Дженифър Л. Арментраут
Основа (25)

Кейти

Времето спря. Сърцето ми замръзна, после лудо затуптя. Стомахът ми натежа, сякаш бях погълнала планина. Взирах се в него толкова дълго, че накрая той ме погледна изпитателно.

— Котенце? — Деймън наклони глава. Кичури мокра коса паднаха на челото му. — Дишаш ли?

Дишах ли? Не бях сигурна. Всичко, което можех да направя, беше да го гледам втренчено. Май не каза това, което чух. „Хайде да се оженим“. Думите му се изсипаха като гръм от ясно небе. Не ме попита, а направо ми предложи. Бях поразена.

Плаха усмивка се появи на лицето му.

— Добре. Мълчиш по-дълго, отколкото очаквах.

Примигнах.

— Съжалявам… какво каза току-що?

Той се засмя гърлено, хвана ме за ръка и сплете пръсти в моите.

— Казах „хайде да се оженим“.

Поех си още веднъж дъх, стиснах ръката му и сърцето ми отново затуптя.

— Сериозно ли?

— Възможно най-сериозно — отговори той.

— Да не би да си удари главата в банята? Защото доста вися там.

Деймън се изсмя.

— Не. Трябва ли да се обиждам от въпроса ти?

Изчервих се.

— Не. Просто… искаш да се ожениш за мен? Тоест, наистина да се ожениш?

— Разбира се, котенце? — Отново се усмихна. — Бракът ни няма да е законен, защото документите ни са фалшиви, така че няма да е както трябва, но ще е истинско за мен, за нас. Искам да го направим. Не съм ти купил пръстен, но обещавам да ти взема нещо подходящо, когато… когато всичко се успокои. Във Вегас сме. Няма по-добро място. Искам да се оженя за теб, Кити. Днес.

— Днес? — едва не изпищях.

Помислих, че ще припадна.

— Да. Днес.

— Но ние…

Ние все още бяхме млади, вярно. Но дали бяхме прекалено млади? Бях на осемнайсет, няколко месеца оставаха, за да навърша деветнайсет. Открай време си представях, че ще се омъжа поне на двайсет и пет. Ала бъдещето ни беше неизвестно. Не бяхме като всички хора, които не знаят какво ще им поднесе денят. Бяхме в ужасно положение, нищо не беше наред. Ако не успеехме да се измъкнем и отново попаднехме в ръцете на Дедал, едва ли щяха да ни оставят заедно. Ако изобщо оцелеехме. Не бяхме сигурни, че ще живеем години занапред. Не разполагахме с много време, за да разберем по-добре отношенията си.

— Какво ние? — попита нежно той.

Не че ни трябваше много време, за да преценим дали искаме да сме заедно. Знаех, че точно сега искам да прекарам живота си с Деймън, но не беше толкова просто. Решението му може би бе породено от друго.

Той стисна ръката ми.

— Кити?

Сърцето ми заби бързо. Все едно се спусках с увеселително влакче.

— Да не би да искаш да се оженим, защото може да не дочакаме утрешния ден? Защото това е последният ни шанс да го сторим?

Той се отдръпна назад.

— Не това ме кара да го направим точно сега. Не е единствената причина, не е дори главната причина, поради която искам да се оженя за теб. По-скоро е катализатор.

— Катализатор? — прошепнах.

Той кимна.

— Ще направя всичко по силите си да се предпазим от опасности. Ще се постарая да имаме време за всичко, което пожелаем. Но не съм толкова глупав да пренебрегна факта, че може да се случи нещо, което не зависи от мен. И, по дяволите, не искам един ден, като погледна назад, да се разкайвам, че съм пропуснал шанса да те направя своя, шанса наистина да докажа, че искам да прекарам живота си с теб. Не искам да пропусна тази възможност.

Въздухът заседна в гърлото ми. Сълзи пареха очите ми.

— Искам да се оженя за теб, защото те обичам, Кити. Винаги щете обичам. Това няма да се промени утре или след две седмици. След двайсет години пак ще те обичам, колкото те обичам сега. — Той пусна ръката ми, изправи се и обгърна с длани лицето ми. — Ето затова искам да се оженя за теб.

