Александра Маринина
Черният списък (3)

Глава 2.

Когато Рита не дойде на плажа до шест часа, разбрах, че нещо я е задържало и няма смисъл да я чакаме повече.

— Приготвяй се да си тръгваме, котенце — казах на Лиля, навлякох си дънките и започнах да прибирам багажа ни в сака.

— Ами мама? — попита тя и вдигна глава от „Откраднатите сънища“. Големите й тъмносиви очи бяха пълни с обида и недоумение.

— Лилечка, нали чу какво разказа майка ти сутринта? В техния хотел е станало убийство и сега там работи милицията. Може би са я помолили да не излиза.

— Защо, подозират ли я?

Тъй… Детето за пръв път в живота си зачете криминале и ето на — готово.

— Не, слънчице, но майка ти много добре познаваше убитата леличка и сигурно са я помолили да разкаже за нея по-подробно.

Лиля мълчаливо кимна и започна да се облича. Очевидно обяснението ми я задоволи напълно.

На път към къщи на улица „Първомайска“ се отбихме в магазина да купим нещо за вечеря. Хазяите ни позволяваха да използваме кухнята, което означаваше, че можем да вземаме две чинии, две вилици, нож, тенджера или тиган, да включваме газовия котлон и да пускаме чешмата. Нямахме обаче къде да слагаме купените продукти, тъй като хладилникът — както се прави често в семействата, които дават под наем стая или легло — беше в стаята на хазяите. И дума не можеше да става да влизаме там. Ето защо купувахме в микроскопични количества от продуктите, които трябва да се съхраняват на студено — тоест точно толкова, колкото можехме да изядем веднага.

— Какво ще вземем? — демократично попитах Лиля. — Пилешки, пушени или холандски кренвирши?

— Пушени — без никакво колебание отвърна тя, вперила мечтателен поглед във витрината с най-различни колбаси.

— А за гарнитура? Картофи ли ще си сварим или макарони? Или — ако искаш — да купим пакет елда, тя се сварява бързо.

— Все ми е едно, татко, каквото искаш.

Хапваха ми се пържени картофки с хрускава златиста коричка и кисело зеле. Но трябваше да избирам между варени картофи, макарони и елда, а Лиля не можеше да ми бъде съветник в този труден избор. Щом моето дете видеше суров опушен салам, светът преставаше да съществува за него. В такъв момент човек можеше да изкопчи от нея съгласие за всякаква инквизиция, включително гълтане на стомашна сонда, дори можеше да се изтръгне обещание да не чете легнала или докато се храни. Не знам защо Рита ограничаваше детето в неща, които то обичаше най-много на света — след книгите, разбира се, — лично аз не виждам никаква вреда за здравето от салама. Но Рита си е Рита, тя не удостоява околните с обяснения на постъпките и преценките си. За детето е вредно — и толкоз! Тъкмо затова правя всичко, за което не съм съгласен с майката на Лиля, както си знам, но тайно. Лошото е, че към тези тайни постъпки се приобщава и самата Лиля.

Купих пет пушени кренвирша и кутийка сметана, помолих да ми нарежат на тънко малко салам „Преображенски“ и ние излязохме от магазина и се потътрихме към пазарчето, където избрахме осем средно големи картофа, три домата, четири краставици и една глава лук. Продавачите се мръщеха и мърмореха, беше им неудобно да претеглят такива смешни количества зеленчуци, но аз стоях с каменна физиономия и се правех, че всичко това не ме засяга. Да си мърморят до среднощ, ако щат, аз обаче ще купувам точно толкова продукти, колкото ми трябват за вечеря, инак в тая чудовищна жега без хладилник всичко ще се развали. Нещо повече — ще трябва да държим неизползваните продукти в нашата стая и на сутринта над тях вече ще се вие ято отвратителни дребни мушици. А, не, ще прощавате.

Днес нямах късмет: в кухнята, освен Вера Илинична, се мотаеха двете млади жени от Петербург, също квартирантки. Те приеха появяването ми без възторг — все пак в кухнята беше тесничко. Какво пък, можем да вечеряме и по-късно, реших аз и тръгнах по стълбите към нашата стаичка.

— Много ли си гладна? — попитах грижовно Лиля, която вече се бе проснала на кревата, потънала в своите „Сънища“.

— Още не — машинално отговори тя, без да извръща глава.

Къщата на старците Вишнякови беше съвсем малка, но двуетажна. На първия етаж бяха двете стаи на хазяите, на втория — още две, които през летния сезон те даваха под наем срещу безбожна цена. Покоите на хазяите бяха значително по-просторни, защото заемаха цялата площ на къщата, докато на втория етаж жилищните помещения бяха опасани от нещо средно между галерия, веранда и балкон. Разбрах, че къщата е строена във времената, когато курортистите наемаха само частни квартири — хотелите бяха недостъпни за тях, а и идваха единствено тук, защото тогава никой не можеше и да мечтае за летуване в Турция, Гърция, Испания и Италия. В работа влизаше всеки квадратен метър, на който можеше да се постави легло. Било е неизгодно да делят площта на горния етаж на три или четири стаи, защото са щели да станат миниатюрни, а във всяка от тях е трябвало да сложат поне две легла, маса, шкафче и два стола. За да не се охарчват за мебели, те са направили две стаи, обзаведени еднакво оскъдно, а за желаещи са поставяли походни легла в галерията. И макар че там нямаше никакви други мебели, измъчените бледолики граждани са били щастливи, че имат поне легло и постеля — нали и без това са прекарвали дните си изцяло на плажа!

