Сергей Лукяненко
Неспокойкото (13)

3

— Жалко за колата — каза Трикс.

Той и Тиана се оказаха в тясно и дълго дефиле. Тук цареше прохлада и здрач — скалите бяха толкова високи, че слънцето надзърташе тук само по обяд. Тънко ручейче течеше по дъното на дефилето, като весело ромолеше по камъните. Покрай него растяха храсти, сред които Трикс с радост разпозна диви малини и боровинки.

След като се напиха и седнаха до храстите, Трикс и Тиана започнаха да берат узрелите плодове.

— А мен това ме притеснява — призна Тиана. В допълнение към бойните метли, които Китап галантно беше изпратил заедно с тях, те намериха след телепортирането малък, елегантно опакован пакет. В него се оказа роклята — копринена, бродирана с розови перли и розови диаманти.

— Да, вкусът му е трагичен — съгласи се Трикс. — Аз бих избрал черни перли и черни диаманти. Те са и по-скъпи, между другото. Но роклята е красива, само гърбът е прекалено отворен…

— Аз не за това — изсумтя Тиана. — Кажи ми, това подхожда ли на джин — да направи някакъв подарък просто така?

— Е, той все пак се разчувства — предположи Трикс, докато хвърляше шепа боровинки в устата си. — Можехме да го убием. Но не го убихме.

— Тогава защо ни нарече глупави? — попита Тиана. — Значи смята, че сме направили някаква глупост.

— Да се върнем в Сърцето на Ада, да извадим лампата и да го пребием! — каза Трикс. — И колата ще вземем, жал ми е за нея…

— Може би затова ни нарече глупави? Сигурен ли си, че няма да се върнем?

— Не се притеснявай — отговори Трикс. — Сега сме някъде редом до мъдро, всезнаещо същество… — Той се поколеба, въздъхна и добави: — Лишено от всякаква съвест. Това не го формулира много добре.

Тиана не възрази, а направи това, което мъжете много рядко правят в подобна ситуация, а жените — почти никога.

Тя замълча.

След като закусиха с горски плодове и си измиха ръцете в ручея, те тръгнаха надолу по дефилето. Строго погледнато, не знаеха нагоре или надолу да вървят. Но слизането винаги е по-лесно и по-приятно.

— Всъщност — разсъждаваше Трикс, докато вървеше отпред и разтваряше храстите с метлата си, — едно мъдро всезнаещо същество изобщо не може да бъде зло. Колкото е по-висш разумът, толкова по-добро е същество.

— А аз мисля, че умът и добротата изобщо не са свързани помежду си — сви рамене Тиана. — В двореца най-добрата ни прислужница е глупава като пън. Но е добричка. На всеки ще помогне, всеки ще изслуша… А рицарят-маг Гавар, например, е много умен. Но зъл.

— Тоест искаш да кажеш — колкото повече ум, толкова по-лош човек? — възмути се Трикс, смятайки себе си за добър младеж.

— Не, искам да кажа, че това по никакъв начин не е свързано. Добротата не е свързана с ума, нито с цвета на косата, нито с формата на носа. Тя е сама за себе си.

— Добре, ако това умно същество е зло, тогава ще разбере какво е ядосан добър магьосник! — строго каза Трикс.

— А ти как мислиш, що за същество ще е? — попита Тиана.

— Сфинкс! — извика Трикс.

— Може и да е сфинкс, но защо крещиш? — изненада се Тиана. Направи няколко крачки напред и възкликна: — Сфинкс!

— Съвършено вярно твърдение, но защо го повтаряте два пъти? — попита Сфинксът.

Той беше точно такъв, какъвто го описваха в легендите (въпреки че е странно, разбира се, кой би успял да види сфинкс и да го опише, нали във всички легенди посочваха, че никой не остава жив след среща с него). Размерът на Сфинкса беше като на много голям слон или среден по размер дракон. Имаше тяло на лъв, крила на орел и лице на красива (макар и с много голяма уста) жена. Сфинксът седеше клекнал в средата на дефилето, блокирайки го изцяло.

— Кажи, ти ли си това всезнаещо създание, напълно лишено от съвест? — попита Трикс.

— Точно така — отговори Сфинксът (въпреки някои очевидни признаци беше трудно да се отнесе към женския пол). — Знам всичко, което се случва на земята. Не се страхувайте от мен, деца!

— Добре — обеща Трикс. — Но защо не трябва да се страхуваме от теб?

— Защото, когато се уплашите, месото ви придобива неприятен вкус — осведоми ги сфинксът. — Затова бързам да ви успокоя — не ям всички, които срещам, а само онези, които не могат да отговорят правилно на поне един от трите ми въпроса.

— Мисля, че само ни плашиш, Сфинксе! — смело каза Тиана. — Нещо не виждам тук планина от кости!

— Че кой хвърля най-вкусното? — изненада се Сфинксът. — Не, нищо не остава след мен. Изяждам дори броните, нуждая се от желязо за перата.

