Ръсел Къркпатрик
В земята пламък се крие (6)

Глава 4
Огнението

Ужасените затворници се притискаха към стената на казармата, а личните телохранители на Аркоса от Немохайм пристъпваха заплашително напред. Лийт отчаяно погледна наляво и надясно, но и в двете посоки дървената стена се простираше в мрака.

— Брудуонци! — каза голият воин между Лийт и баща му. — Бруд аханин Алд. Орден низш — устната му се набръчка в присмех.

Телохранителите спряха и се отдръпнаха, за да пропуснат Аркоса. Дебелият мъж стоеше на около десет крачки, дишайки тежко и оглеждайки трофеите си.

— Обезоръжете ги! — рече той. — Убийте всички затворници без тези тримата. И не оставяйте бъркотия, не искам въпроси.

Той отново се отдръпна, повдигайки робата си, за да я предпази от прахта. Това ще бъде забавление, по-насищащо от всичко друго, което бях планирал за тази нощ — помисли си той, докато усмивка разтегляше пълните му устни.

 

 

Мигновено и без привидно усилие трима от телохранителите прекосиха празното място, подчинявайки се на заповедта. Ръката на Лийт се стрелна към меча. Без предупреждение бе блъснат към стената, откъдето се строполи с изкаран въздух. Няколко секунди лежа борейки се да вдиша. Изправи се замаян на крака тъкмо навреме, за да види как Ахтал съсича тримата си сънародници с меча на Лийт в ръка.

Ахтал го бе обезоръжил — грубо, но бързо, осъзна младежът. Все още гол, ала обвит в непоколебима решителност, воинът демонстрираше завидната си сила и умения. Първият противник се прости с живота си, когато непредпазливо се обърна към спътниците си за частица от секундата. Може би бе изненадан от арогантното поведение на мъжа или притеснен от някаква дребна подсказка в стойката на боеца. Каквато и да бе причината, главата му се търколи на земята преди да е успяла да предупреди останалите, оставяйки тялото нелепо изправено няколко мига. Това разсейване струва скъпо на другите двама. Секунда невнимание — замах и телата им меко се отпуснаха в прахта.

Обръщайки се към затворниците, Ахтал викна:

— Бягайте! Вървете!

Отначало колебливи, но окуражени от видяното и в пълното знание какво ще им се случи, ако останат, дрипавата група изчезна в сенките.

— Стражи! — изкрещя почервенелият Аркос, сетне яростно притисна устни. — Не са важни — промърмори.

Лийт напълни горящите си дробове с въздух, успокои виенето на свят и погледна към Манум.

— Нищо не можем да направим! — каза Търговецът. — В ръцете му сме.

Имаше някаква неотменност в убийството на останалите седмина телохранители. Комбинация от присъщ талант, стриктни тренировки и чиста агресия — помисли си Лийт, гледайки как личната стража на Аркоса бива покосена от брудуонския боец. Очевидно се изправяха неохотно срещу него, наясно, че мерят сили с представител на най-висшия орден, следователно лишени от шанс. Макар да бе почти сигурно, че неговият собствен живот ще бъде застрашен, ако някой от тях надвие Ахтал, Лийт изпитваше съжаление към противниците на брудуонеца — обикновени хора, просто пионки в далеч по-голяма игра. Не бяха подозирали, че тази нощ ще се изправят срещу Повелител на страха. Но ако върхът на меча бе разкъсвал месото на Аркоса, Лийт нямаше да изпитва състрадание.

Всичко свърши много бързо. Аркосът на Немохайм крещеше все по-нечленоразделно на хората си. Когато изходът от битката стана очевиден, той бързо отстъпи назад към Съвещателната зала.

Но не достатъчно бързо. Голата фигура се стрелна, с лекота надбягвайки шишкавия мъж. Изпреварвайки го, той се обърна и разпери ръце, сякаш връщаше непокорна овца обратно при стадото. С подивял поглед Аркосът се оглеждаше в напразно дирене на път за бягство. Ахтал се приближи. Аркосът отстъпи, за да попадне в хватката на Манум и Лийт. Към гърлото му се допря меч. Ужасът скова дебелака, лицето му посивя.

Ахтал леко извърна глава и улови погледа на Манум, повдигайки вежда. Питането бе очевидно.

— Не! — каза Лийт по някаква причина, която и сам не можеше да разбере. — Без повече убийства.

— Какво? — изненадано каза Манум. — Знаеш какво щеше да ни стори той!

Веждите на брудуонеца се повдигнаха объркано, в очите му проблесна опасен гняв.

Проявата на милост усилва милостивия — отекна в ума на Лийт познат глас.

— Това не означава, че ние трябва да го причиним и на него. Вече не може да ни стори нищо. Така че — не.

Но още докато говореше, умът му крещеше: какво се опитваш да докажеш? Че си по-морален от брат си?

— Сега не, но…

— Няма да убия беззащитен човек! — настоя Лийт. — Пък и ако убием Аркоса на Немохайм, вероятно е да се намерим обратно в Пиниона — погледна в малките, изплашени очички на врага. — Прав ли съм?

Аркосът си пое дълбок дъх и преглътна два пъти, очевидно без да е в състояние да се довери на гласа си.

— Как ще кажеш това на брудуонеца? — попита Манум. — Не ми изглежда особено милостив.

— Ако той иска да убие Аркоса, не мога да го спра — рече Лийт. — Но няма да го подкрепя.

Той показно се извъртя и закрачи.

— Хайде! — викна през рамо. — Трябва да се приберем преди разсъмване.

Никой не помръдна. Лийт затаи дъх, но продължи да върви.