Сълзите се търкулнаха по лицето ми. Той улови всяка с палеца си.

— Какво са сълзите — добро или лошо?

— Каза нещо толкова красиво. — Избърсах лицето си. Чувствах се като свръхемоционална глупачка, която след миг ще получи криза. — Наистина ли искаш да се оженим днес?

— Да, Кити, наистина.

— По хавлия?

Той отметна глава назад и се засмя.

— Може би ще облека някакви дрехи.

Мислите ми препускаха.

— Но къде?

— Има много места във Вегас.

— Безопасно ли е да отидем там?

Той кимна.

— Мисля, че да, ако го направим бързо.

Бърза сватба във Вегас? Почти се засмях — щяхме да сме едни от милионите, които отиват във Вегас, за да се оженят. Отпуснах се, защото осъзнах колко… често хората се женят.

Сърцето ми подскочи отново.

— Ако не си готова, няма проблем. Не е задължително да го правим — каза той и очите му срещнаха моите. — Няма да се натъжа, ако смяташ, че моментът не е подходящ, но ще те попитам още веднъж. Дори няма нужда да казваш „не“. Просто не казвай нищо. Чу ли? — Пое си леко дъх. — Ще ме направиш ли най-щастливото копеле на света, като станеш моя съпруга, Кейти Шуорц?

Потръпнах. Напрежение разтърси цялото ми тяло. Представях си предложението за брак доста по-различно. В моите фантазии нямаше хавлия, годежът трябваше да продължи дълго, а аз да имам време да организирам сватбата, да събера семейството и приятелите си…

Но бях влюбена в Деймън. И както беше казал самият той, щях да съм влюбена в него и утре, и след двайсет години. Това никога нямаше да се промени. Чувствата бяха сложни, но отговорът беше прост.

Поех си дъх отново, сякаш го правех за първи път.

— Да.

Той ме погледна учуден.

— Да?

Кимнах уверено, като че ли слагах печат.

— Да. Ще се омъжа за теб. Днес. Утре. Когато и да било.

След миг той се изправи и аз се оказах в обятията му. Притискаше ме силно, бях на няколко сантиметра от пода, устните му докосваха моите. Тази целувка беше по-ярко доказателство за любовта ни от което и да било брачно свидетелство.

Надигнах глава, за да си поема въздух, и стиснах раменете му. Той светна красиво в бяло. Погледна ме и аз се усмихнах на обожанието в очите му.

— Ами да се захващаме за работа.

Деймън

Не исках Кити да смени тениската си. Харесвах я. Носеше я, когато я видях за първи път, така че бе подходяща за случая.

Имах чувството, че ей сега ще изкача Еверест. Бързо облякох блуза и джинси. Добре де, не чак толкова бързо. Мислех за устните на Кити, когато каза „да“; не можех да спра да ги докосвам.

Когато слязохме долу само Лайла беше станала. Помолих я да взема колата й, тъй като не биваше да се мъкнем пеша до Вегас. Тя се съгласи и ми даде ключовете за ягуара. Когато обаче влязох в гаража и видях другите й две коли, избрах фолксвагена. Ръцете ме сърбяха да хвана кормилото на ягуар, но щях да привлека ненужно внимание.

Смятах, че няма да имаме проблеми. За всеки случай приех вида, който използвах в мотела. Намерихме хубава шапка и слънчеви очила за Кейти.

— Приличам на някоя знаменитост — каза тя, докато се оглеждаше в страничното огледало. Обърна се към мен. — А ти си доста секси.

Засмях се.

— Трябва ли да се притеснявам?

Тя се изкиска.

— Ди ще ни убие!

Решихме да не казваме на никого. Най-вече защото Матю щеше да възрази, а Ди — да откачи, но честно казано, искахме да бъдем сами. Това бе нашият момент. Нашето малко парче торта, което не искахме да делим с никого.

— Ще го преглътне — казах аз, макар да се съмнявах. Ди сигурно щеше да ми се сърди, задето не й позволих да се включи. Изкарах колата от алеята и продължих по главния път. — А сега ме чуй. Когато всичко бъде наред, ако искаш голяма сватба, ще се постарая да я направим. Само трябва да ми кажеш.

Тя свали огромните си очила.