Сфинксът разпери крила и стоманеното оперение проблесна.

— Тогава е странно, че изобщо пускаш някого — подозрително отбеляза Трикс.

— Кой ти каза, че пускам? Още никой не е успял да отговори на поне един от моите въпроси. Въпросите ги задавам само за да се успокои човекът и да стане по-вкусен.

— Искам да отбележа — каза Трикс умишлено силно, — че аз съм могъщ магьосник.

— Знам, знам — кимна Сфинксът. — И искаш да ти кажа в какво се състои силата на Алхазаб… Работата е там, момче, че аз съм немагическо същество.

— Ти? Немагическо? — не повярва Трикс.

— Абсолютно. Станах такъв заради не най-достойното поведение на моя баща. Той беше алхимик и правеше експерименти с животни. И в резултат на тези чудовищни експерименти се появих аз.

— Ужасно! — възкликна Тиана. — Каква жестокост и безотговорност!

— Благодаря. Но не се притеснявай, аз достойно наказах баща си. Изядох го. Така че, бидейки немагично, но чудовищно същество, аз съм абсолютно нечувствителен към магията. Можеш да ме заливаш с огън, да ме кълцаш с вълшебен меч, да правиш всичко, което искаш — но това мен няма да ме нарани. А отчитайки моя размер, сила и сръчност — обикновените оръжия също няма да ме наранят.

— Имай предвид, че ние сме почетни дракони! — каза Тиана. — И ако нещо се случи с нас… те ще отмъстят.

— О, дракони! — Сфинксът се усмихна. — Отдавна не са летели в моето дефиле. Не харесвам много крила и лапи, но виж опашката… драконовата опашка е един от най-прекрасните деликатеси на света! Особено печена. Аз лично предпочитам да усуча дракона на пръстен и да пъхна собствената му опашка в устата, така че да се опече както трябва, и след това да го ям.

— Пфу! — възкликна Тиана.

— Каква мерзост! — от вълнение Трикс удари с метлата като с тояга и изпод нея се посипаха искри. — Недостойно е за едно разумно същество да яде друго разумно същество!

— Е, да, вие хората предпочитате да се гризете един друг тихомълком — усмихна се Сфинксът. — Да тормозите онези, които са по-слаби, като ги изнудвате. Да презирате онези, които са по-силни, и тайно да им погаждате номера. Аз съм много по-честен. Просто ям всички, на които се натъкна. По-често, разбира се, се натъквам на кози и овце, но хората са не много по-умни от тях и също идват.

— Какъв подлец е този Китап… — прошепна Тиана. — А аз го съжалих…

— Никой не трябва да бъде съжаляван — наставнически каза Сфинксът. — Жалко, че не сте научили този урок по-рано… Е, три загадки?

— Играл съм тази игра — каза Трикс. — Правилата обичайните ли са? Загадки за логика, а не за общи знания, и трябва да има решение…

— Никакви правила — ухили се Сфинксът. — Има само едно правило — аз. И така, първата загадка. Какво обществено устройство е идеално за хората и би устроило всички в държавата?

— Тъй като сме двама — смело заяви Тиана, — ще имаме право да дадем два отговора!

Сфинксът се засмя:

— Добре. Това ще е забавно, разрешавам… И така?

— Мъдра и просветена монархия, в която владетелят се грижи за нуждите на своите поданици и укрепва страната! — каза Тиана.

Трикс се поколеба за момент, опитвайки се да измисли нещо немислимо.

— Предполагам — бавно каза той, — че идеално би било обществено устройство, при което всеки човек има право да изразява своето мнение, а решението се взема колективно, обобщавайки всички мнения и избирайки мнението на мнозинството…

— Ха-ха-ха! — възкликна Сфинксът. — Нито един мъдър монарх няма да може да вникне във всички нужди на всички поданици. Общото мнение никога няма да бъде наистина удовлетворяващо за всички. Но не се притеснявайте, на този въпрос съм чувал какви ли не глупости. Казваха например за общество, в което всеки прави каквото може и получава това, което иска. Други казваха, че ако обществото започне да се управлява от магьосници и прочие мъдреци, хората щели да са щастливи…

— И защо този вариант да е лош? — възпротиви се Трикс.

— Виж мен, момче! — изрева Сфинксът. — Ето ме мен, резултат от научното любопитство на много интелигентен алхимик! Добре ли се е получило?

— И какъв е тогава отговорът? — не издържа Трикс.

— Отговор няма. Нищо не подхожда за вас, хората! Вечно от всичко сте недоволни! Единственото, което би удовлетворило всички, е самотата. А всички заедно нищо няма да ви удовлетвори!

— Не е честно! — протестира Трикс. — Загадката трябва да има отговор!

— Няма никакви правила! — изрева Сфинксът, отвори огромната си уста и ги облъхна с горещ влажен дъх. — Съществуват въпроси без отговор и аз съм в правото си да ги задавам!

