Ръсел Къркпатрик
В земята пламък се крие (16)

Глава 14
Замъкът в облаците

Лийт вече бе започнал да смята, че никога няма да изкачат хълма, по чийто склон вървяха вече цял следобед, но накрая, когато небето заруменя, склонът отстъпи място на върха. Аркимм бяха възнаградени с гледката на Алмукантара. Три дни се бяха лутали в лабиринта от хълмчета, отвеждащ на юг от Долината на хилядите огньове, катерейки се неспирно. Пътят бе ужасно занемарен, дотолкова изпаднал в разруха, че на няколко пъти го изгубваха. Усилните дъждове през зимата несъмнено имаха принос за състоянието на пътя, използван рядко. Години можело да изминат, без отгоре му да стъпи човешки крак, твърдеше Уизаго, така че Аркимм трябваше да се сражават с бодливи храсталаци. Третото изгубване на пътя едва не се бе оказало гибелно. Бяха се озовали на ръба на стръмна пропаст и изгубиха половин ден във връщане по изключително коварен и опасен маршрут. Но сега пред очите им се издигаха планините на Алмукантара, простиращи се наляво, невъзможно стръмните им заснежени върхове губещи се в далечината. Там, на хоризонта, внушителни буреносни облаци бяха възседнали върховете като мрачни ездачи върху бледни коне. А между пътниците и целта им лежаха залесени хълм подир хълм, преливащи от зелено в синьо и в мораво — като морски вълни, губещи се в мъгливата далечина. Гледката подозрително наподобяваше водите на Северните покрайнини по време на пролетния зефир. Свирепо място, където човек можеше да се удави.

Принц Уизаго се навъси, оглеждайки надиплените склонове и долини пред тях. Бе идвал тук и преди, вероятно преди около седем години, когато се обучаваше в изкуството на воина, а пътят бе отговорност на други.

— Смятах, че ще успея да намеря път — призна той. — Ала не си спомням абсолютно нищо. Страхувам се, че няма да съм ви от голяма полза.

— Страхотно — рече Те Туахангата. Кърр простена, Фемандерак се намръщи. Останалите не казаха нищо, но мрачните думи на принца допринесоха за и без това зародилото се усещане за нищожност в тази огромна, непроницаема земя. Никому от тях не бе известна цялата история на този планински регион. Уизаго, в качеството си на деруйсиански принц, знаеше част, а Те Туахангата може би бе наясно дори с повече, обаче и двамата мълчаха. Ширналите се отпред земи бяха място на отврата, на смърт, рушение отвъд границите на понятното. Прекосяването нямаше да бъде лесно.

Аркимм прекараха нощта на високия хребет, бележещ границата на земите на Астареа. На сутринта поеха по нанадолнището, в посока към най-високата от планините на Алмукантара, тъй като не разполагаха с по-добър план.

 

 

Не му беше лесно на Аркоса на Немохайм. След като той и отрядът му изгубиха северняците в Строукс, не успели да разгадаят странната случка в „Гуляйджийска стряха“ в Кинекин, те претърсиха усърдно южен Строукс и крайбрежен Деруйс. Аркосът се изкушаваше да спре в Брунхавен и разпита краля дали някакви пътници от севера са прекосявали границите на владението му, ала изостави тази мисъл с осъзнаването, че лоялният до глупост владетел надали щеше да му предостави някаква информация, а ако го стореше, вероятно щеше да бъде завоалирана до неизползваемост. Така че обзети от безсилие той и антуражът му прогърмяха през Брунхавен, приличайки на обитателите на група отмъстителни маниаци.

Именно след Брунхавен бяха започнали проблемите. Никой селянин, никой фермер, никой пътник не бе съзирал преследваните, без значение колко грубо биваха разпитвани. Несъмнено северняците вече се бяха сдобили с коне и набираха преднина. А Аркосът по принуда пътуваше по-бавно от желаното и бе объркан.

Настроението му нямаше повод да се подобри и седмица на юг от Брунхавен, в южните части на Деруйс, когато под погледа на родните му планини бяха обрани от изненадващо голяма и отлично въоръжена група разбойници. Припасите, парите и оръжията им бяха взети, но инак ги оставиха невредими и дори им бе позволено да си задържат конете. Едва след като се поуспокои, Аркосът осъзна, че това не бяха крадци, а преоблечени войници. Но ако капанът е бил организиран от Деорк, защо не се е възползвал от възможността да ги елиминира? И ако не Деорк се опитваше да му попречи, тогава кой?

Причината за оставянето на конете стана болезнено ясна няколко часа по-късно в същия отвратителния ден. Нагоре в планините на изток се сбираха буреносни облаци, заливайки западните части на злокобните земи на Мъглите. Яростни потоци търчаха към морето, запенени бясно — една река бе разрушила прекосяващия я мост, оставяйки само няколко дъски, едва вкопчени една за друга.

— Би издържало тежестта ни, милорд, вероятно и вашата, но не и конете — началникът на стражата още не се бе излекувал от обидата на сутрешната засада. Говореше нерешително, страхувайки се от гнева на Аркоса.

— На какво разстояние е следващият мост? — Аркосът на Немохайм реши да не си позволява лукса на гнева.

— Няма друг мост, милорд.

Аркосът се намръщи, но в себе си изпита страх. Не заради забавянето, което това щеше да предизвика, а защото знаеше, че това бе единственият мост — в крайна сметка това беше неговата родина — а бе забравил. Не забравяше подобни неща. Страхът дойде, защото не за пръв път съзираше в себе си знаци, че безупречната му ефективност се разлага, прогнивайки отвътре навън — най-голямото бедствие за човек като него.

— Да, разбира се! — рязко рече той. — Тогава ще изоставим конете и ще вървим.

— Милорд?

— Това ще удължи пътуването ни със седмица — пределната честност окопити Аркоса. — Освен ако не се сдобием с коне от другата страна на този поток.

