Александра Маринина
Черният списък (2)

Глава 1.

Аз съм голям късметлия. Сигурно защото всъщност сме двама: аз и моят ангел пазител. Чудесно момче, с крилца на гърба и стъклен барабан в ръце. Този барабан е пълен с навити на тръбички листчета, на които пише ще ти върви или няма да ти върви. И нито той, нито аз знаем колко билетчета в барабана предричат добър късмет и колко — лош. Просто той всеки път отваря капачето, пъхва вътре пухкавите си пръстчета и измъква едно листче. А аз всеки път си мисля: Ами ако всички щастливи билетчета са се свършили и оттук нататък изобщо няма да ми върви? И всеки път този страх е все по-силен, защото досега по-често ми се падаха щастливи билетчета и би трябвало отдавна да са се свършили. Тъй че аз всеки ден очаквам да започне лош период в живота ми, докато досега — господ ми е свидетел — нямах от какво да се оплаквам. Дори след като се разведох с Рита и започнах да си позволявам връзки с две-три дами едновременно, те нито веднъж не се сблъскаха на прага ми, макар че, признавам, луфтът между техните посещения често беше минимален — пет-шест минути. Но все пак го имаше. Както се казва, белята вече дишаше във врата ми, ала в последния миг се отдръпваше.

При това пътуване също ми вървеше още от началото. И самолетът излетя навреме, и мястото ми се случи в задните редове, където пушенето беше разрешено, и съседът ми спа през цялото време и не ми досажда с глупаво пътническо бърборене. И Лиля не се глезеше, което всъщност си е нормално за нея и не мога да го отдавам на късмета си, защото Лиля е дете самостоятелно и много спокойно. Когато тя се роди, ние с Ритка бяхме луди-млади, искаше ни се не само да направим кариера, но и да ходим по гости и купони, а баби, при които бихме могли да оставим Лиля, си нямахме. Тоест чисто теоретично, разбира се, имахме баби, но и те бяха относително млади и доста енергични за възрастта си, тъй че и на тях им беше по-интересно да работят и да поддържат контактите си, отколкото да седят заключени и да забавляват дете. Ето защо на три годинки дъщеря ни вече можеше да чете, а на пет я оставяхме спокойно вкъщи в компанията на Кумчо Вълчо, Баба Меца, Тенекиения дървар и Страхливия лъв. Достатъчно беше да я настаним в леглото, да й дадем книжките, да сложим до нея фруктиера с плодове и кана с компот. Може би ако си бяхме седели повече вкъщи, Лиля щеше да стане обикновено капризно дете, но характерът й се оформи именно под влияние на постоянните ни отсъствия. Как го беше написал Корней Чуковски? „Аз не плача на теб, а на леля Сима.“ На кого да се глези, като вкъщи няма никого? Но във всичко това, наред с многобройните малки плюсове, имаше един огромен минус: Лиля стана потайна. Не че имаше какво да крие, а просто защото не свикна да споделя с нас. И на мен тепърва ми предстоеше да вкуся плодовете на тази потайност, отгледана от моите и Ритините несръчни и лекомислени ръце.

Сега Лиля беше вече на осем и възползвайки се от пълната липса на контрол, беше изчела целия Мопасан вкъщи и нагло посягаше към Балзак. Получила по този начин твърде непълна представа за взаимоотношенията между половете, тя си бе изработила собствена версия за развода на родителите си, според която фактът, че с Рита живеем разделени, означаваше именно живот поотделно и нищо повече. Разбира се, нашите отношения си бяха останали нормални и дори не можеше да става дума за прояви на враждебност. На тези двама им е удобно да живеят поотделно, какво толкова? Още повече че поради характера на работата на бившата ми съпруга детето ни виждаше еднакво често: по два часа седмично.

Рита открай време работи в киното. Не, не е актриса — опазил ни господ! Кинокритичка е, и то с толкова злобен и язвителен език, че има повече врагове, отколкото познати. Колкото и да е странно, този факт ни най-малко не я тревожи, тя си е ушила от него елегантна премяна, с която се фръцка наляво и надясно. Ако някой й изрази симпатията или приятелските си чувства, тя казва, уж разсеяно:

— Интересен човек сте, драги. Обикновено хората не ме обичат. Имам толкова врагове!

Между другото на моята благоверна никога не й е липсвало чувство за хумор.

Завчера тя замина за един курортен град да подготвя поредния кинофестивал. Следвайки нейния грандиозен замисъл, аз трябваше да заведа там Лиля и да се настаня с нея на частна квартира, а Рита щяла редовно да ни посещава и контролира, както и да ни носи плодове. Това начинание не ми изглеждаше умно — спокойно бих могъл да прекарам отпуска си с дъщеря ми без натрапчивия надзор на Ритка, но тя беше непреклонна.

