане така, както съм казал — отсече Есипов.

Щеше да допълни: „А ти като не си съгласен, много ти здраве, можеш да заминаваш в друго издателство и там да икономисваш пари.“ Но не биваше да го казва.

— Гриша, сигурен съм — продължи вече по-меко, — че ще мине съвсем малко време и ти ще се убедиш, че постъпваме правилно, като влагаме пари за реклама. Обещавам ти. Между другото нали не сте забравили, че в петък Володя има рожден ден? Не планирайте нищо за следобеда, трябва да отидем да го поздравим.

Автаев направи недоволна физиономия. Разбира се, не е проста работа да се поздрави водещия преводач на издателството. Няма да мине с цветя и бутилка. Ще трябва хубав подарък. А с какви пари? Пак ли да събират помежду си? С тия тук може да се разори.

Като гледаше в гръб излизащите от кабинета Автаев и Воронец, генералният директор на издателство „Шерхан“ си помисли отчаяно, че с тези хора ще има да опъва каиша сам. Защото не може да ги смени. Прекалено са се омърсили заедно. Няма къде да мърда без тях.

* * *

Соловьов трудно свикваше с новия си помощник. Откакто се оказа прикован към инвалидната количка, имаше помощник. Секретар, болногледач, дясна ръка, момче за всичко, готвач, майордом и камериерка в едно лице. Отначало го съветваха да наеме жена. Все пак функциите са предимно женски, почти няма истински мъжка работа, но Соловьов знаеше твърдо: няма да изтрае до себе си жена, която трябва да се грижи за него, съжалявайки безпомощността му. Прекалено силни бяха спомените му за времето, когато жените му се възхищаваха и го обичаха заради неговата сила, решителност и мъжественост.

Първият помощник бе нелошо момче, справяше се със задълженията, но нормалното мъжко честолюбие му пречеше да се занимава дълго с работа, която няма никакви перспективи, в смисъл — не може да направи кариера. Соловьов плащаше повече от щедро, разрешаваше да използват колата му, но този помощник всъщност работеше само колкото да спечели за жилище. Когато се появи възможността да получи собствено жилище, съобщи на Соловьов, че напуска. Вторият помощник му бе намерен от издателите — препоръчаха му едно момче, което работеше при тях в склада за книги. То остана съвсем малко — оказа се, че обича да пипа и е прекалено глупав, току забравя да изпълни това, което му е поръчал Соловьов. Сега този е третият. И него му намериха издателите, като дълго се извиняваха за неудачната кандидатура на предходния помощник и даваха всякакви гаранции за добросъвестността на новия на име Андрей.

Соловьов се отнесе към него предпазливо. През последните две години добре разбра размера на собствената си уязвимост, свързана с невъзможността да контролира помощника и с необходимостта да му вярва напълно. Ако първият опит бе повече или по-малко успешен, вторият се оказа печален. Затова най-напред реши да изясни от какви съображения Андрей се е съгласил да работи при него.

— На колко години сте? — попита тон Андрей, когато се запознаваха.

— На двайсет и пет.

— Имате ли семейство?

— Родители. Засега не съм женен.

— С тях ли живеете?

— Не, имам си апартамент.

— Какво образование имате?

— Средно.

— Ходили ли сте войник?

— Да.

— Андрей, кажете ми, защо ви е тази работа? Тук не можете да направите кариера.

— Никъде няма да я направя — усмихна се леко той. Нямам такъв характер. Трябва да си пробивен, находчив, нахален. Аз не съм такъв.

— Ще се наложи да живеете тук, с мен — предупреди го Соловьов.

— Да, знам, казаха ми.

— Какво друго ви казаха?

— Че трябва да карам кола, да умея да готвя минимално прилично, да не съм пристрастен към алкохола и да бъда точен в работата си. Да изпълнявам поръченията точно и да не забравям нищо.

— И как мислите, ще се справите ли?

— Надявам се да се справя. Мама казваше, че е трябвало да се родя момиче.

Очилата придаваха на Андрей сериозен и делови вид и Соловьов помисли, че няма избор. И сега новият помощник вече втора седмица работеше в дома му. Засега Соловьов нямаше забележки, но предишният му опит го бе научил, че е още рано да се отпуска. Днес сутринта Андрей замина да пазарува за рождения ден. Беше време да се връща, отбеляза с неудоволствие Соловьов, скоро ще стане тъмно. Самотата в тъмното го плашеше.

