Ръсел Къркпатрик
В земята пламък се крие (22)

Глава 20
Ръка лековита

Мракът вихрено отстъпи пред светлина. Мътен червен блясък, болезнено бяло сияние. Лийт болезнено стисна очи. Но червеното не си отиваше, така че той ги отвори отново, съзирайки над себе си разтревоженото лице на Маендрага.

— Виждал ли си я? — хрипкаво запита той. — Виждал ли си дъщеря ми?

Младежът приседна с мъка.

— Когато за последно видях Беладона, тя тъкмо бе избягала от пленилия я войник — внимателно рече той. — Помагаше за спасяването на спътниците ми.

— Кои бяха онези, които оскверниха Джорам?

— Тези, които ни нападнаха? Те ни преследваха още от Инструър. Аркосът на Немохайм.

— Същите, които са задействали капаните ми в долината на Нюм?

Лийт кимна.

— Какво е станало? Къде са останалите? Претърсих целия басейн. Никаква следа ни от приятел, ни от враг. Къде са? — в гласа му нямаше и следа от обичайния самоконтрол.

— Не зная — отчаяно рече Лийт, борейки се с плъзналото по гърлото му гадене. — Цялата планина просто се разтърси. Беладона каза, че това били Стражите. Видях хора да падат в зейналата пропаст. Не зная дали някой е избягал. Не зная как изобщо съм жив.

— Бела беше права — каза Маендрага. — Стражите са бдели да унищожат недостойните. Но кои са били те — вашият отряд или онези, които са ви последвали? Може би и двете — упрек проблесна в очите му. — Не трябваше да идвате тук. Предупредих ви.

— Но намерихме Джугом Арк — тихо промълви Лийт.

— Намерили сте я? — очите му се разшириха.

— В пещера на острова, донесохме я обратно на брега. Там ни чакаха Аркосът и хората му.

— Ти ли я взе?

— Аз.

— Първият след Бюрей — каза Маендрага. Пое дълбок дъх, сетне обърса ръце в плаща си.

— Къде е сега?

Лийт сви изтощените си рамене.

— Не зная. Изгубена в пропастта, под някоя скала. Би могла да е навсякъде. Изгубих я при трусовете. Изгубена е.

Но още докато изричаше тези думи осъзна, че не е, че трябва само да помисли за Стрелата, да синхронизира ума си с нея — и тя щеше да се намери. Двамата бяха свързани, никога нямаше да я изгуби отново.

Но искаше ли да я намери? Имаше ли значение, след като брат му и спътниците му ги нямаше? Имаше ли нещо, което да е от значение? Да, разбира се — каза си той. Това е по-важно от когото и да било от нас. Но тази мисъл само го накара да се почувства по-зле. Отново дългът преди любовта.

— Изгубена? — отчаяно изрева Маендрага. — Погълната от земята? Не може да бъде!

Юношата не можеше да определи дали магьосникът говори за Стрелата, или за дъщеря си. Може би и за двете. Лийт протегна ръка и помисли за Стрелата. Познатият трепет пролази по дланта на дясната му ръка. Някъде напред, леко вдясно, сред купчина детрит, Стрелата проблесна в отговор.

След миг стояха край нея. Джугом Арк пламтеше тихо, уверено очаквайки познатата ръка да я повдигне. Маендрага се приведе да я докосне, но се отдръпна още преди викът на Лийт да е затихнал.

— Изгаря! — рече младежът. — Изгаря всички, освен мен. Не зная защо.

— Тук лежи животът ми — каза магьосникът. — Поне така мислех преди, а сега не съм развълнуван. Не зная какво съм очаквал. Стрелата е пропита с магия, огромна сила, както може и да се очаква от предмет, почивал в ръката на Най-възвишения. Ала не е жива. Всеки човек е по-ценен от една реликва.

Говорейки, Маендрага затвори очи; Лийт можеше да види, че въпросният човек бе Бела.

— И все пак ценността й ще бъде голяма — каза Лийт. — Ако успее да спаси Фалта от заплахата на Брудуо.

— Няма да стори нищо подобно — разсеяно рече чародеят, умът му все още бе другаде. — Може би под заръките на Най-възвишения. Стрелата е само инструмент, символ — нищо повече.

Лийт се наведе и сграбчи стрелата силно, без колебание, не позволявайки съмнения да засенчват ума му. Снагата й бе студена.

— Как се измъкна от Аркоса и хората му? — попита Лийт. — Смятахме, че си бил заловен или убит.

— Създадох илюзия точно преди да дойдат. Внуших им, че съм голям камък, така че те не ми обърнаха внимание. Сигурно са сварили Бела неподготвена.

— Сигурно — кухо повтори Лийт, оставяйки мъката си за по-подходящо време. — Обаче не можем да останем тук, не и когато Аркосът може да е нейде наблизо.

— Ще остана достатъчно дълго, за да открия своята Бела. Не вярвам, че са могли да я убият. Вероятно е напуснала басейна. Ще открия доказателства…

Осени го мисъл и той се обърна към младежа.

— Откри Джугом Арк по усет. Можеш ли да сториш същото и със спътниците си?

Лийт автоматично поклати глава.

— Не, аз…

— Трябва да опиташ!

Силата на думите разтърси Лийт като гърчовете на планините.

Опита. С часове мъжът и момчето крачиха из хаотичните руини на Джорам, дирейки близките си, зовейки имената им. И двамата гледаха към Джугом Арк за някакъв признак, който би могъл да им помогне в търсенето, но Стрелата не правеше нищо друго, освен да излъчва слаб постоянен пламък, отразявайки Лийтовото огорчение. Опита се да призове гласа в ума си, но успя да си повика единствено главоболие. Не откриха следа от търсените, макар младежът да се чудеше как някой би могъл да остави следи в подобна обстановка.

