Дженифър Л. Арментраут
Основа (23)

Кейти

Препрочитах за трети път новото си име и още не можех да го възприема. Нещо в него звучеше познато.

— Ана Уит?

Ди подскочи.

— Аз избрах имената.

Нещата се изясняваха.

— Какво е твоето, Деймън?

Той погледна документите си и се подсмихна.

— Кайдън Роу. Хм. Звучи приятно.

Зяпнах и се обърнах към Ди.

— Избрала си имена от книга!

Тя се изкикоти.

— Реших, че ще ти допадне! Освен това „Сладко зло“ е една от любимите ми книги, пък и точно ти ме накара да я прочета, та затова…

Не успях да се въздържа. Засмях се, загледана в снимката си.

Новата ми лична карта бе почти идентична с шофьорската ми книжка, но съдържаше друг адрес. Под нея бе поставена истинската ми лична карта, на която пишеше Кейти Шуорц, и още няколко сгънати листа хартия.

Боже, как ми липсваха книгите ми. Исках да ги прегърна, да ги разцелувам.

— Намерих я в спалнята ти — обясни Ди и потупа с пръст картата. — Промъкнах се там, преди да тръгнем, взех и малко дрехи.

— Благодаря ти — отвърнах.

Закрих старата си лична карта с новата. Ако се взирах едновременно в двете, щях да изпадна в криза на идентичността.

— Ей, чакай, значи новото ми име е от книга? — намръщи се Деймън. Той също държеше старата си лична карта, но под нея имаше кредитна карта на името на Кайдън. — Налага се да попитам за какво се разказва. Дано не съм кръстен на някой магьосник или нещо подобно.

— Не. Става дума за ангели, демони, нефилими и… — замлъкнах, защото осъзнах, че всички са втренчили поглед в мен, сякаш на челото ми се разтваря трето око. — А Кайдън е въплъщение на похотта.

Очите му проблеснаха с интерес.

— Е, значи е съвсем подходящо. — Той ме сръчка с лакът и аз врътнах очи. — Чудесно е, нали?

— Да — каза Ди.

— Както и да е — обади се Доусън и седна на облегалката на дивана. — Прехвърлих сметките ви на новите имена. Ще намерите и копия от дипломите си. Макар да не завършихте — той се ухили, — по документи няма да сте по-тъпи от нас. Всички имаме страхотни нови самоличности.

— Как постигнахте всичко това? — попитах, тъй като изобщо не знаех как се правят лични карти и се фалшифицират документи.

Люк се усмихна лукаво.

— Подправянето на карти и документи е един от многото ми таланти.

Взрях се в хлапето и се почудих има ли въобще нещо, което не би могъл да направи.

— Не — намигна ми Люк.

Присвих очи.

Деймън разгледа документите.

— Хора, наистина ви благодаря. Това е начало. — Той вдигна поглед, очите му искряха. — Това е нещо.

Кимнах. Опитвах се да не мисля за всичко, което губех с това ново начало. Като например мама. Трябваше да намеря начин да я видя.

Останахме в стаята известно време. Основно си разказвахме за изминалите месеци. Никой не говореше за бъдещите си планове, тъй като никой не знаеше накъде ще поеме. Лайла ме разведе из красивия си дом и аз я помолих да използвам тоалетната, която между другото беше с размерите на спалня и имаше стъклени вътрешни стени.

На долния етаж стаите бяха повече, отколкото би могъл да използва, който и да е човек. А Лайла живееше сама в просторния си дом. Ди дойде при нас и стисна ръката ми, докато Лайла ни показваше кухнята и остъклената веранда.

— Това ще ти хареса — каза Ди. — Само почакай.

Лайла ни се усмихна през рамо.

— През последната седмица Ди се опитваше да измисли как да ви освободи, но… Така и не стигнахме до реалистичен план, тъй като с Матю не можехме да рискуваме някой да бъде заловен.

Изпълнена с любопитство, аз ги последвах навън; очаквах температурата да е непоносима. Вместо това се оказах в оазис.

— О, боже… — възкликнах.

Ди се повдигна на пръсти.

— Казах ти, че ще ти хареса. Красиво е, нали?

Кимнах безмълвно. Не знаех какво точно да кажа. Множество палми бяха подредени край обсипана с кварц стена и образуваха съвършена сенчеста зона. Мястото бе правоъгълно, с голям вътрешен двор с грил, огнище и шезлонги. Ярки цветя и храсти, които видях по време на бягството ни през пустошта, но не можех да назова, обграждаха павираната пътека. Във въздуха се носеше аромат на жасмин и градински чай. В единия край имаше басейн с каменна площадка.