Изплашени от яростта на съществото, Трикс и Тиана леко отстъпиха назад. Междувременно Сфинксът поднесе огромна лапа към устата си и я облиза с дълъг червен език. От лапата му изскочиха остри нокти. За минута Сфинксът им се полюбува, след което отново приклекна на задни лапи.

— И така, вторият въпрос — каза той. — Каква е причината за любовта?

Трикс и Тиана се спогледаха и кой знае защо сведоха погледи. После Тиана каза:

— Струва ми се… поне аз така мисля, че… причината за любовта е добротата и благородството. Външният вид, богатството, благородният произход, умът и силата… всичко това, предполагам, също е важно. Но доброто сърце и готовността да се притечеш на помощ — това е, което поражда любовта!

Сфинксът се усмихна и погледна Трикс.

— Любовта е като мълния, която пада от небето, поразявайки целта по свое усмотрение — каза Трикс. — Няма никакви очевидни причини за любовта, защото тя е дар от боговете.

— Глупости — отговори сфинксът. — Злобата и подлостта също могат да станат причина за любов — за човек, който е злобен и подъл. А що се отнася до дара на боговете — ако се замислите колко нещастия и страдания носи любовта на хората, то това не е никакъв дар, а ужасно проклятие! Любовта е просто опит на хората да се избавят от страха от живота!

— Знаеш ли, Сфинксе — каза Трикс, — ти май просто се забавляваш.

— Разбира се! — ухили се Сфинксът.

— На теб отговори не ти трябват, ти ще ги отхвърлиш всички, интересуваш се от нашите отговори единствено, за да ни разбереш.

— Точно така!

— Но тази игра може да я играем и двамата. Твоите думи пък ми помагат да разбера теб. Ти си нещастен, самотен и никога не ще обичаш някого — защото си изрод, единствен по рода си!

— Глупости! — изкрещя Сфинксът, ядосано размахвайки криле. — Аз съм единак и свободен, аз съм чист разум, лишен от глупави илюзии. Вие, хората, само си търсите оправдания за окаяното си съществуване — а аз просто ви ям и се наслаждавам на живота!

— На какво се наслаждаваш? — презрително каза Трикс. — Да седиш в пустинята и да чакаш случаен пътник? Да преследваш кози?

— Относно козите — лъжа и клевета! — неочаквано избухна Сфинксът.

— В какво е смисълът на твоя живот? — продължи да настъпва Трикс. — Да ядеш и да правиш гадости? Това е предназначението на чакала. А ти си разумно същество! Високоинтелигентно! Би могъл да се прославиш през вековете, бидейки мъдър съветник на хората, които значително ти отстъпват по ум. За теб биха създавали песни и легенди, биха ти носили подаръци…

Сфинксът презрително изсумтя.

— Стада от вкусни млади агнета, добре охранени камили, пити козе сирене и ведра краве мляко, мед от диви пчели и ароматни пшенични питки… — продължи Трикс. — Злато и сребро, яспис и изумруди…

— Топази и сапфири — каза Сфинксът. — Най-много тях обичам.

— Топази и сапфири — съгласи се Трикс. — Дворците на твоите жреци биха се издигали в пустинята, кервани биха идвали при теб от цял свят, принцове и мъдреци биха ти се кланяли, само и само да ти зададат въпрос и да получат отговор от най-мъдрото същество на света…

— Съблазнителна перспектива… — замислено каза Сфинксът.

— Не си ли струва да захвърлиш уединения живот и да приемеш славата и уважението, които заслужаваш по право? — тържествено завърши Трикс. — А ние бихме могли да станем тези, които да разкажат на целия свят за най-мъдрото и най-благородно същество, на което трябва да се поклониш и което трябва да ни наставлява нас, неразумните, по истинския път?

— Зашеметяващо! — каза Сфинксът. — Трикс… вече имам перспектива! И концепцията се промени!

— Радвам се — каза Трикс и окуражително намигна на Тиана.

— И така, третият въпрос — каза Сфинксът.

— Какво? — изстена Трикс. — Какъв трети въпрос? Нали се разбрахме…

— О, ако ти беше първият асасин от „Дебнещата пепелянка“, който изпробва своето изкуство да възхвалява, можех и да се поддам — каза Сфинксът. — Но аз вече изядох цели четиридесет асасина. За мен е голям късмет, че бидейки отровно същество, съм напълно безчувствен към отровите. Е, ще чуете ли третия въпрос? Или направо да започвам с обяда?

— Ще чуем — тъжно каза Трикс.

— Какъв е смисълът на живота? — весело попита Сфинксът. — Кой е основният въпрос на мирозданието, алфата и омегата, началото и края? Какъв е вашият отговор?

— Но ти така или иначе ще кажеш, че не сме познали! — възмутено възкликна Трикс.

Сфинксът се изкикоти.

— Аха! Но ще бъде забавно да чуя вашите отговори. И така…

За съжаление (на Сфинкса) и за щастие (на Трикс и Тиана) те не успяха да отговорят. Въздухът между децата и Сфинкса затрептя, сякаш имаше мараня, и на точно същото място над земята внезапно се появи известният и прославен маг Радион Лапад.

