Кърт Вонегът
Цветница (19)

18
Сексуалната революция

И така, напуснах завинаги първата си съпруга и дома си в Кейп Код през 1971 година. Всичките ни деца, освен най-малката, Нанет, бяха избягали на индианска земя, така да се каже. Станах воин на това, което мнозина определят като сексуална революция. Самото ми заминаване беше толкова сексуално, че едно френско определение за оргазма го описва съвсем точно. Беше „малка смърт“.

Разбира се, подобна малка смърт непрекъснато се случваше около мен, а и днес положението не е много по-различно. При дългите бракове такива заминавания наистина са престорено умиране, поздрав за доброто старо време на брака, малодушно потвърждение, че бракът би бил идеален до самия край само ако единият от двамата партньори кротко беше умрял преждевременно. Мога ли да го кажа, без да звучи като възхвала на смъртта? Надявам се. Мисля, че е възхвала на литературата — възхвала на историите, които ни удовлетворяват, защото свършват там, където трябва, преди да са престанали да бъдат истории.

Като си тръгнах, оставих къщата, обзавеждането, колата и банковите сметки, взех си само дрехите и се отправих към Ню Йорк Сити, столицата на света, с един летателен апарат, по-тежък от въздуха. Започнах всичко отначало.

Що се отнася до истинската смърт, тя винаги ме е изкушавала, понеже чрез нея майка ми разреши толкова много проблеми. Естествено е детето на един самоубиец да мисли за смъртта, за голямата смърт, като за логично решение на всеки проблем, дори на задачите по алгебра. Въпрос: ако фермер А може да насади 300 картофа за един час, фермер Б може да сади картофи петдесет процента по-бързо, фермер В може да сади картофи с една трета от скоростта на фермер Б, а на всеки акър трябва да се насадят 10 000 картофа, колко деветчасови работни дни ще са необходими на фермерите А, Б и В да засадят 25 акра, ако работят едновременно? Отговор: мисля, че ще си пръсна мозъка.

* * *

Ако може да се разкаже историята на един американски баща, напуснал домашното огнище, ако продължава да развързва езиците зад гърба му, тя ще е същата история, както преди сто години, за пиене и порочни жени.

Сигурен съм, че и за мен се разказва такава история.

Според мен по-близо до истината днес е историята за абсолютно трезвото впускане на един мъж в безлюдното нищо. Пиенето и жените, добри и лоши, вероятно ще се появят по-нататък, но нищото е първата прелъстителка — отново малката смърт.

Обръщам се към съпругите и децата от средната класа, чиито мъже, глави на семействата, неотдавна са ги напуснали — научете истината за сегашното им състояние от поредното велико съвременно стихотворение на „Статлър Брадърс“, „Шарки по стената“:

Казват, чудиш се дали

аз щастлив съм може би.

Но се питам да не би

твойта съвест да тежи.

Ако бях аз вместо теб,

нямаше да се боя.

Притеснени сте за мен,

а пък аз се веселя.

 

Зяпам шарки по стената

и не чувствам аз вината.

Пасианси си редя

с всички карти без една.

Пуша си и гледам

„Кенгуруто капитан“.

Само не ми казвай,

че безделник съм голям.

 

Снощи си облякох фрак

все едно излизам вън.

Имам още аз мечти,

тъй че рано е за сън.

Моля те, не ме мисли,

на мен не ми е никак зле.

Винаги ще съм си тук,

забавлявам се добре.

 

Зяпам шарки по стената

и не чувствам аз вината.

Пасианси си редя

с всички карти без една.

Пуша си и гледам

„Кенгуруто капитан“.

Само не ми казвай,

че безделник съм голям.

 

Хайде, трябва да вървя,

знам, че лош ми е видът.

С тази дневна светлина

на мен очите ми смъдят.

Трудно ми е да стоя

върху този твърд цимент.

Затова ще си вървя,

за да имам пълен ден.