Такива градини показваха само по телевизията.

— Когато Ди ми каза, че обичаш градинската работа, разбрах, че имаме нещо общо. — Лайла прокара пръсти по червено-жълтия кротон. — Мисля, че Ди е прихванала от любовта ти към градините. Напоследък ми помага тук.

— Действаше ми добре. — Ди сви рамене. — Нали се сещаш, помагаше ми да си подредя мислите.

Точно затова обичах работата в градината. Помага ти да си подредиш мислите.

След като разгледах всичко от пръстта до декоративните камъчета, последвах Ди на горния етаж. Деймън говореше с Доусън, Матю и близнаците Томпсън. Имаше нужда да прекара известно време с тях. Пък и размотаването с Ди стопляше душата ми.

Вратата на една от спалните беше затворена и аз се досетих, че там е Бет.

— Как се справя Бет? — попитах.

Ди забави крачка. Гласът й беше тих.

— Добре е, предполагам. Не говори много.

— Мислиш ли, че е…

Ох. Как можех да изрека въпроса, без да прозвучи безсърдечно?

— … с всичкия си? — предложи Ди, но го направи без озлобление. — Някои дни са по-леки, но напоследък е доста уморена и спи много.

Пристъпих край огромна урна, пълна със сансевиери.

— Не може да се е заразила с нещо. Ние не се разболяваме.

— Знам. — Ди спря пред спалнята в края на коридора. — Мисля, че пътуването я стресира. Не ме разбирай погрешно, тя искаше да помогне, но е много уплашена.

— И с право. — Отметнах няколко кичура и се съсредоточих върху стаята. Леглото можеше да побере петима души, а край таблата бе струпана планина от възглавници. — Това ли е нашата спалня?

Ди ме зяпна, после поклати глава.

— Извинявай. Да. За теб и брат ми. — Ди се изкикоти. — Еха. Само преди година, Кейти…

На устните ми разцъфна усмивка.

— Бих предпочела да си наръгам окото, отколкото да спя в една и съща къща с Деймън.

— Окото? — засмя се Ди и тръгна към килера. — Това вече е сериозно.

— Така е.

Седнах на леглото и веднага се влюбих в страхотния матрак.

Ди върза косата си на опашка и влезе в килера. Успях да зърна някои от старите си дрехи.

— Взех някои неща — джинси, блузи, рокли, бельо…

— Благодаря ти. Наистина. Това — казах и посочих облеклото си — е единственото, което имам. Иска ми се да нося нещо, което си е мое, след… — Замълчах, защото не виждах смисъл да продължа. Огледах стаята — исках разговорът ни да продължи, и тогава забелязах още една врата.

Имаме собствена баня?

— О, да. Във всяка стая има баня. Тази къща е уникална. — Тя излезе от килера и дойде до леглото. — Ще ми е трудно да я напусна.

Бях тук само от няколко часа, но вече исках да живея в този дом.

— Накъде ще поемеш сега? С нас ли?

Тя сви рамене.

— Не се замислям за това, защото не знам дали ще е възможно да останем заедно. Да се върнем вкъщи е немислимо — по много причини. — Тя спря и ме погледна. — Всички в училище бяха толкова… различни, след като ти и Деймън изчезнахте. Заради полицаите и журналистите наоколо, хората изпаднаха в паника. Лиса не беше на себе си, особено след станалото с Кариса. Добре, че приятелят й е до нея. Тя мисли, че с Доусън сме извън града, за да се видим с роднини. Донякъде е вярно.

Изпълнена от страх, едва запазих спокойствие.

— Мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се. Всичко.

— Майка ми — как е тя?

Ди се замисли, преди да отговори.

— Истината ли да ти кажа, или предпочиташ да те успокоя?

— Толкова ли е лошо?

Очите ми се насълзиха толкова бързо, че трябваше да извърна поглед.

— Сама се досещаш. — Тя стисна ръката ми. — Майка ти е разстроена. Взе си голяма отпуска — нямаше проблеми с работодателите си. Били са доста отзивчиви, доколкото чух. Не вярва, че ти и Деймън сте избягали. Това беше официалното становище на полицията, след като не можаха да открият причина ти, Деймън и Блейк да изчезнете ей така. Струва ми се, че министерството на отбраната се намеси в разследването. Заключенията бяха прибързани.