Докато чаках да се разчисти напливът от хора в кухнята, аз изнесох един стол на обвитата с дива лоза галерия, седнах, преметнах крак връз крак, запалих цигара и потънах в тъжни мисли за убитата Оля Доренко. От тъжни мислите ми много скоро станаха неприятни, защото в тях започна да се прокрадва подозрението дали пък тук не беше замесена Маргарита Мезенцева. Вярно, тя вече не би трябвало да ревнува: първо, историята с Литвак я бе успокоила напълно, и, второ, все пак ние бяхме разведени. Но при всичките си недостатъци Рита никога не е била наивница. Може да е научила, че историята с Гарик е чиста лъжа, а щом е лъжа, значи ние с Олга сме искали да скрием от нея истината. И тази истина може никак да не е харесала на Рита. Още повече че тя наистина всяка година ходеше по разни фестивали и всяка година ме молеше да взема Лиля и да отидем при нея, а аз винаги отказвах. Тази година постъпих така, както ме помоли, само защото си бях изслужил законните двайсет години и смятах да се пенсионирам, във връзка с което ми предоставиха възможност да използвам отпуска си не само за текущата година, но и остатъците от предишни години. Веднага щом се върнех в Москва, трябваше да се явя пред медицинска комисия, след което да получа пенсионните си документи и да стана свободен човек — като сиромах скитник. Но моите съображения може да са се сторили неубедителни на Рита. Ако е научила за лъжата, може да е сметнала, че продължавам да въртя любов с Оля, че съм дошъл тук единствено заради нея и предишната, временно угаснала ревност да е избухнала с нова сила. Нещо повече — при тези обстоятелства тя може да си е помислила, че съм се развел с нея пак заради Оля. Да е извършила убийството и да е стоварила подозренията върху нищо неподозиращия невинен Игор Литвак, като същевременно е потърсила утеха и подкрепа от бившия си съпруг, който работи в милицията и ще я защити при всяко положение… Коварно, подло, но съвсем в характера на Маргарита Мезенцева.

— Владик, защо си тръгнахте? — чух отдолу гласчето на едната от младите съквартирантки.

Погледнах надолу и видях мургавката симпатична Ира, която още от първия ден се усукваше около мен и все гледаше да се сприятели с Лиля.

— Не искам да ви се пречкам — отвърнах аз. — Ще почакам да свършите, не бързам.

— Но нали детето е гладно! — възмути се Ирочка. — Слизайте, Владик, ние с Татяна приключихме и ви освобождаваме терена.

Взех от стаята найлоновите торбички с продуктите и слязох в пристройката, където беше кухнята.

— Владик, заповядайте при нас — гостоприемно предложи Ира, която подреждаше върху голямата маса под навеса апетитно миришещи гозби.

Винаги съм се възхищавал на умението на жените да сготвят в походни условия и при липса на хладилник какви ли не екзотични ястия. Ирочка, изглежда, беше добра домакиня, щом се стараеше така не заради любимия съпруг, а заради себе си.

Приятелката й Татяна беше пълна противоположност на чернокосата мургава Ирочка. Дебела блондинка, чиито телеса се изливаха от банския костюм като тесто от нощви, тя не само не се опитваше да флиртува с мен, но и май изобщо не ме забелязваше. За сметка на това много се сближи с Лиля. Най-странното беше, че самата Лиля търсеше компанията й и двете с белокожата мома по цели вечери надълго и нашироко си приказваха за нещо. При това се създаваше впечатлението, че Таня смята момичето за кръгло сираче, защото нито веднъж не направи нещо, от което да се разбере, че е наясно: Лиля си има баща, — нещо повече — този баща спи в съседната стая, всяка сутрин поздравява, възварява в кухнята вода за кафето си и изобщо ей го на — в плът и кръв, метър и деветдесет, с тъмноруса коса и зелени очи. Ирочка ми хвърляше такива изразителни погледи, че не вярвам да не ме е обсъждала с приятелката си. И все пак…

Учтиво отклоних поканата да споделя трапезата им, обелих моите осем картофа, сложих тенджерата на огъня, пуснах вътре доста голямо парче масло, та да се сварят по-бързо, и започнах да режа салатата от домати, краставици, лук и сметана. Дълбоко в душата си се надявах, че докато вечерята ми бъде готова, съседките ще са се нахранили и ще освободят масата. Тя беше огромна, на нея свободно се побираха най-малко десет души. Такива маси под навеси има във всеки южен двор, вечер около тях се събират големите семейства на хазяите, понякога в трапезните седенки вземат участие и курортистите. Място има за всички, тъй че не се притеснявах, че ще ни е тясно. Просто не исках да влизам в неформални отношения с жените, а и не бях в настроение за празни приказки с почти непознати хора.