След малко под прозорците се чу шум от кола, вратата тракна, входната врата се отвори. Соловьов седеше в кабинета на първия етаж и чуваше ясно всяка стъпка на помощника си. Интересно дали ще започне да изважда продуктите в кухнята, или все пак ще съобрази да влезе и съобщи.

Андрей съобрази и недоволството на Владимир Александрович понамаля.

— Добър вечер. Извинете, че се забавих.

Аха, разбира, че се е забавил. Не е лошо.

— Какво стана? — поинтересува се Соловьов колкото може по-равнодушно. Само това му липсва, да види младежът как стопанинът се вълнува.

— В „Прага“ нямаше някои мезета, които поръчахте, и се наложи да чакам, докато ги приготвят.

— Ама какво, специално за вас ли ги правиха? — уточни недоверчиво той.

— Не, специално за вас — усмихна се помощникът. — Подарих на шефката вашата книга и обясних, че имате рожден ден. Мъжът й обичал да чете „Източен бестселър“ и тя с радост се зае да ускори работите.

— Та откъде намерихте книгата? От моите авторски екземпляри ли?

— Не, купих я по пътя.

— Защо?

— За всеки случай. И ето че потрябва.

Излиза, че младежът е предвидлив. И не е нахален, сам е купил книгата, макар че преди да излезе, можеше да помоли Соловьов, който нямаше да му откаже.

— Във всеки случай успях да донеса всичко, което наредихте. И храната, и алкохола. Сега ще извадя всичко и ще вечеряме. Или искате най-напред да хапнете?

— Не, не, оправяйте покупките, още не съм гладен.

Андрей излезе и Соловьов се отдаде пак на превода си. Предстоеше да предаде книгата след две седмици, в средата на април, бе напълно в график. Владимир Александрович нищо не обичаше да оставя за последния момент, предпочиташе да завърши работата си малко по-рано от определения от издателството срок, за да има възможност още веднъж да мине ръкописа и да го доизпипа.

След вечерята Соловьов се разположи пред телевизора в хола.

— Андрей — сети се изведнъж, — сутринта забравих да ви напомня за масажиста.

— Обадих му се — веднага отговори помощникът. — Нали ме предупредихте онзи ден. Ще дойде утре в десет сутринта.

— Благодаря — промърмори с облекчение Соловьов.

Масажистът идваше през ден по едно и също време — в пет часа вечерта. Но утре това посещение може да се окаже неподходящо, в пет вече може да са дошли гости. Соловьов не беше канил специално никого, както се кани за определен час и който иска да го поздрави, може да се появи по всяко време на деня. Не му се изпускаше и масажът, след него Соловьов се чувстваше като новороден. Бива, момчето не е разсеяно, това е още един плюс.

През нощта дълго не можа да заспи. Утрешният ден кой знае защо го тревожеше, макар че какво му е особеното? Ден като всички останали. И рожденият му ден — нито е първият, нито последният в живота му. Какво се е разнервничил? Сякаш чакаше да…

Спалнята му се намираше на първия етаж, стаята на Андрей — на втория, над спалнята. Соловьов виждаше, че прозорецът на втория етаж свети. Помощникът не спи, и това също го тревожеше. Минава един след полунощ, защо ли младежът не спи? Ако наистина е такъв, какъвто иска да изглежда, ако не е придирчив, в смисъл че не е честолюбив, няма никакви странични интереси и работа, освен тази при Соловьов, значи нощем трябва да спи дълбоко. Или го измъчва безсъние? Откъде ще се е взело? Нечиста съвест? Душевни страдания? Господи, с какви глупости си пълни главата!

Най-сетне светлината на втория етаж угасна и Соловьов малко се поуспокои. Вече бе задрямал, когато му се стори, че чува стъпки. Някой слизаше предпазливо от втория етаж. Някой! Че кой може да е, ако не Андрей? Владимир Александрович отвори очи, но не видя светлината, която пада от прозореца на помощника му. Защо не е светнал лампата, щом трябва да слезе долу? Защо върви из тъмното? Сърцето му заби с такава сила, че дори ушите му забучаха.

Стъпките приближаваха и въпреки че бяха много предпазливи и тихи, Соловьов пак ги чуваше, те се забиваха като гръм в ушите му. Не издържа.

— Андрей! — извика високо той, като светна нощната лампа над главата си.