Поклатих глава.

— Защо ли не се изненадвам? Дедал имат хора навсякъде.

— Майка ти намери лаптопа, който Деймън ти бе купил. Трябваше да й призная, че е подарък от него. Във всеки случай тя знаеше, че ти не би избягала без лаптоп.

Засмях се.

— Точно така.

Тя отново стисна ръката ми.

— Но майка ти се справя добре, като имаме предвид случилото се. Тя наистина е силна. Кейти.

— Знам. — Погледнах я отново. — Но не заслужава всичко това. Не мога да се примиря с мисълта, че тя не знае какво става с мен.

Ди кимна.

— Прекарах доста време с нея. Просто се мотаех наоколо и й помагах из къщата, преди да тръгнем. Дори се грижех за градината. Реших, че така ще ти се отплатя поне малко за всичко, в което те забъркахме.

— Благодаря ти. — Седнах така, че да съм с лице към нея. — Наистина. Благодаря ти за времето, което си била с нея, за това, че си й помагала. Но вие не сте ме забъркали в нищо. Чуваш ли? Вината не е нито твоя, нито на Деймън.

Очите й проблеснаха и тя промълви тихо.

— Наистина ли мислиш така?

— Разбира се! — Потръпнах. — Ди, ти не си направила нищо лошо. Вината е на Дедал. Те са отговорни. Никой друг.

— Просто бях толкова разстроена. Радвам се да науча, че така мислиш. Ашли каза, че сигурно ме мразиш, че сигурно мразиш всички нас.

— Ашли е гаднярка.

Ди се засмя искрено.

— Понякога наистина се държи гадно.

Въздъхнах.

— Иска ми се да бяхме направили нещо повече, а не просто да избягаме.

— На мен също. — Тя вдигна ръка и разпусна косата си. — Може ли и аз да те попитам нещо?

— Давай.

Тя прехапа устна.

— Много ли беше зле?

Усетих напрежение. Това беше единственият въпрос, на който не исках да отговоря, но Ди зачака търпеливо, изражението й бе толкова добросърдечно, че трябваше да кажа нещо.

— В някои дни бях наистина зле.

— Мога да си представя — каза тихо тя. — Поговорих веднъж с Бет. Каза, че са я наранявали.

Помислих си за белезите на гърба и стиснах устни.

— Наистина нараняват хората. Правят и казват доста неща.

Тя пребледня.

— Докато пътувахме насам, Люк каза, че… Блейк е мъртъв. Вярно ли е?

Поех си дълбоко дъх. Арчър сигурно му беше казал.

— Блейк е мъртъв. — Изправих се и прибрах косата си назад. — Не искам да говоря за това, нито да обсъждам станалото там. Съжалявам, знам, че се притесняваш. Но просто не искам да мисля за това. Съсипва мозъка ми.

— Добре. Но ако някога промениш решението си, знай, че съм тук — отвърна кротко Ди. Аз кимнах. На лицето й се появи широка усмивка. — Нека да говорим за друго. Например за този съвършен мъж, който дойде с теб. Онзи с военната прическа.

— Арчър?

— Да. Много е секси. Зверски секси.

Избухнах в смях. Не можех да спра, сълзи закапаха по лицето ми, а тя седеше и ме гледаше смутено.

— Какво ти става? — попита тя.

— Съжалявам. — Избърсах сълзите и отново се настаних до нея. — Просто съм сигурна, че ако Деймън чуе, ще побеснее.

Тя се намръщи.

— Деймън ще побеснее, ако проявя интерес към когото и да било.

— Е, Арчър е различен — започнах бавно.

— Защо? Защото е по-възрастен? Едва ли е много по-стар, пък и очевидно е добър човек. Рискува живота си, за да ви помогне. Но има и нещо особено, което долавям в него. Може би защото е военен.

Реших, че сега е моментът да хвърля бомбата.

— Арчър не е човек, Ди.

Тя се намръщи още повече.

— Значи е хибрид? Съвсем логично.

— Ами не. Той е… всъщност той е нещо особено. Той е това, което наричат основа — той е дете на луксианец и хибрид.

Тя помисли и сви рамене.

— И какво от това? Аз съм извънземна. Не съм тесногръда.

Усмихнах се. Бях доволна, че проявява интерес към някого след Адам.

— Има и още нещо. По-добре внимавай какво си мислиш в негово присъствие.

— Защо?