 

Зяпам шарки по стената

и не чувствам аз вината.

Пасианси си редя

с всички карти без една.

Пуша си и гледам

„Кенгуруто капитан“.

Само не ми казвай,

че безделник съм голям.

 

1965, 1966, „Саутуинд Мюзик“

* * *

Това е написано от Лу Деуит, единственият разведен от четиримата братя Статлър. Това не е стихотворение за бягството или за прераждането. Това е стихотворение за края на полезността на мъжа.

Мъжът разбира, че жена му заслужава трагичното достойнство да бъде вдовица.

* * *

Или поне има такова усещане.

А усещанията на всяко човешко същество са безкрайни. Жената на някой, който брои цветята на стената, може да не копнее много да е вдовица, но при все това културата, в която се рее мъжът, му подсказва, че няма нищо лошо тя да иска такова нещо.

От него вече няма нужда като баща, вече няма полза като войник, който може да спре куршум, летящ към хората, които обича, и няма надежда да бъде почетен за мъдростта си, защото е много добре известно, че с напредването на възрастта хората стават само по-досадни.

Мъжът експериментира с християнската идея за рая, без наистина да умира, а и все повече жени го правят, разбира се. В рая, поне така гласи детинската мечта, хората биват харесвани и почитани само заради това, че са били живи. Не са им необходими никакви други умения там.

Мъжът, който зяпа шарки по стената, вече няма полезни умения. Може и в разцвета на силите си да не е бил особено добър в печеленето на пари. Какво чака тогава?

Чака на вратата му да потропа ангел. Ангелите обичат всички, които просто са били живи.

* * *

Струва ми се, че най-универсалното революционно желание на всички времена е желанието за рая, желанието на едно човешко същество да бъде почетено от ангелите не само заради красота или полезност.

Женското освободително движение в Америка днес, в най-широкия си смисъл, е желание на жените да бъдат харесвани не само заради детеродните им функции, особено когато планетата е толкова опустошително пренаселена. А отхвърлянето на поправката за равни права от щатските законодатели мъже според мен представлява категорично мъжка позиция: „Съжаляваме, момичета, но детеродната ви способност е единственото нещо, заради което ви харесваме“.

Истината.

* * *

Има и други неприятни истини за старите хора, за хората, които нямат приятели, за хората без умения и без средства, и прочее.

* * *

Никакъв ангел не е тропал на моята врата, докато зяпах шарки по стената, но един стар приятел, пристрастен към хазарта, бързо ме намери. Никога не ми беше искал заем, но сега беше дошъл и моят ред. Разказа ми за някакъв спешен случай в семейството и ми поиска сума, която горе-долу се равняваше на моите запаси. Срещнах го около пет години по-късно и той ми каза, че почти не е мислил за друго, освен за деня, в който ще може да ми върне парите с лихва.

Други хора ме намираха по пощата, най-често с молба да прочета някой и друг нов роман или пък да напиша някакви похвални думи за корицата на някоя книга.

Няма издадена книга през последните десет години, за която да не съм писал рецензии.

След това обаче един стар приятел написа толкова лоша книга, че дори аз, затваряйки очи и преравяйки я от край до край, не можах да намеря нищо, което би могло да мине поне за весела идиотщина. Така че отказах да напиша рецензия. Може би това е много важна повратна точка в моя живот.

Оказа се, че това е било криза и в живота на друг писател. Той беше написал рецензия за книгата, която отхвърлих. Обади ми се посред нощ от друг град и звучеше така, сякаш е погълнал белина. „За бога — каза ми той, — просто не бива да ме оставяш съвсем сам на тази корица.“

* * *

И прочее. Някъде по това време синът ми Марк полудя и оздравя. Отидох във Ванкувър, видях колко е зле и го настаних в лудница. Трябваше да допусна, че може никога да не се оправи.