— Но вие сте Аркосът на Немохайм — каза архиварят. — Със сигурност можете да получите коне? За всекиго в земята ви това би било чест.

— Не тук, нито в Немохайм — каза капитанът на стражата. — Тук хората са самостоятелни. Гордеят се с това. Нищо няма да получим, ако не платим за него. И на самия крал не биха дали кон.

— Тогава как…

— Да съм споменал нещо за плащане? — рече Аркосът. Този учен бе удивително наивен. С нетърпение очакваше деня, в който вече нямаше да се нуждае от услугите му.

* * *

В продължение на два дни Аркимм поддържаха посоката си, като просто поглеждаха към планината от върховете на хълмовете. Бързо се изясни, че това неспирно изкачване и слизане по склонове щеше да им струва и време, и усилия, ала изглежда нямаха алтернатива. Лийт се смущаваше от това, че и след два дни крачене планините оставаха на същото разстояние.

Тогава времето се влоши. Бледи облаци се втурнаха към тях от вси страни, струпвайки непроницаем покрив над главите им. Започнаха да леят такива потоци вода, че Лийт, който обожаваше дъжда, щеше да изтича възторжено навън, ако се намираше вкъщи. Ала не и тук. Тук капките млатеха земята като чукове връз наковалня, очевидно твърдо решени да я прочистят, да я оголят, да натикат наглеците в земята.

Аркимм вече не можеха да виждат планините на Алмукантара. Такава бе силата на дъжда, че вече и дума не можеше да става за изкачване по хребетите. Придържаха се към долините, дирейки защита и някакво подобие на сушина, отбягвайки потоците, които пред очите им се превръщаха в потопи. Напредваха бавно. И по-лошо, не разполагаха с начин да определят дали от усилията им има полза или напротив; дали се приближават или се отдалечават към целта, което дълбоко ги обезкуражаваше.

Дъждът продължи два дни и една нощ. Сутринта на втория ден не бе останала дреха — независимо дали облечена или скътана в багажа — която да можеше да бъде обявена за суха. В подобно време бе невъзможно да се поддържа огън. Въпреки нарастващата настойчивост да бързат, разположени между Кантара и Джугом Арк и Аркоса на Немохайм, Аркимм решиха да останат на място през този ден.

Подириха нещо като заслон в кухината на оголена скала, по-скоро представляваща плитка вдлъбнатина, а не пещера. Вятърът извиваше сивата завеса на дъжда на запад, далеч от пътниците, ала самата скала бе студена и влажна, което допринасяше за страданието им. В ограниченото им полезрение се виждаха няколко забрадени с мъх планински брези, туфи лен, много по-едър от този в Северните покрайнини, скалист склон, по който млечнобялата вода се спускаше към реката, която ревеше мощно. Приключенците не виждаха нищо нито от хълмовете зад себе си, нито височините отпред.

— Ако исках подобно време, щях да ида на север, не на юг — изръмжа Кърр, отръсквайки капки от носа си.

— Тези облаци биха могли да се преместят стотина мили на север, където има голяма нужда от тях — рече хауфутът. — Що за земи са тези, където съседстват мъгла, суша и потопи?

— Това наистина е неочаквана и злочеста буря — съгласи се принц Уизаго. — Страхувам се, че съм ви подвел.

Лийт изрече на глас въпроса, който го тормозеше:

— Ако Най-възвишеният ни е възложил тази мисия и е знаел предварително за пътуването ни, защо не е осигурил хубаво време? Защо не направи нещо за бурята? Защо не ни предостави път?

— И защо е позволил Джугом Арк да бъде скрита чак тук? — отбеляза Фемандерак. — Щеше да е много по-лесно да бе оставена в Инструър.

— Именно — рече Лийт.

Философът свали арфата от раменете си, разпови я и изсвири няколко акорда.

— Чудя се дали това има общо с нас? — изрече замислено. — Може би нещо трябва да бъде оформено в нас, което може да бъде създадено само чрез изпитание. Може би Десницата е свързана с нишки на борба.

— Значи сме тук, за да може Най-възвишеният да ни преправи — тихо каза Лийт.

— Целият живот е сътворение — отвърна Фемандерак, докато отново загръщаше арфата си, за да я предпази от отвратителното време. — Но в този случай може да сме отчасти наясно с целта.

— А ако не желаем да бъдем пресътворени? Ако не искаме да бъдем нечия играчка?

— Тогава се съмнявам, че Най-възвишеният би могъл да изпълни целта си. Не можеш да попречиш на промяната си. В крайна сметка всичко се променя в една или друга степен. Но можем да попречиш Нему.

— Добре — каза тихо младежът. Ако ти ме оставиш на спокойствие, и аз ще го сторя.

След малко дискусията се пренасочи в преглед на приключенията им. Хауфутът в типичния си маниер оспорваше намесата на Най-възвишения, подкрепян на моменти от Те Туахангата. След първоначалния си изблик Лийт запази мълчание, а брат му, изстрадал много повече от другите през последния месец, спеше тихо на земята. Ескейнската жена не бе казвала нищо с дни, мълчеше и сега, взирайки се в сивотата наоколо и вътре в себе си — реалността на света извън Инструър, ярък с живот и мрачен с гибел, я бе разстроил. Фемандерак разгорещено защитаваше Най-възвишения, а Кърр разкри, че е мислил задълбочено над тези въпроси, признавайки, че усещал наличието на някаква съдба. Джугом Арк трябвало да бъде открита, спореше той — щяла да бъде намерена, тяхна орис било да я открият. Единственият начин да не изпълнят съдбата си, бил да спрат да се движат, да се откажат.

— Ние спряхме — отбеляза Уизаго.

— А предаде ли се? — запита го Кърр с вдигнати вежди.