— Тя не е мъртва — повтаряше безспир Маендрага. — Знае как да се пази. Жива е. Никой фалтанец не може да я убие.

А магията на Стражите? Кой може да се изправи срещу това? — искаше да запита Лийт, но не се осмеляваше. В сърцето му бе останало съвсем мъничко място за надежда.

Премина пладне и мрачният следобед увисна сиво-студен над тях.

— Скоро трябва да се махнем от планината — внимателно рече Лийт. — Не знаем какво се е случило с Аркоса и хората му. Не би било безопасно да оставаме тук още една нощ.

— Да, трябва да продължим! — неохотно се съгласи Маендрага. — Трябва да отнесем Стрелата обратно във Великия град, та поне смъртта й да не е без смисъл.

Бившият пазител на Стрелата сподави ридание.

Не знае какво да вярва, осъзна Лийт.

Тогава двамата се спогледаха и там, сред пръснатите отломки на свещената планина, тихо споделиха мъката си, оформяйки без думи приятелство, което щеше да продължи до самия край.

 

 

Новото им приятелство бе подложено на сериозно изпитание още преди да напуснат басейна. Не можеха да постигнат съгласие по кой път да поемат. Лийт предпочиташе прекия път на север, връщащ се по маршрута на Аркимм — през Пей-ра, Долината на хилядите огньове, Мъгливата земя и Деруйс. Когато младежът описа опасностите на този път, Маендрага категорично отказа да тръгне по него.

— Мой дълг е да следвам Джугом Арк — рече той, — ала не ще участвам в глупости. Много по-лесно би било да се спуснем по долината на Нюм към Бюрей, откъдето да вземем кораб за Инструър. А и ако има оцелели от хората на Аркоса, то те трябва да са поели по предлагания от теб път. Никой от тях не мина край мен, нито прекоси сипея. Трябва да се върнем в дома ми и да съберем припаси.

Лийт спори дълго и настоятелно, но накрая видя разумността в аргументите на мъжа и отстъпи. Притежанието на реликвата не ме е направило по-умен, помисли си той.

Отделиха няколко минути да струпат грамада в памет на изгубените спътници.

— Не че някой ще дойде да я види — изрече Маендрага с каменен глас. Напуснаха Джорам и се спуснаха по склона. Вглъбен от болка, Лийт не усети нищо от вълнението, съпътствало предишното спускане. Едновременно със слизането времето се проясни, но замъкът не се виждаше.

Маендрага сви рамене:

— Вече няма какво да пази.

В дъното на сипея ги очакваше щастливо откритие — тук Аркосът бе оставил конете си. Великолепни атове в отлична форма, макар наплашени от земетресенията и падането на скали. Изглежда не бяха пострадали в нощта на открито, оставила ги насред трева. Окуражени от късмета си, Маендрага и Лийт избраха двата най-добри и пуснаха останалите.

Джугом Арк се оказа капризен спътник. Лийт откри, че трябва да държи металната стрела здраво, отпуснеше ли хватка, горещината й пронизваше кожата му. След няколко часа китката го болеше неимоверно — нито смяната на ръцете, нито полагането на стрелата върху камък (подпалваше тревата) спомагаше особено за облекчаването на болката. С наближаването на колибата, ръката на Лийт приличаше на тази на Хал, сгърчена и изглеждаща безполезна. Споменът разбуди вълна от емоции, които младежът потуши не без сериозно усилие.

Следващите няколко дни се сляха в поредица качване и слизане от седлото, езда, хранене и сън, часове насаме с мислите си, умората и тъгата. Бих оставил Стрелата и обещаната от нея сила, за да видя брат си отново — помисли си горчиво той. Фалта не е нищо. Само сборище себични крале, управляващи невежи люде, всички манипулирани от предателски съвет, който по нищо не се отличава от брудуонски. Какво е останало за спасяване? Единствените й достойни деца умряха при опита да я спасят. Винаги ли трябва да е така? Винаги ли най-добрите трябва да бъдат жертвани заради безполезните? В проблясък на интуиция Лийт съзря истинността на тази мисъл. Само най-добрите щяха да умират за другите, защото само най-добрите съзираха нещо добро в тях, нещо, заради което да си струва да се умре. Всички останали мъченици умираха за своята кауза, своята борба, своите вярвания. Себична смърт. Като собствената му мисия. Бе тръгнал не защото наистина искаше да спаси Фалта, а защото искаше да изглежда смел и добродетелен пред приятелите си. Искаше да докаже на другите — не, на себе си, че е важен. Но сега можеше да види, че не притежава никаква важност, че е напълно ненужен. Да, трябваше да има човек, който да отнесе Стрелата на север. Но единственият талант на въпросния човек бе умението да не спира, а точно сега Лийт се съмняваше в способността си да направи дори това.

Към колцина други си се обърнал? — запита той вътрешния глас. Колцина други си подредил в случай на мой провал?

<Вече знаеш за Аркимм от преди хилядолетие. Имаше и други.>

И след още хиляда години ще има ли нов Аркимм? Които да завършат започнатото? Да успеят, където се провалихме?

Гласът не отговори.

Отначало долината на Нюм ги отдалечаваше от целта им. Бюрей, столицата на Немохайм, се намираше на много дни езда на север, ала стръмната долина уверено се отправяше на югоизток, разсичайки най-огромния пейзаж, който някога бе съзирал. Всичко тук бе великанско, с нечовешки размери. Над него се издигаха стръмни, главозамайващи склонове, твърде стръмни за настоящото му настроение, планини, изглеждащи невероятно високи, заплашителността им обогатена от знанието, че отвъд каменистите рамене се крият още върхове. Гледки, повече подобаващи за гигант, отколкото за човек като него. Можеше да си представи огромната фигура на Най-възвишения да крачи из долината, изглеждайки като изображението от залата в Инструър, високите планини стигащи едва до кръста му, неспособни да му попречат да надникне отвъд. Във всяко друго настроение, във всяко друго време Лийт би позволил на тази първична красота да го обземе. Точно сега обаче умореният му ум едва й обръщаше внимание. Впоследствие не можеше да си припомни някоя ясна сцена от долината на Нюм — може би най-красивото място в цяла Фалта.

