Сергей Лукяненко
Неспокойкото (7)

2

Малката шепа щастливци сред хората, които изобщо някога са летели, се делят на две групи.

Първите летят с удоволствие и широко отворени очи. Дали рицар, понесен от отгледан от малко пиленце боен грифон; дали арогантен млад магьосник, седнал на омагьосаната си летяща метла, решил да си поиграе във висините със също толкова безотговорни хлапаци; или алхимик, издигнал балон от рибени мехури, пълни с вонящ газ — лицата на полетелите хора са спокойни и радостни, дланите и гърбовете им не са потни, в главите им не се въртят ужасни картини от падане на земята.

Вторите потръпват дори само при мисълта за летене. Ако съдбата принуди най-храбрият от рицарите или най-смелият от магьосниците да прибегнат до въздушно придвижване, много преди самото летене те започват да имат ужасни сънища, дълго и досадно се оплакват на приятели и близки от страха от летене, а в най-решаващия момент неконтролирано се наливат със силно вино. Когато полетът благополучно приключи, страдалците започват шумно и неуместно да аплодират, опитват се да целунат носилия ги дракон по люспестия нос и въобще изпадат в несвойствена за тях веселост.

Трикс принадлежеше към третия тип хора, най-малочисления. Дали защото вече беше преживял дългия полет върху Елин Абул Мумрик или просто си беше такъв по природа, но полетът под облаците се отрази на юношата не по-различно от пътуване в карета или плаване по море. Под тихото и мелодично пеене на дракона той задряма, заслушан в думите на баладата.

Колкото и да е странно, в нея се пееше практически за същото, за което и в многобройните рицарски балади, които Трикс беше чувал. Драконът пееше за огромно кралство, където живеели храбри рицари, за красива кралска дъщеря, която огнедишащ дракон отвлякъл през нощта от спалнята, за прославени герои, които тръгнали да спасяват принцесата… Трикс смътно подозираше, че краят на баладата все пак ще е различен от обичайното „Търкулнала се в праха главата на дракона, изтрил храбрият рицар потта от челото си, а после повел принцесата към олтара и заживели дълго и щастливо…“ Но по най-позорен начин не успя да чуе края на историята, защото заспа. А когато се събуди, драконът пееше някакви весели куплети — впрочем, пак на същата тема:

От какво, от какво, от какво,

направени са драконоборците?

От забрало,

от два наколенника

и кожени ръкавици.

От броня,

меч, кинжал,

месо, кости и мазнини,

направени са драконоборците!

От какво, от какво, от какво,

направени са нашите принцеси?

От цветенца,

и парцалки,

нежни ръчички,

и други нещица,

направени са нашите принцеси!

— Каква наглост! — обади се Йен, виждайки, че Трикс се събуди. — Ако имах в ръцете си меч…

— Е, не забравяй, че сега сме съюзници — опита се да го успокои Трикс.

— Няма значение! Трябваше да го чуеш как се присмива на рицарите!

— Е, рицарите също не пропускат да се присмеят на драконите — миролюбиво каза Трикс. — Не трябва да се карате.

Йен изсумтя, но замълча.

Междувременно ударите на крилата се разредиха и фургонът започна да се снижава, при това така, че стомасите на пътниците подскочиха към гърлата им, а сърцата, кой знае защо, точно обратното — слязоха в петите.

— Снижаваме се! — с гръмогласен шепот информира драконът.

Тласък. Още един. Изтракаха зъбите на някой от актьорите, разнесе се звън на счупена бутилка. Песя и Нися, които през цялото време гледаха през прозореца, възторжено изпищяха.

— Нашият полет приключи, пожелавам ви приятно пътуване! — съобщи драконът. — Останете по местата си, докато не отлетя.

Актьорите радостно закрещяха и заръкопляскаха, към тях се присъедини и Йен. Трикс, който се срамуваше да пляска с ръце (щеше да излезе, че не се е доверявал на дракона и се е страхувал, че ще ги изтърве), погледна Гавар и видя, че само те с витаманта не изразяват възторга си така бурно. Последният усети погледа му, взря се мрачно в Трикс с мъртвите си белезникави очи и каза:

— Ако е страшно, по-добре да мълчиш. Винаги е по-добре да мълчиш, но особено важи, когато е страшно.

Трикс разстроено отмести поглед. Колко странно! Сякаш Гавар го разбираше по-добре от истинските му приятели!

Първи се отвърза и излезе от фургона Хорт. Предпазливо се огледа и махна с ръка.

Един по един актьорите излязоха навън.

В предутринния мрак тихо пееха цикади. Под краката им имаше не пясък, а изсъхнала трева, а на фона на звездното небе се виждаха разперените клони на палми. Луната се криеше зад облаците някъде до самия хоризонт. Поривите на лекия ветрец носеха натрапчивия аромат на изпотени от страх камили. Всъщност камилите не се потят, това дори Трикс го знаеше. Но явно тричасовият полет в ноктите на дракона и последвалите събития ги бяха накарали да си припомнят как се прави това.

Камилите, между другото, бяха останали само две…

Трикс въздъхна и забеляза, че всички като омагьосани гледат някъде на запад. Той бързо се промуши между Хорт и Шараж, надникна и ахна от възторг.