— Бих желал. Макар да имаме вода в изобилие, отговор на молитвите ни отпреди няколко дни, храната ни почти е на свършване. Ще трябва да караме с каквото намерим. Което не е проблем в сухо време. Двамата с Туа можем да ловуваме, а вероятно и вие имате опит и в това, но докато вали, животните стоят в леговища, хралупи и бърлоги. Дори птиците не си показват човките навън. Не разполагаме с ясен път, а дъждът несъмнено е предизвикал свлачища и изпълнил реките, така че долините са непроходими. Изгубени сме. Измокрени. Скоро ще бъдем и гладни. Как ще продължим?

— Ала сме живи! — обяви Те Туахангата. — Не можем да се откажем точно сега.

— Съгласен съм, приятелю — каза принцът на Деруйс. — Не виждам причина да продължаваме — освен тази, че не можем да мислим за провал. Казах, че бих желал да се откажем — не казах, че ще се откажа. Ако този дъжд можеше да поспре за миг, веднага щяхме да поемем на път.

Сякаш в подигравка над думите му могъщ гръм отекна над долината, а дъждът удвои усилия. Само след няколко минути вода започна да се спуска по скалата зад тях. Въздухът затрептя от ехтежа на камъните и водата, а откъм потоците се разнесе неприятният звук на остъргващи се един о друг камънаци, сякаш раздирайки и пръсвайки долината на парчета. Дребният сив свят около тях изглежда се разкъсваше. Тогава, точно когато изглеждаше, че всичко ще експлодира, дъждът спря.

С вдигането на облаците сякаш бе раздиплен воал, сивотата просветля, далечните склонове на долината изникнаха пред очите им. Вече не се чувстваха заплашени от удавяне в самия въздух. Ала вода се лееше от всеки възможен ръб, надолу по де що види склон, без да показва признаци на изтощение — хиляда водопада, засияли от мъгливите висини отправили се в дирене на дъното на долината.

Принц Уизаго се усмихна на Те Туахангата, своя противник.

— Окуражих се от теб, приятелю! — рече той. — Ще тръгваме ли?

* * *

Рано на следното утро достигнаха до място, където се сливаха две реки. Следваният от тях поток се присъединяваше към по-голяма река с по-широко корито, от двете страни на която се издигаха стръмни планини. Напомняше на Лийт за река Мьолк край Уиндрайз, само че докато Мьолк бе сбор от тесни плитки поточета, преплетени с широки ивици чакъл, тези реки представляваха буйни стихии, протегнали се от бряг до бряг. Облаците все още висяха отгоре, но сдържаха дъжда си, така че Аркимм можаха да продължат пътуването си.

— Хубаво е, че сме на правилния бряг — отбеляза Кърр, докато крачеха край реката. — В сегашното положение трудно бихме прекосили.

— Но същото ще важи и за следващия поток, изпречил се на пътя ни — отвърна хауфутът. — Все по някое време ще бъдем забавени.

Принц Уизаго, който вървеше на около петдесет ярда пред останалите, спря и се наведе, разглеждайки нещо на земята.

— Елате! — викна им той. — Вижте какво открих!

Принцът повдигна намереното. Той стоеше от едната страна на симетричен конус с височина към петдесет фута. Лийт и останалите се приближиха.

— Това е щит — обясни малко ненужно той, когато се изравниха с него. — Погледнете емблемата!

Щитът, предимно червен на цвят, изобразяваше бял кръст под назъбена жълта линия, която наподобяваше мълния.

— Това е древен немохаймски щит.

След миг всички се сдобиха със собствени трофеи. Около тях лежаха белезите на огромна битка — мечове, щитове, шлемове, ботуши, ризници от брънки, униформи, тояги, стрели и други оръжия. Конусът от лявата им страна беше огромна грамада, струпана над масовия гроб на множеството храбри и забравени воини.

При всяко приближаване до коритото се натъкваха на бойни.

На няколко места из Фалта, заразказваха те, през бурните години непосредствено след изгонването от Долината, определени родове от Първородните се сражавали за земя и ресурси. Най-кървавите и продължителни битки се провели тук, в земята, някога известна като Пей-ра, триъгълник между Долината на хилядите огньове на север, Немохайм на запад и Табул, суховатото кралство на юг от Дълбоката пустиня, на изток. Тук имало хора преди появата на Първородните — трудолюбиви, но малобройни люде на име Пей-ра, взели името на земята, която обичали. Към нея проявявали аспирации и Немохайм, и Табул; и двете кралства изпратили заселници. Пей-ра бързо придобили умения в изкуството на войната, конкретно в онези негови аспекти, отнасящи се до прикритие, засади и предателство, борейки се отчаяно за живота си подобно животинче, притиснато между две скали. Стотици години и множество горчиви битки отнело на Немохайм да придобие Пей-ра от Табул — и от людете на име Пей-ра, макар никому да не минавало през ум да ги отбележи във военните архиви — и щяло да отнеме много повече време, ако не било случайното откриване на злато в южен Табул — лишило табулчани от множество боеспособни мъже.

Последната битка се провела в тази земя, точно на това място, само преди едно поколение, била вероятно най-кървавото сражение, ставало някога във Фалта. Всяка страна дала поне две хиляди жертви в продължение на всеки ден борба — а трябвало да изминат шест ужасяващи такива дни, преди Табул да напусне бойното поле. Мъртвите не били погребани, защото забравените Пей-ра се спуснали над победилите немохаймци в една последна яростна битка, проливайки кръвта си с увлечение, докато почвата под нозете им не почервеняла. Пей-ра се сражавали дълго и храбро, но постепенно били изтласкани на юг, докато не достигнали крайбрежието. Тогава, сподиряни от ужасяваща мъка, оцелелите изоставили обичната си земя и се установили на голям остров на около сто мили навътре в морето. Там някога гордите люде станали пирати, морски разбойници, мършояди, хранещи се с огризките на Първородните. Кралство Немохайм станало пълновластен господар на земята, наричайки я Астареа в чест на справедливостта на каузата си.