— На детето ще му бъде приятно да си почине на юг с двамата си родители — повтаряше тя и аз, честно да си кажа, нямах какво да възразя.

Наех стая от двама много приятни съпрузи пенсионери и с Лиля по цял ден лежахме на плажа. Странно, детето усещаше приближаването на Рита още преди да я видим, а аз никога не съм се оплаквал от лошо зрение.

— Сега ще дойде мама — замислено проточваше то, без да обръща внимание на моите скептични усмивчици.

И наистина — след пет минути на плажа се появяваше Рита със своята неизменна пола на дрипели. Нали ги знаете тези модерни поли, дето имат повече цепки, отколкото плат? Лиля измисли определението „на дрипели“ и аз за пореден път се почудих колко добре чувства детето ми руския език.

Ритка вървеше през претъпкания с голи тела плаж, святкайки с невероятните си крака сред дрипелите на полата, и изглеждаше още по-гола от приличащите се по бански дами. Лежащите на пясъка мъже се блещеха в изумителните й крака, без да обръщат внимание на лицето, върху което личаха всички изживени години: цели трийсет и две, абсолютно навършени. Тя не изглеждаше нито ден по-млада, но очевидно това изобщо не я вълнуваше, защото смайващите й крака и изобщо фигурата й поваляха всички мъже, независимо от възрастта им.

Тя идваше при нас, олигавяше Лиля, небрежно ме млясваше по бузата и започваше да вади от огромния си бял сак найлонови торбички с кайсии, праскови, сливи и грозде.

— Ами саламче? — плахо питаше Лиля, която, преситена от плодове през онези дълги вечери, когато ние с Ритка я зарязвахме сама вкъщи, сега не можеше да ги гледа, както и изобщо сладките неща.

В отговор Рита изливаше дълга нравоучителна тирада за ползата от даровете на Юга и за нуждата на младия, подрастващ организъм от витамини. Лиля се преструваше, че слуша, покорно въздишаше и ме поглеждаше крадешком, а аз, на свой ред, се правех, че в знак на съгласие кимам в такт с вдъхновените словесни потоци на бившата ми съпруга, като същевременно намигах на дъщеря си — едно твърдо обещание довечера да й купя мечтаното сурово пушено саламче.

Не знам защо, но Рита никога не си вземаше бански, когато идваше да ни види на плажа. Сигурно предпочиташе да плува в басейна, където на парапета сервират шампанско и леко мезе: тази година организаторите на фестивала имали широки пръсти. Тя полягаше върху нашата голяма хавлия, при което дрипелите окончателно изчезваха неизвестно къде и краката й блясваха пред желаещите да погледат красота в цялото си дълго и заоблено великолепие, увенчано с грижливо положен педикюр, и започваше припряно да се оплаква от интригите на участниците в конкурса, от задухата в стаята си и изобщо от пълната липса на организация. Сценката „споделям с татко ти проблемите си“ беше планирана точно за четиринайсет минути, след което Маргарита Мезенцева, по бивш съпруг Стасова, повтаряше ритуала с олигавянето на дъщеря си, махваше ни с ръка и царствено напускаше сцената. Навестяваше ни два пъти дневно — сутрин и вечер, преди ние да си тръгнем от плажа.

Тази сутрин всичко започна, както обикновено. Лиля замислено погледна полюшващата се във вълните шамандурка и каза:

— Сега ще дойде мама.

С това приликата на епизода с всички предишни се изчерпа. Рита се появи много по-бързо, отколкото очаквах след традиционната реплика на осемгодишното хлапе, от което можех да си направя извода, че почти е тичала. Далеч не беше в обичайната си форма и като я гледах как си проправя път между плътно налягалите тела, започнах да се съмнявам добре ли си спомням възрастта й. Вчера беше на трийсет и две, а днес вече наближаваше четирийсет.

Олигавянето не се състоя, плодовото изобилие от белия сак, неизвестно защо, не рукна. Рита се тръшна на хавлията и аз видях измъченото й лице.

— Ох, Владик, какъв кошмар… Убили са Олга.

Аз толкова се смаях, че дори не схванах за коя Олга става дума.

— Олга ли?

— Ами да. Оля Доренко.

— Как така са я убили? — попитах глупаво.

— Заклана е с нож.

— Кой? — Този въпрос би могъл достойно да се конкурира с предишния. Не беше нито умен, нито оригинален.

— Ама откъде да знам? Цяла нощ ме държаха в милицията.

— Защо? Какво общо имаш ти?

— Ох, Владик, нали всички знаеха, че ти имаше връзка с нея, та са помислили, че аз… от ревност.

— Каква връзка бе? Какви ги дрънкаш? — ядосах се, но веднага си спомних, че до нас е Лиля, пред която трябваше да изглеждам добър и по възможност да внимавам как се изразявам. — Нали знаеш, че никога нищо не съм имал с Олга — продължих, вече по-спокойно. — Нали сто пъти сме ти го обяснявали.