Може би свикваше със Стрелата или тя с него, защото с течение на времето носенето й ставаше по-лесно, изискващо по-малко усилия, по-малко вероятно да го изгори, ако разсеяно отпуснеше хватка. Не разполагаше с енергията да обмисля защо, вероятно нямаше да се интересува дори и да знаеше.

Вече четири дни от пътуването двамата с Маендрага бяха разменили само няколко думи, изисквани от любезност. Обичах го, обичах го! — повтаряше в ума си и тихо на глас, вплитайки го в канавата на съзнанието си: обичах го, обичах го. Което скоро прерасна в изоставих го, изоставих го и накрая в убих го, убих го, убих го. Знаеше, че не бе убил брат си, че Хал сам бе избрал този път, с цялата яснота на Лийт, а може би дори по-ясно, ала се чувстваше виновен, не можеше да понася напрежението на тази безименна вина, така че й даде название. Безразличие. Завист. Небрежност.

Убийство.

Същата вечер нощуваха в чемширов гъсталак. Времето се бе променило, затопляйки се осезаемо с отдалечаването им от планините, обгръщащи Кантара. В тази част на долината бе все още лято. Въздухът бе топъл и плътен, падащият по обедно време дъжд по-скоро милваше, вместо стръвно да се нахвърля отгоре им като северните дъждове. Диви цветя обгръщаха пейзажа — маргаритки и лютичета, примесени с високи цветя, напомнящи зачервен ръжен, други с нежни камбанки, трети свити в туфи, цветовете им увиснали като танцьорки с широки, пъстри рокли. Над главите им птиците се приготвяха да спят, спорейки шумно за най-добрите клони. Но макар Лийт да виждаше тези неща, не усещаше аромата на цветята, не усещаше лятото, бе глух за песните.

— Искаш ли да поговорим?

Лийт сепнато се извъртя. Беше Маендрага, върнал се от събирането на дърва за огъня. Лийт сгърчи лице — бе се взирал в нищото в продължение на десет минути, дори не бе извадил храна от раницата.

— За какво? — рече бързо, макар да знаеше и знаеше също, че Маендрага знае.

— Трябва да поговорим.

— Не! — твърдо каза Лийт. — Ти просто ще кажеш, че вината не е била моя. Ще използваш разум и логика, за да ме накараш да се чувствам по-добре. Ще ми напомниш, че си изгубил дъщеря си, но че тя сама е избрала съдбата си и би било глупаво да се виниш. Ще очакваш да погледна по същия начин към загубата на брат си. Но аз се отнасях зле с Хал, докато той беше с мен. Не знаеш какво трябваше да понася. Завист, омраза, страх. Тогава не разбирах, но сега разбирам. Така че не искам да слушам аргументите ти. Трябва да се чувствам така, както се чувствам сега. Чувствам се, сякаш съм го убил. Остави ме намира!

Джугом Арк гневно проблесна.

Маендрага понечи да каже нещо и пак затвори уста. Очевидно бе възнамерявал да каже точно това. Извърна се и се зае с огъня.

 

 

Сред свиването на планините в хълмове и преливането на пейзажа в по-нормални за човешкото око мащаби, магьосникът Маендрага започна да обмисля проблем, който очевидно не бе хрумнал на момчето. Тук, в Немохайм, където Джугом Арк бе ключова част от фолклора, как щяха да попречат на хората да проявят опасен интерес към нея — и към тях?

Първоначално обмисляше илюзия и дори бе създал пробна невидимост, с която да обгърне Стрелата. Трябваше да се откаже дълго преди да я е материализирал, знаейки, че неговото магьосничество далеч отстъпва на силата, създала Джугом Арк. Докоснатото от онази Ръка винаги щеше да бъде видимо. И, продължи да размишлява той, бе настъпило времето на Стрелата. Скрита в продължение на две хиляди години, време беше да се появи на бял свят. Не можеше да стори нищо, с което да го предотврати.

Решението, следователно, се криеше в отбягването на хората. Но това не бе решение. Нито той, нито Лийт бяха пътували из тези места, така че нямаше как да знаят кои пътища са безлюдни. И още по-лошо — трябваше да идат в Бюрей, столицата на Немохайм, разположена на устието на река, която се вливаше в морето, за да се качат на кораб за Инструър. Маендрага потръпна — никога не бе стоял сред повече от няколко човека.

Можеше ли Стрелата да бъде скрита или по някакъв начин замаскирана? Не мислеше. Горещината от пламъците бе истинска, нямаше съмнение, че всяко покривало щеше да изгори. Накрая сподели тревогите си с Лийт, който само сви рамене и промърмори:

— Не ме интересува. Трябва да идем на север. Няма значение.

Бяха забелязани, естествено, дълго преди да достигнат първото от множеството села, ала страхливите, набожни жители ги оставяха на мира. Маендрага забеляза това, забеляза и пратениците, които отиваха на север пред тях. Вероятно младежът бе прав, прецени той. Вероятно трябваше да се върнат обратно по пътя, по който бяха дошли, но само ако бе признал пред себе си, че не бе искал да остава нито миг повече в онова противно място. Наместо това бе избрал убежището на колибата си, за да не се изправя срещу обвиняващата го сянка на мъртвата му съпруга, гласът й изпълнен с укор, настояващ да узнае какво е сторил с дъщеря й. Но тя бе била и там, в колибата, която някога бяха споделяли, така че той напусна с носителя на Стрелата. И гласът на жена му го последва. През топлите летни дни той й говореше, загърбвайки уединението си.