Вратата веднага се отвори, Андрей стоеше на прага само по шорти. Соловьов забеляза, че помощникът му е бос.

— Извинете, че ви обезпокоих — рече сконфузено той. — Мислех, че вече спите, стараех се да не шумя.

— Не спя — отвърна сухо Владимир Александрович. — Какво има? Защо бродите нощем из къщата?

— Знаете ли, вече заспивах и изведнъж си спомних, че не съм прибрал маслото в хладилника. Мигар толкова много вдигах шум?

— Не, но имам добър слух — промърмори Соловьов. — Прибирайте маслото и лягайте.

Той пак изгаси лампата и се загърна в одеялото. Досрамя го от себе си. Господи, като дете е, страх го е от всеки шум. Не бива така. Нали реши веднъж завинаги, че няма от какво да се страхува, вкъщи няма нищо ценно, няма да дойдат крадци. Просто не е прилично да бъде такъв пъзльо. Трябва да се овладее.

* * *

Противно на очакванията си, Соловьов се събуди в прекрасно разположение на духа. Слънцето светеше в прозореца, изобщо — днес имаше рожден ден. И не му пука, че е инвалид. Днес е празник и ще прекара деня като празник.

Соловьов реши да не става, преди да дойде масажистът, все едно, ще трябва да се съблича и да ляга. Масажистът се появи точно в десет, както бе обещал, и след четирийсет минути Владимир Александрович почувства как кожата му пари приятно и отслабналите мускули на гърба се наливат със сила. След масажа си взе вана, изми си косата, избръсна се, облече сивата копринена риза с хубавия тъмносив пуловер и отиде да закусва.

В очите му веднага се наби огромният букет в средата на масата. Андрей сияеше и Соловьов видя в ръцете му обемист луксозен пакет.

— Честит рожден ден, Владимир Александрович! — започна тържествено помощникът и подаде подаръка. — Поздравявам ви и ви желая всичко най-хубаво, препоръчвам ви да прекарате днешния ден така, че цялата година да ви е приятно да си спомняте.

Изведнъж Соловьов се развесели, стана му леко и радостно, нощните страхове бяха забравени и изчезнаха — както му се стори — завинаги. Добре е, че Андрей споделя настроението му и също е готов да създаде празник.

Той разряза ловко пакета и едва не ахна от изумление. Прелестен пейзаж, стилизиран в духа на традиционното японско изкуство. Соловьов никога не се бе смятал познавач на живописта, оценявайки картините само по личното си впечатление от тях. А тази му хареса от пръв поглед. Просто се влюби в нея.

— Благодаря, Андрей — рече топло той. — Много ви благодаря. Прекрасен подарък и прекрасна картина. Как мислите, къде е най-подходящото й място? Иска ми се да я сложа в кабинета, там прекарвам повечето време и ще ми е приятно да я гледам.

— Разбрано — кимна Андрей. — След закуска ще окачим картината във вашия кабинет. А сега — сюрприз.

— Още един? — смая се Соловьов.

— Понеже вече е единайсет и половина, закуската няма да е лека, както обикновено, днес ще имаме пълноценен европейски лънч^[2].

С тези думи помощникът извади от фурната огромна пица и я стовари на масата. Боже, та това е любимата му „Quatro staggione“ — „Четирите годишни времена“. Как е познал?

— Първо италианска салата „Цезар“ с домати и кашкавал, после пицата, след това кафе с щрудел. И всичко това спокойно, с чувство. Ще се наслаждаваме на удоволствието поне час.

— Съгласен съм — кимна Соловьов, като внезапно почувства, че апетитът му наистина се развихря.

Какво забавно момче! Как уцели точно и настроението, и вкусовете му. Соловьов наистина обичаше италианската кухня, сигурно грижовните издатели от „Шерхан“ са предупредили Андрей. Отдавна, още в началото на тяхното сътрудничество, ходиха на екскурзия из италиански градове. Соловьов бе с жена си Светлана, Кирил Есипов — с гаджето си, Гриша Автаев — със сина си. Колко славно прекараха! И колко е трогателно, че са се погрижили да разкажат на новия помощник колкото се може повече за него. Все пак момчетата от „Шерхан“ си ги бива. Умеят да ценят висококвалифицирания труд.

Салатата бе приготвена по всички правила, което още веднъж го изненада приятно.

