Ръсел Къркпатрик
В земята пламък се крие (11)

Глава 9
Разделени

Далеч на изток от Инструър, в южните погранични земи на Сна Вацта и на ден път от Просеката, огромен водопад бе застинал в леден дъжд. Жестоката зима бе приспала Гръмопада, улавяйки водите с търпението и коварството на леда, унижавайки забележителния водопад по подобен начин за пръв път от столетие. Вледенен стоеше в източния край на Сивера Аленскя, дългата сто левги клисура на река Алениус, извисяваща се скулптура в синьо и бяло — издигната в чест на бог Куали, истинският владетел на вътрешността.

В стръмния пролом зимата едва сега отстъпваше пред пролетта. Суровото сърце на източна Фалта смразяваше кръвта през дългата зима и я караше да кипи лете. Тази година зимата бе незапомнено студена, а пролетният топеж се нахвърли с ярост, несрещана никъде в останалите кралства. Макар тук да падаше малко сняг, земята замръзваше и замръзваше, докато накрая самите камъни се отместваха нагоре в странни мотиви, а подземните води се превръщаха в огромни ледени площи, изтикващи земята в странни измъчени форми. Снавацтанци бяха пленени по домовете си от лютата зима, навън в бялата пустош много диви животни измираха заради липсата на храна. По тази причина никакви очи — нито човешки, нито животински — не станаха свидетели на несравнимия спектакъл, когато Гръмопадът разчупи оковите на зимата.

Нежен ветрец от югоизток, прекосил сравнително топлите земи на Биринжх, в западен Брудуо, премина над Арматурата — високата планина, отделяща Фалта от врага й. Плъзгайки се по кафявите, безлесни склонове, той се стопли допълнително, сетне се установи над горната долина на Алениус, където се повъртя известно време. Под влиянието на този бриз дългите ледени копия започнаха да капят, а снегът — да се топи. Алениус се събуди и оказа неимоверен натиск върху леда в горната част на Гръмопада. Ледът се съпротивлява в продължение на шест дни, докато накрая се предаде. Внезапно цялата скулптура се откъсна от скалата и полетя към пролома. Последвалият звук вероятно бе най-гръмък в цяла Фалта, но нямаше кой да го чуе.

Огромното езеро, струпало се в горната долина на Алениус, бе свободно. Водите се плъзнаха по водопада и в Сивера Аленскя. Тук лед и вода се обединиха в усилията си да издълбаят долината, изтръгвайки дърветата по ръба й, подслонили се в този удобен микроклимат, почвата бе отвлечена на много места, а на няколко пъти потопът откъртваше и скали. Клисурата ехтеше от звука на замръзнала и плискаща се вода, камъни и дънери блъскащи се и разделящи се отново.

Не повече от дванадесет часа след стопяването на Гръмопадите, Сивера Аленскя изплюваше вълна подир вълна кафява вода, пълна с отломки. Вече хора и животни чуха и зърнаха събитието, изпълнило сърцата им със страх. Жителите на Адолина, южен град в Сна Вацта в началото на клисурата, построен върху две тераси, не бяха имали време да се подготвят за яростните води. Единственото мъгляво предупреждение дойде от кучетата, които се стрелнаха на горната тераса. Множество от обитателите на ниската част изпитаха необяснимо безпокойство, накарало ги да напуснат домовете си. Останалите, които не го сториха, бяха пометени от реката.

А тя все ревеше, сеейки разруха из Пискасия. Саумон и Трукта също бяха опустошени, но повечето от хората избягаха невредими. Потопът продължи към Редана. Каскейн, столицата, бе разположена на хълм над реката и в това си качество избегна щети, но крайречните селца не разполагаха с подобен късмет. Вече бе нощ и спящите бяха отнесени от водата.

Могъщият потоп зарева и през Лешоядова гуша, сетне с удвоени сили се втурна между Коренливите хълмове на юг и Уодранианските планини на север. Рано на третия ден стена от кафява вода заля портите на Алениус и пое сред Средните полета, обширни низини между Фавония, Асгоуан, Деювър и Строукс. Отговорникът на крепостта при портите нареди предупредителните светлини да бъдат запалени, за пръв път през това поколение — ужасното съобщение плъзна от град на град по-бързо и от водите. На запад от портите нямаше жертви.

Веднъж навлязла сред полята, Алениус потече обикновена, бавна, уморена от усилията сред планините. Най-сетне потопът се забави, свеждайки се до леко вълнение и множество повлечени отломъци. Но коритото не можеше да побере цялата вода. Реката преля, оставяйки нанос по бреговете.

Големите поля приличаха на огромна плитка купа. В средата й лежаха тресавища и езера, там нищо не растеше. Тази огромна купа, наричана Маремма, имаше и ръб, от който събраната вода можеше да се оттича — намираше се близо до Плафонд, столицата на Деювър. Нямаше видими признаци защо именно това място, тъй като наклонът бе едва забележим. Но ако водата трябваше да се излее отнякъде, тъкмо край Плафонд щеше да го стори.

След множество дни лутане из Големите поля, успокоените остатъци от някога мощния потоп започнаха да се събират край Плафонд, довличайки множество отломки със себе си. Трупаха се костите на вековни дървета, отскубнати от стръмните склонове на Сивера Алескя, примесени с по-дребни клони и плавей, насъбрани по време на дългото пътуване. Неутаилият се нанос запълни процепите, изграждайки непоклатима стена. Бе висока само няколко фута, но широка множество мили — бент, който се простираше край ръба. Тази бариера задържаше водите от наводнението и снеготопежа. Към тях се присъединяваше и Бранка, сама по себе си мощна река, която прекосяваше Асгоуан, Хаурн и границите далеч на север. Водата се трупаше — бавно, коварно, неумолимо. Почти нищо не се отцеждаше през бента.