Магът беше облечен в стара домашна мантия, челото му беше бинтовано с влажен парцал, а на лицето му беше изписано такова страдание, че Тиана горестно ахна, а на Трикс му се прииска да се скрие зад метлата. Обикновено когато магьосникът се връщаше от капитула на маговете, той беше много, много уморен и следващите няколко дни беше най-добре да не го занимаваш с нищо.

— Какъв е този Е-А-М? — възкликна Лапад. — Какъв дълг на честта? Какво е това „да правя магии внимателно“? Ти изобщо способен ли си да правиш каквото и да е внимателно, мой ужасен ученико?

— А-а-а… — проблея Трикс, без да разбира нищо. — Учителю… За какво говорите?

— За твоето писмо! Връщам се в кулата, мечтая си за спокойствие и тишина, а ти си изчезнал някъде, оставяйки глупаво писмо! Какво е Е-А-М?

— Това е учителят Еам, декан в школата „Дебнещата пепелянка“! — радостно възкликна Тиана. — Колко се радвам да ви видя, магьосник Лапад!

— Моите почитания, ваша светлост… — Лапад с въздишка се сгъна в полупоклон. — Простете, че моят ученик някак е успял да ви забърка…

— Е-А-М — това е драконът Елин Абулла Му… — Трикс спря навреме и не назова напълно тайното име на дракона. — Това е дракон… Това е декан… Декан — дракон!

— Какъв дракон? Какъв декан? — изстена Лапад. — Какви още твари ще стовариш на нещастната ми глава?

— Сфинкс… — промърмори Трикс.

— Сфинкс — кимна Лапад. — Аха. Значи съм в Самаршан. Какво изобщо става? Едва успях да те посетя, целта кой знае защо беше двойна…

— Двойна е, защото сега съм едновременно на две места… — призна Трикс.

— Аха — кимна Лапад. — Дракони. Елин Абулла… Да. А къде е Сфинксът?

— Зад гърба ви — горестно каза Трикс.

Радион Лапад бавно се обърна и се загледа в извисяващия се над него Сфинкс. Сфинксът от своя страна прочисти гърлото си и каза:

— Чакам отговорите на въпроса.

— Кой въпрос? — без да сваля очи от Сфинкса, попита Лапад.

— Какъв е смисълът на живота, основният въпрос на мирозданието… — с надежда каза Трикс.

— Не това, глупав ученико! Кой по ред е?

— Трети…

— Ясно. Докарали сте я до ръба.

— Слушай, магьоснико! — изрева Сфинксът. — Говоря с тези двамата, а ти можеш да се разкараш…

Радион Лапад мълчаливо гледаше Сфинкса.

— Имай предвид, че аз съм същество чудовищно и немагично, за мен магията не е страшна… — леко развълнувано започна Сфинксът.

— Кой си ти? — попита Лапад.

— Аз съм Сфинкс! Аз съм продукт на човешкия гений и безумие! Аз съм чист интелект, лишен от емоции, знам всичко и нищо не разкривам, аз…

— Смело изказване — мрачно каза Лапад. — Кой е виновен? Какво да правя? Как ще се промени курсът на талера към динара догодина?

— Тук аз задавам въпросите! — мрачно каза Сфинксът.

— С какво право?

— С правото на силния и гладния!

— Но аз съм по-силен — уверено каза Лапад.

— Твоята магия нищо не може да ми направи!

— Магията не може — съгласи се Лапад. — Но онова парче скала, което магията избута от върха на хълма и което сега се носи право към главата ти — може!

Той властно махна с ръка — и горе се появи облак прах и камъчета от носещия се надолу скален къс.

— А-а-а! — изкрещя Сфинксът, когато по главата го удари камък с размерите на голяма диня. — Спри! Това е против правилата!

— Какви правила? — изненада се Лапад. — Няма никакви правила. И ако сега стените на дефилето се съберат, от теб ще остане само едно мокро петно!

— Бях сигурен, че магията не може да ми навреди!

— Пряко — да — съгласи се Лапад. — Но косвено — много лесно. Е, искаш ли да живееш?

— Искам — призна Сфинксът.

— Тогава се махни от пътя.

— Нужен ни е отговор на въпрос! — бързо каза Трикс.

— И отговори на въпроса на момчето! — заплаши Сорел.

— Трябва да получа поне един отговор — заинати се Сфинксът. — Такива са правилата.

— Добре. Искаш да знаеш какъв е смисълът на живота? Смисълът е в това да се живее. Или не си съгласен? — магьосникът отново вдигна ръка.

— Съгласен съм — мрачно отвърна Сфинксът. — Убедихте ме. Ще ви пусна да минете… и ще отговоря на всеки въпрос.

— Къде и от кого Алхазаб е получил своята немислима магическа сила? — попита Трикс.

— На място, известно като Сърцето на Ада — отговори Сфинксът.