Зад себе си дочу движение, но се насили да продължи напред без да поглежда. Няколко мига по-късно към него се присъединиха Ахтал и Манум. Червена роба обвиваше широките рамене на брудуонеца. Нищо не бе казано по време на дългия път към дома.

 

 

Бледата зора работеше усилено по отхвърлянето на нощта, когато трите изморени фигури приближиха къщата. За Лийт този последен час се бе оказал най-мъчителен от всички останали, по-труден от нощта в килията, много по-труден от хаотичната битка под казармата, по-труден дори от избора дали Аркосът да остане жив или да умре.

Защото през онзи час, нужен им да прекосят града до квартирата си; Лийт виждаше отново лицата на онези от отвъдното. Едно подир друго се надигаха те, хора с история, приятели и близки, кои посечени от неговия меч, други убити преди да е успял да им се притече на помощ. Тогава безлични, но сега мъртви — и сега можеше да види лицата им. Осъзнаването, че светът е вражески настроен, че не се върти около него, че животът не бе гарантиран, а смъртта — неизбежна, липсата на гаранции за евентуално достигнатата старост: всичко това притискаше Лийт като глуха нощ.

Времето се промени в съответствие с мъката му — тежки облаци надвиснаха над града и от тях закапа дъжд.

Лийт постави ръка на дръжката на вратата и въздъхна. Убежище в потискащ свят, поне за кратко.

— Пуснали са ви! — извика Кърр, когато те влязоха в къщата. — Не мога да повярвам.

Трябва да е чакал тук в коридора, лишен от сън — осъзна Лийт. Такава е загрижеността му за нас. Откритието, че свадливият старец би сторил подобно нещо, бе някак смиряващо.

— Не точно — каза Манум. — Съмнявам се, че изобщо имаха намерение да ни освобождават.

— Така че… — подкани го Кърр.

— Така че събуждай всички и ги събери тук! — рече Лийт с глас, който беше и не беше негов. — Трябва да поговорим.

Фермерът кимна бавно, сякаш в мислите си се намираше на друго място, сетне изчезна по стълбите.

 

 

Историята на Търговеца и сина му удиви и вдъхна увереност на Компанията. Имаше тъга за множеството изгубени животи, но и голяма радост за успеха на спътниците им да избягат от такова гнусно място.

— Излязохме от Пиниона — заключи Лийт. — Само за да попаднем в капан, заложен ни от Аркоса на Немохайм.

При споменаването му членовете на Компанията се приведоха напред като един.

— Чакаше ни отвън с отряд стражници, подобни на чиито ливреи не бях виждал досега в града — рече Лийт.

— Брудуонци — изстреля Манум.

— Брудуонци? — повтори Кърр. — Какво правят брудуонци в Инструър?

Хал бързо заговори с брудуонеца на ръмжелив език и онзи отговори по идентичен начин.

— Бруд аханин Алд — рече той.

— Наемници — преведе Хал. — Вероятно дезертьори от брудуонската армия.

Манум изненадано повдигна вежди.

— Вероятно — рече Лийт, — но те се подчиняваха на Аркоса от Немохайм. Може и да са били брудуонци, но бяха обикновени хора, недостойни противници за уменията на Ахтал. След като се оправи с тях, той… — младежът се поколеба.

— Пощадихме го! — въздъхна Манум. — Изборът не беше мой, уверявам ви, но Лийт бе на мнение, че не бивало да убиваме беззащитен човек.

Той утихна, очевидно измъчван от някакъв спомен, може би смъртта на Парлевааг. Или, замисли се Лийт, съпругът й и останалите фенни, посечени от брудуонците. Вестоносецът на Кроптър, измъчван и убит от брудуонските мечове. Горящото фавониянско село. Писъци. Викове. Миризма на смърт.

Очите му се изчистиха и се вгледаха в тези на Лийт.

— Убийството на беззащитните е привично на враговете ни — накрая рече той.

— Наистина имаше повече от достатъчно смърт — съгласи се Хал.

— Но този навик очевидно е разпространен сред множество от брудуонците — отбеляза хауфутът с отврат. — Враговете ни ще погледнат на това като на слабост, от която да се възползват.

— Проявата на милост усилва милостивите — вметна бързо Хал.

Лийт го погледна остро. Сега аз имам моралното превъзходство, братко, и ти не ще си го възвърнеш. Но бе разтревожен от сходството с братовите думи и онези, отекнали в ума му, когато Аркосът на Немохайм бе в ръцете им.

Отшелникът поклати глава при това очевидно разпалване на неприязън.

— Без значение на моралността, смятам, че в скоро време можем да очакваме посещение от Аркоса, съпроводен от пълна група стражи.

Това отрезви Компанията, която дотогава не бе обмисляла последиците от бягството.

— И няма да дойде с намерението да благодари за пощадата — отбеляза Стела.

— Но ние не сме беззащитни! — каза Фарр, повдигайки меча си. — Нека дойдат! Ще ги посрещнем!

— Не можем — уморено отвърна Кърр. — Не и ако не искаме да се сражаваме с цял Инструър, комуто ще бъде съобщено, че представляваме заплаха за града. Трябва да напуснем колкото се може по-скоро.

Перду изчака докато Компанията осъзнае тези думи, сетне поде:

— Мостовете ще бъдат наблюдавани. Невъзможно е да избягаме на север или на юг. И ще разпространят описанието ни из града. В капан сме.

Разнесе се мърморене.

— Чуйте се само! — рече Фоилзи с ръце на хълбоците. — Стореното е сторено, ще има предостатъчно време да обсъждаме това, когато сме в безопасност. Дотогава най-добре да не влизаме в подобни спорове.

Стела бе бясна.

— Ти поне не трябва да бягаш! Със сигурност не си сторила нищо лошо, подслонявайки ни.