На няколко дни път надолу по течението от Плафонд лежеше Инструър, градът на градовете, разположен в обятията на реката на реките.

 

 

Бях надхитрен — призна Аркосът на Немохайм. Надхитрен от мига, в който гнусният брудуонец бе дошъл тук с плана си да завземе управлението на Инструър.

Собствената му вина най-много вбесяваше Аркоса. Бе поднесъл Инструър на тепсия. Ноктите на Рушителя бяха на път да се сключат над града, изстисквайки го вън от играта. Но може би аз също мога да стисна юмрук! — беснееше дебелият. Деорк скъпо ще си плати за безочието!

Бе играл по брудуонските правила, макар и неясни, и бе загубил. Ескейн се бе изплъзнал от пръстите му в присъствието на Пазителя на Андратан. По глупашки бе заложил всичко и сега Съветът щеше да постави този глупак начело. В известен смисъл Рушителят щеше да получи Фалта без борба, макар че несъмнено щеше да има съпротива — твърде късно. Аркосът яростно стисна зъби, представяйки си сцената, в която той, като най-силен мъж във Фалта, отваря Желязната врата за Рушителя и му подава скиптъра на града. Няколко умерени, добре подбрани думи, благодарност и приемане на обещаната лейтенантска позиция. Но сега всичко това бе изгубено. Време беше да забрави правилата и наместо това да се опре на махленските умения, които бе научил из улиците на Бюрей.

 

 

Бентът удържа целия ден и цялата нощ, задържайки малкото море, заформено зад него. Плафонд не бе засегнат, тъй като се намираше на нисък хълм на около миля от язовира, но множество крайречни люде, рибари, фермери и техните семейства напуснаха ниското. Местните управници, притиснати от проблемите си, не се сетиха да предупредят онези надолу по течението — а тези, които се сещаха, решаваха, че някой друг вече го е сторил.

Отвъд бента, разбира се, реката на реките пресъхна.

Бе само въпрос на време. Естественият бент щеше да се прокъса под натиска на огромните води, но гибелта му бе ускорена от ствола на горски гигант, изтръгнат от гордия си пост край Лешоядова гуша. Той се заби в язовирната стена, пръскайки я на парчета. Разнесе се нещо като въздишка и водата се втурна напред.

На Лийт му отне много време — прекалено много — да свести майка си. За части от секундата развързаха членовете на Компанията от Отпадника, но Индретт се бе нагълтала с мръсна вода и за няколко мига спря да диша. Ескейнчанинът с Лийт й бе помогнал и тя пое дъх отново, но не дойде в съзнание.

— Колко време ни остави плешивият? — попита Лийт.

— Час — дойде отговорът. — Не зная колко остава.

— Бихме могли да я носим — предложи Перду, по лицето му изписано притеснение.

— По-добре е от изчакването тук — съгласи се Лийт. — Водата продължава да се покачва.

Когато я повдигнаха, тя се закашля, сетне отвори очи сред въздишките и възклицанията на облекчение.

— Къде е светлината? Къде е светлината? — запита тя с подобие на съжаление в гласа си, дори на отчаяние.

— Просто слънцето, светещо през дупка в покрива — рече Лийт.

— Можеш ли да вървиш? Трябва да тръгваме.

Индретт се нуждаеше от помощ да се изправи, камо ли да ходи, така че забавяше останалите напук на усилията си.

— Един час! — ядоса се Лийт. — Сигурно вече е изминал. Дали ще ни чака?

Младият ескейнчанин сви рамене.

— Може би да, може би не. Кой би могъл да каже как ще постъпи някой от нас? Не сме били в тази ситуация преди.

Фемандерак дойде до тях.

— Ако скоро не намерим скривалище, ще бъдем намерени от Ескейн или Инструър. Не съм сигурен чий пленник предпочитам да бъда.

— Ако беше видял Пиниона, нямаше да си толкова несигурен — мрачно каза Лийт. — Но лично аз предпочитам да остана свободен. Може да попаднем и на по-лоши поробители. Което със сигурност ще стане, ако не предотвратим завладяването на Фалта.

Лийт бе успял да отдели само един миг за Стела, но това му бе достатъчно да се убеди, че пламъкът още гореше. Сърцето му подскочи.

— Добре ли си? — запита срамежливо той.

— Да — рече тя. — Не сме стигнали чак дотук, за да се провалим точно сега.

Тя се протегна и взе ръката му в своята.

Лийт кимна, макар да се затрудняваше да мисли — с пръстите й, сключени около неговите.

— Не трябва да се отказваме, докато не намерим поне Джугом Арк.

— О, Лийт, вечно ли няма да ме разбираш? — зачуди се гласно Стела.

— Трябва да вървим! — каза Манум, връщайки ги обратно в настоящето — все още бяха в опасност.

— Тогава ме следвайте! — рече младият ескейнчанин.

Те избягаха вън от Отпадника, приклякайки зад редица сгради. Лутаха се наляво и надясно, опитвайки се да открият най-късия път до плешивия мъж и останалите, без да бъдат забелязани. За капак водачът им познаваше доковете не по-добре от Компанията. Поеха по тясна алея, само да застинат при вида на двамата стражници, притичали в другия й край. Това също ги забави няколко скъпоценни мига, през които Перду — най-тихият сред тях, се убеди в безопасността на пътя. Втурнаха се през празната улица, тръгвайки покрай редица бараки, подобни на Фоилзината, сетне поеха по друга алея, извела ги в откритото пространство, където бяха оставили Кърр и хауфута. Но приятелите им ги нямаше.