Както казах по-рано, той никога не обвини нито мен, нито майка си. Благородното му желание да не ни обвинява беше толкова упорито, че едва ли не се вманиачи на тема химични и генетични причини за психичните заболявания. Разговорната терапия имаше смисъл като поезия, но не и като лечение, смяташе той.

Вече като лекар и като непредубеден учен обаче, той се е оставил в ръцете на един разговорен терапевт и бърбори безспир за Джейн, за мен, за сестрите си, за братовчедите си и за всичко останало, надявам се, намирайки го весело и благотворно.

Ура.

Ще стане дума и за злините, които хората са му причинили. Крайно време е. Крайно време е.

* * *

Всичко е въпрос на време.

Да, горе-долу тогава посетих Джордж Рой Хил, докато снимаше филм по романа ми „Кланица 5“.

Само двама американски писатели трябва да са благодарни за филмите, снимани по техни книги. Единият съм аз. Кой е другият ли? Маргарет Мичъл, разбира се.

* * *

В редовете на интелигенцията на Източното крайбрежие вероятно винаги трябва да има една толкова блестяща жена, че всички останали да се плашат до смърт от нея. Тази работа се вършеше от Мери Маккарти. Сега го прави Сузан Зонтаг.

Веднъж на едно парти Сузан Зонтаг дойде при мен. Вцепених се. Какъв ли блестящ въпрос щеше да ми зададе и колко ли жалък щеше да е моят отговор?

— Хареса ли ви филма по „Кланица 5“? — попита тя.

— Много ми хареса — признах си аз.

— И на мен — каза тя.

Колко лесно и приятно се оказа, а и „Кланица 5“ явно наистина е великолепен филм!

* * *

По това време филмовата индустрия в Холивуд беше в депресия. Снимани бяха само два филма, и двата — по мои произведения. Другият беше „Честит рожден ден, Уонда Джун“.

Този филм, с участието на Род Стайгър и Сузана Йорк, се оказа толкова отвратителен, че поисках да махнат името ми. Бях чувал, че и други писатели са го правили. Какво по-достойно от това?

Оказа се невъзможно обаче. Само аз бях направил това, което пишеше в надписите. Наистина бях написал това нещо.

* * *

Да, и това не е единствената ми калпава работа. Оцених произведенията си по шестобалната система. С оценките, които си дадох, не влизам в историята на литературата. Сравнявам се със себе си. По този начин мога да си пиша 6 плюс за „Котешка люлка“, макар да ми е известно, че съществува писател на име Уилям Шекспир. Бележникът е в хронологичен ред, така че можете да нанесете възхода и падението ми на милиметрова хартия, ако искате:

 

 

„Механично пиано“ 5

„Сирените от Титан“ 6

„Майка Нощ“ 6

„Котешка люлка“ 6 плюс

„Бог да ви поживи, мистър Роузуотър“ 6

„Кланица 5“ 6 плюс

„Добре дошли в маймунарника“ 5 минус

„Честит рожден ден, Уонда Джун“ 3

„Закуска за шампиони“ 4

„Уомпитър, фома, гранфалун“ 4

„Фарс или никога вече самота“ 3

„Затворникът“ 6

„Цветница“ 4

* * *

Кой е най-хубавият ми принос към моята култура? Бих казал, че това е една дисертация по антропология, отхвърлена от Чикагския университет много отдавна. Отхвърлиха я, защото беше много проста и звучеше много забавно. Човек не бива да е много весел.

Дисертацията е изчезнала, но още пазя резюмето в главата си и сега ще го изложа. Основната идея е, че историите имат форма, която може да се нарисува на милиметрова хартия, а формата на историите на едно общество е не по-малко интересна от формата на неговите глинени съдове или на върховете на стрелите му.

В дисертацията бях събрал известни истории от невероятно разнообразни общности, включително онези, които четат „Колиърс“ и „Сатърди Ивнинг Поуст“. Направих графика на всяка от тях.