Тъмната пустиня, докъдето стигаше поглед, беше пълна с неясни, загадъчно мигащи светлинки. Стотици, хиляди светлинки изкусително мигаха пред Трикс…

— Сякаш звездното небе е паднало на земята — замислено промълви Майхел и подсмръкна.

— Оказва се, че пустинята прилича на морето — прошепна Хорт. — В нея също има блуждаещи светлинки…

— Знаете ли защо е добра пустинята? — развълнувано каза Бамбура. — Някъде в нея се крият светлинки…

— Това пък какво е? — предпазливо попита Йен.

— Това са огньовете на армията, която Прозрачният бог води със себе си — скрибуцащо каза Гавар. — Две хиляди огъня… около всеки би трябвало да има по дузина воини… Солидна армия. Прозрачният бог обаче няма особена нужда от нея — самият той е армия…

По гърба на Трикс полазиха мравки. Двадесет и четири хиляди свирепи воини на пустинята? Казват, че в епохата на великите битки между крале и султани са излизали едни срещу други и по сто хиляди. Но тези времена отдавна бяха минали…

— Впрягайте камилите — заповяда Гавар, той някак неусетно пое командването. — Може да не бързате много, ако приближим предните постове по тъмно — ще ни надупчат със стрели.

 

 

Въпреки че Трикс не беше ходил на война или дори на маневри (празничните паради на войската в херцогството трудно можеха да бъдат взети под внимание), от летописите и баладите той знаеше, че войниците и командирите са само малка част от армията. Когато започнат истински войни и две враждебни армии тръгнат една срещу друга, на всеки войник се падаше поне по един цивилен. Голямата армия, независимо дали военачалникът иска или не, изисква: готвачи, пекари, месари, водоносци, пивовари и винари; хора за фуража, ловци и рибари; шивачи, кожари, седлари; ковачи, оръжейници, дърводелци; акушерки, доктори, ветеринари, гробари; менестрели, трубадури, актьори, фокусници и жонгльори; майстори на каруци, кучкари, соколари; и шивачки — не по-малко от една шивачка на седем войници или трима офицери.

Най-много от всичко Трикс се удивяваше на необходимостта от толкова много шивачки, но всички хроники и ръководства за водене на войни бяха единодушни, че това е много полезно „за поддържане на бойния дух и за избягване на блудството“. Явно в битките военните униформи бързо ставаха негодни и същите млади жени, за които се препоръчваше да бъдат набирани „от бедни квартали“, прекарваха по цели нощи над тях, привеждайки ги в ред. Ами да, с дрипави дрехи не се воюва — също както и на празен стомах, със смъртоносни рани, с тъпи мечове или от скука.

Така че Трикс очакваше да види в лагера на Алхазаб не само сурови воини, но и чевръсти майстори, превъзходни готвачи и весели шивачки.

Но изглежда жителите на пустинята воюваха по някакви свои си правила. Докато фургонът бавно се провираше между спънати коне и камили, угаснали огньове и разпънати палатки, оглеждащият се любопитно Трикс откри, че войниците сами си готвеха храната, сами си точеха сабите и сами си кърпеха дрехите. Появата на самотния фургон не предизвика особен интерес — сякаш и за развлечения разчитаха само на себе си или просто не се нуждаеха от нищо подобно, а само от храна и сън.

Когато на разсъмване фургонът наближи оазиса Джем-бил, беше спрян от конен патрул. Мълчаливите воини изслушаха историята на Майхел за това как те — световноизвестна театрална трупа — са решили да изнесат представление на славните воини на Прозрачния бог, посочиха им накъде трябва да продължат и заповядаха всеки актьор да си върже бяла лента на ръката — знак, че фургонът е бил проверен и пътуването е разрешено. Или Алхазаб изобщо не се страхуваше от разузнавачи и убийци, разчитайки на мощта на армията и силата на магията, или обитателите на пустинята бяха много доверчиви хора.

Трикс със съжаление реши, че първият вариант е доста по-вероятен.

Оазисът Джем-бил, макар и изобщо да не беше малък, не успяваше да побере огромната армия. Цялата трева беше изпотъпкана или изядена, листата на дърветата също, вероятно бяха отишли за изхранване на животните, а клоните и стволовете — за гориво за огньовете. Само в центъра на оазиса, където се извисяваше огромната шатра на Алхазаб, все още стояха десетина леко пострадали палми.

Езерцето в центъра на оазиса също вече го нямаше, просто го бяха изпили. Сега то представляваше плитка вдлъбнатина, чието дъно беше покрито с изсъхнала кал. До няколкото извора, пълнили преди езерцето, се редяха войници с кожени ведра, които неспирно изгребваха водата и я разнасяха из лагера.

— Лоша работа — прошепна Аннет в ухото на Трикс. — Те са съсипали оазиса, вече няма да се възстанови… пясъкът ще го погълне…

— Жалко — съгласи се Трикс.