— И сега какво? — обърна се Лийт към ескейнчанина.

— Какво? — в очите му проблесна пламъче на веселие, несъвместимо с настоящата им ситуация. — Това зависи от целта ви.

— Целта ни е да останем незаловени! — изразително рече Фарр. След напускането на Великата гора старата мъка го бе налегнала отново, вече беше напрегнат като кожа на тупан. — Сетне ще можем да си позволим да планираме.

— Не. Първата ни цел е да се съберем с останалите — твърдо изтъкна Лийт. — Да бъдем разделени е най-лошото нещо, което може да ни се случи.

— Тогава къде са те? — пожела да знае Перду. — Със сигурност този мъж знае къде е възнамерявал да ни отведе господарят му.

— Не мисля, че имаше някакъв план — призна ескейнчанинът. — Но нямаше да се върне в Инструър, това е сигурно. Там го чака смърт. Вероятно търси начин да ви преведе през реката към Строукс или Деювър.

— Лодка! Трябва да търси лодка! Или може би е открил скривалище тук — Лийт се замисли, вече не толкова убеден. А може би ни е предал?

Сякаш в потвърждение на страховете му, въоръжен мъж пристъпи в откритото пространство между складовете. За облекчение на Лийт мъжът поздрави ескейнчанина като приятел, двамата си размениха няколко реплики на своя език. Сетне младежът с огнените очи се обърна към Компанията.

— Следвайте ме! — рече той. — Или по-точно него. Открихме лодка, която може да ви преведе през Алениус.

С радост Компанията отново бе в пълен състав. Когато стана ясно за колко малко са се изплъзнали от Отпадника, всички благодариха на младия ескейнчанин за помощта.

— Това означава ли, че вече не можеш да се върнеш в Ескейн? — Младежът сви рамене, какъвто навик изглежда имаше.

— И без това ми бе омръзнал мракът — рече той, приготвяйки се да тръгне.

— Как се казваш? — запита Индретт, вече напълно възстановена. — Кажи ни, за да можем да ти благодарим подобаващо.

— По-скоро нему трябва да благодарите — каза младокът, посочвайки Лийт. — Само настойчивостта му ви спаси от гибел. А името ми? Трябва да знаете, че в Ескейн всички имена се пазят в тайна.

— Но това не е Ескейн! — викна Индретт.

— Да, ала някой ден може да стане. Дотогава нека е достатъчно, че сме свободни.

Той им махна, сетне последва другарите си по неравния път. Сега само плешивият мъж остана с Компанията.

— Ами ти? — запита го Кърр. — Няма ли да дойдеш с нас? Познавам главния ви старейшина и само аз зная каква съдба те очаква, ако Ескейн те открие.

Мъжът мрачно поклати глава, капки плъзнали се по закривения му нос в дъждеца.

— Не мога да дойда с вас. Имам семейство в Ескейн, племенници и двама сина. Няма да си тръгна, докато остава, макар и малък, шанс да ги видя отново.

— Тогава ни остана само да ти благодарим, да се сбогуваме и да поемем на юг — отговори фермерът. — Отведи ни до лодката.

Плешивият се усмихна.

— Това мога да сторя. Бяхме на открито прекалено дълго…

Звук като удар по чувал със зърно накара всички очи да се обърнат към плешивия, чието лице почервеня от изненада и шок. Направи крачка напред и се строполи по очи, разкривайки забитата дълбоко в рамото му стрела. Докато падаше, втора стрела профуча през мястото, където само преди миг бяха стояли гърдите му.

— Прикрийте се! — викна Фарр, окопитил се първи. — Вляво на стената има стрелец!

Компанията се пръсна. Фарр и Манум извлякоха ранения.

— Стражите! — просъска Кърр. — Разкрити сме! Колко лошо е ранен?

— Не чак толкова — обади се самият пострадал, макар гласът му да бе пропит с болка. — Няма да умра, но и никъде няма да мърдам.

— Прострелян от стената? Та това трябва да е на повече от сто ярда. — Лийт бе объркан.

— Тези оръжия не са за украса, момче! — рече Кърр. — Мястото е опасно.

Индретт понечи да огледа стрелата, но Фарр я спря:

— Нея докосвай! Не я изваждай. Остави я. Това ще попречи на по-сериозно кървене. Хал, имаш ли опит с подобни рани?

Хал огледа раната и кимна.

— Разчете правилно — рече на Фарр. — Не трябва да бъде местен, но трябва да му е удобно, докато извадим стрелата.

— Нямаме време за това — настойчиво им каза Кърр. — Знаят къде сме, несъмнено са пратили отряд да ни залови. Не може да останем тук.

— Тогава ме скрийте в някой тъмен ъгъл и вървете в лодката — рече плешивият мъж. — На мен няма да причинят каквото и на вас, ако бъдете заловени.

— Остави аз да се погрижа за теб — каза нов глас. Лийт и останалите подскочиха изненадано. Фоилзи.

— Казах ти да стоиш при лодката! — изръмжа ескейнчанинът.

— Мястото ми е до теб — простичко отвърна Фоилзи. — Там не бих ти помогнала с нищо.

— Тогава направи нещо за клечката в рамото ми и спри да дърдориш — гласът му ръмжеше, но лицето му бе ясно.

Фоилзи се обърна към Компанията:

— Вървете към лодката. Не можете да оставате тук, пречите ми.

Тя ги загърби и докосна със загрижени ръце рамото на плешивия.

— О, Рубин! — каза тихо тя, докато останалите търчаха към реката. — В какво се забъркахме?