— Ах, този мръсник Китап! — ахна Трикс.

— Под тези руини се намира древен подземен град на пустинните гноми — продължи Сфинксът. — Входът към него е скрит в бяла кула. За да се влезе, трябва да се прочете магическото заклинание на тайната врата.

— Нима пустинните гноми още съществуват? — изненада се Лапад. — Счита се, че тяхната цивилизация е била унищожена преди много векове!

— За това нямам представа — с удоволствие отговори Сфинксът. — Знам всичко, което е на земята и под луната. Но под земята — това вече не е в моята компетентност. Знам само, че Алхазаб се изгубил по време на буря, намерил убежище в развалините на кулата и случайно отворил тайната врата. Спуснал се долу, а когато месец по-късно се върнал, вече бил могъщ и непобедим магьосник. Това е всичко! Отговорих на въпроса, сега се махайте! Че все още ми се иска да проверя кое е по-бързо — твоите думи, магьоснико, или моите нокти…

— Благодаря, по-късно ще разберем, когато сме сами — кимна Лапад. Пристъпи към Трикс и Тиана, стисна здраво ръцете им…

… и те се озоваха в камениста пустиня, на ръба на дълбок тесен пролом, прорязващ равнината като черна рана.

— Винаги е полезно първо да се огледаш къде смяташ да се телепортираш — поясни Лапад. — Отначало се телепортирахме тук и чак след като ви видяхме долу със Сфинкса, аз се пренесох при вас и с непоколебимото си спокойствие уплаших чудовището.

— Тиана! — извика слабичко момченце, седнало върху голяма торба с багаж. Скочи и се втурна към принцесата.

— Халанбери! — възкликна Тиана. — Братко!

Те се прегърнаха, след което Халанбери смутено се отдръпна назад.

— Радвам се да ви видя, ваша светлост — официално поздрави той полусестра си. Явно родителите на Трикс не бяха губили време да възпитат малкото незаконородено хлапе. — Трикс! Аз бутнах камъка! Аха!

— Значи това не беше магия? — съобрази Трикс, гледайки към купчината камъни, струпани на ръба на скалата. — Колко се радвам да те видя, Халанбери! — той не устоя и също прегърна момчето, а после разроши косата му. — Браво! Ти ни спаси всички!

— Това Лапад го измисли! — изпъчи се Халанбери. — Аха! Каза, че това същество магията не го лови, но камък, падащ от голяма височина, би бил по-добър от всяка магия…

— Учителю, ти измами Сфинкса? — осъзна Трикс. — Но нали той знае всичко!

— Не бъркай знанието с всезнанието — наставнически каза Лапад. — Сфинксът, бидейки същество, създадено алхимично от различни елементи, може да даде отговор на всеки въпрос. Но първо той този въпрос трябва да го формулира. Ако беше заподозрял, че го мамя… За щастие Сфинксът е много нервно същество, неуверено в себе си, очакващо мръсни номера от живота. И думите ми веднага го убедиха. Предполагам, че с течение на времето ще се усети кое какво…

— Учителю, а може би ще е по-добре да се махаме оттук? — попита Трикс и притеснено погледна към тъмните дълбини на дефилето. — Хайде да се пренесем в Сърцето на Ада и там вече да си говорим…

— Ти готов ли си да ни пренесеш? — поинтересува се Лапад. — Овладя ли телепортацията?

— Не особено — призна Трикс.

— Жалко. А аз не мога да ви пренеса на място, на което никога не съм бил.

— Но нали тук някак успяхте да се телепортирате!

— Телепортирах се при теб — обясни Лапад. — Теб те познавам достатъчно добре. А в Самаршан съм бил един-единствен път, много отдавна, в младостта си, при разкопките на древната столица. Тогава тъкмо овладявах магията и дойдох на изток на разменни начала. Два месеца копахме в пясъка със самаршанските магьосници, но нищо интересно не намерихме, само стари руини…

— Лапад! — потресено възкликна Трикс. — Точно това е Сърцето на Ада!

— Наистина ли? — изненада се Лапад. — Но ние наричахме това място Всемирната… — той погледна Тиана и се спря. — Е, като цяло, това беше съвсем различна част на тялото. Може, разбира се, да опитаме, въпреки че там ужасно не ми харесваше…

— Подъл измамник! — долетя от дефилето гласът на Сфинкса, премесен с тежки удари на крила. — Това не беше магия!

— Носталгията е силно чувство — бързо каза Лапад. — Всички при мен, живо!

 

 

Изграден магьосник се различава от чирак на магьосник съвсем не по магическата си сила. Чиракът може и заклинания да съчинява по-умело, и въображението му може да е по-богато и дори повече думи да знае. Да си магьосник е въпрос на опит. За всеки случай, за всяка неприятност (а неприятностите просто се лепят на магьосниците) той има готово заклинание, старателно записано в книга.