— Въпросът не е в това, че е „жалко“ — сподавено продължи феята. — За номадите оазисът е свято място и всеки, който унищожава оазис, е враг на обитателите на пустинята. Ако Алхазаб не зачита древните закони и обичаи, значи няма намерение да остава в пустинята. И щом неговите войници му се подчиняват, значи техният страх от Алхазаб е по-силен от страха от нарушаване на законите на предците им…

— Може да е страх — неочаквано се обади Гавар. Рицарят-маг седеше в другия край на фургона, но очевидно след смъртта слухът му се бе подобрил значително. — А може да е любов и уважение. Дори не можеш да си представиш, млади магьоснико, на какви чудеса е способна любовта.

— А може да е и страх, и любов — изсумтя Трикс, раздразнен, че са го подслушали.

— О, да — удовлетворено каза Гавар. — Това е най-добрата смес. Владетел, от когото едновременно се страхуват и го обичат, това е истински владетел! Не си глупав, момче. От теб може да има полза.

Трикс не отговори. Похвалите на Гавар му бяха отвратителни. И… в същото време много приятни. Може би това приличаше на онова, което хората на Алхазаб изпитваха към своя властелин? Страх и любов едновременно?

Фургонът най-накрая спря до оцелелите палми. Всички неволно се взряха в огромната шатра на Прозрачния бог, която се пазеше от замръзнали като статуи воини. Но балдахинът на шатрата не помръдна — Алхазаб не счете за нужно да излезе при неочакваните посетители.

За сметка на това се появи застаряващ воин на красив тънкокрак кон. Съдейки по блестящите бели дрехи и богато украсения меч — това трябваше да е някой от командирите. А съдейки по белезите по суровото лице и износената ножница — явно опитен воин.

— Комедианти от кралството — спокойно каза воинът, спирайки край фургона. — Излезте всички.

Актьорите, без обичайните спорове, бързо се наредиха пред воина. А от него лъхаше на опасност — сякаш нищо не му коства да извади меча и да посече всички — просто така, без причина. Аннет сметна за най-добре да се скрие с пазвата на Трикс.

Погледът на командира пробяга по актьорите. На момчетата, Майхел и Бамбура той дори не се задържа. Когато погледна Шараж, воинът едва забележимо кимна. Хорт предизвика по-голям интерес — воинът огледа мощните мускули на северянина с видимо любопитство, след което каза:

— Не изглеждаш като комедиант. Ти си държал меч.

— Бях воин — кратко отвърна Хорт.

Номадът кимна и се загледа в Гавар, чието лице беше скрито от шлема.

— Защо си в броня?

Гавар се поклони неочаквано ниско и звучно, съвсем различно от обичайния си тон, отговори:

— В пиесата, която искаме да предложим на вниманието на уважаваната публика, аз играя ролята на коварния витамант Гавар, зъл рицар-маг от Кристалните острови. Гримът, който нося, е толкова сложен и отвратителен, че до края на пиесата не откривам лицето си.

— Покажи го — студено каза номадът.

След миг забавяне Гавар вдигна забралото. Трикс му хвърли ужасен поглед — дори простодушен номад щеше да разпознае в Гавар истински жив мъртвец! А воинът пред тях изобщо не изглеждаше простодушен…

Но Гавар, за негово удивление, сега изглеждаше като най-обикновен човек. Устните му бяха червени, бузите — розови, дори очите на мъртвеца бяха загубили мъртвешката си белота и бяха станали нормални… е, почти нормални. Ако го срещне на улицата, Трикс за себе си би помислил „ама че изрод“, но едва ли би се уплашил.

— Лош грим — презрително каза номадът. — Прекарах три години във вашата столица и съм гледал много пиеси. Поработи върху външния си вид, актьоре. Може би самият Прозрачен бог ще благоволи да гледа вашето представление.

— Ще се постарая, господин… — Гавар се поклони ниско.

— Хамас. Аз съм Хамас, пълководец на великия Алхазаб, същият, който води в битката верните му воини. Разположете се тук. Ще останем в оазиса още една нощ и вие трябва да започнете представлението си веднага щом слънцето се скрие зад хоризонта.

— Имаме нужда от малко реквизит — помоли Майхел. — Няколко кола, за да опънем завесите… и дъски, за да сковем будка за суфльора…

— Можете да отсечете палмите — реши Хамас. — Ще ви донесат храна и вода. Ако имате нужда от още нещо — кажете.

— Не, не, имаме си всичко останало — закима Майхел.

— Надявам се, че няма да разочаровате Прозрачния бог — продължи Хамас. — Ако му стане скучно… е, тогава той ще намери друг начин да се позабавлява, но не мисля, че ще ви хареса.

И обръщайки коня, Хамас бавно се отдалечи.

Майхел избърса потта от челото си, след което каза:

— Е… господа комедианти… Да започваме.

Хорт мълчаливо извади от фургона бойния си топор и тръгна към палмите.

 

 

Тъй като беше абсолютно невъзможно да се направят седалки за зрителите, актьорите се ограничиха до сцената, затова пък я поставиха в ниското, на дъното на пресъхналото езеро. Разбира се, цялата огромна армия не би могла да види представлението, но пет или шест хиляди войници биха могли да се съберат и да наблюдават случващото се.

Завеса нямаше, от двете страни сцената беше ограничена от две оцелели палми. До палмите изградиха непретенциозни кулиси с илюминатори, зад които актьорите щяха да изчакват реда си за излизане. Зад палмите опънаха платнище с нарисувано море. Декорите бяха оскъдни — дори се наложи частично да разглобят фургона, за да се създаде поне някакъв намек за два кораба (колелата от фургона послужиха за щурвали, а осите — за мачти).