 

 

— Насам! — каза Фуроман, секретар на отдела за молители към Съвета на Фалта, усмихвайки се объркващо. Архиварят леко поклати глава, чудейки се дали върши правилното нещо, но все пак го последва. Мълчаливо си повтори речта, която планираше да изрече пред Сараскар. Мъжът на име Фемандерак провежда подривни проучвания за правителството на Фалта, чух, че е свързан със северняците, които са издирвани за безредиците в Пиниона. Имам информация за този мъж, която може да ви бъде от полза. Да, добре звучеше. Трябваше да признае, изпитваше нервност от предстоящата среща с посланик в Съвета на Фалта. Имаше множество истории за хора, изчезнали след аудиенция със Съвета. Всички знаеха, че сегашният Съвет не бе същият като онези преди. Част от наложителна реорганизация — каза си архиварят. Отърваване от царуването и феодалната система, въвеждането на нова демокрация, базирана на Съвета. Трябваше да се случи много по-рано. И все пак изобщо нямаше да съм в този проклет град, ако не беше семейството ми.

— Има награда — бе казала жена му. — Ще можеш да напуснеш прашната библиотека.

Всъщност бе имала предвид, че те ще напуснат ветровитата си квартира. Такава си е тя. Как бих могъл да й откажа?

— Насам — рече секретарят, отваряйки врата. — Ще те приеме.

Архиварят пое дълбок дъх. Моментът бе настъпил. Прекрачи прага.

— Сядай! — разнесе се писклив глас. — Сядай.

Кръвта на архиваря застина. На бюрото на Сараскар седеше Аркосът на Немохайм, ухилен широко.

* * *

Тревистият бряг, хлъзгав от дъжда, се спускаше стръмно към реката. Може би това обясняваше бавната скорост, с която членовете на Компанията крачеха надолу, макар че можеше да се дължи на закъснелия шок от Отпадника и близкото разстояние, от което бяха гледали смъртта в очите. Можеше да се дължи на неохотата да оставят Фоилзи и плешивия мъж на инструърската стража или дори на безспорната им умора. Каквато и да бе причината, движеха се прекалено бавно.

Малката лодка стоеше до водата, Кърр, Хал и хауфутът се качваха на борда, заедно с неколцина ескейнчани — Лийт предполагаше, че са такива — да, там беше младежът с ярките очи, който го бе отвел до Отпадника. Със сигурност нямаше да има място за цялата Компания. Пред него отшелникът се подхлъзна в калта и падна, изцапвайки синята си роба. Самият Лийт трябваше да внимава, докато помагаше на високия мъж. Отшелникът стъпи на крака и се изтупа. Младежът се обърна да затича, изгуби равновесие и се плъзна двадесет фута надолу по склона, спрян от сблъсъка си с камък.

Над него краткият период на спокойствие приключи с внезапност, която им спря дъха. На склона изникна отряд стражи, само на няколко ярда под северняците. В същия миг онези в лодката нададоха предупредителен вик, сетне бързо се отделиха от брега. Виждайки това, стражниците се обърнаха и затичаха нагоре по склона към Компанията, побягнала обратно. Само отшелникът видя Лийт да пада. Заради напрежението на момента никой друг не забеляза отсъствието му.

Никакво време не им отне да профучат край мястото, където бяха оставили Фоилзи и плешивия, страхът придал им бързина, която щеше да им е от голяма полза преди това. Скоро набраха преднина пред бронираните си преследвачи. Фемандерак отбеляза липсата на Фоилзи — очевидно бе намерила убежище.

— Къде отиваме? — задъхано попита Перду от челото на групата. Зад него Компанията крачеше разредено по калния път, последните редици оформяни от брудуонеца, който изглеждаше леко объркан без Хал. — Къде отиваме? — повтори той.

Никой не отговори. Повечето бяха останали без дъх, изчерпали цялата си енергия в търчане. Всъщност никой не би могъл да му предостави отговор така или иначе.

Зад тях стражите забавиха ход, убедени, че плячката няма да им избяга. Да, намираха се в доковете, които гъмжаха от потенциални скривалища, но невежите северняци бягаха надалеч от градските стени, към западния край на острова, където ръкавите на огромната река се съединяваха в последното си пътуване към морето. Капитанът се усмихна. Щеше да се наслади на залавянето. Идеален резултат за новия господар, финално предателство на мразения Аркос от Немохайм.

 

 

Великолепният стол от червена кожа сякаш обгръщаше архиваря, който изчакваше Аркоса на Немохайм да заговори. Искаше да запита къде е Сараскар, какво се случва и защо не е свободен да си иде, но не можеше да развърже достатъчно езика си, за да заговори.

— Вероятно се чудиш къде е Аркосът на Сариста и защо съм заел мястото му? — изхриптя противният мъж от черния си стол зад бюрото. — Е, имаше известна реорганизация. Аркосът бе освободен от позицията си. Приятелят ни беше много недискретен.

Гушите му се поклащаха заплашително при същото движение на главата му.

— В този град е глупаво дело да се говори прекалено свободно за погрешните хора.

За момент хриптенето спря.

Дебелият се заигра с парче хартия от бюрото си.

— Дошъл си тук да кажеш на Аркоса на Сариста за срещата си с един от северняците, ако не греша. По-конкретно откритието му в архивите на информация, отнасяща се до Съвета на Фалта. Съжалявам, че той няма да е тук да чуе думите ти. Надявам се ще съумея да го заместя. Бъди уверен, че ще представя всичко важно пред колегите си. Говорейки с мен, говориш пред Съвета.

Думите му вдъхваха увереност, тонът бе любезен, отпускащ, преценен да успокои страховете му от този легендарен човек, дебелият инструърски паяк, но архиварят все така изпитваше страх.