Ето и на Лапад, който нерядко напускаше кулата си и още повече към горещи земи, в книгата със заклинания се намери чудесна магия — голяма тента, изработена от искряща сребърна тъкан, под която слънцето се усещаше не горещо, а просто топло. Лапад извади от торбата с багаж тумбеста стомна с вода и пакет миниатюрни питки, които първо подуши, след което каза:

— Трябва веднага да ги изядем.

— Ще ни защитят от жегата? — предположи Тиана.

— Не, всъщност ние ще ги защитим от жегата. Още час и ще се развалят.

Така че в началото всички хапнаха, поливайки питките с дреболии със студена вода (стомната изглежда беше вълшебна, водата в нея не се загряваше), като гледаха сивите руини и застиналата на техния фон розова самоходна кола. После Трикс кратко, но подробно разказа на Лапад всичко, което им се беше случило.

— Ох, тези дракони… — въздъхна Лапад. — Всичко ще си спомнят, когато не го очакваш… Значи мислиш, че вашият учител е бил Елин Абулла Мумрик?

— Със сигурност — кимна Трикс. — Баща му намекна, че ще имаме помощ… И също, че дракон може да бъде изпратен в миналото много повече от месец назад. Така че е изпратил Елин няколко години назад, за да постъпи в школата на асасините, да се изучи и да ни помогне. Така че драконите наистина могат да се превръщат в хора!

— Това е много сериозна постъпка за дракон — намръщи се Лапад. — Когато дракон се превръща в човек, той живее човешки живот. Ако Елин е бил човек пет години, значи тялото му на дракон се е състарило с век и половина! Той е пожертвал цял живот, за да ви помогне!

— Толкова ли ни уважават? — възхити се Трикс.

— Толкова се страхуват от Алхазаб… — въздъхна Лапад.

— Учителю, а защо вие се озовахте тук, при това с Халанбери?

— Върнах се от капитула. На масата — писмо. Реших за начало да намина при родителите ти… — Лапад се намръщи. — Чух много обидни думи от тях… може да си помислиш, че съм те убеждавал да дойдеш да се учиш при мен!

Трикс смутено сведе поглед.

— А Халанбери го взех със себе си, защото реших, че ще е от полза — неопределено добави Лапад. — Той нямаше нищо против, можеш да ми вярваш. Между другото, много схватлив и послушен малчуган, малко способности да имаше — щях да го взема за ученик!

Халанбери наостри уши.

— За съжаление няма способности и нищо не може да се направи — въздъхна Лапад. — Ще трябва да работя с това, което има… Хайде, покажете ми самоходната си кола.

— Бе-Ем-Ве! — изпъчи се Трикс. — Брутална Механична Вълшебна!

Не им се искаше много-много да излизат под палещите слънчеви лъчи, но желанието да се похвалят с прекрасната кола надделя.

— Любопитно — каза Лапад, когато приближиха до Брутална Механична. — Как се движи?

Трикс ошашавено гледаше колата. Прекрасните черни колела, покрити с еластичен черен материал, бяха изчезнали. Едното стъкло беше счупено. Поглеждайки вътре, Трикс откри, че в дъската с многото часовници зее дупка — сякаш някой е изтръгнал нещо от колата.

Очите на юношата се напълниха със сълзи.

— Не тъжи, Трикс — каза Лапад и го потупа по рамото. — Такава е съдбата на всички вълшебни коли, за които съм чувал. Само да я оставиш без надзор — в началото колелата изчезват някъде, после разбиват стъклото и вземат нещо отвътре. След няколко дни ще остане само купчина желязо, а после и нея изгарят.

— Вземат? Изгарят? Кой? — изуми се Трикс. — Та тук е пустиня!

— Неизвестно — тържествено отвърна Лапад. — Никой никога не е успявал да открие тайнствените крадци. Това е загадка на Вселената, която, страхувам се, никога няма да разрешим. Утеши се с това, Трикс, че животът на самоходните коли е кратък, особено на розовите. Но честно ще ти кажа, аз съм впечатлен! Да създадеш такава прекрасна кола е постижение дори за опитен магьосник!

— Значи сега съм магьосник? — зарадва се Трикс.

— Не. Чирак. Но много талантлив. Какво смяташ да правиш, Трикс?

За момент Трикс се замисли, а след това попита:

— Аз?

— Правилен въпрос — кимна Лапад. — Именно ти. С Тиана, нали вече си я забъркал в тази каша. И с Халанбери, разбира се.

— За какво ми е той? — възмути се Трикс. — Страхотен е, но е още малък и малко неща умее. А вие няма ли да ни помогнете, учителю?

— Не мога — тъжно каза Лапад. — Крал Маркел строго забрани на всички рицари, алхимици и магьосници да се намесват във вътрешния конфликт на Самаршан.

— Аха… — замислено каза Трикс. — А аз, колко удачно, не съм магьосник…

— Точно така — потвърди Лапад. — Затова можеш да опиташ… да направиш нещо.

— А поне съвет? — с надежда попита Трикс.