— Да, разбира се, затова в милицията казах, че най-вероятно е Гарик.

— Какво Гарик?

— Че я е убил.

— О, господи! Само това липсваше!

— Защо? Нали й е любовник — ти ми го каза.

Това беше класическа ситуация, при която човек се хваща в мрежата на собствената си лъжа. Никога не бях имал нито връзка, нито дори лек флирт с Оля Доренко. Но и известният кинорежисьор Игор Литвак никога не бе имал любовна връзка с нея. Това беше лъжа, която двамата с Оля бяхме съчинили специално за Рита, когато безпочвената й ревност взе да преминава всякакви разумни граници.

Олга и Рита бяха стари приятелки и съвсем естествено ние постоянно се срещахме в компании и си ходехме на гости. Олга ми харесваше много повече от всички други приятелки на Ритка — беше много приятна и доста умна жена, истински талантлива актриса, но в личния живот катастрофално не й вървеше. Има си такива жени, дето мъжете вечно ги изоставят. Каква е причината, заради какви техни особености — никой не може да каже. И умни, и красиви — а Оля Доренко беше красива, — и чудесни домакини, но на мъжете все им липсва нещо у тях. Може би прословутата искрица? Не знам каква муха беше влязла в главата на Рита, но един прекрасен ден тя започна да нервничи и доста прозрачно да намеква, че отношенията ми с Олга били твърде топли. Аз бих го изтърпял, но лошото беше, че тя започна да тормози и Олга. Езичето на моята благоверна, както вече ви казах, беше достатъчно остро, та приятелката й отначало да изпадне в недоумение, а после и сериозно да се обиди. Ставаше все по-лошо. Ритка с физиономия на оскърбена мадона започна да разправя наляво и надясно, че мъжът й върти любов с изгряващата кинозвезда Доренко. Тази ревност се превърна в натрапчива мания, Ритка направо откачи и дори на няколко пъти се опита да ме следи. Веднъж ми направи голяма беля. Тогава разработвахме група, произвеждаща наркотици в нелегална лаборатория, и с появата си Ритка провали нашата хитро замислена операция. Огромни усилия отидоха на вятъра, аз си спечелих големи служебни неприятности и разбрах, че трябва да измисля някакво силно лекарство срещу болестта й. Тогава двамата с Оля намислихме да поднесем на Рита историята за тайната й връзка с Игор Литвак. Това беше един от случаите, в които и най-невероятната лъжа лесно минава за истина.

Работата е там, че Игор Литвак беше странна птица в кинаджийските среди. Славеше се с факта, че бе предан на семейството си, обожаваше четирите си деца и грозната си дебела жена и нито веднъж през двайсетте му години работа в киното върху него не бе падало подозрението дори за нещо подобно на флирт. Именно с това обяснихме обстоятелството, че никой не знае за връзката на Олга и Гарик: пазели я в най-дълбока тайна, защото жената на Литвак беше родом от Тбилиси, с изключително строго възпитание и при най-незначителния слух щеше да си грабне децата и да се прибере в Грузия, където имаше безброй роднини. Раздялата с децата щяла да бъде трагедия за него, ето защо Игор пазел своята първа — естествено след съпругата си! — любов от чужди погледи като зеницата на окото си.

— Защо Оля нищо не ми е казала? — недоумяваше Рита.

— Защото не го казва абсолютно на никого. На никого, разбираш ли? На нито една жива душа. Гарик я е помолил — убедително лъжех аз.

— Да, ама на теб ти е казала — опъваше се жена ми.

— И на мен не ми е казвала. Случайно научих. В нейния блок беше извършено престъпление, участъковият тръгнал по апартаментите да търси свидетели и точно тогава Игор бил у Олга. Така узнахме.

Рита се отнесе с разбиране към нашата сърцераздирателна история, веднага се успокои и трябва да призная, че й прави чест, дето не изтърси пред никого тайната. И ето че сега нашата мила шегичка заплашваше нищо неподозиращия Игор Литвак с огромни неприятности.

— А Гарик тук ли е, участва ли във фестивала? — попитах внимателно.

— Разбира се. Той е председател на журито. А Олга беше номинирана за награда за най-добра женска роля. Изобщо не се съмнявах, че ще получи наградата.

— Тя е чудесна актриса — съгласих се аз, трескаво премисляйки какво да правя.

— Абе има ли значение каква актриса е! — възрази Рита. — Нали Гарик е председател на журито, как нямаше да й издейства наградата!

Не, Маргарита е абсолютно непоправима. Не може да не захапе дори убитата си приятелка. Понякога, като гледам Рита и виждам невероятните й крака, си мисля дали не сбърках, като се разведох с нея. Но в минути като тази разбирам, че не съм сбъркал. Ритка с вечното си злобеене и нервозност ми е противопоказна като мариновано чушле за болен от язва стомах.