— Значи севернякът е открил нещо важно сред онази купчина боклук? Ако в архива е имало нещо толкова важно, че Сараскар да те приеме, защо не е било открито по-рано? Да не би да си некомпетентен?

— Не, милорд! — заекна архиварят, а лицето му придоби цвета на зрял домат. — Посетителят разполагаше с уникално знание, което му позволяваше да разтълкува някои от най-старите и неясни наши ръкописи.

— Как би могъл един провинциалист от Фирейнс да знае нещо, с което един инструърски архивар да не е наясно?

— Но той не идва от Фирейнс, милорд — отвърна архиварят, жилнат от обидата. — Твърдеше, че изобщо не е родом от Фалта.

— Откъде тогава? От Брудуо?

Това вече беше по-добре. Разполагаше с информация, към която този червей проявяваше интерес.

— А наградата ми?

— Наградата ти? — за момент архиварят изпита страх, че Аркосът ще скочи над бюрото към него. — Наградата ти? — повтори отново, този път замислено. — Да, мога да уредя награда, която да съответства на предоставената от теб информация. Сега ми кажи откъде е той.

— Каза, че идвал от Даурия, остатъкът от Долината на Първородните — думите се отрониха като перли от устните му, архиварят забеляза ефекта им в свинските очички на Аркоса.

— Така ли? И какво смяташ за това му твърдение?

— Подобно на вас не вярвам — предпазливо отвърна архиварят, — но той разполагаше със знание за Първородните, угаснало във Фалта, знание, което един селянин от севера няма как да притежава. Знаеше повече от мен, с ваше позволение, повече и от вас, милорд.

— Значи не му вярваш? — Аркосът се изправи на крака и заобиколи бюрото, изправяйки се право пред посетителя си. — А ако ти кажа, че самият аз съм бил на едно друго легендарно място, с не по-малка известност и дори по-могъщо? И в мен ли ще се усъмниш така бързо?

— Кое е това място, милорд? — архиварят едва можеше да говори пред обгърналото го присъствие на Аркоса, който изглеждаше далеч по-опасен от обикновен паяк.

Главата на едрото туловище се повдигна гордо.

— Крачих по най-черния от всички черни коридори, потопих се в най-дълбоката от всички ями, изкачих най-високите от всички стени. Говорих с безтелесния Глас и се храних с едноръкия. Знаеш ли отговора на тази гатанка, учени?

— Андратан — прошепна архиварят. — Рушителят.

— Великолепно е каква полза може да има малко образование — рече Аркосът. — Но то си има предел. Предлагам ти следната награда — закълни ми се във вярност и също ще крачиш сред тези легенди.

Нуждая се от нов слуга. Този би свършил чудесна работа.

— Значи ако срещнатият от мен мъж е наистина от Долината, той трябва да е ваш враг.

— Не мой, а на Рушителя. Врагът на Брудуо.

Истината като лъжа — най-силното оръжие. Кажи на този манипулируем слабоумник истината и той ще повярва, че мъжът е наш приятел, защото няма да иска да повярва, че съм предател.

— Наш приятел. Трябва да говоря с него.

— Това може да се окаже проблем, милорд. Той възнамеряваше да напусне Инструър, за да последва откритото в архивите. Вече може да го е сторил.

— Наистина? И какво е толкова важно, че да напусне такъв прекрасен град? — гласът на Аркоса бе пропит със сарказъм.

— Търси стара реликва. Той вярва, милорд, че знае местоположението на Джугом Арк, Стрелата на Единението.

Още една перла пред Аркоса. Може би от срещата в крайна сметка ще има полза! — опита се да си внуши, ала не можеше да потисне притеснението, плъзнало по гърлото му.

Ефектът на думите не можеше да бъде сбъркан — нито алчността, проблеснала в очите на Аркоса.

— Стрелата? — промълви той. За няколко мига едрият мъж изглеждаше занесен.

Архиварят изчакваше мълчаливо, опитвайки се да сдържи притеснението си.

— Значи това е планът им! Със Стрелата, оръжието на смъртоносния враг на Рушителя, бих… — той се осъзна и замлъкна. — Легендите се умножават! — рече след известно време. — Това трябва да е смущаващо за ревизионистки учен като теб. Даурия, Андратан, Рушителят, Джугом Арк. Следва Кантара да се спусне от облаците — или Бир Биркат да изплува пред очите ти. Какво ще кажеш? Все още ли наричаш тези неща легенди?

— Милорд! — тихо каза архиварят. — Още не сте ме запитали за местоположението на стрелата.

— Знаеш? Казал ти е?

— Според думите на Бюрей от Немохайм, Пазителят на Стрелата, думи, които видях с очите си, Стрелата се намира в долината Нюм, между двете планини, наричани Стражите, в място на име Кантара.

Архиварят се усмихна. Третата перла. Време беше да вмъкне своя легенда.

Ако дебелият бе изненадан от тези думи, то не го показа.

— Аз съм Аркос на Немохайм — рече той. — Представлявам Немохайм пред Съвета на Фалта. Пряк потомък съм на Бюрей, основател на Немохайм. Като такъв съм достоен за Пазител на Стрелата.

Той се изправи, сякаш оповестявайки решение пред Съвета.

— Тази реликва ми принадлежи. Ни болка, ни смърт не ще ме накарат да позволя друг да положи ръце отгоре й. С нея ще се обявя за враг на Брудуо.

Архиварят бе смаян от обратите. Какво е замислил дебелият?

— Трябва ми партньор — внезапно рече Аркосът. — Човек като теб, притежаващ знанието да ни отведе до Стрелата. Ще ти платя добре. Ще дойдеш ли?