— Какво има тук да се съветва? — сви рамене Лапад. — Ще трябва да се отвори вълшебната врата и да проникне в подземното царство на пустинните гноми. В това ще ви помогна. Там разберете източника на силите на Алхазаб — тук вече сами. Е, и победете Прозрачния бог!

— Ще се постарая, учителю — твърдо каза Трикс.

— И не си мисли, че се възхищавам на твоя героизъм! — твърдо каза Лапад. — За нас, магьосниците, героизмът и саможертвата — може да се каже, са нещо обичайно и ежедневно. Е, да отидем под тентата. Как мразя тази жега!

Трикс отлично си спомняше, че в допълнение към жегата магьосникът мразеше студа, дъжда, кишата, мъглата, снега и като цяло всяко време, което не беше отделено от него от стената на вълшебната кула. Но благоразумно не го спомена, а просто последва Лапад.

 

 

Някога тази кула сигурно е била бяла. Но вековете и хилядолетията, преминали над развалините на града, бяха превърнали мраморните стени в сиво-жълти, разядени от множество дупки и пукнатини, руини. Горната част на кулата отдавна се беше срутила и свлякла долу. Само една стена беше останала недокосната — снежнобяла, гладка, излъскана до блясък, тя веднага привличаше погледа. Дори и в оранжевата светлина на залязващото слънце мраморът сияеше с девствена чистота.

— Магия — каза Лапад. — Защитава входа към подземното царство на гномите. Някога народът на Самаршан живеел дотолкова в мир и съгласие с пустинните гноми, че входът към подземното царство започвал директно от Столицата…

— А какво се случило после? — попита Трикс, изгарящ от любопитство.

— Ами каквото обикновено се случва, предполагам. Скарали се за митата, започнали да се обиждат, самаршанци сложили кожедерски цени на храната за гномите, те пък като отмъщение отбили подземните води от напоителните системи, земеделието западнало, езерата пресъхнали, хората избягали и пустинята погълнала града…

— Когато тук правехте разкопките, отворихте ли тази врата?

— Не, разбира се — ухили се магьосникът. — Първо, не можахме да разгадаем тайната й. Второ, дори и не опитахме. Колко ли страшни тайни могат да се крият в изоставен подземен град? А ако не е изоставен, тогава гномите изобщо няма да се зарадват на посещението ни.

Всички търпеливо зачакаха. Лапад въздъхна, извади от джоба на мантията си вече запалена лула и седна на камъка.

— Трябва да се попуши — каза той и с леко отвращение погледна лулата. — Прекалих с пушенето на капитула, смятах, че поне месец няма да посегна към нея…

— Тогава защо изобщо пушите? — изненада се Тиана. — Това е вредно.

— Традиция — поясни Лапад. — Преди да се отвори вход към тайнствено подземие, магьосникът трябва да изпуши няколко лули и замислено да гледа тайнствените символи, гравирани върху камъка…

— Но тук няма никакви символи — отбеляза Трикс.

— О! — Лапад тържествено вдигна пръст. — Именно!

Известно време всички пазеха мълчание и гледаха бялата стена. Лапад пушеше. Трикс почтително наблюдаваше учителя. Тиана разпери бродираната със скъпоценни камъни рокля на камъните, полюбува й се, след което я прибра обратно. Халанбери просто скучаеше — отначало тихо, а след това започна да загребва с крак пясък и да го подхвърля във въздуха.

Лапад направи във въздуха две димни колелца, след това два квадрата, триъгълник и ромб.

Халанбери започна да се придвижва навътре в руините, като не спираше да рита пясък. Тиана неодобрително погледна брат си, но той се престори, че не забелязва, и напротив, загреба още повече пясък.

Облакът пясък се извиси във въздуха, докосна бялата стена — и залепна върху нея в сложна шарка.

— Ето го! — възкликна Лапад, изваждайки лулата от устата си. — Ето! Остатъчната магия на изтритите надписи притегли пясъка към себе си! Хайде, хлапе, дай още прах!

— Аха! — радостно извика Халанбери и затанцува пред стената, обсипвайки я с пясък. Част от надписа обаче се оказа твърде висока за него и Тиана и Трикс трябваше да му се притекат на помощ, загребвайки пясъка с ръце.

Скоро стената се покри със сложни шарки в самаршански стил, изобразяващи голяма двукрила врата и надпис, обрамчен с лозови филизи.

— „Кажи вълшебната дума, приятелю, и влез“! — тържествено прочете Лапад. — Ето я и загадката. Няма вълшебни врати без загадки.

— Колко ми писна от тях! — искрено възкликна Трикс. — Първо драконите, после Сфинкса… а сега и гномите.

— Какво да се прави, това е Изтокът — въздъхна Лапад. — Нека да помислим, приятели! Загадката не би трябвало да е сложна, тази врата се е използвала непрекъснато… Макар че, от друга страна, тя обикновено е била отворена, така че загадката може и да е по-сложна…

— Вълшебната дума… — Трикс се замисли. — Всъщност всички думи са вълшебни. Коя от тях трябва да се каже?