През следващите петнайсет минути научих, че снощи Оля присъствала на пресконференцията, организирана след прожекцията на филма, в който тя играеше главната роля. После се състояло обичайното гуляйче в ресторанта при хотела — в тези случаи никой никого не вижда, всички се пръсват където им видят очите, качват се в своите и в чужди стаи, връщат се, къпят се в басейна с фенерите и шампанското и правят припряна, но не и по-малко страстна любов под заобикалящите хотела разкошни тропически храсти. Олга била настанена в една стая с актрисата Люся Довжук. И ето че когато към три часа през нощта се прибрала в стаята, Люся видяла Олга да лежи на пода сред локва кръв.

Дотичали момчетата от службата за безопасност към хотела, извикали милиция, а някой взел, че изтърсил — пиянска им работа! Че Маргарита Мезенцева отдавна вече не ревнувала мъжа си, макар и бивш, от Олга Доренко, а пък въпросният мъж бил довтасал тук, на фестивала, макар че никога досега не го бил правил. Ще да е било само заради хубавите очи на Олга. Докато били женени, никога не придружавал жена си по фестивали, а след развода — ей го на, дотърчал. Как ли е понасяла всичко това Риточка!

Местните милиционери съвсем резонно сметнали, че Риточка трудно е понасяла всичко това. Тоест толкова ужасяващо трудно, че в един прекрасен момент не е издържала и е убила проклетата съперница. Веднага поканили Риточка да заповяда и започнали най-подробно да изясняват имала ли е тя възможност да заколи приятелката си. За съжаление не успели да изяснят нищо, защото всички били толкова наквасени, че не си спомняли каквото и да било. Къде се е намирала Мезенцева от 23 до 3 часа през нощта? Къде е ходила? Къде и с кого са я виждали? Качвала ли се е на шестнайсетия етаж, където била стаята на Доренко? Изглеждала ли е потисната или, напротив — възбудена? Разгневена? Раздразнена? Много ли е пила? И така нататък… Въпросите останали открити, но накрая освободили Рита, като естествено я помолили да не напуска града. На сбогуване тя им подхвърлила кокала — казала им за Литвак.

И аз разбрах, че съм длъжен по някакъв начин да помогна на Игор. Изпитвах остра вина пред него и в никакъв случай не исках той да пострада заради историята, чиито корени се криеха в идиотската ревност на бившата ми съпруга.

* * *

Градското управление на вътрешните работи изглеждаше наскоро ремонтирано и свежо като току-що изкъпано бебе. Оставих Лиля на пейката в компанията на книжката за трола Муми, като й дадох и банкнота от пет хиляди — ако й се доще сладолед или нещо газирано. Впрочем не се и съмнявах, че още щом ми види гърба, тя веднага ще отиде до книжната сергия, която бях забелязал наблизо, и ще купи поредния женски роман на Барбара Картланд. Изобщо не можех да си обясня какво успява да разбере от тези книжлета — подозирам, че много малко, — но ги изчиташе на един дъх.

В сградата на управлението бе сумрачно и тихо. Дежурният на пост хвърли поглед върху удостоверението ми и мълчаливо кимна, като ме пусна да мина. Дежурната част наглед беше най-обикновена, но като се повгледах, забелязах, че е натъпкана с електроника за не знам си колко хиляди долара, и завидях на града, който може да си позволи да влага пари в правоохранителната система. Дежурният — дебел, потен майор — дълго се преструва, че не ме вижда, а аз точно толкова дълго се преструвах, че чакам търпеливо. Винаги ми е интересно как в една дежурна част се отнасят към посетителите, когато още не знаят кои са те и за какво са дошли. Ако театърът започва от гардероба, то милицията започва от дежурната част. Тя е лицето на учреждението — не в смисъл на чистота и компютризация, а в смисъл на отношение към гражданите. Какъвто стил цари в управата, такъв е и в дежурната част.

Майорът пръв не издържа:

— Слушам ви, гражданино. С какво можем да ви бъдем полезни?

Подадох му удостоверението си.

— Трябва ми оперативният работник, който работи по убийството на актрисата Доренко. Ще ми помогнете ли?

Майорът мълчаливо ми върна червената книжка и започна да върти телефона.

— Дванайсети кабинет — най-сетне след няколко разговора каза той. — По стълбището на втория етаж, после надясно.

Онова, което видях в кабинета с номер 12 на вратата, ме озадачи. Там по никакъв начин не можеше да се намира оперативният работник, когото търсех. Това беше типичен началнически кабинет — разкошен, обзаведен с прекрасни мебели. И човекът, който се бе разположил зад бюрото, също имаше вид на началник. Доста над петдесетте, студени очи, натежала фигура.

— Подполковник Стасов, криминален отдел при Московското градско управление на МВР — представих се аз, опитвайки се да овладея недоумението си.