— Няма да рискувам. Пък и ще ви е нужен гид, ако искате да избягате невредими.

— Бягство? Имаш идея? — обърна се към нея Кърр, надежда проблеснала в очите му.

По изтощеното й лице премина съмнение.

— Не. Не точно… — но бе очевидно, че мисли усилено.

— Тогава трябва да си съберем багажа и да се махнем. Може да не разполагаме с много време. — Кърр очевидно се раздразваше.

— И да се отправим накъде? — попита Манум. — Може да мине известно време докато Аркосът открие къде живеем. По-добре ще бъде да използваме това време да измислим план.

— Ако тръгнем по улиците, ще бъдем видени от стражите — рече Перду. — Колко голям е този град? Сигурни ли сме, че Аркосът и стражниците не знаят къде сме се настанили? И ако не знаят, колко време ще им отнеме да ни намерят?

Индретт сгърчи лице.

— Никой на пазара не знае къде живеем, но можете да бъдете сигурни, че ще бъдат разпитани. Стражниците ще съсредоточат търсенето си в квартирите около пазара. Това със сигурност ще ни даде малко време. Има стотици къщи, които трябва да проверят.

— На нас ни отне три дни да ви намерим — додаде хауфутът.

— Поне трябва да изчакаме Фемандерак да се върне! — рече Стела.

Кърр изръмжа.

— Тогава да напрегнем умове! — рече той.

Лийт погледна към баща си, по-стар и по-измършавял от милия, обичащ човек, когото си спомняше.

— Избягахме от Пиниона, за да попаднем в друг затвор. Колцина ще умрат, ако опитаме да избягаме този път?

Баща му не отговори.

 

 

С Фоилзи, застанала на пост на горния етаж, Компанията остана в мазето, обсъждайки различни предложения и идеи, прекъсната само от връщането на Фемандерак; но по обед всички бяха изчерпали плановете си и признаха поражението си. Бяха в капан. Нямаше значение какво щяха да предприемат, приключението им се бе превърнало на прах. Дъждът се лееше, трополейки по залостените прозорци и удряйки по тясната калдъръмена уличка отвън, а Компанията седеше мълчаливо, очи отворени, ала невиждащи, всички техни усилия и планове довели до поражение. Мнозина от тях жадуваха за дома. За Лийт това не беше просто копнеж по северния въздух и залесените хълмове, но също така и натрапчив спомен за мирното семейство; родители, тихо седнали на верандата, докато момчетата им се боричкат в тревата.

Голям огън пропукваше в камината, около която членовете на Компанията се бяха насъбрали в защита от неочаквано студеното време. Фоилзи слезе при тях, когато заради смрачаването стана невъзможно да се бди. Каменното мазе бе много по-топло от изложените на течение горни етажи. С напредването на следобеда въздухът се сгря и сякаш сгъсти, глави започнаха да клюмат, брадички се опряха на гърдите. Хауфутът спеше дълбоко върху канапето, свирейки с широкия си нос. Навън времето не показваше признаци на подобрение.

Малкото останали разговори бяха разделени на две групи. Кърр, Хал и Фемандерак бяха потънали в поредно безплодно обсъждане на малкото оставащи варианти, сетне тихо заговориха за пръв път относно разделянето на Компанията, надявайки се сами и по двойки да избегнат бдителността на стражите, а Индретт, Стела и Фоилзи обсъждаха живота скришом в Инструър. Индретт разсъждаваше на глас дали да се връщат в Лулеа. На нея градът доста й беше допаднал. Знаеше, че много от приятелите й на пазара щяха да са склонни да им помогнат. Но нейната мисъл бе единствената оптимистична такава, изразена сред Компанията, останалите членове на която изглежда вече не се интересуваха дали Аркосът на Немохайм ще се появи за тях. Някои може би дори щяха да го приветстват.

С времето разговорите утихнаха съвсем, което остави хъркането на хауфута като единствено звуково оформление, съпровождано от пукота на пламъците и трополенето на дъжда.

Цепеница се размести в огнището; друга, поставена отгоре й, се изтърколи на пода. Никой не се събуди.

Дотогава потъналата в танцуващи сенки стая внезапно се освети от изгарящо сияние, което привидно се изливаше от камината.

Лийт сепнато се събуди. През здраво стиснатите си очи бе видял колона чиста светлина да пробива стаята — знаеше, че това е сън. Колоната бе жълта по краищата, но матовобяла в основата. Огромна тежест изглежда го притискаше надолу, премазвайки го върху студения каменен под. Младежът се опита да извика, но от гърлото му не се отрони звук. Рев и пропукване изпълваха въздуха, така че дори и да беше изкрещял, гласът му щеше да остане нечут.

Жълти огнени нишки се простряха от колоната, дирейки из стаята. Лийт видя блясъка, но не можеше да избегне пламъка, който носеше смъртта му, гледайки как се извива към него, сетне го удря с мощта на водопад, ледник, ломяща се планина, приковавайки го към пода като мухите, които Друин обичаше да приковава към перваза.

Сега ревът стана толкова силен, че сякаш главата му щеше да се пръсне от шума. В този звук имаше нещо човечно, нещо мелодично — напомни му за пещерите под Адунлок и звука на арфата на Фемандерак, усилен отвъд възприемане.

Това не е истина. Това е сън. Ще му се оставя и ще видя къде ще ме отведе.

Огнената нишка продължи да се влива в Лийт, който сега осъзна, че снагата му сияе, светеща жълто по краищата и ослепително бяло в сърцевината. Сякаш вътре в него бе запален пламък. Шумът и светлината се усилиха, отвъд каквото бе смятал за възможно, ала той не бе погълнат, не се подпалваше. За момент зърна невъзможната гледка на мазето, където огнени нишки се простираха от стълба към всеки член на Компанията.