Но немохаймци така и не се заселили в спечелената с обилна кръв земя. Младият им крал бил ранен през войната. Макар и незначителна, раната се инфектирала и той умрял преди да успеят да го отнесат обратно в Бюрей. Говорело се, че това било проклятие. За короната се разразил яростен спор, тъй като наследниците били близнаци, по-малкият от които бил далеч по-подходящ за престола от брат си, ала законите на приемственост не позволявали коронясването му, макар брат му с радост да би му отстъпил престола. Изгледът да бъде подчинен на по-големия само с минута брат никак не допаднал на гордия младеж, който потопил страната в разпалена гражданска война. Насред всичко това Пей-ра нападнали бреговете — разразила се голяма битка край Василиан, на север в полята на Амаре, близо до Бюрей. Там армията на Пей-ра най-накрая била разбита, но на висока цена — след това Немохайм вече не разполагал с възможността да защитава Астареа. Пей-ра също, само шепа от които се завърнали в острова си. А мъжете от Табул си били намерили друго, за което да се сражават.

Оттогава земята на Астареа си спечелила името на зла прокоба, дори и когато Немохайм възстановил някогашната си сила, въпросната територия останала незаселена. Земята още била напоена с кръвта на войниците; земята била прокълната, малцината случайно попаднали там рядко се завръщали.

Никой от Аркимм не бе чувал за това, макар Уизаго да поназнайваше нещо за тази история и предупреди спътниците си да бъдат внимателни. Заради дебнещите ги опасности, разсъждаваше той: възможността да се изгубят, или да паднат от стръмните склонове, или да си изкълчат глезена върху неравната земя. Не заподозря у себе си други причини, поради които да изпитва страх.

Докато двамата бойци говореха, на Лийт му се стори, че вижда призраците на воините да си разменят удари сред бодливите храсталаци и широките тревисти брегове.

— Това е необичайно място — рече Кърр.

— Огромната численост на замесените ме ужасява — тихо рече Фемандерак. — Но още по-притеснителна е мисълта за подобен конфликт зад стените на Инструър.

Като че в отговор на минорното му настроение, облаците се спуснаха надолу, пръскайки дъждец.

Аркимм напуснаха мрачната сцена, но не и преди да се въоръжат с най-доброто от екипировката. Намериха брони и шлемове, едва забележимо по-тежки от обикновени дрехи и лесно побиращи се в раниците. Но което беше по-важно, разхвърляните остриета бяха с великолепно качество. Лийт си избра къс меч, оцелял изминалите години без петънце.

— Това острие е било изработено за някой благородник или дори крал — отбеляза Уизаго. — В днескашна Фалта нямаме подобни умения. Погледни черната дръжка — принадлежало е на пейранец. Подобно оръжие е достойно за най-добрия мечоносец.

— Тогава по-добре го вземи ти — бързо рече Лийт, усмихвайки се. — Моите умения се изчерпват с изваждането му от ножницата без да се порежа.

— Намерих оръжие по мой вкус — дойде отговорът. — Задръж го. Може би някой ден ще разполагам с времето да те науча как да го използваш. Дотогава острието ще вдъхва страх на всеки мечоносец, притежаващ достатъчно знание да го разпознае. Това може да ти предостави по-голяма безопасност от всички умения, които бих могъл да ти предам.

 

 

— Какъв би бил животът под брудуонско управление? — обърна се Лийт към Фемандерак по-късно на същия ден. Небето още бе свъсено, ала лекият дъжд бе спрял и бе приятно да се пътува. Вървяха нагоре по реката, възползвайки се от стесняващите се речни брегове да крачат на юг към планините.

— Брудуонското управление? — философът го погледна объркано за миг, сякаш се отърсваше от блян. — Брудуонско управление? Върху това не бива да бъде размишлявано.

— Трябва да мислим за него! — настоя Лийт. — Ако не за друго, то за да ни помогне да се противопоставим по-усилено.

— Видя Съвета на Фалта и в частност Аркоса на Немохайм. Делата им трябва да ти дадат някаква представа, защото са се учили от своите брудуонски повелители. Ала те са бледа имитация на Рушителя и неговите лейтенанти, които по-скоро ще дирят да унищожат фалтанци, отколкото да ги покорят. Биха започнали с поробването на годните за работа, за да експлоатират ресурсите на земята. Ако изобщо са останали такива хора след войната. Най-добрите и най-прекрасните деца на Фалта ще бъдат откъснати от родителите си и пренесени в Брудуо, за да бъдат превърнати в нещо отвратително. Преди хиляда години направиха грешката да опитат да управляват Фалта като нация — този път ще я третират единствено като източник на суровини. Останалите няма да могат да се надяват да останат живи, освен ако елиминирането им не се окаже прекалено много работа. А оцелелите ще бъдат неизмерно травматизирани от съзряното през войната. Села, замъци, градове и провинции изравнени със земята. Хора мъчени и убивани от армия, възнамеряваща навред да се разнесат приказки за жестокостта, кръвожадността и ефективността й. Рушителят ще дойде във Фалта, за да ликува над разрухата, като че смъртта на Първородните някак би могла да помрачи лицето на Най-възвишения. Ала не ще остане тук. Наместо това ще повери Фалта на най-отдадения от следовниците си, заръчвайки му страданията ни да са продължителни, но накрая да унищожи всички.

Тогава ще събере силите си и ще нападне Даурия. В страха си си представя мястото на своето унижение, някогашния дом на Най-възвишения, много по-могъщо, отколкото е то в действителност. Затова не ще тръгне срещу нас, преди да е поразил всички останали врагове. Ала ние сме слаби, обявили Рушителя за несъществуващ, напълно неподготвени за необузданата омраза, която той ще блъсне отгоре ни. Ще паднем пред него и Рушителя ще избие всички ни, сетне ще се установи в Дона Михст. Там ще глозга костите на историята, измъчвайки се от присъдата на Най-възвишения, додето животът му стане непоносимо отегчение. Съдбата му наистина ще бъде справедлива, ала няма да принесе утеха на хилядите умрели, нито на неколцината останали живи.