— Никой не ми се е обаждал за вас — съобщи ми стопанинът на кабинета, загледан някъде встрани.

С ужас си помислих, че не знам кой е той, как се казва и че изобщо е станало някакво недоразумение. На китела му видях полковнишки пагони, които с еднакъв успех можеха да принадлежат и на началник на управление, и на всеки негов заместник. Вярно, в кабинета се влизаше от коридора, а не през приемна, и това ми позволяваше да се надявам, че съм попаднал все пак не при началника, а при някой негов заместник.

— Дежурният ми каза, че трябва да дойда в кабинет номер 12.

— Правилно. Но от Москва не са се обаждали за вас. Какво желаете?

Тогава схванах, че дежурният ме е взел за детектив, пристигнал от Москва във връзка с убийството на Олга. Вероятно именно затова ме беше пратил при ръководителя, за да се представя, както му е редът. А ръководителят естествено и понятие си няма за никакъв детектив.

— Другарю полковник, бих искал да се срещна със служителите, които се занимават с убийството на Олга Доренко.

— Защо? Кой ви е упълномощил?

Въпросът не ми хареса. Къде си, прославено милиционерско братство? Къде си, възпято в книги и филми чувство за братско рамо, приятелска помощ и своевременна подкрепа? Полковникът се държеше, сякаш изобщо не му пукаше за самия факт на убийството на една актриса, а се тревожеше единствено да не би в чистите редици на градските милиционери да проникне московски шпионин със своето нечисто, разлагащо влияние.

— Никой не ме е упълномощавал. Но мога да бъда полезен при разследването на убийството. Добре познавах потърпевшата.

— Кой ви изпрати?

— Никой не ме е изпращал, бях във вашия град на почивка, научих за убийството и дойдох.

— Откъде научихте за убийството?

Това все повече заприличваше на разпит — сякаш аз чрез измама се опитвам да се вмъкна в процеса на разследването, преследвайки собствените си тъмни интереси.

— Съобщи ми моята съпруга, тя работи към кинофестивала.

Не споменах, че съпругата ми е бивша, защото в такъв случай би трябвало надълго и нашироко да му обяснявам за Лиля и Ритините педагогически екзерсиси.

— Името на съпругата ви?

— Мезенцева. Маргарита Мезенцева.

— А вашето име е Стасов? Много интересно.

Изведнъж осъзнах, че съм застанал пред него в стойка мирно. Явно неговата недоброжелателност ми въздействаше хипнотично.

— Ако разполагате с информация, хвърляща светлина върху убийството на Доренко, можете да я споделите с мен — произнесе хладно полковникът, който заемаше така и неустановена от мен длъжност. — Не съм привърженик на включването на странични лица в работата, това често пречи и създава допълнителни затруднения.

— Но аз съм професионалист, не съм странично лице — опитах се да възразя.

— Доколкото разбрах от вашите думи, вие можете да бъдете потенциален свидетел и в този смисъл безспорно сте странично лице. Ще ви използваме в качеството на свидетел. Моля, готов съм да изслушам всичко, което знаете за Доренко. Но няма да позволя да ви привлекат към работата. В момента не сте на служба, тъй че като професионалист за мен не съществувате.

— А ако ви се обадят от Москва, ще ме допуснете ли до работата?

Всъщност изобщо не исках да ме допускат до работата. Сигурно съм закоравял егоист, но никога не изпитвам потребност да се меся в чужди проблеми и да помагам с всички сили. Всеки трябва да тегли собствената си каруца. Посещението ми тук бе продиктувано не от стремеж да се включа в работата по разобличаване на убийството, а единствено от желанието да си поговоря по мъжки с оперативните работници, да им обясня, че Гарик Литвак няма ни най-малко отношение към убийството, защото връзката му с убитата не е нищо друго, освен плод на въображението. Толкоз. Моите добри намерения не отиваха дори на сантиметър по-далеч. Но ми стана любопитно защо този полковник, завладял разкошния кабинет, изпита такава антипатия към мен и защо не иска да ме допусне до разследването на убийството. Болно самолюбие? Не обича да му нареждат? Вбесява го дори само думата Москва?

— Ще ви допусна до работата само в случай че получа писмено нареждане от Главно управление при МВР — отсечено отговори той. — Ще се подчиня само на тях. Ръководството на столичното управление на вътрешните работи няма никакво отношение към мен, с тях сме равни по ранг и те могат само да ме помолят за нещо.

— Но ако ви помолят? — настоявах аз.

— Ще зависи от ситуацията. Обикновено не изпълнявам такива молби. Вашите колеги само ни се пречкат в краката и внасят суматоха в работата ни. Ако в министерството вземат решение за създаване на оперативно-следствена група съвместно с Московското главно управление — тогава друга работа. Ако има такова решение — ще разговаряме. Не ви задържам, господин Стасов.