— Имам нещо да ти покажа — заговори спокоен, плътен глас, тихо, но очевидно достатъчно силно, за да заглуши огнения рев. — Желаеш ли да го видиш?

— Да — отвърна Лийт, думата пламнала като огън.

Пред него се материализира огромна фигура във формата на куб. Лийт повдигна глава и можа да види две стени, простиращи се в безкрайността. Изви врата си допълнително, но не можа да види върха му, който потъваше в облаците. Не можеше да определи какво представлява или какво е предназначението му. Кубът се намираше в стаята, а някак Лийт знаеше, че той е многократно по-голям от мазето, от целия град.

Това е много ярък сън — помисли си той.

Гласът заговори отново, богатството на звука галещо възприятията като хладна вода в гореща лятна нощ.

— Това е обичта, която хората таят за теб — рече гласът. — Погледни я добре. Виж колко широка, колко висока и колко дълбока е тя!

Обич? За мен? Кой си ти?

Кубът започна да се накланя, а може би Лийт се издигаше нагоре. Върхът на фигурата се простираше в неразгадаема далечина.

— Погледни по-внимателно! — напъти го гласът.

Той изпълни заръката и видя, че от повърхността на куба бе отчупено малко късче.

— Виждаш ли това? — рече гласът. — Това парченце показва колко от тази обич ще използваш през живота си. Съзри колко много остава.

Лийт погледна и обширните мащаби на тази обич започнаха да го заливат, обгръщайки го като вълна, натискайки го към дъното на океана, удавяйки го.

— Нищо сторено от теб, без значение колко глупаво, не ще изчерпи любовта, която семейството и приятелите ти изпитват към теб.

Защо ми е да сънувам подобно нещо?

— Когато се почувстваш сам, необичан или изоставен, ще ти напомням за видяното.

Визията изчезна и гласът утихна.

 

Малката Индретт плачеше под чистия огън, тялото й потръпващо от спомена на стореното й от баща й нощ подир нощ през всички онези години. Постепенно, изниквайки в съновното й съзнание, споменът за Северното сияние я обгърна и внезапно тя видя звездите да танцуват в огъня пред нея и около нея, пеейки:

Изпод мелодия звездите северни

проблясват меко над света.

Иззад сиянието момиче бледено

избягва гневения си баща.

Молбите й сред нощен гнет

останали от спящи неразбрани,

у него срещнали ответ

та сърцето му разранят.

 

Полага жезъл отстрани

и слиза царствено от трона,

загърбва царските слуги и облачести дом с корона.

Зове названието й с вървеж,

присъствието му благоуханно,

повелител на крале,

в стаята й страж-отбранник.

 

Танц тъгува сиянието в нощта

и музиката шепне тихо,

момичето трепери с ориста

да не остане без любител.

Обичта без себично излива

да й спре сълзите

и всяка нощ пътуване отива

дорде изтичат дните.

 

В сърцето й има кутия

в жестоко заключен капак

и догадка, че вътре се крият

ужасии на користен мрак.

Настъпва време ключ да се направи

и страховете срещнати да бъдат,

 

от злото сейнато добро да се изправи,

от чернотата светло да пребъде.

Значи си бил ти — помисли си тя. Ти си Северното сияние. Защо не съм те познала?

— Защото не беше готова за баща — дойде отговорът. — Дойдох по единствения начин, който можеше да понесеш.

Моля те, не си отивай — помоли се тя на огъня. Вече се тресеше неудържимо, сякаш пламъците около нея се бяха превърнали в лед.

— Нямам такова намерение — рече гласът.

И никога няма да ме оставиш сама отново?

— Никога — гласът отекна пълно из ума й, давайки й ключа от тайната кутия, която наричаше свое безчестие. Никога, каза той. Треперенето й спря, когато тя погледна в кутията и не видя срам. Никакъв срам.

 

 

Манум се озова проснат на пода, обезоръжен и нападнат от невидян враг. Донесли са със себе си някакъв пламък — догади се Търговецът. Точно като фавониянското село. Но тогавашното враждебно усещане за злина този път липсваше. Тази комбинация от фактори му нашепваше, че сънува.

— Свали си ризата! — напъти го дълбок глас. — Инак не мога да ти помогна.

С какво да ми помогнеш? Кой си ти?

— Винаги си изпитвал затруднения да се доверяваш на хората — не беше въпрос.

Това е единственият начин да се оцелее като Търговец! — рязко отвърна Манум.

— И само толкова — оцеляване. Свали си ризата.

Но…

— Може да си свалиш и обувките. Бих искал да направя нещо за краката.

Пусни ме тогава.

— Мога ли да ти се доверя? — попита гласът с нотка на веселост. Пламъкът отслабна и Манум установи, че може да се изправи на колене. С треперещи пръсти свали ризата си.

— Тези белези те боляха, нали? — отбеляза гласът.

Нищо в сравнение с вътрешната болка. Не би повярвал какви кошмари сънувах.

— Бих. Андратан. Фавония. Брейданската пустош. Уитвества. Видях всичко, мен също ме нарани. Сега се наведи.

Манум изложи белязания си гръб. За миг нищо не се случи, сетне Търговецът зърна малки огнени нишки да пълзят по пода. Те плъзнаха по ръцете и краката му, срещайки се на гърба. Докосваха го като мехлем, като безброй нежни пръсти.

— Краката ти.

Защо правиш това?

— Символичен жест. Това са външните белези. Ще ми позволиш ли?

Да! — викна сърцето му, преди умът да е организирал някаква защита.

— Както лекувам краката ти, така излекувам и бъдещето ти. Ще бъдеш служител на Фалта. Гърбът ти ще носи тежестта й. Нозете ти ще крачат по пътя й. Ще й дадеш ли бъдещето си?