Всеки може да направи графика на една проста история, ако я разпъне, образно казано, по пресичащите се оси, показани тук:

G означава щастие, I означава нещастие, с B означавам началото на историята, а E означава края.

Покойният Нелсън Рокфелер например би бил близо до върха на скалата G-1 в деня на сватбата си. Скитничка, събуждаща се на стълбите тази сутрин, би била някъде около средата, но не съвсем в дъното, тъй като денят е слънчев и топъл.

Една от любимите истории в нашето общество е за човек, който води нормален живот, преживява някакво нещастие, преодолява нещастието и след това е още по-щастлив, защото е проявил съобразителност и сила. Като графика, тази история изглежда така:

Друга история, която никога не омръзва на американците, е за човек, който става още по-щастлив, след като открива нещо, което харесва. Човекът изгубва това нещо, след което го намира пак завинаги. Графиката изглежда по следния начин:

Един от индианските митове за сътворението, в който някакъв бог дава на хората първо слънцето, после луната, после лъка и стрелите, после царевицата и така нататък, на практика е стъпаловиден разказ за натрупването:

Почти всички митове за сътворението са стъпаловидни. Митът за нашето сътворение, взет от Стария завет, доколкото можах да установя, е уникален, защото изглежда така:

Резкият спад в щастието, разбира се, е изгонването на Адам и Ева от райската градина.

„Метаморфозата“ на Франц Кафка, в която един вече безнадеждно нещастен човек се превръща в хлебарка, изглежда така:

Възможно ли беше в крайна сметка моите графики да послужат за нещо повече от малки визуални шеги, своеобразни комикси? Чикагският университет ми зададе този въпрос, аз също си го зададох и отново ще повторя това, което казах в началото — графиките са не по-малко красноречиви от глинените съдове и върховете на стрелите.

След това обаче отново погледнах графиката на историята, посрещана с най-голям ентусиазъм в западната цивилизация — „Пепеляшка“. В този момент сигурно хиляда писатели разказват тази история под една или друга форма. Самата тази книга е своеобразна история на Пепеляшка.

Признавам, че графиката на „Пепеляшка“ ме уплаши и се изкуших да не я включвам в дисертацията си, защото имах чувството, че показва колко е тъпо всичко, което правя. Струваше ми се твърде сложна и противоречива, за да е представителен артефакт — липсваше й елегантната простота на едно глинено гърне или връх на стрела. Вижте я:

Нали разбирате, че стъпалата са всички подаръци, които феята кръстница е направила на Пепеляшка — роклята, пантофките, каретата и прочее. Резкият срив е настъпването на полунощ на бала. Пепеляшка отново е в дрипи. Всички подаръци са отнети. Но след това принцът я намира, жени се за нея и от този момент нататък тя е безкрайно щастлива. Връща си всичко, че и отгоре. Много хора смятат, че историята е боклук, а на милиметрова хартия тя наистина изглежда като боклук.

След това обаче си казах: „Я чакай, тези стъпала в началото приличат на мита за сътворението на почти всяко общество на земята“. После видях, че настъпването на полунощ изглежда точно като уникалния мит за сътворението в Стария завет. А после видях, че възходът към щастието в края е идентичен с очакването на изкуплението, както го разбира примитивното християнство.

Разказите бяха идентични.

Развълнувах се, когато го открих преди години, вълнувам се и сега. Апатията на Чикагския университет ме отблъсква.

Я да ходят да ебат луууууууууната.

* * *

Олеле, боже, колко се отдалечихме от темата на тази глава, от сексуалната революция! И преди е ставало дума как новаците в писателския занаят, а и някои стари муцуни, странят от темите, които ги притесняват. Вижте само как избягах от темата за секса. Нищо сексуално няма в това да кажеш на един велик университет да ходи да ебе луууууууууната.