Историята протегна древната си ръка и сграбчи архиваря, съмняващия се в митове рационален човек. Имената на легендите го заливаха. Даурия, Андратан, Кантара. В лицето на огромното желание все пак запази частица хладнокръвие.

— Искам на семейството ми да не липсва нищо — рече той. Аркосът на Немохайм бръкна в гънките на робата си и извади малка кесия. Подаде я на архиваря.

— Предплата — рече той. — Отвори я!

Архиварят с треперещи пръсти развърза възела, за да разкрие къс чисто злато. Табулско злато, каквото в Инструър не бе съзирано от поколения.

— Достатъчно ли е? — запита дебелакът.

— Ваш покорен слуга, милорд — рече архиварят.

 

 

Лийт се свести сам. Измокрен и измръзнал, лежеше в калта на дъното на тревистия склон, за миг забравяйки как се е озовал там. Главата го болеше. Докосна темето си и видя кръв по пръстите си. От гледката му се повдигна. Гъст дъждец се лееше отгоре му, младежът започна да трепери. Имаше някаква причина, поради която трябваше да се изправи на крака, нещо неотложно, но то му убягваше. Напрегна ум: Инструър… Ескейн… Отпадникът…

Рязко приседна. Движението накара стомаха му да протестира. Колко дълго бе лежал там? Къде бяха другите? Залази и погледна към реката. Лодката я нямаше. Обърна се и започна да се катери по склона, бавно, внимателно, сетне спря, невярващ и обърна измъчващата го глава обратно към реката.

Потърка очи, тъй като не вярваше на гледката, разкрита му от тях.

 

 

— Притискат ни — горчиво каза Перду. — Тласкат ни като овце, притискайки ни към реката. Няма измъкване.

— Но поне ще има съпротива — възкликна Фарр. Всеки от членовете на Компанията носеше яка цепеница, насъбрани от купчина строителни материали, край която минаха неотдавна.

— Не можем ли да се скрием? — запита Индретт. — Тояги срещу мечове не ми звучи като равностойна битка.

— Къде? Стражите обръщат нагоре с краката всяка къща и барачка. Само въпрос на време е — възбудата на битката се зараждаше във Фарр, изтласквайки всякакви мисли за безопасност.

— Тогава защо не се предадем? Може би ще проявят снизхождение.

— Напразни заблуди — отвърна Манум на съпругата си. — Не са забравили Пиниона. Уязвихме гордостта им. Ще дирят мъст, дори и само за да покажат на гражданите, че още контролират града.

— Някой виждал ли е Лийт? — запита тихо Стела.

Глави се обърнаха насам и натам, но бе ясно, че юношата не е с тях.

— Сега пък къде се е забутало глупавото момче? — каза Фарр.

— Кой го видя последен? И къде? — гласът на Манум бе напрегнат, настойчив.

За миг никой не отговори, всички мислено връщайки се към Отпадника. Един от тях таеше мислите си. Така трябва. Няма да кажа нищо.

— За последно си спомням ескейнчанина — не плешивия, онзи другия, който ни помогна — помня как благодари на Лийт. — Тревогата стисна сърцето на Стела.

— Това преди или след като плешивият бе прострелян? — думите на Манум издаваха страха му.

— Преди, убедена съм. Трябва да се върнем! — проплака Стела. — Не може да ме изостави сега!

— Почакайте! — викна Перду. — Не можем да се втурнем. Трябва да стоим вкупом. Лийт досега е показал достатъчно разум да не предприема нищо глупаво. Вероятно е в по-добра позиция от нас! Може би дори в момента изготвя план за спасението ни.

— А може би е подирил собственото си спасение — тихо рече Фарр. Стела се извъртя към него с гневно блеснали очи.

— Няма време за това — рече Фемандерак, в гласа му се долавяше авторитет. — Тъй като не съм един от Компанията и съм заменим, ще ида да го потърся. Вие останете заедно, както предлага Перду. Не се показвайте пред пазачите. Скрийте се, ако можете, бийте се, ако трябва. Най-възвишеният бди над всинца ни, за добро или лошо планът му включва и вас. Ще предостави път за бягство, ала не ще ви принуди да поемете по него. Въпросът е, дали сте готови да проявите търпение и да изчакате.

— Зная как хауфутът щеше да отговори на това — отбеляза Фарр.

— Тогава е добре, че го няма. Ще се върна с Лийт веднага, щом мога.

И с тези думи той изчезна настрани.

— Не трябва ли да го последваме? — запита Индретт. — Ако той може да намери изход от този лабиринт, може би всички бихме могли да избягаме?

— Сам ще има много по-голям шанс — отвърна съпругът й.

 

 

Лийт се взираше невярващо, отказвайки да повярва на видяното.

Река Алениус е напълно суха.

Не бе някаква игра на светлината. Не беше прищявка на ума му. Пред него, простряла се в замъглената далечина, лежеше могъщата Алениус, Майката на реките — само дето между бреговете й не течеше вода, само кални локвици проблясваха. Изтръгнал се от парализата, Лийт изтича до брега. Лодки стояха в пясъка, рибата подскачаше из тинята, задушавайки се. Гледката бе неестествена. Мислех, че сега е прилив, помисли си Лийт. Но преди колко време беше това? Колко дълго съм лежал в несвяст? Беше мокър до кости, но дъждът можеше да постигне това за минути. Със сигурност отливът не изпразва реката. Водата трябва непрекъснато да идва отгоре, така че това не е отговорът.

Каквато и да бе причината, все още се нуждаеше да открие остатъка от Компанията. Загърбвайки нелепата гледка, той се закатери нагоре.