Да.

Той свали обувки и допря стъпала до пламъка.

 

 

Отшелникът коленичи пред пламъка с наведена глава и разперени ръце. Сън или не, той бе убеден в реалността му. Знаеше, че подобни видения могат да бъдат едновременно сън и истина.

— Детето ми, детето ми! — с печал изрече гласът. — Толкова дълго ме познаваш, а още не си ме познал.

Използвай ме, използвай ме! — умоляваше мъжът. Искам да бъда твой слуга.

— И имах намерение да си послужа с теб — отвърна гласът. — Ала ти не бе доволен с ролята, която ти бях отредил. Тъй да бъде. Ще продължа да те зова, все така ще чуваш гласа ми. Един ден, дете мое, ще осъзнаеш, че съм много повече от това, за което си смятал.

Просто ми позволи да бъда най-нищожния ти слуга — примоли се отшелникът.

— Чувам словата ти — рече гласът, не грубо. — Но също така съзирам какво е изписано в сърцето ти. Дори и така те приемам. Ще продължа да те миропомазвам, с надеждата, че някой ден ще ми позволиш да те изпълня.

Посвещавам живота си на теб — закле се снежнокосият мъж. Ще сторя каквото кажеш.

— Тъй да бъде — бе отговорът. — Нека неразбиращият бъде като онзи, воден от оглавник.

Отшелникът не разбра думите на господаря си, но се бе проснал пред него с позната скромност.

 

 

Превита от мощта на яркия огън, Стела осъзна, че едва може да диша.

Какво става? — изпищя тя. Махай се! Остави ме на мира!

Този кошмар не приличаше на останалите й, в които биваше преследвана от сенчести непознати, сграбчвана от непохватни невидими ръце — бе различен и все пак имаше сходство. Тук нападателят й бе по-скоро загатнат, но пак си оставаше нападател. Не можеше да го види, но усещаше присъствието му. Махай се!

— Но ти ме зовеш с години! — отекна богат, звучен глас в ума й. — Сигурна ли си, че искаш да си ида?

Невидима ръка хвана нейната.

Почакай малко. Кой си ти? Пусни ме! Нека те видя! Стела се сражаваше с непоносимата тежест на светлината.

— Би било по-добре да видиш себе си — рече гласът и стаята изчезна.

Тя стоеше в подножието на тревист хълм, поглеждайки надолу към гледка, която й бе добре позната. Там пред нея се простираше езерото. Зад малкия вир стоеше селцето Лулеа. Стела заплака, сърцето й пронизано от копнежа, разрушил предпазливо издиганите прегради.

През сълзите съзря група деца — не, не деца — млади мъже и жени — плуващи и почивайки си на брега на езерото. Там стоеше дребната сладурана Лони, поне три инча по-висока от спомена, най-добрата й приятелка Хермеса с нова прическа, Инсуза — друго момиче от селото. С тях бяха Хейн и Друин. Не можеше да забрави това лице. Те разговаряха и тя се заслуша.

— Водата още е малко студена — казваше Лони.

— Клечорана! — подигра й се Друин. — Върви да си играеш с бебочетата. Остави големите да плуват.

— Теб напоследък често те виждам в езерото — отбеляза Хермеса, накланяйки глава настрани, докато говореше на Друин.

Широкоплещестото момче леко се изчерви.

— Езерото е приятно лете.

— Или по-скоро вече никой не може да те надплува сега, когато Стела я няма? — сладко рече Хермеса.

Благодаря ти, приятелко! — искаше да изкрещи Стела.

— Тя ми липсва! — тихо каза Инсуза. — Лийт също. Не останаха интересни хора.

Друин ще приеме това като лична обида, помисли си Стела. Очаквано, той пристъпи заплашително към момичето.

— Никакви? — запита той.

— Присъстващите са изключение — любезно каза Инсуза. — Всички ние те намираме за много интересен! — добави тя, а останалите момичета се изсмяха. Иронията убягна на Друин, който се усмихна.

— Тя обичаше да седи на онази скала — отбеляза Хейн.

— И да се гмурка — додаде Лони — с голямо цамбурване.

— Не по-голямо от моите! — настоя Друин, но никой не му обърна внимание.

— Чудя се какво ли й се е случило в действителност? — рече Хермеса. — Ако наистина се е заблудила в снежна буря, все би трябвало да намерим тялото й. А и онази нощ не си спомням виелица, вие?

Останалите поклатиха глави.

— На моменти беше малко надута — додаде Инсуза. — Държеше се като кралицата на Лулеа, сякаш всички ние бяхме нейни слуги — обърна се към Друин. — Не проумявам как я търпя толкова много.

Стела искаше да изтича надолу по хълма и да й причини нещо, но откри, че не може да помръдне.

— Майка й беше наистина покъртена. Вече не й се чува гласът.

— С един удар два заека! — изсмя се Друин.

— Това е проблемът, когато едновременно изглеждаш добре и имаш ум в главата — смяташ, че светът ти принадлежи. Прекалено въздигната за нас, такава беше тя. — Инсуза задълбаваше в темата. Стела изчакваше останалите да оспорят, но те кимнаха утвърдително. — Вероятно е избягала на някое по-добро място, където талантите й биха били оценени.

Не е честно! — изкрещя Стела. Не можехте ли да осъзнаете, че бях наранена?

— Проблемът със Стела беше, че не можеше да се разбере какво й се върти в главата — добави Хейн. — Трудно ми е да определя какво си мислят момичетата — ако изобщо мислят.

Лони го перна по главата, а той театрално потърка удареното.

— Беше изцяло затворена. Ти това ли си мислеше? — Той се обърна към Друин.