Ала дори и тогава, ако се провалим в мисията си, Най-възвишеният няма да изостави напълно Фалта и Даурия. Хора ще се вдигнат срещу Рушителя — ако не в този век, то в следващия. Не ще види той своя мрак изцяло победител. Ала междувременно много от това, което е красиво, достойно за похвала или обичано, ще бъде изгубено. Вече няма да има Лулеа. Непредизвестено бедствие ще удави невинните. За разлика от теб, селяните няма да има кого да запитат „защо“ преди да умрат.

— Не искам това да се случи — каза Лийт. — Но просто не мога да повярвам, че главното оръжие на Най-възвишения са група селяни от Фирейнс. Колко безсърдечно да рискува Фалта така! Бих се чувствал много по-добре, ако знаех, че в плана му имат място най-добрите фалтанци.

— Няма как да знаем всички негови мисли. Може би той има и други планове, привеждани в действие точно в този момент — а може би наистина ние сме единствената надежда. Кой знае? Ала най-добрите от Фалта вече отстъпиха пред вас, така че ако се провалим, тя ще бъде изгубена. Каквато съпротива последва през вековете няма да разполага с нашето преимущество. Ще поглеждат назад към дребните ни удоволствия със завист, считайки ни за легендарни, от класическа ера на истина и красота.

— Тогава ще се съпротивлявам на брудуонците с всичко, което притежавам! — твърдо изрече Лийт, покъртен от словата на Фемандерак. — Ала се чувствам, сякаш Най-възвишеният ме обгръща, без значение дали искам или не, и така губя себе си. Защо трябва да става по този начин?

Известно време Фемандерак вървя мълчаливо, потънал в мисли, опитвайки се да оформи отговор на това питане. Наясно бе, че младежът е сериозно разтревожен; че страховете, които бе усетил у младежа от момента, в който го бе срещнал в уайдузката тъмница, си пробиваха път към повърхността.

Пътниците прекосиха тясна ивица ширококоронести дървета. Вече се намираха по-близо до планината в сравнение с пенестата река. Стигнал до отговор, философът се обърна към Лийт. Точно когато отвори уста, нещо тежко и черно полетя от клоните над тях, приземявайки се между Фемандерак и младежа от Лулеа.

 

 

— Внимавайте! Пазете се! — виковете се разнесоха от всички страни, когато Аркимм осъзнаха грозящата ги опасност. Предупрежденията идваха със закъснение. Лийт извади новооткрития си меч с ясното съзнание, че е прекалено бавен. Чудеше се защо още не е мъртъв.

— Спрете! — викна Хал.

Лийт погледна черноробата фигура до себе си. Разпозна я бавно, главно защото не очакваше да види точно този човек в мрачните пущинаци на Астареа. Това бе Ахтал, брудуонецът.

 

 

Хал докуца до него, а останалите отстъпиха несигурно. Лийт видя Хал и брудуонеца да се прегръщат, сетне да си разменят думи, с изненада видя лошото състояние на Ахтал. Черната му роба бе окъсана, оцапана с кални петна, продрана около краката му. По непокритите му ръце, врат и лице имаше пресни белези, освен това изглеждаше поотслабнал около врата, сякаш бе гладувал.

— Ахтал казва, че оставил Компанията три дни след нас — обясни Хал след няколкоминутен разговор с брудуонеца. — Казва, че мястото му е до мен, затова трябвало да ни намери. Когато ги оставил, останалите били добре, измъкнали се от преследвачите и се криели в Инструър, опитвайки се да решат какво да предприемат. Решили да не рискуват с ново бягство, защото смятали, че все още имат роля в града. Тогава Ахтал ги оставил и напуснал през южния мост. Трудно го сторил, още повече че се опитал да не убива. Успял, макар и с известна цена. Надбягвайки преследвачите, сдобил се с кон някъде южно от града и поел подире ни. Щял да ни настигне бързо — всъщност смята, че веднъж ни видял в далечината — но откраднатият кон бил куц, така че попаднал в ръцете на преследвачите си.

Те се отнесли грубо с него, но той проявил търпение и избягал, когато бдителността им отслабнала. Този път не могъл да избегне кръвопролитието, убивайки двама. Взел един от конете им и приложил уменията си за разчитане на следи, за да открие и последва пътя ни. Но заради изгубения ден пристигнал в Кинекин твърде късно. Ние вече сме били отведени от хората на принц Уизаго. Продължил на юг към Брунхавен, където изгубил следите ни.

Прекарал три дни в търсене на новини за нас, макар той да го описва като „надушване следата на господаря“. За своя изненада открил, че сме поели навътре в сушата, така че успял да намери отново дирите ни на границата на Мъглата. Притеснен да не ни навлече преследвачи, първо се уверил, че инструърчани се отправили на юг.

— Стражите на Инструър нямаше да стигнат далеч в Мъглата — уверено каза Те Туахангата.

— Така е — съгласи се Хал. — Ала Ахтал не е бил запознат с репутацията на хората от Мъглата. Изглежда Децата са си припомнили историите, които разказахме за останалите в Инструър наши спътници, а може би са научили от някакъв друг източник, защото му позволили да премине необезпокояван. Последвал ни през Долината на хилядите огньове и през Астареа. Видял ни отдалеч край реката, но от това разстояние не можел да бъде сигурен дали не сме стражи. Затова зачакал сред дърветата, за да се увери.

— Добре дошъл, Ахтал! — рече хауфутът, обръщайки се към брудуонеца. — Бил си подложен на тежки изпитания в служба на новия си господар, доказвайки се верен. Обявявам те за част от Аркимм, свързан с общата ни цел.

Хал преведе и страховитият воин кимна сериозно. Сетне заговори на свой ред.

— Ахтал ще служи — рече той. — Ахтал ще отплати доверие, поправи злини. Но Ахтал служи господар Хал, не Аркимм. Ако Хал служи Аркимм, Ахтал служи Аркимм.