Нена. Обич моя. Казах й, но тя не искаше да слуша. Точно като теб. Ти никога не ме слушаше. Красивото ми момиче много прилича на теб, има твоите очи, твоята коса, твоите устни…, сега изгубих и двете ви. Моля те, прости ми! Ще поправя грешката, ще ти дам покой. Не трябваше да се събираме, предвид това, което и двамата знаехме. Но аз ще открия подслон за името ти, твоето и на Бела…

Маендрага си имаше причини да отиде в Бюрей, които не бе споделил с младия си спътник.

 

 

Арестът се случи в малък град на един ден езда южно от Бюрей. Лийт видя конните войници, но нито той, нито Маендрага понечиха да избягат или да се крият. Наместо това безстрастно и с фатализъм зачакаха приближаването на въоръжените мъже.

— Извинете, сър — рече любезен, но твърд глас зад тях. Той продължи, докато двамата се извъртаха, за да се взрат в говорещия, висок русокос мъж с изтеглен меч, насочен към тях и с извинително изражение. — Отговарящи на вашето описание личности биват изисквани в Белия палат, за да отговарят по обвинения в престъпна дейност — рече той, отчетливо произнасяйки всяка дума, сякаш изплашен да не го разберат погрешно. Неочаквано се усмихна и отпусна. — За вас би било по-безопасно да дойдете с мен, отколкото ако трябва да ви отвеждаме с войници. Те нямат същата почит към живота като мен.

— Но… но ние трябва да намерим асла… — заекна Маендрага.

— Всичко е наред, ще дойдем с теб! — бързо рече Лийт, заглушавайки протестите на магьосника. — Очаквах подобно нещо.

Спътникът му го погледна объркано, но Лийт вдигна пръст до устните си. Войниците се бяха приближили, готови да се притекат на помощ на своя командир.

— Съгласен съм с младия ти приятел — дружелюбно рече русият. — В непозната страна е по-добре да се мълчи.

— Престъпна дейност? — рече Маендрага, все още объркан. — Не сме сторили нищо лошо!

— Аз съм — каза Лийт. Никога преди не се бе чувствал така — усещаше опасността около себе си, но същевременно чувстваше, че тя не може да го докосне. Намираше се в по-голяма безопасност пред насоченото острие в непозната земя, отколкото бе усещал когато и да било в родното си село. А може би след загубата на приятелите си вече му беше безразлично. — Сторих множество лоши неща — каза замислено. — Неща, които нараниха най-близките ми приятели, семейството ми.

Дордето говореше, облаците на тъга и самосъжаление се отдръпваха от него.

— Ала съм сигурен, че кралят на Немохайм не иска да говорим за това. Търси ни, защото отговарям на описанието на човек, за когото му е било казано да се оглежда, и нося нещо, което той иска да види. Преди няколко седмици Аркосът на Немохайм е минал през Бюрей, оставяйки описанието на определен брой хора, които трябва да бъдат арестувани незабавно. Не, не ми отговаряй, зная, че съм прав.

Маендрага удивен се взираше в него. Малка тълпа селяни се бе струпала около тях, привлечени от гледката на гола стомана и предполагаемото проливане на кръв.

— Може би, сър — рече командирът с нотка на объркване в гласа си. — Но защо признавате вината си пред хората?

— Вината ми се състои в това да бъда един от тези, които Аркосът иска да бъдат арестувани — поправи го Лийт. — Нищо повече. Така че да вървим. Предстоят ми още много неща, така че не мога да остана дълго. И не си прави труда да искаш да ти дам реликвата си. Тя само ще те изгори.

— Не, разбира се, тя е за ръката на моя повелител — русокосият командир ги погледна леко засрамено. — Мога ли… Бихте ли могли…?

Лийт се усмихна и докато издигаше Стрелата, тя засия с ярки пламъци, чието пропукване бе единственият звук в благоговейната тишина.

— Благодаря ви, сър — рече русокосият.

 

 

Бе минало много време, повече от месец, откакто Лийт бе стъпвал в град, но му отне малко време да свикне с шума и суматохата на Бюрей. По-скоро сборище селища, градът се простираше хаотично върху три хълма, проснат посрамено между земя и вода. Древно място, древно като Инструър, ала Бюрей не разполагаше с архитектура, нямаше с какво да се похвали, като се изключи дворецът върху средния хълм. Заобиколен от величествени ели, той стоеше надвиснал над града като издуто насекомо, почивайки си след трупно пиршество. Градът бе търговски център, разположен върху оживен път, мръсно място, където всеки отиваше заради парите и малцина живееха по собствен избор. Лийт, който бе свикнал с улиците, пазарите и интригата в Инструър, прецени мястото като малко скучновато. Но за Маендрага дори самото присъствие на хиляди други бе поразително. През седмиците, нужни им да прекосят долината на Нюм до северното крайбрежие, Маендрага многократно бе разпитвал Лийт за Бюрей, но нищо от сбитите отговори не бе могло да го подготви за това. Тук имаше само хора и мъртвата им органична материя. Високи къщи, тесни улици, жега и прах, пари от непокритите канали, шум и движение — никакво спокойствие, никакво усамотение, никаква възможност да поемеш дъх.

— Е, ето ни в Бюрей, вероятно отивайки на смърт! — промърмори Маендрага, докато яздеха към Белия палат. — Бих могъл да използвам словоплетството, за да ни измъкна.

— Зная — почти засмяно каза Лийт. По-възрастният мъж се извърна към него.

— Къде изчезна навъсеното момче от последната седмица? Защо не бе по-бодър, когато трябваше? — запита леко наскърбен.

Лийт отново се изсмя.

— Току-що осъзнах нещо, което трябваше да видя преди месеци, много по-рано — рече той. — Във всяка прекосена от нас страна ни чакаше някой важен, някой, с когото трябваше да се срещнем.

— Някой? Какво искаш да кажеш?