— Де да знам — рече едрото момче. — Понякога си мисля, че се страхуваше от мен. Но тя беше толкова въздигната, че не мисля, че се е страхувала от някого.

От теб се страхувах, от теб! Не осъзнаваш ли, че ме измъчваше?

— На мен също ми липсва — добави Друин. — Но не и езикът й.

Нито на мен твоите юмруци — контрира Стела.

— Погребението беше добро — рече Хейн. — Всички плакаха.

— Но тя нямаше истински приятели — отбеляза Хермеса.

Ами ти?

— Никога не узнавах какво всъщност мисли за нещата. Не допускаше никого до себе си. Радвам си, че вече имаме теб, Лони! — заключи Хермеса.

— Какво ще кажете да се топнем? — запита Хейн. Свали ризата си и пристъпи в плиткото. — Бррр, ама че студено! — подигра се на Лони. — Вледенявам се!

Останалите се изсмяха.

Бебета, бебета до един! — помисли си Стела, гледайки ги да се плацикат във водата, но краката й потръпваха при мисълта за прохладната вода на езерото — копнееше да изтича и да се присъедини към останалите.

Над главите им премина облак, подбутван от хладен ветрец.

— Понякога ми се струва, че тя отново е тук — рече Друин, оглеждайки се. — Сякаш се е върнала да ни тормози.

Всички се обърнаха и погледнаха към хълма, за миг Стела си помисли, че ще бъде разкрита. Но по някаква причина те не я видяха.

Наистина ли съм била толкова себична, толкова потънала в себе си? — запита се тя.

Гласът не отговори.

А Друин? — примоли се тя. Той бе груб, никога не ме е обичал.

— Ти го отблъсна, така че той реагира с грубост. Мислеше, че ако те нарани, ти ще се разкриеш. Разбира се, вината е негова, но е трудно да се приеме, че тя тежи изцяло върху него.

Кой си ти? Откъде знаеш тези неща?

Гласът подмина тези въпроси.

— Това е домът ти, а това са твоите близки. Нима смяташе, че бягството ще промени тях или теб? Няма достатъчно далечно място, където да избягаш от себе си.

Какво не е наред с мен?

— Нищо, което малко огън да не може да излекува. Ще се отдадеш ли на Пламъка?

Стела кимна мрачно, озовавайки се обратно на пода в мазето, обливана от пламъците, които сякаш търсеха досег с душата й. Тя протегна ръка и докосна един оранжево-жълт пламък, той се отдели от огъня и безболезнено запламтя връз дланта й. Докато тя гледаше, пламъците плъзнаха нагоре. Бавно. Бавно.

 

 

Перду знаеше, че това е сън, но това дори допринасяше за ценността на видението: според фенните светът на сънищата в много отношения бе по-реален от обитавания в будно състояние.

Не проявявам интерес към бога на долноземците! — предупреди той. Не и след всичкото време, прекарано с фенните. Сравнени с тях, хората ти едва живеят.

— Аз също не проявявам интерес към този бог — рече гласът. — Изглежда ми дребнав и себичен.

Дребният бог на дребни хора. Нищо лично, но искам боговете ми да бъдат огромни, като обширните пространства на Мирвидда.

В отговор пламъците зареваха заплашително около феннито, обгръщайки го в жълто-бяла завеса. Колкото и да беше сплашен, Перду можа да разбере.

Ти нямаш нищо общо с размития бог, когото се научих да отхвърлям в Мьолкбридж. Би бил на място във виддата. Защо не съм те срещал преди?

— Защото един от двама ни е твърде дребен — изреваха пламъците.

Нима? Не съм могъл да те видя, защото си прекалено голям?

Заобиколилият го огън се издигна дори още по-високо и феннито се зачуди как още не е изпепелен.

— Ах, мъдростта спохожда феннито със закъснение. Или фалтанеца? Когато някой отрича произхода си толкова яростно, започвам да се чудя какво се опитва да скрие.

Малко вероятно е да ме спечелиш за следовник с подобни обиди — сопна се Перду. Ама че странен сън!

— Не си следовник? — запитаха пламъците с искрено объркване. — Тогава какво правиш в Инструър?

Изборът не беше мой — сухо коментира Перду.

— На мен не ми изглеждаше така — изсмя се гласът. — Продължи да избираш и ще видим къде ще ни отведе това.

 

 

Горене, горене, горене. Кърр сграбчваше пламъците на съня и като с ножове разсичаше болката, налагайки се с правотата на огъня, удряйки измореното си, почерняло сърце. Изгори го, изсуши болката. Заслужавам да бъда наказан. Реалността бе много по-безболезнена от този сън, затова й нямаше доверие.

— Не трябва да правиш това! — каза му гласът. — Не съм дошъл да те наказвам. Не използвай пламъците ми, за да се нараниш.

Искам да бъда наранен. Знаеш какво причиних на Тинеи. Знаеш, че я изоставих в търсенето си на отговори. Как може да казваш, че не заслужавам наказание? Душата ми ще се чувства по-добре кървяща.

— Значи ти си експертът? — с оттенък веселие попита гласът. — Отдавна исках да си взема няколко почивни дни. Нещо против да ме заместиш?

Не ми се подигравай. Доведох тези хора в капан — дори сега Съветът може да подготвя убийството ни. Смърт! Защо бе убит Уайра? Парлевааг напразно ли умря? При всеки избор поемах по грешния път. Други страдат заради грешките ми.

— Слез на земята! — изръмжа гласът. — Ти си само човек, повел човеци. Въз основа на какъв стандарт оценяваш усилията си? Този на бог? Остави огъня и коленичи. Дойдох да те пречупя.