Нима съм такава госпожица, че да не мога да говоря за анално сношение, афродизиаци, бидета, бисексуалност, връзване, гениталии, групов секс, девствени пояси, дилдо, еякулация, задници, импотентност, кареца, клитори, контрол на раждаемостта, междубедрен коитус, наказания, обрязване, окосмяване, пера, подмишници, преждевременна еякулация, презервативи, фетиши, фригидност, целувки и прочее? Взех този списък от показалеца на книгата „Радостта от секса: наръчник на познавача за правенето на любов“ (с илюстрации), под редакцията на д-р Алекс Комфърт (издателство „Краун“, 1972). Всъщност нямам нищо против да говоря по който и да е от тези въпроси и дори го правя с усмивка.

Това, което е неприятно, е признанието, че дълго време бях целомъдрен по принуда. Напразно ровех в показалеца на „Радостта от секса“ в търсене на „целомъдрие“, което е най-обичайното сексуално преживяване на човек и лесно може да се илюстрира с една страница, чисто бяла като снежна пряспа.

Ще ви дам пример: три години бях редник в американската пехота (по-точно — в армията на Съединените щати, тъй като бях доброволец). Бях една мравка войник в огромна колония от еднакви мравки, затворени в селски райони и най-накрая изпратени на бойно поле в чужбина, състоящо се само от мъже. Според вас колко жени, които искат да ме ебат, съм срещнал за три години? Мога да задам същия въпрос и за много месеци в цивилния ми живот и пак да получа същия отговор — на практика нито една.

Веднъж говорих с моя приятел Робърт Пен Уорън, енергичен възрастен господин и голям поет и романист, и го попитах за друга величествена фигура в литературата, вече мъртва, негов познат. Мистър Уорън е със седемнайсет години по-възрастен от мен. Роден е в Гътри, Кентъки, през 1905 година. Той нарисува с думи забележително пищна карикатура на човека, за когото бях попитал, и завърши с едно твърдение, което изобщо не беше шега. То трябваше да има клиничен смисъл. Някой, който разбира от психология и медицина, сякаш казваше той, би описал цял синдром от тази малка улика. Уликата беше: „Той мастурбираше, естествено“.

Това сложи край на разговора. Не възразих. Благодарен съм обаче, че помня нещо много по-обикновено за мастурбацията, което ми беше казано възможно най-жизнерадостно от моя приятел Милош Форман, филмовия режисьор.

— Знаеш ли кое й харесвам на мастурбацията? — попита ме той.

— Кое й харесваш, Милош? — казах аз.

— След това не трябва да приказваш — отвърна той.

* * *

Преглеждам най-продаваната в момента документална книга в Америка, „Жената на ближния“, написана от Гей Талийз. Тя трябва да представлява доста пълен анализ на текущата сексуална революция. Според Талийз жените стават по-отворени и отпуснати, не подбират толкова строго сексуалните си контакти. Ще опростя, но няма да представя погрешно тази предполагаема революция, ако я опиша така: докато идеалната жена едно време би дала на покрития с прах мъж, скитащ се по пътя на живота, комат хляб, съвременната жена може да му направи и чекия или свирка.

Съжалявам, но така го тълкувам.

Въпреки че го казвам по този начин, не искам да се подигравам на книгата, защото за мен това е тайната и дълбоко заровена история на цяло поколение американски мъже от средната класа, научени от родители, треньори, скаутски водачи, военни свещеници, лекари шарлатани и прочее да се срамуват дълбоко от мастурбацията и мокрите сънища.

А скритата молба в книгата е същата, която се появи за първи път в погледа ми някъде на четиринайсетгодишна възраст и до ден-днешен не е изчезнала напълно. За мен тя е част от загадката. Това е молбата на старомодните мъже, винаги навити, към всяка хубава жена — на улицата, в списание, във филм, където и да е. Молбата е следната: „Моля те, хубавице, не ме карай пак да се пипам“.