— Не се получава! — възкликна Майхел, хванал се за главата. — Завеси няма, кулисите са само едни, фонът е един, никаква техника няма, няма светлини, няма работни сцени! Всичко е условно! Как да играеш така?

— Това не е важно — успокои го Бамбура. — Отдавна предлагам да се откажем от декорите. Зрителят трябва да се наслаждава на играта на актьорите, а не да разглежда красиви рисунки. Превъплъщение, истински чувства, вулкан от емоции — това е същността на театъра!

— Не, не и не! — размаха ръце Майхел. — Изкуството трябва да бъде реалистично, близко до живота. Ако историята се развива на кораб, покрай сцената трябва да тече вода! Ако е в пустинята — да лети пясък! Ако актьорите на сцената ядат — трябва да ядат наистина, а не да се преструват, че хапват невидими плодове!

— С това последното съм абсолютно съгласен — кимна Бамбура.

Но най-трудно се оказа да уговорят Песя и Нися. Племенниците на Майхел едва сега разбраха, че единият от тях ще трябва да играе принцеса Тиана.

— Аз момиче няма да играя! — твърдо заяви по-големият брат, Песя.

— Аз също! — изписка Нися. — Аз съм най-малкият, ще играя Халанбери! А и трудно запомням ролите!

Майхел спря да скубе косата си и се хвана за брадата.

— Песя! Животът на актьора е една безкрайна поредица от превъплъщения! Вчера ти игра Трикс, днес играеш принцеса Тиана, а утре — утре самия витамант Гавар!

— Няма да играя момиче — заинати се Песя. — Ако облека момичешки дрехи, това може да повлияе зле на израстването ми!

— Песя, по принцип ти си прав — прокашля се Майхел. — Но актьорството е толкова трудна професия, изискваща пълна отдаденост… Знаеш ли, веднъж играх млада гномка!

— Наистина ли? — изуми се Песя.

— Наистина. Имахме представление… „Ако баба беше дядо, или Гномската лагуна“… Аз имах най-подходящата брада да играя гномка…

Песя се замисли. Неохотно каза:

— Ами, гномките не се броят… предполагам…

— Освен това актьорите имат едно мъдро правило — продължи да го уговаря Майхел. — Като цяло звучи така: „Веднъж можеш да изиграеш коя да е роля, това не налага никакви задължения на актьора и не се брои изобщо“… Аз те моля да изиграеш тази роля само веднъж!

Песя въздъхна.

— И ще получиш процент от общата печалба — въздъхна Майхел.

— Процент? — възхити се Песя. — Не само храна и обучение, а и пари? Какъв процент?

— Половин — каза Майхел.

— Един процент — и съм съгласен! — бодро каза Песя. — Ще имате такава Тиана, че свят ще ви се завие!

Майкел се закашля и каза:

— Е, не си струва да се стараеш чак толкова…

Когато започна да се смрачава, актьорите вече бяха гримирани и облечени за представлението. Допълването на трупата с Трикс, Йен и Гавар радикално беше променило цялото представление — сега всеки от актьорите играеше сам себе си, само Песя играеше Тиана, а Нися — Халанбери. Въпреки хвалбите на Песя, Трикс реши, че от него никаква Тиана няма да се получи, въпреки фалшивата коса, изпъстрената със сини петна бяла рокля и начервените устни. Нещо пречеше да повярваш, че това е момиче — дали непохватната тънка фигура (младежът категорично отказа да подпъхва каквото и да е под роклята), дали изпъкналата адамова ябълка или показващите се изпод дрехата космати крака.

Зрителите, впрочем, с изключение на тези, които седяха на първите редове, едва ли щяха да забележат такива тънкости. Повечето, честно казано, едва ли щяха да видят или чуят нещо друго освен общите очертания на сцената и сновящите по нея актьори.

— Ами… да започваме, господа комедианти… — Майхел попи потта от челото си и излезе пред кулисите, стиснал горяща факла в ръцете си. Публиката го посрещна с одобрителна глъч — явно дори и суровите обитатели на пясъците жадуваха да се приобщят към изкуството.

Майхел тържествено обходи сцената, запалвайки лампите и факлите, които трябваше да осветяват случващото се. После пристъпи напред и тържествено каза:

— Уважаема публика! Най-великият от най-великите магьосници на всички времена и народи, прославени Алхазаб! Верни негови помощници и подчинени! Смели негови войници! Сега ще ви покажем представление, наречено „Подвизите на любовта, или Морските приключения на младия маг“. Двеста деветдесет и девет пъти то с неизменен успех покорява сцените на кралството, Самаршан, Северните планини и Кристалните острови!

— Какво? — изхриптя застаналият до Трикс Гавар. — Двеста деветдесет и девет пъти? На Кристалните острови?

— Не му обръщайте внимание, просто така трябва да се говори — успокои го Бамбура. — Играли сме го само три пъти в кралството и веднъж в Самаршан.