— Още не съм сигурен защо, но всички земи и народи биват привлечени в това приключение. Сякаш вървим през Фалта и събираме хора.

— Звучи толкова мистично. Ти си просто селянин от севера, а не божествен инструмент.

— Точно както ти си овчар от Немохайм. Забрави ли това? — издигна Джугом Арк.

— Може би Стрелата събира хората — прекарал живота си под сянката на Бюреевото наследство и съответстващото обучение, Маендрага бе готов да повярва всичко за Стрелата.

— Разумно е да предположим, че някой ни очаква тук — продължи Лийт. — Да вървим да го — или я — посрещнем!

Да — мислеше си развълнувано младежът. Защо не съм съзрял това по-рано? Започна да изброява на ум. Всяко име се наместваше при останалите. Фарр от Мьолкбридж, Перду от фенните, отшелникът, фодрамецът Ейксхафт, брудуонецът Ахтал, даурианецът Фемандерак, Джетарт от Инч Чантър, дори уайдузкият водач, преследвал ги до Инструър. Сетне Фоилзи от Инструър, плешивият мъж от Ескейн, принц Уизаго от Деруйс, Те Туахангата от Мъглата, Маендрага и Беладона от Кантара. Издиша. Голяма тежест се смъкна от него. Това се казва сбирка, помисли си той. Не всички са събрани, някои от тях дори не са част от каузата, но всички са необходими. Някой ни очаква тук, зная го.

Тогава, осъзнаването се разтвори се пред него като чашката на разбудено от пролетта цвете. Лийт съзря мястото си сред великите дела, които бяха и предстояха да бъдат направени. Той бе маяк, искра, събирач. За какво? Но още с оформянето на въпроса знаеше, че е без значение. Бе открил мястото си. Щеше да чака и да види какво ще се случи.

Помня как отшелникът ми обещаваше въздигната съдба — помисли си той. Нищо не би могло да бъде по-велико от участието във всичко това. Тогава го сепна друга мисъл. Толкова бе потънал в нея, че дори не забелязваше слизането от конете и прекосяването на портите на Белия палат, сетне вървенето по великолепна галерия към тронната зала. Защо да събира хора, ако вече събраните бяха мъртви? Не може да са мъртви! Фемандерак, Ахтал, Уизаго, Те Туахангата, Беладона и другите — Кърр, хауфутът и Хал. Със сигурност са още живи!

Не съм убиец. Мразех го, но нищо повече.

Докато крачеха по мозаечния под на тронната зала, докато преминаваха край насъбраните сановници, войници и съветници, нагиздени в скъпи роби и докато стражи ги принуждаваха да коленичат пред краля на Немохайм, Лийт едва се сдържаше да не закрещи от радост. Зная, най-сетне зная целта на всичко това! Знаеше кой е и какво се очаква от него. Дори провалът бе за предпочитане пред незнанието.

Върна се в настоящето след острото излайване на един от войниците. Кралят говореше. Лийт се огледа, но никъде не видя русокосия мъж.

— Ще отговориш на въпроса ни! — изкрещя кралят. — Защо преследваше нашия служител Аркоса на Немохайм?

Лийт искаше да отговори веднага, най-малкото защото можеше да има сериозни последици, ако не го стореше, но твърде много неща се случваха в главата му. Камери и отделения се разтваряха в ума му. Джугом Арк бе замесена по някакъв начин, както и думите на отшелника, мъдростта на Фемандерак, магията и словоплетството на Беладона и Маендрага, състраданието и добротата на брат му — и зад всичко това онзи глас. Гласът на Най-възвишения, за пръв път призна пред себе си. Лийт беше — всички те бяха — внезапно намагнетизирани камъни, които останалите да последват. С това идваха и други неща, които искаше да изследва…

Но не разполагаше с време. Войник, облечен в церемониална броня, вонящ на алкохол и течност за почистване, го изправи на крака.

— Можем да му развържем езика, милорд! — заяви той.

Лийт с усилие насочи ума си към настоящето. Не разполагаше с чудодейни сили, някаква неуязвимост — никаква защита от краля на Немохайм и жаждата за власт, видима в очите му. Никаква, освен знанието. Но то щеше да се окаже достатъчно.

— Няма нужда — тихо и с абсолютна увереност рече той. — Намираме се в безизходно положение. Ти, кралят на Немохайм, искаш Джугом Арк за някаква своя цел, несъмнено свързана със завладяване и властване. Отгатнал си целта на мисията на своя Аркос и би я взел от него, ако се бе върнал със Стрелата.

Кралят не каза нищо, но в очите му проблясваше гняв.

— Ала аз се върнах с нея. И проблемът ти е, че не можеш да ми я отнемеш, тъй като аз съм правдивият носител. Би могъл да опиташ. Би могъл да убиеш мен и приятеля ми. Впрочем разпознаваш ли последния от пазителите на Кантара? Но не би могъл да понесеш огъня на живота, съдържащ се в тази Стрела. Или би могъл? В крайна сметка, ти си кралят. Но какво знаеш за Най-възвишения? Е, ще опиташ ли?

Лийт внимателно наблюдаваше кралското лице. Видя как очите се разширяват, алчността жадно изискваща повече място между клепачите от гнева, сетне се стесняват със съмнение и страх.

— Защо не накараш някой от верните си войници да го стори? — подмами Лийт. — Може би онзи, който желаеше да ми развърже езика? Ако той може да я удържи, вероятно ти също би могъл.

Кралят трябваше да опита, Лийт знаеше това. Протегна Джугом Арк. Пламъци облизваха металното й тяло, без да го наранят, дори и когато Стрелата бе полегнала леко върху дланта му. Въпрос на доверие.

— Вземи Стрелата — нареди монархът.

Войникът не помръдна.

— Вземи я! — сопна се кралят, вбесен от неподчинението.

Един от съветниците събра куража да се приближи до престола.