Надеждите ми не се оправдаха. Вечерята беше готова, а Ира и Татяна продължаваха да седят на масата, лениво ровеха с вилици в чиниите си и тихо си бъбреха. Нямах изход — трябваше да се присъединим.

Татяна и сега не ме забелязваше, но когато дойде Лиля, двете веднага подхванаха оживен разговор и аз си помислих, че след като не успях да вечерям на спокойствие, поне ще науча какво общо може да има между тези две същества от женски пол.

— Днес започнах нова книга — съобщи Лиля, докато действаше ловко с ножа и вилицата и явно смяташе бързо да се разправи с двата пушени кренвирша. — Казва се „Откраднатите сънища“.

Атмосферата на масата рязко се промени. Лицата на жените се напрегнаха: сякаш и двете бяха напълнили устите си с вода и се страхуваха да направят и най-малко движение — да не би водата да изригне от устните им.

— Е, и? Харесва ли ти? — с някак странен тон попита Ирочка, като остави вилицата си на масата.

— Супер! — възторжено каза дъщеря ми с натъпканата си уста. — Всичко е като в живота.

— Кое е като в живота? — попита Ирочка с още по-странен тон.

Аз също се напрегнах, защото не можех да си обясня какво толкова особено бяха видели петербургските госпожици във факта, че Лиля чете криминален роман.

— Там главната героиня отива на почивка в санаториум, а в санаториума е станало убийство, та героинята, която иначе работи в милицията, предлага на местната милиция помощта си, обаче те й отказват и тя е обидена.

— Кой е обиден — милицията или помощта? — подкачих я аз, като си помислих, че в свободното си време ще трябва да потренирам Лиля да разказва прочетеното, та да не забравя собствените имена и съществителните и да не използва само той, тя, онзи.

— Героинята е обидена — делово обясни Лиля, без да обръща внимание на моя сарказъм. — И тогава мафията решава да я наеме, но още не знам какво става по-нататък.

Жените се превиваха от смях. Татяна все още се владееше някак, но Ира се свлече от пейката на земята, зарови лице в коленете си и се затресе от безумни хлипания. Аз мълчаливо изчаках да отмине този взрив на неразбираемо веселие.

Най-сетне жените се успокоиха, Татяна избърса с кърпичка сълзите си, Ира си седна на пейката.

— Извинявайте, Владик — каза тя, като с усилие си поемаше дъх. — Сигурно си мислите, че сме идиотки. Работата е там, че автор на книгата „Откраднатите сънища“ е Таня.

— Какво?!

От изумление аз несръчно отметнах вилицата и късчето прекрасен пушен кренвирш падна на земята. Тутакси към него се втурна тлъстият котарак на хазяите, който до този момент търпеливо стоеше наблизо и укорително се взираше в отрупаната с храна маса в очакване поне у един от гостите да се пробуди съвестта.

— Да, да, Владик, Танечка пише книги и между другото — с удоволствие ги издават. В Питер е много известна. Татяна Томилина.

Мълчах като ударен с мокър парцал. Тази дебела крава със свински очички е известната писателка, авторка на криминални романи? Но на колко години е? На двайсет и пет? На трийсет? Определено не е на повече.

Но Лиля за пореден път се изяви бляскаво. Децата никога на нищо не се учудват, защото житейският им опит все още е толкова оскъден, че те просто не знаят какво може и какво не може да бъде, кое се случва често и кое — много рядко. Аз на моите трийсет и осем години бях твърдо убеден, че, първо, писателка, която пише криминалета, не може да изглежда като Татяна, и, второ, че писатели, които издават такива дебели книги, не живеят под наем в жалки стайчета без баня и тоалетна и без топла вода. Но Лиля естествено не можеше да има никакви подобни убеждения, тъй че вярваше на всичко без колебания. Ето защо следващата й реплика не съдържаше нито капка учудване, а беше делова и делнична.

— Лельо Таня, само не ми казвайте как ще свърши, защото няма да ми е интересно.

Ирочка се затресе от нов пристъп на смях, Татяна този път само се позасмя и ме погледна виновно. Аз внезапно изстинах. Какво имаше предвид детето ми, като каза, че в романа всичко е като в живота? Героинята отишла на почивка, в санаториума станало убийство, тя предложила услугите си на милицията, отказали й. И аз бях дошъл на почивка, и в мои познати среди беше извършено убийство, и аз отидох в милицията — вярно, не за да си предложа услугите, но все пак… И мен ме изгониха, макар и не от всички кабинети… Господи, как е могла Лиля да долови това сходство? Или е имала предвид нещо друго? Ще трябва да прочета тези „Откраднати сънища“.

— Лиля, а ти знаеше ли, че леля Таня пише книги? — попитах я с подозрение.

— Разбира се — кимна тя, като пъхна в устата си поредното късче кренвирш. — Още от първия ден. Леля Таня пише сега нова повест, там има едно момче на моята възраст, та тя постоянно ме разпитва какво учим в училище, какви игри играем.

— Но защо нищо не си ми казала? — укорих я аз.

— Ами не си ме питал.