Да ме пречупиш? Това разбирам. Нека боли много.

Без предупреждение заговори друг глас — нежният, мелодичен глас на онази, която бе обичал през целия си живот.

— Прощавам ти! — прошепна Тинеи. — Прощавам ти.

Не, не, не! Не можеш да ми простиш! Сторих неправда!

— Зная, непоклатими! — изрече старото си обръщение към него с цялата нежност, която помнеше. — Затова ти прощавам.

— Нямаше никакво оправдание за много от нещата, които си сторил — настоя първият глас.

Образи, които Кърр бе смятал за отдавна погребани, отново прелитаха из ума на стария фермер. Срамът се надигна като вълна, задушавайки го.

— Никакво оправдание. А тя ти прощава. Остави ножа. Ако тя избира да не те нарани, защо да се наказваш сам?

По-високо се издигна вълната на срам, сетне се разстла над него и се оттегли, оставяйки го все още прав.

— Здрав си, непоклатими! — изкикоти се гласът й. — Но не толкова, колкото се страхуваш.

Думите й бяха като тарани, които го притиснаха на колене. Вълната се издигна отново, този път поваляйки го на пода. И през цялото това време пламъците фучаха около него.

В ума му се появи видение — кашлящата Тинеи, която се опитва да му помогне да събере овцете. Кърр осъзнаваше, че тя не трябва да е там, но бе настоял да отведе овце за пиршеството на Средозимника…

Тя се обърна и го погледна, състрадание изписано на ясноокото й лице.

— Прощавам ти — изрече тя, думите отнесени от ледения вятър. — Прощавам ти.

Внезапно Кърр осъзна без никакво съмнение, че това не е сън. Виждаше случилото се в действителност. Тя наистина бе изрекла тези думи сред немилостивия студ на онази утринни бе ги изрекла искрено. Бе покосен.

Докато лежеше и изплакваше болката и дългите мъчителни години на себепристягане, пламъците си виеха над него и през него, заменяйки мъката със сладост.

Лъжец! — усмихна се фермерът през сълзи. Каза, че нямало да ме нараниш.

 

 

Фуир аф химин! — викна Фемандерак. Музиката от арфата му се лееше към небесата, окуражавайки стелещите се из стаята пламъци. Небесен огън! Знаеше, че това е само сън, дори знаеше какво го бе предизвикало. Не бяха ли двамата с архиваря наскоро спорили за истинността на огнението? Но ако само…

 

 

Може ли солта, моля — учтиво рече хауфутът. Не разбра откъде се бе появила трапезата, нито защо пламъци надничат от вазите, където би трябвало да има цветя, но нямаше да откаже най-съвършеното печено прасенце, някога полагано на масата пред него — толкова идеално, толкова крехко, че едва ли не сияеше — и той зае едно от двете налични места. Не сънуваше храна за пръв път, напротив, но това бе най-яркият сън в последно време.

— Разбира се.

Хауфутът не можеше да види домакина си, но солта се появи пред него. Зае се с прасето и за известно време домакинът запази учтиво мълчание.

Великолепно! — по някое време отбеляза хауфутът. Във Фирейнс нямаме такова добро месо.

— Не, нямате — съгласи се гласът. — Радвам се, че го оценяваш подобаващо.

Хауфутът кимна, обърсвайки брадичка.

— Искам да поговорим за Компанията — рече гласът. — Ти беше този, когото избрах да я поведе. Какво стана?

Какво стана? Свърши ми куражът, това стана. Не бях във форма, бях толкова уморен и не виждах защо да рискувам живота си, когато бях на практика без значение. Отхапа пореден къс свинско.

— Значи искаш храброст? Защо не поиска по-рано?

Не знаех, че имам право. Бе ни казано, че си ни изоставил след цялата суматоха с Долината.

— А ето ме тук, изоставяйки те с това прасенце — отговори гласът. — Това свинско е доказателство, че мога да удовлетворя желанията на сърцето ти.

А куражът? Наистина бих се възползвал.

— Погледни по-внимателно какво ядеш! — внимателно рече гласът.

Странно — помисли си хауфутът, — как не съм забелязал по-рано? Сред месото проблясваха пламъци. Ето защо сияе, ям огън. Храната вливаше крепкост в костите му, сякаш гръбнакът му бе заменен с желязо.

Той се изсмя. Надявам се да не се отрази на храносмилането ми.

* * *

— Защо си толкова разгневен? — запита гласът. — Какво те изпълва с толкова ярост?

Тържество се разля по вените на Фарр. Мазето бе изгоряло, несъмнено и цялата къща, това бе сигурно. Не бе имал време да реагира, подобно на останалите. Значи в крайна сметка смъртта бе безболезнена. Скоро щеше да види отново Уайра, баща си и майка си. Но междувременно щеше се възползва от възможността да зададе въпросите, които го тормозеха.

Питаш защо съм гневен? Ти, който гледа как Сторр умира? Ти, който стоеше и гледаше как майка ми чезне в агония? Ти, който пожертва брат ми за доброто на Компанията, сетне позволи мисията ни да претърпи провал? Питаш какво ме изпълва с ярост? Приближи се и ще ти покажа справедливост!

Фарр усети тоягата в ръката си. Повдигна я, усещайки вдъхващата увереност тежина. Пламъците около него се сляха в човешка фигура, която бавно се приближи към него.

Да! Сърцето на Фарр запя. Това е моят миг! Без значение дали ще спечеля или изгубя, ще съм се сражавал в битката, за която мечтаех толкова дълго!

— Не е така — рече огнената фигура. — Не аз съм този, с когото жадуваш да се биеш. Но въпреки това ела да ми покажеш справедливост.