— Основите имат чудати способности — обясних аз, а очите на Ди станаха кръгли като чинийки. — Може да чете мислите ти, без въобще да го усетиш.

Бледото лице на Ди почервеня.

— Боже мой!

— Какво има?

Тя започна да удря лицето си с ръце.

— През цялото време, докато бяхме долу, си го представях гол!

* * *

Облякох стара рокля без ръкави, която прикриваше белезите на гърба ми, и слязох при Ди и останалите. Последва пищна вечеря — свежи плодове, много от които виждах за първи път, сочни и вкусни меса и салата в най-голямата купа на света. Изядох повече, отколкото можех да поема, дори задигнах малко от печеното месо от чинията на Деймън. Бетани също беше с нас. Прегърна ме в мига, в който ме зърна. Беше добре, като изключим това, че изглеждаше напълно изтощена, но пък имаше голям апетит.

Деймън побутна с пръст чинията си към мен.

— Май ще изядеш всичко, което Лайла е приготвила.

Свих рамене, взех още една хапка от неговото шишче и го подхвърлих в устата си.

— От толкова време не съм яла нещо, което да не е безвкусно и сервирано в пластмасова чиния.

Лицето му се изопна и аз веднага съжалих за думите си.

— Аз…

— Яж колкото искаш — каза той и погледна настрани.

Брадичката му потрепери.

После струпа още шишчета, свинско печено и шепа грозде в чинията ми — ако погълнех всичко, щеше да се наложи да ме търкалят до спалнята. Огледах масата и в един момент засякох очите на Доусън. Той изглеждаше… просто изглеждаше тъжен.

Пъхнах ръка под масата и стиснах коляното на Деймън. Той се обърна и една тъмнокафява къдрица падна на челото му. Усмихнах му се и той сякаш се успокои.

Изядох почти всичко, тъй като знаех, че Деймън ще се почувства по-добре. Не знам точно защо, но до края на вечерта той отново придоби обичайната си високомерност.

След вечерята излязохме навън. Деймън се изтегна щастлив на един от тапицираните в бяло дивани, а аз се настаних в краката му. Разговорът беше ведър и спокоен. Люк и Парис също бяха с нас, както и Арчър. Дори Ашли и Андрю не проявиха типичната си антисоциалност.

Е, не говореха с мен, но винаги участваха в коментарите на Деймън, Доусън и Матю. И аз си мълчах, най-вече защото наблюдавах Бетани и Доусън.

Бяха толкова сладки.

Бет седеше в скута на Доусън, бе отпуснала глава на рамото му. Той я галеше нежно по гърба. От време на време прошепваше нещо в ухото й и тя се усмихваше.

Когато не ги гледах, хвърлях по едно око на Ди. През цялата вечер тя се приближаваше все по-близо до мястото, където Арчър разговаряше с Лайла. Броях минутите, преди Деймън да забележи.

Точно двайсет.

— Ди! — провикна се той. — Защо не ми донесеш едно питие?

Сестра му замръзна между масата и огнището. Присви светлите си очи.

— Какво искаш?

— Жаден съм. Мисля, че трябва да бъдеш добра сестра и да донесеш питие на горкия си брат.

Завъртях се и стрелнах Деймън с кръвнишки поглед. Той вдигна вежди и сложи ръце зад тила си.

— Да не си посмяла! — обадих се аз.

— Нямах такова намерение — отговори тя. — Има два крака.

Деймън не се отказа.

— Тогава защо не дойдеш тук и не си поговориш с мен?

Олеле!

— Няма място за мен на този диван — отвърна тя и скръсти ръце. — Колкото и да ви обичам, не искам да се сближаваме толкова.

До този момент Деймън вече бе успял да привлече вниманието на всички.

— Ще направя място на сестра си — прикани я той.

— Да бе. — Тя се завъртя и закрачи към масата. Издърпа си стол, настани се до Арчър и протегна ръка.

— Май не сме се запознали официално.

Арчър сведе поглед към изящната й ръка, после за миг стрелна очи към Деймън, след което стисна дланта й.

— Не, не сме.

Почти двуметровото извънземно зад мен се наежи. О, боже.

— Аз съм Ди Блек. Сестра съм на наглеца, известен като Деймън. — Тя се усмихна лъчезарно. — Но това сигурно ти е известно.

— Че е наглец, или че си му сестра? — попита невинно Арчър. — Отговорът и в двата случая е положителен.

Задавих се от смях.

От Деймън се понесе топлина.