— Милорд — поде треперливо.

— Какво има, Геинор? — кралският глас звучеше опасно. Очевидно беше в лошо настроение.

— М-милорд, разказват се истории, легенди, приказки за тази Стрела… може да е опасно, както той казва — старецът затихна в ужасено мълчание.

Кралят на Немохайм се приведе напред, сякаш притеглен от кръвта, изпълнила пъпчивото му лице.

— Да не искаш да кажеш, че ние или нашите поданици бихме се страхували от най-великото съкровище на кралството, намерено отново след всички тези години?

— Не, милорд — отвърна съветникът, попадайки в клопката.

— Тогава в качеството си на мой лоялен поданик ми я донеси.

Лицето на възрастния съветник побледня, а наквасеният войник обърса чело. Лийт се бе надявал особата да предпочете стражника.

Кралският съветник, изпълнен с ужас от Джугом Арк, изпитваше още по-голям ужас от своя владетел. Издигна трепереща ръка, насили се и докосна Стрелата. Тутакси цялата тронна зала засия от ослепителен пламък, съпроводен от агонизиращ писък. Съветникът се гърчеше на пода, стискайки осакатената си ръка.

Лийт се обърна към потресения владетел.

— Ти си страхливец! — изрече той с глас, в който се долавяха тъга, гняв и присъда. — Нареждаш други да търпят болката на собствените ти грешни дела. Нямам какво да ти кажа, освен това, че от днес нямаш право да изискваш уважение от поданиците си.

Обърна се към изгорения мъж и чу в главата си гласа на Хал. Заклинание. Заклинание? Това пък какво общо имаше? Тогава си спомни — черни криле, умиращ и излекуван отшелник, хауфутът неочаквано надделяващ над Маендрага. Мигновено разбра.

— Донесете ми мехлем! — викна той.

— Мехлемът няма да помогне — рече някой. — Ще умре от раната си.

Но въпреки това мехлемът бе донесен.

Добре… — помисли си той, нанасяйки лекарството върху обгорелите останки от ръката на стареца. Мъжът бе припаднал и тялото му бе отпуснато. Взе Стрелата и я положи върху ръката на мъжа. Диря заклинание — рече той. Джугом Арк проблесна леко в отговор и Лийт отстъпи.

Ръката отново бе цяла, сякаш никога не е била обгаряна.

В залата настъпи абсолютна тишина.

Лийт се зачуди дали за миг не са му поникнали криле.

— Допирът на Стрелата може да ранява или лекува — произнесе той в тишината. — От същината ти зависи кое от двете ще се случи.

Пое дълбок дъх и бавно го изпусна. Е, Хал, винаги съм се чудел какво ли би било да съм като теб. Предполагам съм на път да узная — не съм сигурен дали ще ми хареса.

Изглеждаше напълно възможно никой в тронната зала вече да не помръдне и проговори, всички да стоят застинали до края на съществуването си.

Но нямаше време.

— Доведете ми русокосия мъж, който ни съпроводи до двореца! — заповяда Лийт.

— Да, милорд — рече пияният войник, правилно усещайки току-що настъпилата промяна в йерархията. Без да се обърне към краля, той напусна стаята. Междувременно Геинор, съветникът, дойде в съзнание и глуповато се вторачи в ръката си. Кралят на Немохайм, чийто авторитет бе подкопан от демонстрацията, съзряна от целия му двор, се отпусна във великолепния си трон и не каза нищо.

Маендрага коленичи до възрастния мъж, прокарвайки пръсти по вече възстановената ръка.

— Не е илюзия! — рече тихо. Извърна глава да погледне към Лийт, който сви рамене в отговор, без да е сигурен как да се отнася с новопоказаната почит на магьосника.

Войникът се върна, съпроводен от русокосия мъж, чиито очи се разшириха, докато оглеждаше тронната зала. Очевидно му бе разказано за събитията, защото отиде право при възрастния съветник.

— Добре ли си? — запита той.

— Грайг — отвърна съветникът, хващайки ръката на русия мъж, за да се изправи. — Добре съм, синко.

— Това е баща ти? — запита Лийт.

— Да. Благодаря ви за всичко, случило се тук.

— Тогава открих търсеното — рече младежът от Лулеа. — Елате! — посочи към сина и бащата, както и към магьосника. — Трябва да поговорим, а не искам да оставам нито миг в това място!

 

 

Четиримата не срещнаха никакви затруднения с напускането на Белия палат. Историята, или поне нейна съкратена версия, ги предшестваше, така че те просто крачеха напред, необезпокоявани от войник или царедворец. Тъй като не желаеше да привлича допълнително внимание, Лийт нае стаи в приют край доковете. Би предпочел някое по-приятно, не толкова занемарено място, но нямаше почти никакви пари. Малко бе останало от запасите, които Аркимм бяха донесли със себе си на юг — почти бе забравил да ги вземе, когато напускаха колибата на магьосника. Хазяинът, усетил, че има работа с чужденци, поиска безбожно висока цена за една нощувка.

— За добро е! — рече Маендрага. — Утре ще трябва да потърсим асламански лоцман, който да ни отведе на север, а пристанът се вижда от прозорците ни.

След безсънна нощ, прекарана първо в разказване на приключението на Геинор и сина му Грайг, сетне в слушане на дрезгавите песни и боищата в кръчмата под тях, магьосникът не бе толкова уверен в качеството на идеята.

— Поне ни остават достатъчно пари да наемем кану — рече той.

— Откъде знаеш всичко това? — запита Лийт, любопитен и по-раздразнен от това, че отново друг вземаше решенията. — Мислех, че никога не си напускал долината на Нюм. Къде си научил за навигатори и кораби? И кои са тези асламани?

— Пазителите имат разнообразно потекло — тихо рече магьосникът. — Съпругата ми беше асламанка, прокуден изгнаник. Търсеше храна в долината и намери мен.