Така. На ти сега, Стасов, така ти се пада, щом си такъв нехаен родител! Запомни най-сетне, че детето не казва нищо по собствена инициатива, че за всичко трябва да го разпитваш най-подробно.

— Имате чудесна дъщеря — изрече Татяна първите си думи и аз се учудих колко приятен се оказа гласът й: нисък, звучен, без ни най-малка дрезгавина, каквато човек очаква от пушач. — Тя много ми помага. Разбирате ли, аз си нямам деца, затова животът на малките ученици не ми е твърде ясен. А Лиля ми разказва много интересни неща.

— Добре би било и на мен да ми разказва повечко интересни неща — ядно промърморих аз, като дълбоко в душата си осъзнавах, че съм груб и нетактичен, но нямах никакво желание да се преструвам.

— Приятна вечеря! — чух нечий глас откъм портичката.

Извърнах се и видях Сергей Лисицин, който влизаше в двора. Ирочка огледа госта от главата до петите и се усмихна чаровно. Явно спортната фигура и късо подстриганата глава не бяха убягнали от зоркото й око, макар вече да се мръкваше, а лампата под навеса да не бе запалена още.

— Сядайте — покани тя Сергей. — Ще вечеряте ли с нас?

Интересно, с чия вечеря възнамеряваше да почерпи моя гост? Със своя кулинарен шедьовър или с моите жалки картофи с кренвирши?

Но Сергей тактично отказа, с удоволствие щял да пийне само чай. Да си призная, пообърках се. Да не смята да стои тук в компанията на жените? Или ще обсъжда убийството на Оля Доренко в тяхно присъствие? Странен тип.

Наложи се да поема инициативата.

— Нахрани ли се? — попитах строго Лиля.

— Да, благодаря, татко — учтиво отговори тя.

— Тогава марш горе да си четеш твоите „Откраднати сънища“!

— Ами леля Таня? Бях обещала да й разкажа за играта на подземие.

— Хайде, Лилечка — притече ми се на помощ Татяна. — На тях не са им интересни нашите разговори, а на нас не ни е нужна публика, нали?

Тя тежко се надигна от пейката и подаде на Лиля пълничката си ръка, детето веднага се вкопчи в нея, а аз почувствах как болезнено ме прободе бащинската ревност. Половината работа беше свършена, оставаше да се отървем от Ирочка, която явно не смяташе да става от масата. Че и къде да ходи, когато тук са налице двама напълно подходящи за флирт мъже, единият по-млад, другият — по-стар, единият рус, другият — брюнет, с една дума имаше избор за всеки вкус, като на панаира в Конково.

— Вие откъде сте? — обърна се младата жена към Сергей, като явно го взе за курортист.

— Тукашен съм. А вие откъде сте?

— От Питер. Силен ли да бъде чаят?

— Не много.

— Захар?

— Благодаря, аз ще си сложа.

Лисицин бавно разбъркваше чая си, а аз трескаво се мъчех да измисля как по-учтиво да се отърва от чернокосата кокетка.

— Ира! — внезапно долетя глас от дъното на градината. — Ела за малко.

Ирочка очарователно се усмихна на Сергей и скочи.

— Сега се връщам — обеща тя и тръгна към градината, при което бедрата й, стегнати в къси дънкови шорти, се полюшваха твърде многообещаващо.

— Да говорим ли си дошъл или да пиеш чай? — попитах раздразнено.

— Да поговорим — отговори той и отпи голяма глътка от чашата си. — Те не знаят ли какъв си?

— Абе аз изобщо за пръв път сядам на една маса с тях. Бързо да се махаме оттук, докато Ира не се е върнала.

— Бива си я обаче — замислено каза Сергей и стана от масата.

Излязохме бързо от двора и се заразхождахме напред-назад по дългата тъмна улица.

Сергей ми каза, че между участниците във фестивала има поне четирима бивши любовници на Олга и един, тъй да се каже — настоящ. Така че версията за убийство с любовно-ревностни мотиви била на първо място. А на второ се оказала версията за убийство от користни подбуди.

— Разбирате ли, Владислав Николаевич, около наградите се въртят големи интриги. Първото място само навремето е било просто първо място и не е давало нищо друго, освен почести и слава. Сега обаче наградите се връчват на призьорите в дебели пликове, натъпкани с твърда валута. Този фестивал има много богати спонсори, тъй че наградите са големи. Най-добрата женска роля се оценява например на петдесет хиляди долара. В тази номинация са били представени шест актриси, Доренко е била най-реалната претендентка, а при нейното елиминиране наградата ще бъде връчена на друга актриса. Разбирате ли? Номерът е там, че ако в конкурса участва филм като цяло, при отсъствие на режисьора наградата може да получи сценаристът, продуцентът, операторът, всеки от актьорите — няма значение кой, разбирате ли? Стига да е представител на творческия екип на дадения филм. В този фестивал обаче не участват филми като цяло, а конкретни хора, които получават награди за най-добра режисура, най-добра главна и второстепенна роля, за операторска работа, за музика. Ако липсва човекът, който според журито трябва да получи наградата, какво става? Получава я следващият в списъка.

— И коя в списъка на актрисите е след Доренко?