— Светлина! — гръмко извика Лапад. След това я повтори на самаршански, на древносамаршански (Трикс с изненада установи, че знае този диалект — очевидно драконите не се бяха скъпили, когато го обучаваха), а след това и на някакви скърцащи езици, явно гномски.

Нищо не се случи.

— Добро! Зло! Любов! Ненавист! Абракадабра! Тинтири-минтири-бум! Перестройка! — безрезултатно изреждаше Лапад.

— А какво е това „перестройка“? — попита Трикс. — Не, думата я разбирам, но защо това да е вълшебна дума?

— Казват, че някога унищожила огромна и велика страна — сви рамене Лапад. — Има още една такава, тя като цяло погубила половината свят, но се надявах никога да не изричам думи от Книгата на забранените знания… Но май ще трябва… Политкоректност!

Но дори и на тази страшна дума изрисуваната врата не реагира.

— Ще трябва още да се попуши — реши огорченият Лапад.

Но кой знае защо, вместо просто да пуши, той извади манерка от гънките на мантията си, отпи, закашля се и чак след това дръпна от лулата.

— Тук се крие някаква загадка! — обади се Тиана. — Едновременно проста и сложна.

— Така-така-така! — окуражително каза Лапад и погледна одобрително със зачервените си очи момичето.

— Това е нещо като игра на думи. Всички си мислят, че надписът е обръщение към този, който го чете…

— Ама разбира се! — изкрещя Лапад. — Естествено! Кажи вълшебната дума ПРИЯТЕЛЮ и влез!

Той се втурна към стената и извика:

— Приятелю!

После повтори същата дума на двайсет други езици.

Нищо не се случи.

— Греда — тъжно каза Лапад. — Всичко е по-сложно, отколкото си мислихме. Или по-просто. Алхазаб е бил невеж пустинен вожд, който едва е можел да чете и пише. Нямал е никакво понятие от вълшебни думи и заклинания. Но някак е успял да влезе тук…

— Моля те, отвори се! — възкликна Халанбери.

Раздаде се ужасяващо скърцане. Изрисувана в стената врата стана релефна, придоби обем и бавно се отвори навътре. Възхитен от древната магия, Трикс заобиколи стената и погледна от другата страна. Разбира се, там нямаше нищо.

— Е — каза Лапад, гледайки в тъмната дупка. — От устата на най-малкия… най-простата от вълшебните думи — „моля“ — отвори вратата… В чантата ще намерите факли — омагьосани, между другото, горят три дни без прекъсване, малко храна, вода и хигиенни материали.

— Благодаря — каза Тиана с чувство.

— Сложил съм дори огледало и гребен — похвали се Лапад.

Тиана скочи към стария маг и го целуна по бузата.

— Е, добре, добре, недейте с тези нежности… — смутено измърмори Лапад. — Направо ще ми стане срамно, че ви напускам в този тревожен момент.

— Напускате ни? — изненада се Трикс.

— Разбира се. Тук нашите пътища се разделят, защото древният закон е неумолим — ако стар опитен маг се спусне с млади спътници в тайнствено подземие, на него му е съдено да умре там.

— А ако се спуснат само млади спътници?

— Тогава — както дойде — сви рамене Лапад. — Но аз вярвам във вас.

— Поне Халанбери вземете! — помоли Тиана. — Той е още малък и глупав!

— Какво? — възмути се момчето.

— Не, не и не! — твърдо каза Лапад. — Халанбери е вашият ключ и талисман в това приключение. Грижете се за него. И внимателно се вслушвайте във всички негови съвети, дори и да ви се струват нелепи!

Трикс и Тиана изненадано се спогледаха.

— Успех, деца! — тържествено каза Лапад. Разпери ръце — и изчезна.

— Аха! Ще ме слушате за всичко… ай! — Халанбери погледна обидено към сестра си и се потърка по тила. — Защо ме биеш?

— Не се отваряй много! — отвърна Тиана. — Ако Лапад заповяда да те слушаме, това още не означава, че сестра ти няма право да те вкарва в пътя.

Халанбери сърдито изсумтя и пристъпи по-близо до Трикс.

— Е, ще тръгваме ли? — попита Трикс, докато ровеше в торбата. Извади две факли, връчи едната на Тиана, а другата остави за себе си.

— А на мен? — възмути се Халанбери.

— Нека на теб ръцете ти да са свободни за всеки случай — каза Трикс. — Малко ли опасности може да има…

— Аха! Тогава ще ми трябва оръжие! — поиска си Халанбери.

Но категорично отказа бойната метла. Трикс трябваше да му даде ножа си, който беше по-скоро джобно ножче, отколкото боен нож — Халанбери помърмори малко, но накрая се съгласи.

Запалиха факлите и постояха още малко, загледани в спускащите се в мрака каменни стъпала. След което потеглиха.

И веднага щом прекрачиха прага, каменната врата се затвори зад тях.