— И така става — отвърна едрият водач. — Хал е един от Аркимм. Не виждам проблем с това. В знак на приемане на услугите му, Ахтал може да яде до насита от запасите ни.

— Хубаво — каза Кърр, смъквайки раницата си. — И без това беше крайно време да спрем. Това коляно ще ме побърка.

 

 

Вечерта, докато пътниците накладоха огън и приготвяха вечеря, Хал се погрижи за коляното на Кърр и раните на Ахтал. Преспаха край малко езерце, което в спокойната зора се превърна в съвършено огледало, отразявайки склоновете и гъстите облаци. Утрото ги свари да крачат сред затрудняващи пътя им храсталаци. Долината пред тях започна да се издига по-рязко, а от двете страни планините сякаш се притиснаха. Облаците все така стояха ниско, запречващи целта им, ала дори и ако небето бе чисто, пак нямаше да могат да се изкатерят по склона вляво, толкова стръмен бе той. Отдясно реката течеше все така пълноводна, леейки се кафява от бряг на бряг, на места с цвета на чай.

— Обагрена от листа — предположи Хал.

От падини и оврази в планините се лееха водопади, събирайки дъжда от раменете и върховете на скритите високо стръмни върхове. В подножията на тези водопади се виеше мъгла, раздирана от буковите стволове.

Някъде преди обяд напуснаха гъсталака, за да се озоват край реката. Тук тя се стесняваше, може би до само стотина ярда, нивото на водата също изглеждаше поспаднало. Проследявайки я с поглед, Лийт можа да види, че се е раздвоила. Бяха поели по левия ръкав, следвайки по-малкия поток.

— Ако знаехме къде сме, можеше и да има значение по кое разклонение сме вървели — рече принц Уизаго, когато Лийт му обърна внимание на това. — Но тъй като не знаем, нищо не пречи да продължим в същата долина.

Следа на недоволство от себе си, дори горчивина, се долавяше в иначе бодрия му глас. В мъгливото утро дългата му коса бе провиснала унило над раменете му.

Обядваха край брега, слушайки леещите се ноти на невидими птици. Песента отекваше в спокойния влажен въздух и спокойствието се спусна върху пътниците като пролетен сняг. Може да сме на грешното място, ала усещането не е такова — помисли си Лийт.

С усилие поеха отново на път. През остатъка от деня и на следващия ден се движиха с добро темпо, следвайки тясна ивица земя между реката и храстите. Но тогава се изправиха пред първото си препятствие — лудоструен поток, излегнал се право на пътя им. Отне им час да открият брод, далеч нагоре по течението, където водата шумно течеше през пролом толкова тесен, че можеха да го прескочат. Обратният път бе изпълнен с трудности, тъй като на места водата напираше силно; в един момент Лийт се намери потънал до гърди в изгарящо ледена вода, притиснал се към каменистата скала, за да я заобиколи.

— Горе главата, Лийт! — викна му Фемандерак от безопасността на каменист плаж няколко ярда по-надолу. — За щастие дъждът спря, иначе водата щеше да е над главата ти.

— А ако дъждът не бе валял изобщо, щяхме да сме прецапали потока още преди два часа.

— Ако това е най-трудното препятствие, което трябва да преодолеем, то тогава… Лийт!

Младежът се подхлъзна и внезапно изчезна от погледа на философа.

— Лийт!

Миг по-късно той се появи отново, държан над водата от брудуонска ръка. Философът си пое дълбоко въздух и в този момент мъжът от Дона Михст, ученият, който обичаше само книгите си, осъзна колко дълбоко бе загрижен за младежа от Лулеа. Странно — помисли си той. Той не е ученик. Нямаме нищо общо. На какво се дължи това приятелство? Миг по-късно получи отговора. — Може би споделената опасност, споделената орис ни е свързала. Реши да не размишлява допълнително над това.

Късно на следващото утро Аркимм достигнаха извора на реката. Земята около тях създаваше впечатлението на разрушена от някаква огромна военна машина. Стръмни до невъзможност сиви стени, издълбани грубо от вятър, дъжд и лед, висяха над тях като стените на непревземаема крепост. Тънки водни драперии представляваха единствената украса на стените. Обвитите с облаци висини може би съдържаха сняг — със сигурност бе достатъчно студено в началото на долината — но нямаше как да се знае със сигурност.

— Накъде сега? — обърна се Кърр към Уизаго. Въпросът му увисна като обвинение в мъгливия въздух.

— Нагоре — бе сбитият отговор.

— Надясно хълмовете не са толкова стръмни — каза Те Туахангата. — Можем да рискуваме да се изкатерим там.

— Да вървим тогава! — обяви хауфутът. — Започва да ми се повдига от хълмове. Крайно време е да открием Алмукантара. Не си въобразявам, че брудуонската армия ще чака вечно.

 

 

Следобед изглежда късметът им се усмихна — малко по-нагоре по насечения склон откриха остатъци от пътека. Несъмнено бе изработена от човешка ръка. Тя се виеше по склона, на места издълбана с големи усилия в оголените каменни кости на грубата земя. Нагоре и все нагоре се катереха, докато накрая звукът на надпреварващи се води в долината не изчезна. Когато Лийт отново вдигна глава нагоре, вече почти се намираха в облаците. Минута по-късно влажната, студена мъгла се уви около раменете им като шал.

— Стойте плътно един до друг! — викна принцът някъде отпред. Лийт едва го чу.

Не бе по вина на принц Уизаго, че изгубиха пътеката. Никой, без значение колко опитен водач, не можеше да ги задържи на тесния, едва различаващ се път в подобна мъгла. Беше толкова гъста, че краката на Лийт сякаш се разтапяха в нея, не можеше да види нито Фемандерак пред себе си, нито брудуонеца отзад. Осъзнаха грешката доста време след като се бяха отдалечили от свилата в другата посока пътека.

