Кърт Вонегът
Цветница (1)

Увод

Това е много велика книга, написана от един американски гений. През последните шест години се трудих усърдно над този шедьовър. Стенех и си блъсках главата в радиаторите. Разхождах се из фоайетата на всички хотели в Ню Йорк, докато разсъждавах върху книгата, ридаех и забивах юмрук във вътрешностите на стенните часовници.

Това е прекрасен нов литературен жанр. Тази книга съчетава приливната мощ на голям роман с разтърсващата близост на репортаж от мястото на събитието — Бог знае, че това вече не е новост. Само че аз съм вплел и бляскавия ентусиазъм на мюзикъла, смъртоносното ляво кроше на разказа, ароматните билки на личните писма, духовата музика на американската история и една великосветска оратория.

Тази книга е толкова всеобхватна и задълбочена, че ми напомня за първите опити на брат ми Бърнард с радиото. Той сглоби предавател, негово собствено изобретение, закачи го на един телеграфен стълб и го включи. Обади се на братовчед ни Ричард, който се намираше на около две мили, и му каза да слуша радиоапарата си и да претърсва честотите, за да види дали някъде няма да улови сигналите на брат ми. По онова време и двамата бяха около петнайсетгодишни.

Брат ми предаде едно лесно за разпознаване съобщение и продължи да го изпраща многократно. Съобщението беше „SOS“. Това се случи в Индианаполис, най-големият град в света, който не е разположен на плавателен воден път.

Братовчед ни Ричард се обади. Беше във възторг. Каза, че сигналите на Бърнард били силни и ясни и се чували навсякъде на всички радиочестоти, заглушавайки музиката, новините, драматизациите или каквото друго предаваха радиостанциите в момента.

* * *

Този шедьовър е точно такъв и би трябвало да се въведе ново име за подобен удар по сетивата на всички честоти. Предлагам името „бливит“. Когато бях юноша, приятелите ми определяха значението на тази дума като „два фунта лайна в торба от един фунт“.

Нямам нищо против и други, по-непретенциозни книги от тази, съчетаващи измислици и факти, също да се наричат бливити. Това би насърчило „Ню Йорк Таймс Бук Ривю“ да въведе още една, трета категория за бестселъри, от каквато отдавна има нужда според мене. Ако имаше отделен списък с бливити, авторите им повече нямаше да се врат сред обикновените романисти, историци и прочее.

Докато настъпи този щастлив ден обаче, аз настоявам, както само един велик автор може да настоява, тази книга да се класира и в двете категории, за художествена литература и за документалистика. А що се отнася до наградите „Пулицър“, книгата трябва да участва за мегаголям шлем, включващ белетристика, драматургия, история, биография и журналистика. Ще почакаме и ще видим.

* * *

Тази книга не е просто бливит, но и колаж. Тя се роди от желанието ми да събера в един том повечето рецензии, речи и есета, написани след публикуването на друга подобна колекция, „Уомпитър, фома, гранфалун“, през 1974 година. Само че, докато редях фрагментите първо така, после иначе, установих, че те образуват нещо като автобиография, особено ако можех да включа и някои неща, писани от други хора. За да вдъхна живот на такъв го̀лем обаче, трябваше да напиша още много нова съединителна тъкан. Това и направих.

Читателят може да очаква, че ще разказвам едно — друго, после ще вмъквам по някоя реч, писмо, песен или каквото там има, след което пак ще разказвам.

Всъщност не смятам това за шедьовър. Намирам го за тромаво. Намирам го за недовършено. Струва ми се, че има известна стойност като сблъсък на един американски романист със собствената си упорита простота. В училище бях тъп. Каквато и да е причината за тази тъпота, тя още не ме е напуснала.

Посветил съм тази книга на семейство Дьо Сент Андре. Аз съм Дьо Сент Андре, тъй като това е моминското име на прабаба ми по майчина линия. Според майка ми това означавало, че произхождала от някакви благородници.

Това беше безобидно убеждение, така че не бива да бъде осмивано или презирано. Поне аз така казвам. Книгите ми досега твърдят, че човешкото поведение, независимо дали е ужасно, смехотворно, величествено или някакво друго, обикновено е безобидно. И тук му е мястото да включа едно твърдение на Марша Мейсън, прекрасната актриса, която веднъж ме удостои с честта да играе в моя пиеса. Тя също е от Средния запад, от Сейнт Луис.

— Знаеш ли какъв му е проблемът на Ню Йорк? — попита ме тя.

— Не — казах аз.

— Тук никой не вярва — рече тя, — че изобщо нещо може да е безобидно.