— И сега ще ви покажем това представление за последен път! — продължи Майхел. — Закриваме сезона! Прощално представление! История за коварство и любов, за предателство и благородство! Как била спасена прелестна млада принцеса и наказан ужасен зъл витамант!

С тези думи Майхел се поклони и оттегли зад кулисите. Номадите го изпратиха с шумно дрънкане на оръжия — вместо да пляскат с ръце, те предпочитаха да удрят кинжали в мечовете. Звукът, макар и одобрителен, си беше страшен, и Трикс неволно преглътна буцата в гърлото си.

— На сцената — прошепна Бамбура и блъсна Песя в гърба. — Сядай на стола и мечтай за Трикс!

Песя неохотно излезе на сцената, седна на стола и вдигна ръце към небето. Зрителите веднага млъкнаха.

— О, горко ми! — с ужасен фалцет възкликна Песя. — Аз, принцеса Тиана, съм едно нещастно сираче, което искат да принудят да се омъжи за предводителя на витамантите Евикейт! Но аз избягах от двореца и се скрих при добрия младеж Трикс, ученика на магьосника. Но дали съм в безопасност? В крайна сметка ме преследва могъщият рицар-маг Гавар Вилорой!

Майхел, който от жегата и вълнението се потеше обилно и постоянно бършеше лицето си с носна кърпичка, се приведе към Трикс и Гавар и прошепна:

— Шатрата на Алхазаб е отворена, но самият той не се вижда. Изглежда е решил да гледа от шатрата…

— Няма значение — отвърна Гавар. — Ще се справим.

Майхел избута Нися на сцената.

— О, братко! — възкликна Песя, продължавайки да кърши ръце. Изглежда, цялата му представа за момичетата се ограничаваше до това да трябва да възклицават патетично и да кършат ръце. — Моят любим полубрат Халанбери, който реши да сподели с мен тегобата на бягството. Какво искаш да ми кажеш?

Но Нися, поглеждайки заобиколилите сцената зрители, явно си глътна езика и мълчеше.

— Може би си видял някой да се приближава към къщата ни? — притече се на помощ на брат си Песя.

Но Нися упорито мълчеше.

— Халтура… — въздъхна Гавар и с тежка стъпка излезе на сцената. При появата на витаманта по редиците на воините премина изплашен шепот. Гавар изглеждаше като истински мъртвец — блед, с мъртви очи и заострени скули. Като цяло изглеждаше точно какъвто беше.

— Той няма да ти отговори, принцесо! — мрачно каза Гавар. — Наложих му заклинание за мълчание!

— Видях витаманта Гавар да се приближава към нашата къща! — внезапно проговори Нися, игнорирайки появата на Гавар.

— И сега, както виждаш, премахнах заклинанието! — не се притесни Гавар.

— Не трябва ли да се скрием, преди Гавар да се вмъкне тук? — продължи Нися.

— Виждаш ли — той дори не ме забелязва, защото аз станах невидим за него! — невъзмутимо продължи Гавар.

— Какъв актьор… — прошепна Майхел. — Какъв природен талант! Ех, ако играеше в моя театър — щяхме да покорим целия свят!

— Въпреки че Нися така… не на място говори? — попита Трикс.

— А, това са глупости — махна с ръка Майхел. — Всички актьори понякога говорят не на място. Това се нарича импровизация и много се харесва на публиката.

Междувременно Нися най-накрая се опомни и започна да играе ролята си. Той смело се нахвърли на Гавар, беше победен и красиво падна на сцената. Трикс си спомни, че всъщност Халанбери се беше скрил от витаманта в бюфета, но не каза нищо — така наистина се получаваше по-интересно.

Междувременно Гавар се присмиваше на принцесата. Той осмиваше опита й да избяга, заплаши да я сложи в трюма при злобните плъхове и най-накрая, като я хвана за ръката, я замъкна към срещуположните, левите кулиси.

Публиката с дружни възгласи изрази одобрението си, макар че на Трикс му се стори, че харесват не играта на актьорите, а поведението на Гавар.

— Хайде… върви! — заповяда му Майхел и го избута на сцената. След него изскочи и Йен.

По това време вече съвсем се стъмни. На сцената имаше светлина от фенерите, но около нея всичко тънеше в мрак — само шатрата на Прозрачния бог светеше с бяла магическа светлина. Зрителите можеха да се познаят само по отблясъците на оръжията, по звъна на стомана и по миризмата на чесън. Само онези номади, които бяха най-близо до сцената, бяха смътно видими. Смуглите брадати лица се обърнаха с интерес към Трикс. Повечето войници и командири, наблюдаващи представлението, държаха купи с печени царевични зърна и мехове с пиво.

— Хайде, младежо, покажи му на този ходещ мъртвец! — извика седящият отпред войник — младолик, но мъжествен, с живи весели очи и усмихнато лице. — Той отвлече твоята приятелка!

„Те са като деца! — изуми се Трикс. — Или в това е магическата сила на изкуството?“

— Къде гнусният витамант е отвел моята любима? — извика Трикс. В живота той за нищо на света не би се решил да назове така Тиана! Но на сцената това се получи изненадващо лесно и просто.

— Натам я замъкна, натам! — дружно завикаха номадите. При това болшинството сочеха левите кулиси, но някои показаха надясно, а особено симпатизиращите на Гавар дори посочиха пустинята.