— Големите сватби струват доста пари.

— Имам достатъчно, за да не се притесняваме, докато решим какво ще правим. Така че ще стигнат и за сватба.

Тя поклати глава.

— Не искам голяма сватба. Искам само теб.

Бях на косъм да спра колата и да се любя с нея.

— Все пак запомни, в случай че решиш друго. — Исках да й дам всичко — пръстен, който да краси ръката й, и истинска сватба. Но в момента не беше възможно. Честно казано, бях развълнуван, че не й пукаше за тези неща.

Всъщност се вълнувах от всичко, свързано с нея.

— Знаеш ли къде искам да се омъжа? Омъжа. Еха! Не мога да повярвам, че въобще го казвам. Както и да е — каза Кити и очите й проблеснаха. — Искам да отидем в малката църква, в която всички тук искат да се венчаят.

Замълчах за момент.

— Имаш предвид „Литъл Уайт Уединг“? Онази от „Последният ергенски запой?“

Кити си изсмя.

— Тъжно е, че точно от този филм знаеш църквата, но да. Мисля, че има две във Вегас. Би било чудесно. Едва ли ще искат нещо повече от таксата и личните ни карти.

Усмихнах се.

— Щом искаш, дадено.

Не след дълго пристигнахме във Вегас и спряхме до един туристически център. Кити изскочи от колата и взе няколко брошури. Сред тях имаше информация и за църквата. Явно бързите сватби бяха популярни. Логично.

Трябваше да си извадим разрешително за брак.

Тя се намръщи.

— Не искам да го правим с фалшиви имена.

— Нито пък аз. — Спрях пред съда, без да изключвам двигателя. — Но е прекалено рисковано да използваме истинските си имена. Така или иначе, ще ни е нужно разрешително. Нямаме друг избор. Винаги ще знаем истината.

Тя кимна и посегна към дръжката на вратата.

— Прав си. Тогава да вървим.

— Ей — спрях я аз. — Сигурна ли си?

Погледна ме.

— Напълно. Съгласна съм. Просто съм нервна. — Тя се наведе и ме целуна. Периферията на шапката й докосна лицето ми. — Обичам те. Чувствам… чувствам, че е правилно.

Не ми достигаше въздух.

— Аз също.

Срещу шейсет долара вече имахме брачен лиценз и потеглихме към църквата. Тъй като снимките на фалшивите ни лични карти бяха истински, се наложи да сменя образа си, след като оставихме колата на паркинга.

През цялото време се оглеждах за нещо подозрително. Всъщност в такъв момент всеки ми изглеждаше подозрителен. Дори рано сутринта улиците гъмжаха от туристи и хора, които отиваха на работи. Можеше да има импланти навсякъде, но се съмнявах някой да се появи, облечен като Елвис, или да се крие в църквата.

Кити стисна ръката ми, когато храмът изникна пред нас. Табелата със сърчице беше приятен детайл.

— Виж, не изглежда малка — каза тя, докато паркирах колата.

Изключих двигателя и отново приех образа, с който Кити бе свикнала.

На лицето й засия усмивка от удоволствие.

— Така е по-добре.

— Мислех, че другият е секси.

— Не и колкото теб — тя потупа коляното ми. — Лицензът е у мен.

Погледнах през прозореца. Не можех да повярвам, че сме тук. Не че се съмнявах в нещо, но не ми се вярваше, че наистина ще го направим, че след час ще бъдем мъж и жена.

Луксианец и хибрид.

Влязохме в църквата и се срещнахме с „организатора на церемониите“. Дадохме лиценза, личните карти и таксата и се започна. Блондинката зад бюрото опита да ни пробута различни оферти, включително за наемане на костюм и бяла рокля.

Кити поклати глава. Беше свалила шапката и очилата.

— Просто искаме някой да ни венчае. Това е всичко.

Жената показа белите си зъби и се наведе напред.

— Да не би да бързате, пиленца?

Сложих ръка на рамото на Кити.

— Може и така да се каже.

— Ако искате бърза сватба, без камбани и свидетели, ще повикаме отец Линкълн. Самата церемония не е включена в таксата, така че ще ви помолим за дарение.

— Съгласни сме.