Така. От началническия кабинет ме изритаха, и то не твърде вежливо. Но аз не съм обидчив. По-точно — обидчив съм, но съм свикнал и умея да не обръщам внимание. Затова не се облях в горчиви сълзи, но затаих някакъв яд в душата си. Качих се на третия етаж, където всичко беше някак по-просто: и пътеки на пода нямаше, и стените не бяха с ламперия като на втория етаж, а боядисани с блажна боя и вратите не бяха облицовани с изкуствена кожа. Като се вслушах в гласовете, долитащи иззад вратите, избрах една стая, в която явно имаше много хора.

— Извинете — казах плахо, като направих тъпанарска физиономия. — Извикаха ме във връзка с убийството на актрисата Доренко, но забравих в коя стая.

— В номер 30 — отговориха ми веднага и аз тихичко се измъкнах.

Пред стая номер 30 имаше опашка и се сетих, че щом тук е кабинетът на занимаващите се със снощното убийство, тези хора са извикани за даване на показания. Застанех ли на опашката, щях да се добера до служителите, които ми трябваха, чак довечера. А не ми се щеше да се разправям с тази опашка, като им обяснявам, че съм служител и искам да вляза по работа. Разбира се, можех просто да вляза в кабинета, без нищо да обяснявам, но имаше реална опасност да попадна на подобен поборник на суверенитета, с какъвто вече бях общувал в стая 12. Да нахлуеш в чужд кабинет посред разпит, да настояваш да ти обърнат внимание — така могат да те изхвърлят за пет секунди. Не че ме е страх от изхвърляне, но на врата ми като камък тежеше моят дълг пред Игор Литвак, така че трябваше да изпълня задачата си на всяка цена.

— Кой е следващият? — попитах с нахален и уверен тон.

— Аз — отговори младо момиче със синьо-зелено сукманче, което откриваше едри лунички по млечнобелите й гърди.

— Ще напиша една бележка, за да я предадете на служителите.

Извадих от сака с плажните принадлежности химикалка и бележник, откъснах един лист и надрасках: Стасов, МУР. Спешно.

— А на кого да я дам? — попита луничавата, след като взе бележката.

— Няма значение. Дайте я на този, който е в кабинета.

След десетина минути оттам излезе един човек, при чието появяване аз направо изстинах. Беше Игор Литвак и физиономията му бе разкривена до неузнаваемост. Май бях закъснял. Но, от друга страна, бях дошъл точно навреме, защото ако ме поканеха веднага в заветния кабинет номер 30, щях да успея да обясня всичко и тогава детективите нямаше да задават на следващите посетители въпроси, от които те биха си направили съвсем определен извод за любовна връзка между убитата актриса и председателя на кинематографичното жури.

Момичето влезе и почти веднага излезе.

— Влизайте — процеди то през зъби.

Разбирах я. Сигурно стоеше тук от рано сутринта, а беше вече обяд. И не щеш ли, някакъв тип прережда всички…

В стаята бе горещо и пълно с цигарен дим, сякаш тук бе пушила цяла рота войници, макар че зад бюрото видях само едно симпатично младо момче. Изглеждаше уморено, в погледа му се четеше глад, но косата му, неизвестно защо, беше в идеален ред, сякаш момчето току-що се бе сресало. Може пък и наистина да се беше спретнал на бърза ръка, щом бе прочел бележката. Ако беше така, значи бях извадил късмет: момчето все още изпитваше известно уважение към МУР.

— Добър ден — поздравих учтиво. — Казвам се Стасов.

— Разбрах — кимна момчето. — Какъв е проблемът ви?

— Типично мъжки. По-точно казвам се Владислав Николаевич.

— Сергей Лисицин — представи се и той, като ми стисна ръката.

Почувствах твърдите мазоли по дланта му, които издаваха, че е постоянно трениращ спортист.

— Та значи, Сергей, идвам по повод на убийството на Олга Доренко. Току-що от кабинета ти излезе Игор Аркадиевич Литвак. Казаха ли ти, че е бил любовник на Олга?

— Не разбрах, Владислав Николаевич, какъв интерес ви води при мен.

— Но нали ти казах — мъжки.

— А официален? Командирован ли сте при нас?

И този запя същото. Както се отдели Крим, скоро и тези ще поискат да въведат собствена валута и държавна граница. Република Курорт. Всички са откачили.

— Не, интересът ми е неофициален. — Бях търпелив като опитна болногледачка край леглото на тежко болен човек. — Тук съм на почивка, а жена ми работи към кинофестивала и именно тя ми съобщи тази сутрин за убийството на Доренко. Тъй че дойдох при теб, Сергей, като мъж при мъж, за да ти обясня, че Игор Аркадиевич никога не е бил любовник на Олга и ето защо всички твои подозрения по негов адрес са безпочвени.

