Чарлс Кингсли
Персей (3)

Глава 1
Пророчеството

Буреносни облаци се бяха събрали над безметежното царуване на Акризий, могъщият цар на Аргос. Полисът се намираше в един от заливите на Пелопонеския полуостров и не без основание бе смятан за един от най-богатите. Акризий бе едновременно цар, военачалник на армията на Аргос, най-висок арбитър и върховен жрец. Но и неговото могъщество не се бе оказало безгранично — над него стоеше волята на боговете. И въпреки че по изричното желание на Зевс преди много години потомците на Данай, към които принадлежеше и самият Акризий, бяха очистени от замърсяването с многото кръв, пролята от Данаидите^[1], явно все още тегнеше над рода нещо от това проклятие.

Данай и брат му Египт бяха внуци на Епаф, синът на Зевс и Йо. Преди няколко поколения първият властваше над Либия, а вторият — над Египет. Данай имаше петдесет дъщери, а Египт — петдесет синове.

Мълвата за хубостта на девойките се носеше надалеч. Към нея не се оказаха безразлични и синовете на Египт, които пожелаха да се бракосъчетаят с дъщерите на Данай, но те, под влияние на баща си, грубо отблъснаха предложението.

Заради накърненото си честолюбие синовете на Египт поведоха многобройна армия срещу Либия. В крайна сметка Данай бе сразен и принуден да се спаси чрез бягство.

Подпомогнат от покровителката си — богиня Атина Палада, той построи огромен кораб, качи се на него с дъщерите си и прекосявайки бушуващото море, стигна до бреговете на остров Родос. Първата му работа беше да се отблагодари на покровителката си, чиято безгранична милост бе спасила неговия и на дъщерите му живот. Той изгради светилище на Атина и направи в нейна чест щедри жертвоприношения.

Но страхувайки се от отмъщението на племенниците си, заедно с дъщерите си Данай отплава от Родос към родината на родоначалничката си Йо — Арголида. Току-що стъпили на брега й, те се натъкнаха на местния цар Пеласг. Той се поколеба, но не отказа на тяхната молба за защита от преследвачите им. Обаче по-късно на Пеласг се наложи с оръжие в ръка да защитава пришълците. Сразен от синовете на Египт в жестока битка, на него му се наложи да се превърне в изгнаник.

За да спаси живота на семейството си и да се сдобие с короната на Аргос, Данай пък се видя принуден да омъжи красивите си дъщери за победителите — синовете на Пеласг. Но успоредно с това си решение той задейства и пъклен план за отмъщение. Тайно въоръжи дъщерите си с ками и им поръча, когато след разточителния пир по повод бракосъчетанията съпрузите им заспят в брачното ложе, да ги пронижат.

Данаидите (худ. Дж. У. Уотърхаус)

През нощта Данаидите убиха мъжете си. Само една от тях — Хипермнестра, така силно се бе влюбила в отредения й за съпруг Линкей, че любовта й попречи да вдигне камата срещу него. Тя тихо, под прикритието на нощта, му помогна да избяга и да се спаси.

Когато разбра това, баща й се разгневи жестоко и я хвърли в затвора. Свика буле — съвета на старейшините в Аргос, и пожела Хипермнестра да бъде наказана със смърт. Тя щеше да бъде осъдена, ако не се бе явила родената от морска пяна богиня на любовта. Афродита беше покъртена от огромната любов, изпълваща сърцето на младата жена, и я защити. Нищо че бе престъпила бащината заръка.

Така с благословията на Афродита Хипермнестра и Линкей заживяха мирно и щастливо. Другите Данаиди бяха омъжени за победителите в игрите, организирани от баща им, с цел да измоли прошка от боговете. След смъртта им обаче те бяха наказани в мрачното царство на Хадес, където трябваше да пълнят с вода огромна делва без дъно.

Внук на Линкей и Хипермнестра, Акризий бе станал цар на Аргос. Бе се опитвал да управлява мъдро, с повече разум и с по-малко емоции. Но сега това, което бе чул от Пития, жрицата пророчица в светилището на бог Аполон в Делфи, бе разтърсило убеждението му, че е управлявал с необходимите мъдрост и безпристрастност. Щом те не значеха нищо пред боговете, които някога, преди много време, бяха простили на Данаидите за пролятата кръв. „Богове, какво съм сторил, че сте решили да ме накажете така жестоко?“ — питаше в мислите си василевсът.

Акризий и съпругата му Евридика (дъщеря на Лакедемон, наречена на името на прекрасната горска нимфа и съпруга на Орфей) нямаха наследник от мъжки пол. Имаха само една дъщеря — красива като майска роза и с добър характер. Казваше се Даная. Тя стопляше бащината душа на Акризий, но не я изпълваше. Царят имаше нужда от наследник.

Затова той се бе отправил към храма на Аполон, намиращ се в подножието на планината Парнас. Бе пожелал да попита жрицата на бога — великата предсказателка Пития, дали някога ще му се роди син.

Пития бе седнала на триножника на бога, дъвчейки дафинови листа. После, изпадайки в транс, пратен й от златокъдрия Аполон, бе изрекла странно, но стъписващо прорицание. Както след това го разтълкуваха жреците тълмачи, Акризий щеше да бъде застигнат от нещо ужасяващо.

Пития (худ. Джон Колиър)

— Наследник ти няма да имаш. Но дъщеря ти Даная ще роди син, който ще извърши чутовни подвизи. Славата му ще устои на времето и ще пребъде във вековете. Над него ще бди самият гръмовержец Зевс, давайки му своята закрила. Внукът ти ще лети в небесата, ще има смелостта да се изправи срещу страшни чудовища, които ще загинат от ръката му. Но и ти ще загинеш от нея!

Сякаш някаква ледена ръка проникна в гърдите на Акризий и стисна сърцето му. Дъхът му секна, когато чу това пророчество. Нишката на живота му щеше да бъде прекъсната не от някой враг, а от собствения му внук! Какво може да стори? Да се примири със съдбата си? Или да се бори срещу нея? Дали да повярва или не на непогрешимата Пития?

Царят, който досега бе управлявал, вслушвайки се в разума си, бе обладан от чувства — едно от друго по-противоречиви. Сякаш небето се бе сгромолясало над него. Сякаш всичко, което бе градил цял живот, сега рухваше като пясъчен замък на брега на прииждащо море…

Чувствата се бяха превърнали в ужасяващи мисли, които изпълваха главата му.

Връщайки се със свитата си в Аргос, Акризий се опитваше да се овладее, да открие семето на разума в тази плява от подтискащи емоции, която го караше да се чувства като сламка, понесена от необятен океан.

Той, човекът на разума, трябваше да се вземе в ръце, трябваше да направи нещо, трябваше да измисли как да се справи с тази ситуация. И може би щеше да намери в себе си силата да се опълчи срещу съдбата си.