— Людмила Довжук. Същата, с която Доренко е живяла в една стая.

— И която я е намерила убита?

— Именно, Владислав Николаевич. Никой не би обърнал внимание, че Довжук се движи из шестнайсетия етаж, защото тя е настанена там. И никой не би се учудил, ако тя влезе в собствената си стая. А вие познавате ли я лично?

— Само се поздравяваме. Не знам почти нищо за нея.

— Жалко — огорчи се Сергей. — Разбирате ли, днес ми казаха, че около тази Довжук постоянно се въртят някакви тъмни личности. Помислих си, че ще ми подскажете нещо в това отношение.

За съжаление нищо не можех да му подскажа, но разни слухове за безразборните връзки на Люся бяха стигали и до мен, разбира се, чрез Рита, която си умираше да злослови. Но и по служебна линия бях срещал някаква информация. Например преди година задържахме един рекетьор, когато излизаше с Люся от някакъв ресторант. А преди няколко месеца собственикът на затворен от нас бардак заяви обидено, че неговата трева била абсолютно чиста и напълно прилични хора пазарували от него. В списъка на тези „прилични“ хора споменаваше и Люся Довжук. Ако излезеше, че е наркоманка, тези пари — толкова много, цели петдесет хиляди долара — щяха да са добре дошли за нея. Наркоманите убиват и за по-малко.

— А къде е ножът, с който е била убита Олга? — попитах Сергей.

— Изпратихме го за експертиза. Но дръжката е добре избърсана, няма никакви пръстови отпечатъци.

— Още един въпрос. Какъв е достъпът до хотела?

— Няма никакви ограничения. Един портиер, онези момчета от службата за безопасност, обаче каква полза? Практически всеки от участниците във фестивала има по някой познат или роднина, почиващ в града. Разбира се, водят ги на прожекции и коктейли. Водят си и проститутки естествено. Хотелът има един централен вход — откъм площада, и няколко странични — откъм парка. Хората от ресторанта постоянно сноват навътре и навън. Може ли охранителят да запомни кой е влизал и кой е излизал? Гледаш: минава двойка, прегръщат се, в ръцете им чаши, сякаш току-що са излезли от ресторанта да се понатиснат, после ги гледаш — връщат се.

— Следователно убиецът може и да не е бил от клиентите на хотела — уточних аз оклюмано. — Лоша работа, Серьога. Няма да го намерим. Тук ни трябват други сили, моите и твоите не стигат.

Сергей се спря и упорито наклони глава:

— Не съм свикнал да се предавам преждевременно.

— Спортист ли си? — позасмях се аз.

— Защо? Животът в спорта много укрепва вярата в чудото. Ако си слаб писател, повестта ти никога няма да заеме първо място в конкурс за литературни произведения, в случай че в конкурса участват добри писатели, а журито е честно и неподкупно. Ако обаче си слаб спортист, може да стане чудо — и ти ще излезеш пръв в състезанието, защото един твой съперник ще си счупи крак, друг ще бъде дисквалифициран за допинг, трети ще го присвие корема в най-отговорния момент. Може да не поставиш рекорд, но ще излезеш пръв. Спомнете си как Карпов стана световен шампион.

— И такава победа ще те задоволи? — Не можех да скрия разочарованието си.

— Не, разбира се. — Той се усмихна. — Но тук има един друг момент. Нали сте чували за неопознатите и неизползвани резерви на човешкия организъм? Че в момент на смъртна опасност човек може да развие такава физическа мощ, която е невъзможно да си представим? Вдига огромна тежест, бяга с невероятна скорост, прескача много широк ров… И всеки път, когато излезе на стадиона, човек се надява, че ще стане чудо и ще се включи този непознат механизъм, ще освободи дремещите у него резерви. А вие не вярвате ли в, чудеса?

— Не, Серьожа, не вярвам. Аз съм стар, уморен циник, който вярва само в собствения си опит. И този опит ми подсказва, че убийството на Доренко може да бъде разкрито, но за целта са нужни десетина стабилни оперативни работници тук и още толкова в Москва. Реално ли ти се вижда?

— Не — въздъхна Лисицин. — Значи се отказвате?

— Слушай, младежо! — ядосах се аз. — Не ме забърквай в тази работа. Какво се разбрахме с теб? Ако ти трябва съвет, идваш и ме питаш, а аз ти казвам всичко, което знам. Не съм се ангажирал обаче да работя по случая заедно с теб. Не ми трябват разправии с твоя началник, имам си достатъчно собствени.

— Какво, началници ли?

— И разправии. Я ми кажи още веднъж какво е правила Олга снощи.

— В 21,00 е започнала пресконференцията за филма „Армейска съпруга“, Доренко е закъсняла с двайсет минути, после по време на цялата пресконференция е седяла на сцената заедно с творческия екип, отговаряла е на журналистическите въпроси. След пресконференцията всички са отишли в ресторанта, било е 22,30. Доренко седяла на масата до Виктор Бабаян. При тях често сядали различни хора, но Бабаян е бил постоянният й съсед. Олга пила много, на няколко пъти излизала в градината да подиша чист въздух — ту с Виктор, ту сама. След едно такова излизане не се върнала на масата, но Бабаян не забелязал отсъствието й, защото и той вече бил пийнал здраво и на два пъти излизал с някакво маце в градината. Още не сме намерили това маце, защото и самият Бабаян почти не си го спомня. Всъщност това е всичко.