— Ще я намеря, Йен! — възкликна Трикс. — Каквото и да ми струва! Ще измъкна Тиана от мъртвите ръце на Гавар!

Публиката го подкрепи с дрънкане на мечове и дружни викове. До Трикс достигна:

— Хайде, давай!

— Бъди мъж!

— На твоите години вече бях убил първия си враг!

А явно съчувстващият на Трикс млад воин извика:

— Не губи време в приказки! Тръгвай след него!

Трикс почувства как се изпълва с някакво невероятно вдъхновение. Изчезна неугледната сцена, бедният реквизит, стоящите на десет крачки Гавар и Песя. Отново беше в къщата на Лапад, откъдето беше отвлечена младата принцеса.

— Витамантът вече е на път към Кристалните острови! — възкликна Трикс. — Трябва ни кораб и екипаж!

— Ще бъда с теб до края! — гордо извика Йен, който също беше завладян от представлението. — Ако ще да падна прободен с меч, но ще спасим принцесата!

Някои от зрителите толкова се разчувстваха, че дори се просълзиха.

 

 

Колкото и да е странно, но в един момент Трикс дори забрави, че целта им е да поразят със заклинание Прозрачния бог. Може би защото Алхазаб не се виждаше в шатрата. Или може би им повлия ентусиазмът на публиката.

Той отново уговаряше актьорите да тръгнат с него да преследват Гавар. И отново плаваха на кораба след витаманта. И приближаваше, приближаваше голямата битка…

Скрил се за миг зад кулисите — за да си поеме дъх и да отпие глътка вода от манерката, подадена му от грижливия Бамбура, Трикс погледна Гавар. Витамантът стоеше зад отсрещните кулиси и беззвучно мърдаше устни — сякаш тренираше. Улавяйки погледа на Трикс, той му кимна успокоително.

Всъщност Гавар беше обещал да направи всичко сам. Е, или поне най-важното — да порази Алхазаб с невъобразимо заклинание. Трикс трябваше само да помага, като защитава витаманта от войниците, които биха могли да му попречат.

— А защо просто не доиграем пиесата до края? — жаловито попита Майхел. Колкото повече наближаваше решителният момент, толкова по-нервни ставаха актьорите. Златото, разбира се, е нещо хубаво. Славата — също. Но всички знаят, че мъртвите нямат нужда нито от едното, нито от другото.

Трикс съчувствено погледна Майхел и колкото се може по-твърдо каза:

— Не се притеснявай, ще успеем! Гавар е могъщ магьосник!

— Но ти го победи!

— Значи и аз съм могъщ магьосник.

Майхел недоверчиво поклати глава — и актьорите излязоха на сцената. Гавар се появи срещу тях, влачейки със себе си стола, към който беше завързан Песя.

— Ха-ха-ха! — гръмко започна витамантът. — Няма да ти дам тази девица! Ще ви убия всички и след смъртта си вие ще ми служите!

— Не казвай хоп, преди да си скочил! — отвърна Трикс. Искаше да добави и още нещо, но някак си не можеше да го измисли. Затова удари с жезъла по пода и заплаши: — Моята магия е по-силна от твоята!

— Ще видим! — мрачно изръмжа Гавар и разпери ръце.

Публиката притихна. Само веселият млад воин кимна окуражително на Трикс.

— От дълбините на моята мъртва душа, изтляла — но не и изчезнала, от зловонната мърша на моето навеки спряло сърце, от самата природа на витамантията, ненавиждаща всичко суетно, всичко топло и живо, се появи ужасно заклинание — нечувано никога досега под небето на този свят… — зловещо започна Гавар.

Настъпи ледена тишина. Дори вятърът сякаш утихна. Само в далечината тъжно ревеше камила.

— Самото неумолимо време, което ние, витамантите, толкова ненавиждаме, се прекланя пред непоколебимата ми воля — продължи Гавар, гледайки към Трикс. — И… спря ходът на времето! Вечен покой се спусна върху…

На Трикс му стана страшно и едва се сдържа да не изкрещи нещо в противовес на Гавар.

— Се спусна върху шатрата на Прозрачния бог, магьосника Алхазаб! — изрева Гавар.

Раздаде се тих печален звън — и сребристо сияние обгърна шатрата на Алхазаб.

— Времето спря! — Гавар триумфално погледна номадите. — Ще минат векове и хилядолетия, а шатрата ще остане да стои сред пясъците. Никой не ще успее да влезе в нея — и никой не ще може да излезе, защото там няма време, няма живот и няма смърт! Отсега и завинаги, докато самата Вселена не се свие в точка и не избухне отново от напрежение!

Последната фраза за Трикс изглеждаше донякъде странна, но пък звучеше страхотно.

Номадите уплашено гледаха Гавар.

Витамантът се разтресе в плашещ смях.

„Ние победихме! — възторжено си помисли Трикс. — И не само че победихме, но дори не ни се наложи да убиваме някого!“

И тогава всичко изведнъж тръгна на зле…

Усмихнатият воин от първия ред внезапно се изправи и разкърши рамене. В очите му вече нямаше усмивка.

— Скапано парче гнилоч… — възкликна той. — Оставих в шатрата любимия си плащ!