— Но ако Литвак не е бил неин любовник, защо решихте, че го подозираме във връзка с това? Откъде имате такива сведения?

— От жена ми. Защото тя първа ви е казала за Литвак, нали? Първа и единствена.

Сергей мълчаливо отвори папката си и запрелиства книжата в нея. Разбрах, че търси показанията на свидетелката Стасова. И докато той търси, аз може да остарея, Лиля да се омъжи и да ми народи внуци. Но не желаех да го припирам. Момчето беше съвсем младо и искаше да бъде уважавано.

— Стасова ли се казва жена ви? — най-сетне попита то, без да откъсва поглед от книжата в папката.

— Мезенцева. Маргарита Мезенцева.

— А, така значи!

По дяволите, зле ли й беше на Ритка с моето име! Смени го с моминското си веднага след развода. Върви сега, че обяснявай на всеки срещнат.

Той намери търсения лист и го прегледа бегло, после едва забележимо се позасмя:

— Интересна картинка. Първите свидетели в един глас твърдяха, че жена ви отдавна ви е ревнувала от убитата. А тя, сякаш за да се оправдае, ни подхвърля Литвак. Литвак пък, на свой ред, категорично отрича. Как ще обясните това, Владислав Николаевич?

Разказах му за нашата лъжа с Олга и за девствено чистата репутация на Игор. Сергей слушаше с интерес, весело хъмкаше и кимаше. Но в края на моето разкаяно повествование изведнъж стана сериозен:

— Защо трябва да ви вярвам? Може да сте приятел на Литвак и сега да ме лъжете, за да го предпазите.

— Може! — реагирах ядосано. — Опитайте да разпитате всички участници във фестивала и ако дори една жива душа спомене за някаква връзка между Олга и Игор, заплюйте ме в лицето. Защото не е имало такава връзка — тя е плод на нашата фантазия. Ще ви изредят поне десетина любовници и почитатели на Олга, но името на Литвак няма да бъде сред тях, гарантирам ви го.

От яд дори не забелязах как започнах да му говоря на Ви. Внезапно Сергей се усмихна открито и весело, макар че очите му бяха все така гладни и някак тъжни.

— Добре че дойдохте, Владислав Николаевич, защото вече съвсем се скапах. Работя тук само от една година, липсва ми опит, а взе, че се случи това убийство… Звезда, претендентка за първата награда. — Той млъкна и се загледа някъде навън през прозореца. Проследих погледа му и не видях нищо интересно, освен розовата фасада на една сграда, която ми напомняше областен комитет на партията. — Владислав Николаевич, не знам как да ви го кажа… С една дума: нашето началство не обича натрапени помощници. Ще ми се да ви поискам съвет, още повече че добре сте познавали Доренко и нейното обкръжение, но ще си изпатя здравата. Само един човек тук дава съвети.

— Дето седи в кабинет номер 12 ли? — сетих се аз.

— Именно — позасмя се Сергей.

— И какъв е изходът? Да се престоря, че не съм идвал тук и ти не ме познаваш?

— Не. Включвам ви в списъка на свидетелите и на това основание мога да контактувам с вас колкото си искам. Само че ще ви се наложи поне от време на време да идвате при мен. Разполагате с ценна информация…

— Не, Сергей, номерът ти няма да мине. Твоето началство ме видя и ме изхвърли. Ако се опиташ да ме представиш като свидетел, още утре ще се озова в кабинет номер 12 и ще ме разпитва неговият стопанин, а не ти. И изобщо откъде ти хрумна, че възнамерявам да ти помагам, а? Между другото аз съм в отпуск.

Лицето му изведнъж посърна и се вкамени. Вярно, бях груб, но след странния разговор с неговия началник нямах основание да бъда много любезен.

— Щом сте дошли тук да ми кажете за Литвак, значи сте искали да ни помогнете — да не губим сили и време за тази версия.

— Исках да помогна не на вас, а на Игор. Жена му е страшно ревнива и той никога през живота си не й е изневерявал. Ако стане скандал, докато е жив, няма да се оправдае, разбираш ли това? Може да провалите живота му, в това число и на жена му, за децата да не говорим.

— Значи не мога да разчитам на вас?

Гледаше ме с погледа на болни кученца, изхвърлени на улицата от безжалостни стопани. И изведнъж си помислих, че той цяла нощ не е спал, че в не твърде богатата си практика не е имал престъпления като убийството на кинозвездата Олга Доренко, че ужасно го е страх да не провали работата и е казал „майната му!“ на самолюбието си. Наистина се нуждае от помощ. След като е прекарал почти цяла нощ в компанията на неизтрезнели кинаджии, навярно се е ужасил от безбройните клюки, измислици, от всичката кал и откровена злоба, които са се излели пред него. Киното е особен свят — на човек му трябват доста години живот край него, за да проумее взаимоотношенията между тези хора. И аз се трогнах.