— А дали съм братът, който ще ти срита задника, ако не пуснеш ръката на сестра ми? Отговорът пак е положителен.

Доусън се изкикоти.

Усмихнах се. Някои неща никога не се променят. Стремежът на Деймън, донякъде обиден, да контролира сестра си бе непокътнат.

— Не му обръщай внимание — каза Ди. — Липсват му социални умения.

— Съгласна съм — подхвърлих аз.

Деймън свали крак от бедрото ми и аз го изгледах. Той намигна и прошепна:

— Това определено няма да го бъде.

Арчър продължаваше да си говори с Ди, без да пусне ръката й. Не знаех дали го прави, за да предизвика Деймън, или просто наистина му беше приятно да я докосва. Деймън понечи да каже нещо грубо.

Стиснах глезена му.

— Остави ги намира.

— Няма как.

Плъзнах пръсти под края на джинсите му и се взрях в него.

— Моля те.

Той присви очи и те станаха искрящо зелени.

— Много ли ме молиш?

— Може би…

— Дано наистина е така. — Надигна се бавно и застана така, че коленете му притиснаха бедрата ми. Прегърна ме и отпусна глава на рамото ми. Извърнах лице. По тялото ми преминаха тръпки, когато докосна с устни брадичката ми. — Обичам да ми се молят отчаяно. Какво ще кажеш?

— Остави ги намира и ще си помисля… — отговорих, останала почти без дъх.

— Хм. — Притисна ме силно с крака. — Трудна сделка.

В съзнанието ми изскочи нещо наистина мръснишко и се изчервих. Деймън се облегна и наклони глава.

— За какво си мислиш, котенце?

— За нищо — казах и прехапах устни.

Той не беше убеден.

— Да не би да имаш нечисти мисли за мен? Ех…

— Нечисти мисли? — ухилих се аз. — Не бих се изразила чак така…

Деймън допря устни до ухото ми и по гърба ми отново преминаха тръпки.

— Аз бих се изразил точно така. И не бих спрял дотук.

Поклатих глава и осъзнах, че Деймън напълно е забравил с кого си говори Ди. Тя ми беше длъжница. Разбира се, да бъда в обятията на Деймън и да чувствам допира на кожата му не беше задължително. Не и когато започна да си играе с края на роклята ми и да докосва нежно бедрата ми.

Доусън и Бет първи отидоха да си легнат. Минаха покрай нас. Бет ми се усмихна и ми пожела лека нощ. Матю и Лайла бяха следващите, макар да тръгнаха в различни посоки. Не исках да си представям нещо друго. Това би било гнусно, защото Матю все пак ми беше учител.

Вечерта приключи и всички се прибрахме, включително Арчър и Ди. Когато влязоха в къщата, Деймън така протегна врат, та помислих, че главата му ще падне. И без това нямаше смисъл да се намесва — и двамата отиваха на горния етаж.

Реших да си мълча, да не би да се затича след тях.

На двора останахме само аз и Деймън, загледани в звездното небе. Щом се оказахме сами, се настаних в скута му и сгуших глава под брадичката му. Той целуваше челото ми, носът ми, устните ми. С всяка целувка заличаваше минута от времето, прекарано в плен на Дедал. Целувките му наистина променяха съдби. Не че бих го признала гласно. Егото му и без това беше гигантско.

Не говорехме. Трябваше да си кажем толкова много неща и същевременно нямаше какво да си кажем. Бяхме извън Зона 51 и засега — в безопасност, но бъдещето ни бе неизвестно. Дедал ни търсеха, а ние не можехме да останем тук завинаги. Зона 51 беше твърде близо, пък и населението на града бе достатъчно многобройно. Все щяха да се появят любопитни очи и да се стигне до неудобни въпроси. Люк се бе сдобил с ЛХ-11, а ние нямахме представа какво точно причинява веществото, нито защо Люк искаше нещо толкова опасно. В килиите на министерството все още имаше хибриди и луксианци. Да не говорим за онези страховити деца.

Нямах представа какво щеше да се случи оттук нататък и самата мисъл за бъдещето ме караше да треперя от страх. Утрешният ден не беше сигурен. Следващите няколко часа също не бяха сигурни. Дъхът ми спря, когато го осъзнах, и ме обзе напрежение. Можеше да не доживеем дори следващата минута. Деймън ме притисна по-силно.

— За какво си мислиш, котенце.

Питах се дали да излъжа, но точно сега не исках да съм силна. Не исках да се преструвам, че всичко е наред, тъй като не беше.