— О! — Лийт чу болката и собствената му мъка го отказваше да разпитва повече. — Изгнаник.

— Да, баща й беше… — Той спря, сетне навъсено се обърна към младежа. — Ти запази в тайна болката си. Възнамерявам да сторя същото.

— Справедливо — сви рамене Лийт, привидно непритеснен.

— Лийт, не забравяй, че усещам истината. Наистина искаш да говориш за…

— Така ли? — избухна Лийт. — Там, откъдето идвам, подобно нахлуване в личните дела би се смятало най-малко за грубо.

Маендрага се извърна, видимо нагрубен.

<Израсналото в Лулеа момче не би сторило това на приятел.>, рече гласът.

Момчето е пораснало — помисли си Лийт. Но сянката над сърцето му не се вдигна.

— Съжалявам! — обърна се той към магьосника. — Трудно ми е да се оправям със Стрелата и каквото ми причинява, но това не е извинение.

— Това и загубата на брат ти — рече Маендрага с разбиране.

Лийт затвори очи, раздразнен от собствената си недосетливост. Обясни на магьосника идеята си, че брат му, дъщерята на Маендрага и останалите от Аркимм не са мъртви. Все още твърде наранен, за да се надява, Маендрага само изръмжа едно кратко „Ще видим!“ и започна да се подготвя за тръгване.

 

 

— Казаното от мен снощи още е в сила — обърна се Лийт към Геинор и Грайг. — Трябва да отнесем стрелата обратно в Инструър, където се събират хора от всички части на Фалта. Ще се случи нещо, което нито Съветът, нито самите брудуонци очакват. Случилото се в Инструър ще се разпространи. Ще последват и всички от Шестнадесетте кралства, както и лозианите като хората от Мъглата, пей-ра, фодрамите и фенните. Ако людете не откликнат на зова и брудуонците ни надвият, никой във Фалта не ще избегне тъмната вълна. И в Немохайм не сте достатъчно далече.

— Бяхме достатъчно далече последния път — рече Геинор. Той бе взел решение — щеше да последва стрелоносителя, но аналитичният му ум се опитваше да разбере ситуацията. Нещата със сигурност бяха далеч по-зле, отколкото собствената му интелигентност му бе казвала. Или лъгала. Кралят му, въпреки всичките си недостатъци, не можеше да е предател, поне още не, в това бе сигурен, но въпреки това не знаеше каква е реалната ситуация.

— Нима мислиш, че по случайност Аркимм идват от най-отдалечените кътчета на Фалта? Ако брудуонците ни залеят, дори собствената ми родина Фирейнс не ще бъде в безопасност, а ние сме по-отдалечени от Инструър в сравнение с вас — Лийт се навъси и сетне въздъхна. — Някой път като се слушам ми се струва, че преувеличавам. Никога не съм виждал война.

Възрастният съветник поклати глава:

— Моли се да си остане така — рече той. — Не е възможно да се опише колко жестоки могат да бъдат хората, без значение коя от двете страни е права и двете могат да бъдат жестоки. Нашественикът иска да унищожи врага си, а нападнатата земя да отмъсти страховито. Виждал съм го с очите си при Василиан в равнините на Амаре. Там дадохме добър урок на пей-ра. Единственият проблем с него бе липсата на оцелели, които да отнесат новините до техния повелител.

— Значи ще дойдеш? — нетърпеливо запита Маендрага.

— Естествено. Нима смяташ, че бих могъл отново да се върна на служба след случилото се? Нима мислиш, че синът ми може да остане войник и завинаги да носи срама как повелителят му предал баща му?

— Но идваш заради Стрелата — изтъкна Лийт.

— Заради Стрелата! — съгласи се Геинор.

 

 

Кейовете — твърде ласкателно име за хаотично струпани прогнили дъски — се впиваха в Бюрейския залив като редица натрошени зъби. Към тях бяха привързани изкорубени риболовни лодки, няколко от които биваха уплътнявани от възрастни моряци и техните помощници. Маендрага, Лийт, Геинор и Грайг поеха по най-големия кей. Периодично магьосникът се обръщаше към рибарите:

— Лоцмани от Аслама? — само за да получи поклащане на глава.

Маендрага посочи несигурно към залива.

— Това е Уодаитическо море — търпеливо рече Лийт, припомняйки си, че мъжът не знае нищо от географията на Фалта.

— Там някъде се намира Аслама, така поне казваше съпругата ми — упорито рече магьосникът. — Островите на Аслама, край брега на Немохайм, където никой не работи повече от час дневно и никога не е студено. Така казваше тя.

— Звучи като рай — намусено рече Лийт, тъй като в ума му се зараждаше смътна догадка. — Я кажи — само питам, очевидната ти охота да видиш тези острови не е повлияла с нищо на избора ти на маршрут, нали?

Маендрага се ухили широко.

— Повлия, естествено! — сетне лицето му се смрачи и той добави. — Асламанските обичаи изискват мъртвите да бъдат почетени на родния им остров. Бих искал да почета този обичай.

— Но ти каза, че тя била прогонена.

— Да, така беше. Ще видим какво ще стане. Но изглежда безсмислено да го обсъждаме, тъй като тук няма асламански плавателен съд.

— А някоя от тези? — Лийт посочи към разнебитените лодки навсякъде около тях.

— От това, което ми каза Нена, асламаните не горят от желание да завързват познанства. Разказа ми страховити истории за случилото се на неканените посетители. След като видях страха по лицата на моряците, които питах за Аслама, склонен съм да й повярвам. Никога няма да намерим лодка, която да ни отведе там.

— Тогава как очакваш да се съгласят да ни отведат на север до Инструър?

— Ще искат да почетат смъртта на съпругата и дъщеря ми — рече простичко той.

— Извинете — долетя глас зад тях. — Чух, че разпитвате за асламански лоцман.