Наведох се и допрях устни до челото на Кити.

— Искате ли нещо друго? Кажете и ще го имате. Каквото и да е.

Кити поклати глава.

— Искам теб. Друго не ми трябва.

Усмихнах се и погледнах блондинката.

— Ами чухте я.

Жената се изправи.

— Много сте сладки. Последвайте ме.

Докато вървяхме след блондинката към така наречения „тунел на любовта“. Кити докосна бедрото ми. Боже, какви коментари събуждаше у мен това наименование. Реших да ги спестя за по-късно.

Отец Линкълн беше възрастен мъж, който приличаше повече на благодушен дядо, отколкото на човек, който извършва бързи брачни церемонии в Лас Вегас. Поговорихме с него, после се наложи да изчакаме около двайсетина минути, докато той се приготви. Забавянето ме хвърли в тревога, всеки момент очаквах в храма да нахлуе армия. Имах нужда да се поразсея.

Придърпах Кити в скута си и я прегърнах.

Докато чакахме й разказах за церемониите, които ние организирахме — бяха много подобни на човешките сватби, но не си разменяхме пръстени.

— Какво правите вместо това? — попита тя.

Прибрах косата й зад ухото й и се усмихнах.

— Няма да ти хареса.

— Искам да знам.

Докоснах нежно извивката на врата й.

— Нещо като кръвна клетва. Ние сме в истинската си форма. — Говорех тихо, за всеки случай, макар да бях сигурен, че в „тунела на любовта“ се изричат и по-странни неща. — Всеки убожда пръста си, после ги притискаме. Това е.

Тя потупа ръката ми.

— Не е толкова лошо. Очаквах да кажеш, че ходите голи и се чукате пред всички.

Облегнах глава на рамото й и се засмях.

— Имаш мръсно подсъзнание, котенце. Затова те обичам.

— Само затова ли?

Притиснах я по-силно.

— Добре знаеш защо.

— Може ли да го направим и ние? Имам предвид кръвната клетва — попита тя и плъзна пръст по гърдите ми. — Когато всичко е наред.

— Щом искаш.

— Искам. Мисля, че така ще бъде по-истинско, разбираш ли?

— Госпожице Уит? Господин Роу? — Блондинката се появи пред отворените врати. Убеден съм, че си бе казала името, но посмъртно не можех да си го спомня. — Готови сме да започнем, когато пожелаете.

Станахме и поех ръката на Кити. Църквата всъщност беше доста приятна. Имаше достатъчно място за хората, дошли на сватбена церемония. Навсякъде бяха украсили с бели рози — по пейките, край стените, по стълбите пред амвона, висяха дори от тавана. Отец Линкълн застана на амвона с библия в ръка. Когато ни видя, се усмихна.

Минахме по плътния килим съвършено тихо. Но дори стъпките ни да се чуваха, нямаше да им обърна внимание, ударите на сърцето ми щяха да ги заглушат. Спряхме пред свещеника. Той каза нещо и кимна. Бог знае какво беше. Каза да се обърнем един към друг, направихме го, хванати за ръце.

Отец Линкълн продължаваше да говори, но аз не разбирах нито дума. Бях впил поглед в лицето на Кити, вниманието ми бе съсредоточено върху допира на ръцете й и топлината на тялото й. В един момент чух важните думи.

— Обявявам ви за съпруг и съпруга. Можете да целунете булката.

Мисля, че сърцето ми щеше да се взриви. Кити стоеше загледана в мен, сивите й очи бяха разширени и влажни. Не можех да помръдна. Стоях като вкаменен. После погалих лицето й и я целунах. Бях я целувал хиляди пъти, но сега, сега беше различно. Допирът и вкусът на устните й проникнаха дълбоко в мен и се отпечатаха завинаги в душата ми.

— Обичам те — казах, докато я целувах. — Обичам те толкова много!

Тя улови лицето ми.

— И аз те обичам.

Преди да го осъзная, вече се хилех като идиот, но не ми пукаше. Притеглих я и я притиснах към гърдите си. Сърцата ни туптяха в синхрон — ние бяхме в синхрон. Всичко, което бяхме загубили и от което трябваше да се откажем, си струваше. Това беше най-важното.