Воините го гледаха със страх — и възхищение.

И Трикс с ужас видя как самоуверената усмивка изчезва от лицето на Гавар. Витамантът вдигна обгърната от магическа светлина ръка и извика:

— Свиреп неугасим огън ще погълне твоето тяло, Алхазаб!

Естествено, такова просто заклинание предизвика единствено слаба светкавица, която все пак удари Прозрачния бог. За миг Трикс видя Алхазаб през пламъците — после огънят се стече от раменете му и образува огнена локва в краката му. На Прозрачния бог изглежда му беше абсолютно безразлично.

— Несъкрушими връзки сковаха ръцете и краката ти, витаманте! — възкликна Алхазаб. — А твоят гнусен език се поду и вече не може да се движи!

Според Трикс и това заклинание не беше нищо особено. С нищо не по-добро от „свирепия неугасим огън“. От него може би Гавар ще започне да се движи съвсем малко по бавно…

Но изричайки това просто заклинание, Прозрачният бог сякаш целият пламна и засия със синя магическа светлина.

Гавар нечленоразделно замуча. Чудовищна сила разпъна ръцете и краката му в различни посоки — и той замръзна на сцената, сякаш увиснал на невидими въжета. От отворената му уста увисна подут черен език.

Колкото и да му беше страшно на Трикс, той разбра, че сега само той може да направи нещо. Бързо хвърли ненужния за сериозна магия жезъл, протегна ръка към витаманта и каза:

— Алхазаб напразно тържествува! Младият магьосник му нанесе коварен и безмилостен удар! Всички сокове на тялото — от черната злъч на далака и жълтата злъч на черния дроб до червената кръв във вените и безцветната слуз в главата — всички те изкипяха, разкъсвайки Алхазаб на парчета!

Майхел ахна от ужас.

Номадите изреваха от страх — и се взряха в Прозрачния бог.

Алхазаб поклати глава и обидено погледна Трикс.

— А аз бях за теб в тази пиеса… — каза той с горчивина. После очите му пламнаха от гняв. — Коварно хлапе, недоучен магьосник, презрял законите на гостоприемството и справедливостта — подчинявайки се на моята воля, на волята на Прозрачния бог, ти отиваш в самото сърце на ада!

Алхазаб отново бе обгърнат от призрачно сияние.

И светът около Трикс помръкна.

Не е тайна, че откакто човек вярва в съществуването на Висше божество, което е създало небето, звездите, земята, хората, животните и въобще всичко, с изключение на чувството за хумор, което е съществувало винаги и ще просъществува вечно, е възникнало и силно, всепоглъщащо желание да не умреш в отредения ти срок, а да се озовеш в някакъв друг свят, по-близо до Висшето божество.

(Някои дори предполагат, че първо се е появило това желание и чак след това хората са повярвали в съществуването на Всевишния и Всемогъщия.)

И тъй като всеки човек искрено вярва, че е добър и обичан от Висшето божество, докато неговият съсед, който е по-богат с две крави и няколко панталона (знае как по-добре да върти меч, да пее весели песни на пира или е женен за добра и красива жена) е много, много лош човек, хората започнали да се замислят как ли е устроен този щастлив живот след смъртта? Ами да, все пак е невъзможно да повярваш, че дори и тогава ще се озовете в същите условия с този негодник, който и докато е бил жив е отравял цялата радост на битието ти със своето съществуване!

И всички някак много бързо осъзнали, че в своята мъдрост Висшето божество след смъртта изпраща едни хора на място хубаво и приятно, наречено рай, а други — в много, много неприятни условия, които за простота се наричат ад. (От това, между другото, следва, че всички витаманти са много лоши хора, защото само лош човек, който разбира, че го очаква ад, а не рай, ще се опитва да измами смъртта.)

Благодарение на младата си възраст Трикс рядко размишляваше по тези теми, но по принцип одобряваше теорията, смяташе я за солидна, разумна и единствената възможна. Така че идвайки на себе си, той, преди още да вдигне клепачи, се опита да си представи какво точно ще види.

Що за чудо е адът — това всеки го разбираше посвоему. Но абсолютно всички хора знаеха и разбираха, че оттам е невъзможно да избягаш, че ще трябва много да работиш и да изпитваш едни или други неприятни усещания. Северните варвари уверяваха, че в ада страхливите воини прислужват на смелите, а също така рият сняг, секат дърва, копаят мини и канали — и всичко това голи, боси, гладни, в мрак и в студ. Самаршанци уверяваха, че в ада недобродетелните хора, които не уважават Висшето божество, прислужват на добродетелните, а също така гребат пясък, рият изпражнения, копаят мини и канали — и всичко това голи, боси, жадни, под ослепително слънце и жега. Нито северният, нито южният вариант устройваше Трикс. В кралството нямаше единно мнение, всеки мистик смяташе за свой дълг да предложи нова концепция. Някои ентусиазирано описваха огромни котли и казани, където грешниците ги пържат и варят, преди да ги хвърлят да замръзнат в ледени пустини — а праведните се любуват на всичко това. По-умерените смятаха, че рият сняг и пясък… е, и всичко друго, както се полага. Най-меките и добросърдечните твърдяха, че грешниците няма да изпитат никакви физически мъки поради отсъствието на тяло, затова пък душевно ще страдат много, защото Висшето божество няма да общува с тях.