Фарр прехвърли тоягата в другата си ръка като че беше клонка. Никога преди не бе усещал такава сила, никога не бе успявал да впрегне силите си в такава концентрация. Беше готов.

Без предупреждение замахна към главата на противника. Фигурата не помръдна. Тоягата срещна пламъците с гръмък звук и стана на пепел.

О, забравих! — подигравателно каза Фарр. Ти не се биеш честно. Като се има предвид как подреждаш нещата, всичко друго би ме изненадало.

Невъоръжен се хвърли в атака. Отново фигурата от пламък не помръдна. Фарр очакваше да бъде изпепелен като тоягата докато се вкопчва в огнено белите ръце, вместо това пръстите му се сключиха около тях и можа да ги задържи без болка.

Значи в крайна сметка си истински, а не игра на въображението ми. Не че бих си представил нещо толкова зло! — подигра се Фарр.

Ръка се стовари върху главата му, карайки ухото му да запищи.

Това не е отговор — ликуващо рече Фарр. Сега чуй оплакването ми. Прицели се към проблясващата огнена глава и ударът му мина на косъм. Предполага се, че си добър, което е смешно. Но за момент ще приема, че това е така. Изцяло добър, казват. Приклекна, за да избегне замах. И не само това, но си и всемогъщ. Тогава как ще обясниш наличието на злина в света — различно от моето твърдение, че ти го причиняваш? Ляв удар, попаднал в диафрагмата на фигурата. Ако си добър, защо не го спреш? Освен ако не е извън силите ти. Фарр се изсмя при поредния си удар, виждайки фигурата да залита.

— Добър удар! — отвърна огнената фигура, дишайки тежко. — Но не фатален.

Фарр атакува отново, но този път ударът му бе отразен от корава ръка.

— Нека приемем, че съм изцяло добър. Нека приемем също, че подобна концепция би била извън възможностите ти да я проумееш и че подобна добрина би изглеждала зла.

Фарр се хвърли към краката на фигурата, опитвайки се да свари противника си неподготвен, но срещна само въздух. Доброто си е добро, изръмжа той. Познавам добрината, когато я видя.

— Възможно, възможно. Ако съм добър, злото трябва да бъде нещо различно от мен. Съществуват и други неща — следователно е поне възможно те да са източник на злината.

Фарр погледна изненадано към лицето на фигурата, което беше грешка, защото не видя удара под брадичката, нарушил равновесието му.

— Аз съм творителят на всичко живо — но за да получат живот, сътворенията ми трябва да притежават известна свобода в избора си, ограничена единствено от обстоятелствата. Злото присъства в матрицата възможности.

Ами правото на избор? Нима майка ми имаше избора да оздравее, докато умираше през пролетта и лятото? Защо сътворението не ридае? Защо облаците не падат мъртви на земята?

Той възстанови баланса си и сграбчи фигурата за врата.

— Разликата между теб и един облак е, че облакът не може да избере дали да бъде движен от вятъра ми.

Пламтящата фигура се измъкна от хватката на Фарр.

Майка ми не избра смъртта, а тя настъпи. Ако всички сме орисани да умрем, не разполагаме с истински избор. Удар и ответ. Двамата спряха за миг, дишайки тежко.

— Слушай! Със създаването на различни от мен неща ограничих силата си до това, което ще им даде свобода да избират. Алтернативата е съществуване като нещото, от което се страхуваш — безпомощно пред вятъра. Избрах да ви даря със смърт. Майка ти оценяваше този дар и го прие, докато ти си избрал да не го разбираш. Тя го разбра и го приветства дори и в най-отчаяните часове.

Приветствала? Лъжец? Тя крещеше за милост, а ти не направи нищо!

Удари опонента си по рамото.

— Седях при нея през цялото време, споделяйки болката й. Нима смяташ, че съм ви изоставил, защото сте избрали да стоите настрана от вятъра ми? — фигурата изтегли ръка назад, сякаш се приготвяше да хвърли цялата си тежест зад удара. — Избери да бъдеш честен със себе си. Причината смъртта на родителите ти и брат ти да те разгневи, е, че се чувстваш изоставен. Но аз не съм те изоставил.

Никога няма да те изоставя, дори и да го поискаш. Това разгневява ли те?

Фарр видя удара, но не направи нищо да го избегне. В последния миг извъртя тялото си, така че ударът попадна в десния му лакът с изхрущяване. Падна на пода, гърчейки се от болка.

— Ти си могъщ боец — рече гласът. — Служи ми добре, но като листо по вятъра. Не би ли искал да бъдеш мой доброволен служител?

Какво си намислил?

— Изчакай и ще видиш. Но всичко още не е свършило, още е много далеч от края.

Фарр кимна, най-близкото нещо до признание.

— Добре. Вземи гнева си и го положи в огъня.

Без него по-лош воин ли ще бъда?

— Нищо подобно. Гневът ще те лиши от най-въздигнатите ти победи! — каза гласът. — Нека гори в пламъците.

Огънят обгърна боеца.

Много добре. Пое гнева си и го хвърли в пламъка, сетне се разсмя огненогласно, осъзнавайки, че е скочил в огъня.

 

 

Сънят на Лийт се промени — за няколко мига младежът сякаш висеше над стаята, виждайки през каменните стени. Пламъкът забушува до предел, огнените колони сияейки с невъобразима белота. Тогава, толкова рязко, колкото и бе започнал, огънят изчезна, оставяйки за миг един последен стълб да пламти с непогрешима яснота, преди да угасне на свой ред.

Събуди се с тръпки. На каменния под недалеч от камината лежаха обгорелите останки от цепеница, върху която танцуваха дълги пламъци. Пред очите му огненият език се скъси, сетне като последния дъх на умиращ се усили за миг, преди да утихне сред виещ се дим.