— А какво разказва Бабаян? Нещо за разговорите на масата?

— Не може да си спомни нищо интересно. Говорели си кой от членовете на журито взема подкупи, кой с кого спи, какви са шансовете човек да вземе награда — обикновени трапезни приказки.

Едно нещо ми се видя любопитно в този разказ. Олга закъсняла за пресконференцията с двайсет минути. Това не би направило впечатление само на човек, който не я е познавал. Да, Оля понякога беше крайно лекомислена, да, тя не умееше да се държи с любовниците си така, че да не бягат от нея, но във всичко, свързано с работата, с професионалните й задължения, беше необикновено точна и отговорна. Никога заникъде не закъсняваше и дори мисля, че никога не се е разболявала внезапно. Режисьорите обичаха да работят с нея, защото Олга Доренко беше стабилна като канара, при нея нямаше нервни кризи и истерии на снимачната площадка, тя не си забравяше текста и от нищо не се оплакваше. Защо тогава е закъсняла снощи? И то с цели двайсет минути…

— Поговори с Людмила Довжук. Да ти каже минута по минута какво е правила Доренко вчера, къде е ходила, с кого е разговаряла. Не може да е закъсняла току-така. Ако това не те доведе доникъде, ще убиеш друг заек — ще се сближиш с Люся. Тогава тя няма да се дразни, ако започнеш да се ровиш във връзките й с разни тъмни личности. Само че имай предвид: Люся много си пада по стройни брюнети като теб и има неприятния навик да се хваща за думата и да те притиска в ъгъла. Да не ти хрумне обаче да й покажеш, че я харесваш, инак няма да усетиш как ще се озовеш в леглото на Довжук и после няма да знаеш как да се измъкнеш оттам. Нашата Людмила пипа здраво.

— Благодаря, Владислав Николаевич. Ами дали един председател на журито може да има мотиви да премахне изтъкната актриса, претендентка за първата награда за най-добра женска роля?

— Хайде, пак се започна! Ама ти не разбра ли, Серьога, какво ти разправях днес? Председателят на журито Игор Аркадиевич Литвак няма абсолютно никакво отношение към Олга. Между тях не е имало нищо, разбираш ли? Или не ми вярваш?

— Вярвам ви, Владислав Николаевич, но имах предвид друго. Литвак ме интересува не като любовник на Доренко, а като председател на журито. Може ли тук да има някакъв интерес?

— Не разбирам съвсем въпроса ти, Серьожа. Какво го усукваш? Чул ли си нещо?

— Научих, че на Литвак са предлагали огромен подкуп, за да не даде наградата на Олга.

— Интересно — проточих аз и неволно се спрях. — Че на коя, ако не на Олга? За коя са предлагали толкова много пари?

— Там е работата я… не се знае. Та ето какво си помислих: да предположим, че Литвак се е съгласил да вземе тези пари. Но той не би могъл да елиминира мнението на цялото жури. Тоест може би е щял да убеди някои хора, други — не, но разположението на силите е било явно в полза на Доренко. А пък човекът е искал парите! И ето че убива Олга или наема някого да я убие. Възможно ли е да се случи така?

Неговите разсъждения ми харесаха, бяха стройни и някак раздвижени, нестандартни. Веднага си личеше, че момчето е чело много в детството си. Но да си помислиш такова нещо за Игор… не ми се побираше в главата. Не знам защо, но бях твърдо убеден, че за почтеността и принципността на кой да е мъж може да се съди по отношението му към жените. И не можех да повярвам, че Игор, за когото цели двайсет години не се бе чула нито една романтична клюка, може да е взел подкуп, че и да се реши на убийство заради него. Впрочем тук се натрапваше и друго обяснение, което в името на справедливостта и обективността не можех да пренебрегна. Щом Игор, както се казва, не е бил залавян, това би могло да говори, че е изключително предпазлив и предвидлив и умее добре да пази тайните си. А щом е така, версията, предложена от Лисицин, звучи напълно реално. Не е ясно само как при цялата му предвидливост и предпазливост информацията все пак е изтекла и е стигнала до Сергей. Нещо не се връзва. Макар че, разбира се, изтичането може да не е дошло откъм Игор, а откъм човека, който е предлагал подкупа. Затова вместо да отговоря на въпроса на Сергей, аз му зададох нов:

— От кого получи тази информация?

— Владислав Николаевич…

— Разбрах, разбрах, не съм глупак. Интересува ме на кого се е позовал твоят информатор. На самия Литвак или на някого другиго?

— Не, не са споменавали Литвак. Казаха ни горе-долу следното: „Правени са опити да бъде подкупен председателят на журито, за да не даде наградата на Доренко.“

— Добре, ще помисля какво може да се направи по този въпрос. Хайде, Серьожа, върви при Люся и хубаво я разпитай за вчера. Разпитай всички, които намериш, но ние с теб трябва да разберем защо Олга е закъсняла за пресконференцията. И непременно си поприказвай отново с Бабаян. Нали знаеш, хора, които си бъбрят вечер, много често споменават неща, които са им се случили през деня.