Трикс, който не си падаше много нито по жегата, нито по студа, реши, че този вариант му подхожда най-много. И с надежда отвори едното око.

Това, което видя, го смути. Наоколо беше светло — макар и не прекалено ярко, и топло — макар и не горещо. В допълнение го болеше главата — но не много, определено не приличаше на адски мъки.

Трикс седна и се огледа.

Беше обкръжен от млечнобяла мъгла, в която едва-едва се очертаваше смътен силует, дори не можеше да се разбере дали е далече или близо. Чуваха се слаби звуци, сякаш някой потропва с пръсти по масата.

— Висше божество? — предпазливо попита Трикс.

Настъпи тишина. После се чу глас:

— Да не би да ме виждаш?

— Смътно… — призна Трикс. — А нима вие ще общувате с мен?

— Не говори глупости — отсече непознатият събеседник. — Първо, аз не съм никакво Висше божество! И второ, през последните няколко години не правя нищо друго освен да общувам с теб!

Трикс за всеки случай замълча. Известно време цареше тишина. После неговият спътник тъжно каза:

— И трябваше ли този гнусен Алхазаб да го изтърси това за сърцето на ада! Не да те изпрати да умреш в Кулата на смъртта или в Ямата на отчаянието, както действа всеки уважаващ себе си Тъмен властелин. Всичко щеше да е просто и ясно! А той — в сърцето на ада, в сърцето на ада… Като мен, поетическият тиран на Изтока…

— И в Кулата на смъртта не искам — обади се за всеки случай Трикс.

— Какво разбираш ти! От Кулата на смъртта би те спасил Радион Лапад. Или ще сложиш магическа мантия и ще минеш покрай стражите. Или щеше да откриеш таен проход там… в края на краищата щеше да го изкопаеш с игла за плетене!

— Аз нямам нито плащ, нито игла за плетене, имам само магическа сабя… — разстроено отвърна Трикс.

— Сабята също ще свърши работа — въздъхна събеседникът му. — А със сърцето на ада се получава някаква глупост. Един магьосник не може по своя воля да изпраща някого в ада. Това не му е в правомощията!

— Напълно съм съгласен с вас! — зарадва се Трикс. — И хайде да направим така, все едно той изобщо да не споменавал за сърцето на ада?

Събеседникът за миг се замисли. После със съжаление каза:

— Не, не става. Актът на създаване вече се е случил, при това имаше много свидетели. Не обичам да правя нещо, което вече съм създал!

— Значи вие сте Творецът? — попита Трикс.

— Ами… в известна степен… — отговориха му малко смутено.

— Създателят? — възхити се Трикс.

— В известна степен… — продължи притеснено Творецът.

— Висшето божество?

— Не смей да богохулстваш! — прекъсна го Творецът и Създателят. — И така съм опасно близо до кощунство. А и ти всъщност си удари главата при падането и ти се мяркат всякакви глупости!

— Наистина ли? — натъжи се Трикс.

— Щом ти казвам, значи е истина — отсече Творецът и Създателят. — Добре… адът ще го отхвърлим, в дадения случай не се вписва в историята. Нека бъде… ох, как не обичам такива номера!

— Какви? — плахо попита Трикс.

— Такива! Знаеш ли, че най-голямата самаршанска пустиня се нарича Сърцето на ада?

— Не — призна Трикс и се замисли. — Всъщност да, оказва се, че знам! Четох го в летописите.

— Значи така, тъй като Прозрачният бог не може да те изпрати в истинския ад, то ти ще попаднеш в тази пустиня. Но не се радвай предварително, аз няма да ти помагам! Ти ще попаднеш в най-лошата й и гореща част, където от стотици години не е стъпвал човешки крак!

— Но ще се измъкна ли оттам? — реши да изясни за всеки случай Трикс, вече убедил се, че Творецът и Създателят обича да говори.

Раздаде се тежка въздишка.

— Трикс, ти си умно момче. Помисли сам — как няма да се измъкнеш? Та ти си герой!

— Герой?

— Главен герой! Така че непременно ще се измъкнеш.

— И как?

— Няма да ти кажа.

— А Прозрачния бог ще победя ли? Тоест ще го победя ли… как е правилно да се попита?

— Ще успея ли да го победя. Не знам, тук са възможни варианти. Това е, довиждане!

— А Тиана мен ще ме… — започна отново Трикс — и се събуди.

Лежеше на парещия пясък. Духаше сух горещ вятър. В небето блестяха звезди. Главата, която Трикс беше ударил в камък при падането си, ужасно го болеше.

— Ама що за халюцинация… — прошепна Трикс. И скочи, оглеждайки се: — Йен! Гавар! Бамбура! Майхел! Аннет!

Отговори му тишина. Той стоеше в пустинята, сред някакви древни, полуразрушени и полузаровени в пясъка сгради. Никъде, докъдето поглед стигаше, нямаше жива душа — нито верния приятел, нито комедиантите, нито витаманта, нито феята…

— Аз съм в Сърцето на ада! — с ужас прошепна Трикс.