Попадайки право на отряд стражници.

Те бяха не по-малко изненадани от него, преди грубите им ръце да го докопат, той се бе изплъзнал, полутъркаляйки се надолу към брега.

— Лийт! Насам, насам! — Фемандерак, също на брега, на около стотина ярда вдясно.

Младежът се изправи на крака. Стражите бяха прекосили половината разстояние по склона. Зад философа също се появиха войници.

— Зад теб! — викна Лийт.

Сега Фемандерак също побягна и след миг двамата се събраха, преследвани от две групи стражи, бързо стопяващи разстоянието.

— Реката! — каза Лийт. — Трябва да прекосим реката!

Протегна ръка, сочейки отвъд брега. Фемандерак я проследи и устата му се отвори широко. Стражите също погледнаха, сетне застинаха на място. За миг никой не помръдна, покоят нарушен от крясъка на чайките, дошли на неочакваното пиршество.

— Наистина, приятелю, да прекосим реката! — рече Фемандерак, а смехът красеше гласа му. За пръв път от напускането на Долината изпитваше радост и усещането го изпълваше с раздиращи тръпки. Лийт се приготви да скочи, но философът го спря с вик. — Не! Не скачай. Довери ми се. Слез надолу!

И двамата се заспускаха, борейки се с водните растения, докато нозете им не докоснаха пясък. Междувременно удивените от гледката стражи се бяха окопитили — вероятно при командата на северняка — и също слизаха към брега, може би десет фута над двамата, готвейки се да ги последват.

Лийт и Фемандерак се стрелнаха далеч от брега, дългунестият философ търчащ отпред, опитвайки се да избегне коварната кал. Зад тях първият страж скочи от брега и за свое огорчение потъна до колене в мекия пясък.

— Глупак! — викна капитанът му, но това не попречи на още половин дузина стражници да последват примера, а сетне и съдбата на своя колега. — Слезте и им помогнете! — рече разгневеният началник, сетне размисли при вида на плячката, която се измъкваше. — Забравете ги. Догонете северняците!

Бяха се отдалечили на няколкостотин ярда от брега, а Лийт вече се чувстваше изцеден. Събитията от последните няколко дни бяха изчерпали запасите му от енергия, а податливият пясък и калта превръщаха краката му в гума. Зад тях стражите бяха се спуснали в коритото и също тичаха.

— Продължавай! — простена Фемандерак. — Бягането ще измори и тях.

Страхът им вдъхна нови сили, но само временно. След известно разстояние и време Лийт спря, опрял ръце на коленете, дишайки тежко. Сега се намираха близо до средата на реката, където водата все още изпълваше широк, но плитък канал. Стражите бяха на повече от триста ярда зад тях, което оставяше на бегълците минутка да починат.

— Какво е станало с реката? — задъхано запита Лийт.

— Надявах се ти да ми кажеш! — отговори Фемандерак. — Протегна ръка и водата изчезна!

— Убеден съм, че не съм го направил аз. А останалите?

— Страхувам се, че още са в капан.

Лийт поклати глава.

— Време е да продължим! — рече философът при приближаването на стражниците. — Вече тичат по-бавно.

— Както и аз — каза Лийт.

Следващият час бе кошмарен. Докато Фемандерак си подбираше път през калта, Лийт просто джапаше подире му, свел вниманието си да поставя единия си крак пред другия, вперил поглед в ботушите на философа. Нямаше представа на какво разстояние след тях са преследвачите.

Фемандерак имаше. Озъртането назад го уведоми, че пазачите също изнемогват, но все още са достатъчно близо, за да не им позволят да спрат. Също така трябваше да запазят преднината си при достигането на другия бряг.

Най-накрая съседният бряг се появи на хоризонта. Минути по-късно двамата изтощени северняци се изкачиха по стъпалата до малък док. Докато се отправяха към дървената постройка, от близките дървета дотичаха фигури.

— Лийт! Фемандерак! — викна познат глас. — Добре сте! Но къде са останалите?

Кърр, Хал, хауфутът и двама ескейнчани.

— В капан на другия бряг — с уморен равен глас продума Лийт. — Едва стигнахме дотук. Преследват ни пазачи.

Всички погледнаха към безводната река, където стражите се бяха разпръснали в широка линия, стопявайки разстоянието.

— Никой не знае какво е станало с реката — рече хауфутът. — Канехме се да пратим лодката да вземе и останалите, когато водата просто се отдръпна.

— Не разполагаме с време да се чудим! — отбеляза Кърр. — Трябва да наберем колкото се може повече преднина.

— Ами останалите? Не трябва ли да се опитаме да се върнем в Инструър и да ги спасим? — попита Фемандерак. Тормозеше го мисълта, че Петимата от Ръката не бяха в пълен състав. Книгата на Златната стрела непрекъснато ги споменаваше, макар там да бяха наречени Аркимм. Ами Стела? Можеха ли Аркимм, Петимата от Ръката, да постигнат нещо, когато един от компонентите липсваше? Щеше ли експедицията за откриването на Джугом Арк да се провали без нея?

Но Лийт не слушаше дискусията, нито се тревожеше за Стрелата. Очите му бяха вперени в забележителната гледка нагоре по течението. Един по един останалите забелязаха мълчанието му и се обърнаха към него, сетне проследиха протегнатата му ръка.

Кафяво петно на хоризонта, простряло се от бряг до бряг и отвъд — лееше се, пенеше се, повлякло отломки — Алениус се завръщаше в коритото си.

— Бягайте! — изкрещя един от ескейнчани. — Бягайте нависоко! Реката се завръща!