 

 

Имало някакви недоразумения между асламаните и Белия палат, обясни им старият моряк, което обясняваше липсата на канута.

— Онея от двореца си имат причина, ма не щат да ни казуват! — рече им той на диалекта си.

— На мен също — промърмори Геинор. — Чудя се какво ли още са скрили.

— Ма как да е! — продължи рибарят. — Канутата вече не идват тука. Спират на брега, търгуват тайно и пак димосват скрито. Явно тъй по́ им харесва.

— И как да намерим някое? — запита Маендрага.

— Аз сам щях да ви зема, ако не пътувах днеска — рече той с хитро изражение върху насеченото си лице. — Човек трябва да си храни фамилията.

Геинор се включи в разговора.

— Разбира се! — рече той. — А ние бихме искали да ти се заплати за отвеждането до асламаните и задето ще пропуснеш риболова.

От гънките на робата си извади кесия и започна да я развързва.

— Тогаз се сдобихте с водач — щастливо рече старият моряк. — То днесческа и без туй рибата не кълве.

Потеглиха незабавно, напускайки града по североизточния път, прекосяващ редица ниски, тревясали хълмове. След няма и четири часа вече се спускаха към малко селце, което можеше да се похвали с един пристан.

— Река Ривалс — рече рибарят. — Или, ако трябва да ползвам истинското й име, Афон-ир-Ейфл. Малцина си спомнят истинските имена.

— Никога не съм чувал да я наричат с това име — рече Грайг.

— Всички захвърлят миналото — натъжено рече морякът. — Забравяме кои сме и ставаме никои, управлявани от глупаци, дето пращат момчета да воюват, когато няма за какво да се воюва.

— Изгубил си сина си при Василиан? — внимателно запита Геинор.

— Само двете момичета ми останаха, омъжени за лениви безделници. Три момчета изгубих — сухо каза риболовецът. — И за какво? Никой не ни казва за какво, никой не се извинява, само чакат да отрасне следващата партида, та и тях да ожънат. Аз казвам да забравим войната! Припомнете си старите обичаи. Припомнете си старите имена, стария език. Бъдете верни на истината.

Лийт косо погледна към стареца. Всъщност не е чак толкова стар — прецени той. И изобщо не е толкова провинциален, за колкото се представя. Този човек знае нещо за живота.

— Е, пристигнахме — рече той. — Имате късмет! На кея има лодка — вижте, тъкмо отплава. Ако побързате, ще я сварите.

Четиримата затичаха.

— Сега сбогом! — викна подире им възрастният моряк, а в гласа му се долавяше смях. На добър час! Фуир аф химин!

 

 

Лийт се извъртя, за да погледне към смаляващата се фигура. Кой друг се бе сбогувал с такъв вик? Кроптър. Косата му настръхна при осъзнаването, че старият рибар бе един от Часовоите, че бе знаел, че ги бе чакал. Не беше попитал за пламтящата стрела, толкова биеща на очи в ръката на Лийт. Не е било нужно.

Ще ми се да бях попитал за името му.

 

 

Четиримата разтревожени и задъхани мъже достигнаха кея, тъкмо когато кануто започваше да се отделя. След няколко трескави момента викове и ръкомахане, успяха да привлекат вниманието на лоцмана. Лодката представляваше нещо повече от просто кану. Издълбан в твърдата дървесина на огромно дърво, плавателният съд бе поне петдесет фута дълъг и шест широк. От двете му страни имаше прикрепени по-малки дънери, разположени на известно разстояние от корпуса. Товарът бе струпан в задната част, а пред него четирима голи до кръста мъже с кафява кожа гребяха с широки весла. Лоцманът стоеше на носа, също гол до кръста, но наложил на главата си някакво сложно украшение. Платно бе прикрепено към корпуса.

Ето това си представях, че ще видя по време на пътуването — помисли си Лийт, докато се взираше в странните силуети в кануто.

Лодката застана до тях и лоцманът пристъпи напред, стъпвайки с един крак върху кея. Не каза нищо, а просто войнствено се взря в тях, сякаш ги предизвикваше да заговорят.

— Искаме да отидем в Строукс — рече Маендрага, примесвайки малко словоплетство в езика си. — Ще ни вземете ли?

Притежаваме власт и сме богати. Добре ще е да не ни отказваш.

Лоцманът се обърна към хората си и размени няколко думи с тях на неразбираем език. Макар че Фемандерак би го разбрал, помисли си Лийт, с внезапна болка осъзнавайки колко силно му липсва мършавият философ.

Лоцманът се обърна към тях, гордо скръсти ръце и стремително поклати глава.

Маендрага изръмжа раздразнено.

— Трябва да идем на север. Много е важно! Ще платим добре. Защо не искате да ни вземете?

Прави каквото ти казвам. В момента съм учтив, не ме карай да се разгневявам.

Този път лоцманът се изсмя и отново поклати глава.

Магьосникът се обърна към Лийт:

— Да не би уменията да ми изневеряват? — жално запита той.

— Не, усетих словоплетството. Но може би то не им влияе — отвърна Лийт. Лоцманът даде знак на екипажа си и те загребаха, отделяйки кануто от пристана.

— Спрете! — викна Маендрага. — Трябва да погреба име. Помогнете й да намери покой!

Лоцманът отсечено заповяда нещо. Кануто се извъртя и отново се доближи до пристана. Този път островитянинът гледаше бдително към Маендрага.

— Име? — рече той. — Какво име?

— Нена — отговори магьосникът.

Един от гребците извика. Очите на лоцмана се стесниха.

— Изгнаник — рече той.

— Но от Аслама — отвърна Маендрага.

Лоцманът колебливо кимна.

— Ела и погреби името й на свещения бряг, където тя ще намери покой — изрече той с тона на покана.

Докато непохватно се прехвърляха в кануто, Лийт забеляза, че очите на извикалия гребец бяха насълзени.