— Колко души работят по този случай?

— Всички, които са свободни и са налице. Но сме претрупани с работа, времето не стига, затова всички ще работят по малко.

— Има ли основна група? Или ще излезе, че си гол като сокол?

— Май така ще излезе. Но основните сме трима.

— Кои са другите двама?

— Паша Яковчик и Валентин Иванович Кузмин. Сега разпитват хората в хотела.

— Значи Паша е млад, а Кузмин е по-възрастен, така ли?

— Валентин Иванович ми е наставник — въздъхна Сергей. — Има над двайсет и пет години стаж.

— А защо въздишаш толкова тежко? Не ти ли помага наставникът?

Той ме погледна с жалните си кучешки очи и на мен ми се дощя да го погаля по главицата и да го почеша зад ухото.

— Пие. Вече нищо не го интересува.

— Тъй, ясно. С наставника нищо не можем да свършим. Ами Паша? Той какво представлява?

— Паша е добро момче, но договорът му е на привършване. Когато е кандидатствал за милиционерската школа, е подписал договор за пет години. Минали са четири и половина, откак е завършил. Вече дори си е харесал място: ще става началник на служба „Безопасност“ в някаква банка. И той не мечтае за лаври.

— А значи ти мечтаеш?

— Аз не ставам за работа при частници. Ще работя тук, докато ме изгонят.

Да, приятелю, не си извадил късмет, помислих си съчувствено. От двамата ти помощници единият е престарял алкохолик, другият равнодушно доизслужва месеците, които му остават. За едно неразкрито убийство няма да ги уволнят от органите, а благодарности чрез заповед не са им потрябвали. С една дума — сам ще влачиш ярема на това убийство.

— А следователят? — попитах.

— Свестен е — някак неопределено отговори Лисицин. — Почти не го познавам.

Погледнах часовника си. Лиля седи на пейката и вече цял час чака така наречения си баща. Разбира се, аз мога да заложа главата си, че тя няма да помръдне от тази пейка и няма да тръгне с непознат чичко — в това отношение е прекрасно школувана. Но нали човек трябва да има родителска съвест!

— Значи решаваме така, Сергей Лисицин — казах аз и станах. — Улица „Първомайска“ номер осем. До десет сутринта и след шест вечерта. Ако ти трябва съвет — заповядай.

* * *

Както и очаквах, Лиля седеше неподвижно, вперила поглед в някаква книга. Дори отдалеч се виждаше, че това изобщо не е „Тролът Муми“. Но не беше и Барбара Картланд — нея я познавах от всяко разстояние по джобния формат и червено-жълто-зеленото оформление на обложката. Книгата, която държеше Лиля, беше обикновен формат, много дебела. Когато се приближих, прочетох заглавието — „Откраднатите сънища“ — и видях рисунката на корицата: стройна блондинка с цигара в ръка. Поредното любовно книжле.

— Какво четеш? — попитах, седнах до нея и взех книгата от ръцете й. — Пак ли някакви безумни страсти? Откъде имаш пари за такава книга?

— Бяха ми останали от вчера, не бях похарчила всичките — отговори Лиля, като криеше очите си.

Значи и вчера, и завчера, и преди три дни тя не си бе купувала сладоледа, за който искаше пари редовно по два пъти на ден. Ах, хитрата хлапачка! Тръгваше, стиснала в малкото си юмруче банкнотата от пет хиляди, а след петнайсет минути се връщаше и казваше, че сладоледът бил чудесен. Но къде ли ги е крила? Сигурно в книжките, с които не се разделяше нито за миг, дори когато тръгваше „за сладолед“. „Ще поседя на някоя пейка и ще си почета, докато ям сладоледа — казваше ми. — Защото докато го донеса дотук, ще се разтопи.“ Имаше право и на мен, стария детектив, и през ум не ми минаваше, че собствената ми осемгодишна дъщеря ме лъже така леко и изящно.

Разгледах дебелата небесносиня книга и забелязал написаната на гърба с химикалка цена — 15 000. В края на краищата трите сладоледа, които е можела да купи за 15 хиляди рубли, биха й доставили удоволствие точно за трийсет минути, а пък на тази любовна история от петстотин страници момичето щеше да се радва най-малко три дни. Струва си. Само трябва да проверя да не би да има нещо порнографско.

Отворих страницата с рекламната анотация и страшно се изненадах.

— Лиля, но това е криминале! Не е любовен роман.

— Знам, татко — виновно отвърна тя. — Стана ми интересно.

— Още е рано за теб да четеш криминалета — заявих авторитетно. — Нищо няма да разбереш.

— Не е вярно, вече прочетох двайсет страници и всичко разбрах. Можеш да провериш. Искаш ли да ти ги разкажа?

— Не искам — промърморих. — И в работата си имам достатъчно престъпления. Да вървим да обядваме.