Гласът му развали вълшебството, чийто пленници бяха станали всички. Като един затичаха към дърветата на хълма. Лийт погледна през рамо. Речната стена се бе приближила много по-близо, а водите й бяха предхождани от звук, който щеше да помни вечно, ужасно стържене и скърцане, подтикнало го да се втурне нагоре с подновени сили.

В коритото капитанът гледаше как севернякът отново протяга ръка. За свой ужас видя водната стена да се подчинява на жеста му. Опита се да спаси ушите си от ужасния звук.

— Към брега! Брега! — изкрещя, но никой не можеше да го чуе. Даде знак на останалите да го последват и затича с вси сили към строукския бряг. Отляво водата се приближаваше с невероятна скорост. Хората му нямаше да успеят да се изкатерят навреме. Немилостиво продължаваше да тича. Зад него стражите затъваха из калта, паникьосани, способни единствено да гледат приближаването на вълните. Знаейки, че вече не може да стори нищо за подчинените си, началникът удвои усилия. Докът бе на сто ярда пред него, сетне петдесет, сетне двадесет. От върха на хълма Лийт наблюдаваше усилията му — и макар инструърчанинът да бе враг, желаеше да успее.

Пленените в коритото издигнаха ръце в последен жест на отчаяна отбрана. Повечето бяха убити моментално от отломките, а други бяха удавени. Ръката протегна пенеста ръка към капитана, уви пръст около нозете му, катерещи се към пристана и го придърпа проклинащ сред водите си. Като добавка водите изтръгнаха и самия пристан.

 

 

Между Компанията и реката стояха само последните няколко непретърсени сгради, които нямаше да предложат убежище на притиснатите северняци. Стражите продължаваха систематичното си претърсване и неотменно се приближаваха. Толкова малко време оставаше. Вече нямаше нужда от приказки. Познаваха се твърде добре, за да хабят думи.

Откъм реката, някъде зад тях и вляво, долетя вик. Някой от стражниците ги бе разкрил. Нищожните им надежди да избегнат залавяне бяха попарени. Само Ахтал още не се бе отчаял, а може би агресивният му отговор бе породен от брудуонското обучение. Пристъпи напред, стиснал невъзможно голяма цепеница.

Звук прекъсна черните им мисли. Първоначално ромолене, бързо прераснало в рев. Стражите край реката се обърнаха и погледнаха към течението, захвърляйки оръжия или стискайки ги небрежно, тичайки към Компанията. В същия миг останалите стражи се появиха на улицата, привлечени от страховития шум, изправени пред северняците. Но за момента никой не нападаше. От нарастващия грохот бе очевидно, че някаква катастрофа заплашва всички.

Кафявата водна стена се стовари върху Инструър с разтърсващ удар, поваляйки множество жители на земята. Впусна се край ниското, захапа самите стени на изток, разля се в коритото и покри доковете, където раздвоеният потоп отново се събра. Ималите нещастието да се намират близо до брега бяха пометени от безмилостните, неподбиращи води. Рибари, опитващи се да изкарат честно прехраната си, контрабандисти, прекарващи злато и слонова кост от диваците на юга, стражи — всички те напразно диреха закрила към по-високите места. Компанията и главната част от стражевия отряд гледаха безпомощно как водата поглъща войник подир войник в алчните си дебри. Реката не спираше да настъпва, докато пяната не зашумя под самите крака на пътниците. И също толкова внезапно се отдръпна, оставяйки кафяви следи по ботушите на Фарр. Звукът беше неописуем. Макар и само фракция от тресящия ек на Гръмопада, откъдето водеше началото си тази стихия, чулите звука на завръщащата се в коритото си Алениус бяха смаяни. Ужасяващата мощ вцепеняваше обикновените смъртни, изпълвайки ги с ужас и удивление.

Освен Ахтал. Той пристъпи към стражите, мнозина от които не забелязаха приближаването му, все още втрещени от гледката на удавените си колеги.

Ахтал описа широк полукръг с оръжието си, поваляйки мигновено половин дузина стражници. Това свести остатъка, които изтеглиха мечове.

— Удряйте него, не оръжието му! — викна водачът им, но бе напразно. Ушите на болшинството от тях все още гърмяха от ужасните звуци, така че малцина обърнаха внимание. Всяко острие се забиваше дълбоко в дървото, оставайки заклещено, по такъв начин брудуонецът обезоръжи около дузина.

Останалите се мъчеха да изхвърлят от ума си катаклизъма, вилнял край тях. Но осъзнаването само ги накара да си припомнят историите за могъществото на този воин и кръвожадността в Пиниона, при което куражът им изтече от тях като вода. Неколцина отстъпиха крачка назад. Виждайки това, Фарр с вик се втурна напред, присъединявайки се към боеца. Перду, Манум и Стела го последваха миг по-късно.

Това се оказа повече от достатъчно за шокираните и объркани инструърчани. Капитанът им бе отишъл с друг отряд, вероятно удавен от реката, водачеството притискаше останалите в добавка със заплахата от насилствена смърт. До един се извърнаха и побягнаха.

Фарр нададе победоносен рев и понечи да ги последва, жаждата за битка разпалена в кръвта му. Викът на отшелника го спря.

— Недей! — викна той. — Те са под властта на някакво заклинание, както и ние. Скоро ще се осъзнаят и отново ще атакуват. Трябва да избягаме, докато е по силите ни!

Всички от Компанията съзряха мъдростта в думите му.

— Следвайте ме! — викна мъжът в синя роба. — Този път трябва да ни отведе далеч от стражите.

Членовете на Компанията последваха отшелника далеч от сцената на страх и смърт, надолу по калдъръмен път, отвеждащ ги в широка дъга обратно към града в далечината.