— Трябваше аз да водя — мрачно каза Те Туахангата, докато стояха несигурно на склона, опитвайки се да преценят следващия си ход. — Прекарал съм половината си живот сред мъгли.

— Гъсти като тази? В Лулеа няма нищо подобно — хауфутът предостави на Те Туахангата възможност да се съгласи с него, за да възстанови престижа на деруйсианския принц.

За негово облекчение Детето на мъглата сви рамене:

— В подобна мъгла си оставаме вкъщи.

— Но ние не разполагаме с този лукс — напомни им Кърр. — Поне трябва да открием подслон. Една нощ на този склон би ни убила.

Светлината видимо намаля дори и докато говореше. Високо над тях слънцето започваше да се потапя зад планинските върхове. Студен вихър разроши навлажнената от мъгла коса на Лийт.

— Можем ли да слезем обратно? — попита той.

— Видя по какъв път вървяхме — намусено отвърна фермерът. — Едва се задържахме в средата на деня. Би било лудост да опитваме през нощта. По-добре да рискуваме тук.

— Тогава да оползотворим оставащата светлина — окуражи хауфутът. — Уизаго, намери ни път!

Нямаше път за откриване, ала откриха следващото най-добро нещо. Нагоре наклонът се изравняваше, сякаш достигнали върха. Тук няколко упорити растения отстояваха вятъра и мъглата, ограждайки множество планински езерца. Мястото бе мрачно, но поне нямаше опасност да паднат. Затърсиха някакъв заслон. Накрая почти преди падането на нощта откриха подходяща скала, предоставяща известна защита от вятъра. Там, в завета на скалата, устроиха студения, мрачен и неудобен лагер.

 

 

Лийт се събуди от краткия сън с разтегнат врат, дело на камъните. Тъй като не бяха могли да запалят огън, пътниците бяха налягали близо един до друг, но гърбът на Лийт се бе вледенил — като че Друин му бе натикал сняг под наметката. Споделиха мизерната си закуска в мъгливото утро, сетне се приготвиха да потеглят.

— Тук изобщо огрява ли слънце? — оплака се хауфутът.

— Изглежда без да искаме сме се върнали в Мъглата — каза Кърр.

— Така ли? — в гласа на Лийт се долавяше тревога.

— Не! — изсмя се Туа. — У дома нямаме такива планини. А и там мъглата е по-топла, по-дружелюбна. Изобщо не зная как да разчитам тези облаци.

— Но трябва да открием път напред или назад — рече Уизаго, приближавайки се с нахлузена раница. — Още една подобна нощ ще предизвика сериозни проблеми.

— На мен още тази нощ ми предизвика сериозни проблеми… — каза полушеговито Лийт. — Гърбът ме боли от студ.

— Ще се върнем надясно и ще открием пътеката — уверено каза Уизаго. — Ще се махнем от тази планина за нула време. После — ще видим.

Отправиха се в посоката, от която бяха дошли. Ала след няколко минути осъзнаха грешката си, озовавайки се над стръмна пропаст. Който и път надясно да поемеха, неминуемо ги отвеждаше до скали, дефилета и пропасти. Така премина по-голямата част от утрото — вече наближаваше обед, когато отново стояха край лагера си.

— Не разбирам — чу Лийт да си мърмори Уизаго. — Бих се заклел, че дойдохме от ляво. Но къде е пътеката? Как стигнахме дотук?

Те Туахангата се почеса по главата, сетне кимна:

— Тази загадка не е по силите на ума ми. Роден съм в Мъглата, аз също не мога да разбера как сме могли да се обърнем вчера. А точно това трябва да сме направили, защото всички пътища надясно са грешни.

— Тогава трябва да тръгнем наляво — заяви Кърр. — И без това бяхме изгубени преди — не виждам с какво ще ни помогне откриването на пътеката.

В мълчаливо единодушие отказаха да се хранят край скалата. Подкрепиха се вървешком, докато крачеха наляво. Пътят им ги отвеждаше все по-нагоре, дълбоко в сърцето на облаците. Залитаха из мъглата като пияници, всеки вкопчен за другия, напредвайки бавно, но поне в безопасност. Накрая Уизаго се обърна назад и им викна да спрат.

— Не можем да се катерим по-нагоре — рече той, а ботушите му проскърцваха по снега, докато се приближаваше към спътниците си. — Намираме се на върха. Вече може да вървим само надолу.

— На върха? Не изглеждаше толкова стръмно! — Лийт бе объркан.

— Пътят ни се е виел нагоре. Но сега изобщо не съм сигурен как да слезем! — Уизаго им направи знак да го последват до куп натрошена скала, откъдето ги прикани да се огледат. Отляво изострен склон се спускаше рязко надолу в мъглата — щяха да им бъдат необходими уменията на планинска коза, ако искаха да поемат по този път. Пътят напред не изглеждаше толкова стръмен, ала склонът прерастваше в сипей, отвеждащ към неизмерими дълбочини. Камъкът по обратния път надясно изглеждаше достатъчно солиден, ала никой не искаше да се връщат към противната скала, където бяха пренощували. Зад тях се простираше площадка с големина няколко ярда, отвъд която започваше стръмнина.

Хал пристъпи напред. За пръв път от седмици Лийт можа да огледа по-внимателно брат си и бе шокиран от видяното. Усилието да не изостава от здравите, опитни планинджии от юга го бе изтощило повече, отколкото Лийт можеше да си представи. Бузите му бяха отвратително хлътнали, очите му бяха потънали в орбитите, а докато говореше, потъркваше задната част на коляното си.

Колко още може да понесе? Защо никой от останалите не е коментирал вида му?

— Ахтал иска да опитаме сипея — каза им сакатият. Дишаше с известни затруднения. — Казва, че според неговия опит подобни стръмни склонове обикновено не отвеждат до пропасти или задънен край. Нуждаят се от равна основа, която да поддържа тежестта на скалата.