— Уплашена съм.

Той отново ме притисна към гърдите си и опря брадичка на моята. Наболата му брада ме убоде и аз не сдържах усмивката си.

— Щеше да си луда, ако не беше уплашена.

Затворих очи и потърках буза в неговата. Сигурно щях да си причиня болка, но щеше да си струва.

— Ти страхуваш ли се?

Той се засмя тихо.

— Аз ли? Не.

— Прекалено си готин да се страхуваш, а?

Той целуна чувствителното място под ухото ми и цялата настръхнах.

— Виж как знаеш. Гордея се с теб.

Засмях се.

Деймън замръзна — както винаги, когато се смеех. После ме стисна толкова силно, че извиках.

— Съжалявам — прошепна той, потърка нос във врата ми и отпусна прегръдката си. — Излъгах.

— За какво? Че си горд мен? — подразних го аз.

— Не. Постоянно ти се възхищавам, котенце.

Сърцето ми затанцува весело и аз отворих очи. Той въздъхна дълбоко.

— Когато беше в ръцете им и не знаех къде си, бях ужасен през цялото време. Не бях на себе си от страх, че никога повече няма да те видя. А когато те видях? Тогава се боях, че няма да чуя повече смеха ти. Така че, да, излъгах. Бях уплашен до смърт. И отново лъжа.

— Деймън…

— Умирам от страх, че няма да успея да ти се отблагодаря. Че няма да успея да върна живота ти и…

— Спри — прошепнах с насълзени очи.

— Отнех ти всичко — майка ти, блога ти, живота ти. Толкова много, че ти се зарадва на храната само защото не е в пластмасова чиния. А гърбът ти… — Той стисна челюст и поклати глава. — Нямам представа как ще поправя стореното, но ще го направя. Ще ти осигуря безопасност. Ще се погрижа да имаме бъдеще, което да очакваме с нетърпение. — Пое си въздух в същия миг, в който го направих и аз. — Обещавам ти.

— Деймън, не е…

— Съжалявам — каза той с треперещ глас. — Вината е моя. Ако аз…

— Не го казвай. — Извърнах се в скута му и роклята ми се насъбра. Обгърнах лицето му и се взрях в бляскавите му очи. — Не си виновен ти, Деймън. Не си виновен за нищо.

— Наистина ли? — прошепна той. — Но аз те превърнах в мутант.

— Иначе щях да умра. Ти ми спаси живота. Не го съсипа.

Той поклати глава и свъси вежди.

— Трябваше да те държа настрана от самото начало. Трябваше да те опазя, за да не се налага да те лекувам.

Сърцето ми се сви.

— Чуй ме, Деймън. Вината не е твоя. Аз не бих променила нищо. Разбираш ли? Да, имаше и лоши моменти. Ще ми се да беше различно. Но това не се отнася за теб. Обичам те, Деймън. Това никога няма да се промени.

Устните му се разтвориха и той пое рязко въздух.

— Кажи го отново.

Погалих с пръст долната му устна.

— Обичам те.

Той захапа леко пръста ми.

— И другото също.

Наведох се и целунах връхчето на носа му.

— Обичам те. Това никога няма да се промени.

Той плъзна ръце по гърба ми и се взря в мен.

— Искам да бъдеш щастлива, котенце.

— Щастлива съм — казах и погалих лицето му. — Ти ме правиш щастлива.

Той сведе глава и целуна връхчетата на пръстите ми. Усетих как мускулите му се напрегнаха, допря устни до ухото ми и прошепна с дълбок глас.

— Искам да те направя истински щастлива.

Сърцето ми трепна.

— Истински щастлива?

Той плъзна пръсти под роклята ми.

— Много, много щастлива.

Останах без дъх.

— Доста силни думи.

Продължи да ме гали нагоре и тялото ми се възпламени.

— Обичаш силните думи, нали?

— Може би.

Той докосна с устни шията ми.

— Позволи ми да те направя много щастлива, Кити.

— Сега? — попитах.

— Сега — изръмжа той.

Помислих си за хората в къщата, но в следващия миг устните му бяха върху моите. Сякаш цяла вечност не ме бе целувал. Вплете ръце в косите ми, дъхът ни се сля. Погали ме, после се изправи. Обгърнах с крака бедрата му.

— Обичам те, котенце. — Последва чувствена, гореща целувка и сякаш подпали пожар из тялото ми. — И ще ти покажа точно колко те обичам.