Стигнахме до портичката на номер 8. Около голямата маса под навеса седяха Вера Илинична, съпругът й — Григорий Филипович, и веселата Ирочка. Насред масата се кипреше огромна разрязана диня. Тримата съсредоточено похапваха от сочните червени резени, без да обръщат внимание на рояците мухи над главите им. Татяна и Лиля ги нямаше. Интересно — за какво ли си приказваха толкова дълго?

— А къде е приятелят ви? — попита Ирочка, когато минах покрай тях.

— Прибра се вкъщи. Помоли да ви благодаря за чая.

— Много е симпатичен.

— Ще му предам — обещах й с усмивка. Ирочка си беше пак Ирочка.

— Предайте му, ако обичате, не забравяйте. Нека се отбие отново.

Намерих Лиля и Татяна в галерията до нашата стая. Бяха изнесли втория стол и седяха една до друга пред отворения прозорец, та светлината да пада върху лаптопа „Note-book“, който бе поставен върху коленете на Татяна. Пръстите на пухкавата блондинка сновяха по клавиатурата с такава скорост, че очите ми се замрежиха. Мекото потропване на клавишите се сливаше в един непрекъснат звук.

— Въвеждате техническата революция в писателския труд? — пошегувах се аз.

Стори ми се, че Татяна се смути.

— Голямо удобство е — каза тя, сякаш се оправдаваше. — Толкова съм разсеяна: напиша ли нещо на лист, никога после не го намирам, забравям къде пъхам тези листчета. А така всичко е на едно място, знам къде да търся.

— Виждаш ли, вместо да четеш любовни романчета, по-добре се учи от леля Таня да работиш на компютър — казах назидателно на дъщеря си.

Лиля не отговори, само ме гледаше укорително с огромните си тъмносиви очища.

— Тя се учи — отвърна вместо нея Татяна. — Всичко при нас е на взаимна основа. Тя ми дава сведения за живота на учениците, а аз на нея — навици за работа с текстов редактор. Лиля не ви ли е казала?

Получих поредния си урок. Наистина всяка вечер питах Лиля какво е правила и тя кратко ми отговаряше: „Говорихме си с леля Таня.“ Не я разпитвах за подробности, а очевидно се е налагало. Още днес трябваше да наваксам пропуснатото.

— А защо не останахте долу да ядете диня?

— Още не съм си изпълнила нормата.

— Самодисциплина?

— Разбира се. Без това не може, инак изобщо нищо няма да напиша. Обичам да си поспивам, да се поизлежавам сутрин.

— И каква ви е нормата?

— Десет страници на ден. Триста и петдесет реда. Докато не ги напиша, не си лягам.

— Виждаш ли, Лиля? — обърнах се строго към дъщеря си. — Леля Таня има да изпълнява норма от триста и петдесет реда, а ти й пречиш, разсейваш я. Заради теб не може да си легне. Дори не си позволява да хапне диня. Между другото — защо и ти не си хапнеш? Нали обичаш дини?

— По-интересно ми е с леля Таня — тихо продума Лиля и бездънните й очи се напълниха със сълзи.

— Защо говорите така, Владислав? — упрекна ме Татяна. — Лиля изобщо не ми пречи. Тя си седи тихичко и гледа как пиша.

— Но това не ви ли разсейва?

— Ни най-малко. Свикнала съм да работя в присъствието на странични хора, все още не ми се полага отделен кабинет.

— А какво работите, Танечка?

Името ми се изплъзна от езика, преди да успея да съобразя, че за пръв път се обръщам към нея по име, а и за пръв път разговарям с нея. И веднага — Танечка. Стасов, губиш мярка! Каква Танечка ти е тя? Та тя дори не те е поглеждала в очите. Но звучният й глас ми действаше като магия и вече бях забравил за всичко — освен за конкретната тема на разговора ни в момента.

— Юристка съм.

— И по-точно?

— Следовател.

Хвърлих на Лиля унищожителен поглед. Интересно: дали е казала на Татяна какво работи родното й татенце? И дали именно това обстоятелство не обяснява липсата на желание у Татяна да се запознае по-отблизо с бащата на момиченцето, с което прекарва толкова много време?