— Но как ще слезем? — запита Кърр. Останалите можеха да прочетат израза в очите му — глупаво би било да се спускаме по склон, едновременно толкова стръмен и толкова нестабилен.

Хал имаше готов отговор:

— Ахтал ще ни покаже. Казва, че ако внимаваме, сме щели да стигнем долу невредими.

Брудуонецът го прекъсна, говорейки на своя език.

— Също така казва, че спускането по сипей е едно от най-вълнуващите предизвикателства, пред които човек може да се изправи. Трябва да смятаме за привилегия възможността да опитаме.

Край Хал брудуонецът се усмихна. Никога не го бяха виждали да прави това — със сигурност разкраси чертите му.

— Щял да ни покаже — със съмнение изрече хауфутът. — Надявам се помни, че не всички от нас притежават неговата физика.

— Помни! — отвърна Хал с оттенък на твърдост в гласа. — Казва, че не би предложил нещо, излагащо господаря му на риск.

Хауфутът отстъпи. Напредвайки няколко ярда по склона, Ахтал демонстрира техниката за спускане, а Хал превеждаше.

— Не търчете право надолу, инак ще наберете прекалено много инерция и ще паднете. Лъкатушете напред и назад, ето така. Стойте в местата с еднакви по размер камъни — по-големите камъни се движат по-бавно, могат да ви препънат, ако внезапно попаднете сред тях. Дръжте си очите отворени и гледайте напред. Ще има леко свличане, това е нормално. Но ако раздвижите големи камъни, предупредете с вик онези под вас. Това е най-голямата опасност. Поддържайте ниска скорост; ако трябва, ходете. Но свикнете ли веднъж, ще можете да тичате бързо, ето така.

И с това Ахтал с няколко скока изчезна в мъглата.

Миг по-късно се появи отново, изкачвайки се с усилие. Изражението му задаваше въпрос — ще опитате ли?

— Не виждам друга алтернатива — посъветва ги Уизаго.

 

 

Несъмнено най-ужасяващото, най-вълнуващото нещо, което Лийт някога бе правил. Принудата да направи първата крачка отне всичките му сили и пак нямаше да е достатъчно, ако не бе гледката на Хал, спускащ се грозно, но успешно. Първата минута бе много трудна — сякаш непрекъснато губеше равновесие и залиташе напред. Ала внезапно го усвои. Склонът ревеше край него, докато юношата правеше все по-големи и по-големи крачки, слизайки по все по-острия наклон. Камъчета се забиваха в ботушите му, но той не им обръщаше внимание. Профучавайки край Хал и Ахтал, той нададе вик на чиста радост и се впусна с всички сили.

Мъглата се разпръсна пред него, оставил другите далеч зад себе си. От лявата му страна, все още доста надолу, обгърнат в мъгла, но все временно видим, се намираше басейн с малко синьо езерце, наподобяващо диамант в пръстен. Ветрец набраздяваше водата. Зърна горист остров в средата на езерото, сетне зави надясно, отново всред мъгла. Летеше надолу и надолу, откъсвайки се от спътниците си, извън състояние да мисли за друго, освен свободата, удоволствието, страстта на краката си върху склона и студения вятър в косата. Раницата на гърба му сякаш бе изгубила тежестта си. Още един взор наляво. Вече се бе изравнил с езерото. Ако искаше, можеше да се отправи към него, ала не желаеше. Езерото се оттичаше в малък поток, който течеше над върха на скала, сетне изчезваше от поглед, несъмнено като водопад, в пореден облак мъгла. С крайчеца на окото си зърна проблясък на светлина, сякаш слънцето се отрази от нишка, опъната над водата. Заради моментното разсейване се подхлъзна. Бе попаднал в част с по-едри камъни, ала нищо нямаше да попречи на спускането му по планината, така че младежът без усилие възстанови равновесието си. Сега езерото беше изчезнало, оставено далеч зад него и той отново се потопи в гъстата мъгла. Ала само за около минута. Тогава, без предупреждение или преход, излезе сред синьо небе, спирайки удивен.

Разкрилата се гледка зашемети възприятията му. Бе си представял, че почти е стигнал дъното на склона, но бе грешал. Простираше се надолу поне в продължение на хиляда фута, а в дъното имаше още мъгла. Колко високо се намираше? Колко високо се бяха изкачили? Погледът му продължи пътя си, достигайки до редица върхове, прострели се във всички посоки. Залесени в основата, те се издигаха високо нагоре, за да се увенчаят със заснежени върхове, проблясващи в следобедното слънце. Облаци се носеха над долините като обширни, царствени реки. В няколкото пролуки на мъглата зърна сребърни потоци и тъмнозелени гори. Дива земя, нападаща ума с големината, стръмнината и величието си.

Тогава Лийт видя замъка.

В отсрещната долина, обградена от стръмни планини, скала се издигаше над облаците, плуващи сред гората. На скалата се издигаше белостенен замък. Макар да се намираше на две, може би и три мили, Лийт ясно различаваше и най-дребния детайл. Ярки флагове плющяха на вятъра, веейки се над множество стройни кули, които на свой ред се издигаха над външни и вътрешни стени. Стените бяха прорязани от огромни порти. Прозорец след прозорец, стена подир стена, бастион над крепостен вал, бойници над стените — замъкът говореше за сила, величие, достолепие. Бе великолепен, най-красивото творение на човешки ръце, което Лийт бе съзирал. Ако бе сътворен от човешки ръце.

Младежът все още стоеше там, когато останалите го настигнаха. Безмълвно посочи наблюдаваното. Един след друг членовете на Аркимм бяха завладени от гледката.

Дълго време никой не се осмели да назове съзряното. Бяха го дирили с нарастващо отчаяние, откривайки го в миг на пълно изгубване. Това бе замъкът от легендите, мястото, където отиваха след смъртта си малките деца — мястото, явяващо се пред смъртни очи веднъж на сто години.

Най-накрая Фемандерак заговори от името на всички.

— Кантара… — прошепна със задавен от вълнение глас.