— Сам ли направихте салатата? — попита Соловьов и си сложи втора порция.

— Разбира се. По готварската книга. Нещо да не съм объркал?

— Не, не, всичко е отлично. Превъзходна салата. Ами пицата?

— Пицата е от ресторанта. Не съм специалист по тестото. Владимир Александрович, сутринта се обади Есипов, пита по кое време е удобно да ги приемете. Осмелих се да кажа, че след пет — по всяко време. Но ако имате възражения, ще им се обадя.

— Нямам възражения. Нека дойдат след пет. Никой друг ли не е звънял?

— Никой.

Соловьов за миг се натъжи. Беше време, когато на рождения му ден от сутринта телефонът се скъсваше да звъни. Обаждаха се да го поздравят, искаха му разрешение да доведат със себе си приятел или приятелка. А сега…

Той пропъди тъжните мисли. Всичко е наред, Соловьов, не се разкисвай, хората не обичат нещастието, не ги вини. По-добре си спомни на колко души позвъни миналата година, за да ги поздравиш? Ти се премести, смени си телефона, макар че в старото жилище остана Игор, малка е надеждата, че ще си направи труда да съобщава новите ти координати на хората, които те търсят. Там при него купонът не свършва и на телефона се обажда всеки, когото не го мързи. Просто казват: „Не живее вече тук“, и толкоз.

— Като свършим със закуската, отиваме на разходка — решително нареди той. — Времето е отлично, грехота е да стоим вкъщи.

* * *

Но по време на разходката настроението му рязко се развали. И той не можеше да каже от какво. Никой не го е обидил или разстроил, но пак му стана тъжно. Напразно намисли да празнува, нищо няма да излезе. Самотният инвалид трябва да води тих и затворнически живот и да не се опитва да се сравнява със здравите и самостоятелните.

Андрей го караше по асфалтираната пътечка, опасваща целия комплекс „Мечта“. Есенният въздух бе топъл и вкусен и Соловьов с удоволствие дишаше с пълни гърди, но въпреки това му се искаше да се върне вкъщи при преводите си. Само потънал в работата си се чувстваше самостоятелен и независим, а главното — незаменим.

Соловьов вече мислеше да помоли Андрей да завие към къщи, но се отказа. Защо да показва на момчето, че му се е развалило настроението. Андрей така се старае да направи деня приятен и радостен, купил му е подарък, приготви чудесна закуска. Като разбере, че напразно се е старал, сигурно ще се разстрои. „Какво ми става? — сепна се Владимир Александрович. — Защо мисля дали Андрей ще се разстрои или не? Не ми е приятел, нито роднина, хванал се е да работи при мен. И неговото настроение никак не бива да ме вълнува.“

— Сигурно трябва да се връщаме — каза колкото се може по-спокойно, за да не издаде внезапно нахлулото раздразнение. — Днес трябва да поработя.

— Разбира се, Владимир Александрович, както кажете — обади се Андрей и завъртя количката в обратната посока.

Вкъщи Соловьов веднага се захвана за работа и много скоро печалното му настроение изчезна. Потъна в йероглифите, с лекота ги разчиташе и преобразуваше в изящни съвършени фрази на руски език, като едновременно с това отдаваше дължимото на майсторството, с което авторът е завъртял интригата. От превода го откъсна шумът от спиращата пред къщата кола и той учудено погледна часовника си. Нима вече е станало пет и той така се е увлякъл, че не е видял как е отлетяло времето. Но часовникът показваше едва три и нещо. На вратата се позвъни, чуха се бързите стъпки на Андрей, ключалката щракна. Соловьов долови женски глас, стори му се непознат. Сигурно е дошъл някой при съседите, но е забравил номера на къщата и се е отбил да попита, реши той. Но след минута в кабинета влезе помощникът.

— Владимир Александрович, имате гостенка.

Соловьов излезе с количката в хола. Насред стаята стоеше висока светлокоса жена с тесен панталон, опънат по стройните й бедра, отгоре със свободно падащ бял пуловер. В първия момент Соловьов не я позна. Не са се виждали много години и почти толкова дълго не си бе спомнял за нея. Просто я беше задраскал от паметта си като нещо ненужно.

— Здравей, Соловьов — каза тя тихо. — Честит рожден ден.

Езикът му остана залепен на небцето. Сега си спомни коя е и я позна.

— Ти?

— Както виждаш, аз.