Внезапно ми се наби в очи невероятната външна прилика между двете. По отношение на ръста Лиля се бе метнала на мен и на своите осем години вече бе висока метър и петдесет и два. А и откъм килограми Господ не я бе ощетил: те нарастваха планомерно още от времето, когато прекарваше по цели вечери на дивана с книга в ръце и плодове и сладкиши наблизо. Вярно, косата на Лиля бе като моята — тъмноруса, а на Татяна — някак платинена, обаче очите им бяха абсолютно еднакви на цвят. Улових се, че само преди два часа мислено бях нарекъл Татяна дебела крава със свински очички, но нали в онзи момент тя се смееше! Покажете ми човек, чиито очи остават големи и изразителни, когато се залива от смях — и тогава хвърлете камък по мен. Всъщност очите на жената си бяха с нормални размери, вярно, не колкото на Лиля, но не бяха и свински. И после: аз я виждах сутрин, когато се разхождаше из двора по бански, а сега, вечерта, тя беше с дълга широка пола и трикотажна фланелка с дълбоко деколте — така облечена, изглеждаше дори много добре. Във всеки случай вече не бих я нарекъл крава. Аз изобщо бях свикнал да сравнявам всички жени с Рита, която имаше безупречна фигура, направо за конкурс по красота. Но нали в края на краищата това не ме възпря да се разведа? На трийсет и пет години — макар и малко късно — вече бях разбрал, че човек се занимава с фигурата само в леглото, а инак живее с човека. И макар че тогава още не ми беше омръзнало да си лягам с разкошното тяло на Ритка, то със спорния й характер, меко казано, вече не можех да живея в един апартамент.

И сега, като ги гледах, удобно седнали на столовете си под листата на дивата лоза, толкова приличащи си, изведнъж с болка осъзнах колко е липсвало на детето ми през всичките тези години спокойното близко общуване с възрастните, тези дълги вечерни разговори, при които можеш да споделиш проблем, да поискаш съвет. На нас толкова ни харесваше, че дъщеря ни е уравновесена и самостоятелна, че не се нуждае от нашето постоянно присъствие, от дребнавото ни опекунство, та съвсем бяхме забравили да се поинтересуваме дали това харесва и на самата нея.

Почувствах се излишен, макар че Татяна бе прекъснала работата си и ме гледаше очаквателно, готова да продължи разговора.

— За какво се разказва в новата ви книга? — попитах, превъзмогвайки желанието да си ида в стаята и да си легна, като внимавах също да бъда учтив, та Лиля да не се чувства неудобно заради мен.

— За този град. Знаете ли, не обичам да пиша за нещо, което не познавам, и за места, където никога не съм била. Общо взето, аз пътувам малко, трудно се откъсвам от дома си, но озова ли се някъде другаде, непременно извършвам престъпление на това място. Щом съм се озовала тук на почивка, значи трябва да използвам момента.

— И какво смятате да извършите тук? Мафиотска война за крайбрежни територии, на които да бъде построен разкошен хотел?

— Това е интересна идея — оживи се Татяна. — Не се бях сетила. Не, моят замисъл е по-прост. Сигурно сте чули, че сега тук се провежда кинофестивал, та съм решила да свържа сюжета на повестта си с него.

— Лиля! — изкомандвах веднага. — Време е. Трябва да си лягаме!

— Татко — жално изскимтя дъщеря ми. — Моля ти се, татко…

У мен сякаш се бе вселил някакъв демон. Не можех да проумея какво ми става, не можех да се позная.

— Добре, можеш да четеш. Но в леглото.

— Но, татко…

— Котенце, ти си голямо момиче, затова ще ти го кажа в прав текст: трябва да си поговоря с леля Таня. Насаме.

— Татенце… — Лиля беше готова да ревне.

Но аз бях непреклонен, като дълбоко в душата си разбирах, че трябва да проявявам строгостта си на друго място, в друго време и по съвсем други поводи. Нали ви казвам — сякаш бях друг човек!

— На-са-ме! — отсякох аз, наведох се и вдигнах детето на ръце. Тя зарови лице във врата ми и аз почувствах влага по кожата си. — Танечка, ще ме почакате ли пет минути? — попитах, като я погледнах иззад къдриците на Лиля.

Отнесох Лиля в стаята, сложих я на коленете си и силно я прегърнах.

— Не ми се сърди, котенце — прошепнах. — С леля Таня трябва да си поговорим много сериозно, на служебни теми, разбираш ли? По повод на нейната повест. Искам да й разкажа нещо от своята практика, може да й влезе в работа. И освен това чичо Серьожа, който ме посети тази вечер, ме помоли да й предам нещо тайно. А тайната си е тайна, за нея няма изключения, дори да си моя дъщеря, нали така?

Тя кимна и изхлипа.

— Тогава толкоз по въпроса! В тоалетната, зъбките — и в леглото. Можеш да четеш, докато се върна.

След десет минути крачех по дългата тъмна улица към многолюдния осветен център. Тук вече нищо не напомняше курортния град, с който бях свикнал още от петгодишен, когато родителите ми ме водеха. Идвал бях много пъти, добре се ориентирах из централните и по-малките улици, но въпреки това имах чувството, че никога не съм бил в този град. Последните пет години го бяха променили до неузнаваемост.

До мен вървеше Татяна, която внимателно слушаше разказа ми за убийството на Олга Доренко. Едно странно чувство не ме напускаше. Много пъти през двайсетгодишния си служебен живот си бях имал работа с жени следователки, с някои от тях бях спал, с другите само работех. Ала станеха ли мои любовници, в тяхно присъствие никога не говорех за работа. Ако пък обсъждахме нещо служебно, те моментално се превръщаха за мен в безполови същества. А сега говорех на чисто професионални теми с жена следовател, оценявах ума и юридическата й грамотност, но същевременно необикновено остро чувствах, че тя е Жена. Именно така — с главна буква.