Уилям Ландей
Да защитаваш Джейкъб (2)

2. Нашите хора

Април 2007 г. — дванайсет месеца по-рано

Когато семейство Рифкин отвориха вратите на дома си за шива — времето на скръб и тъга при евреите, сякаш целият град се събра при тях. Нямаше да оставят семейството да скърби в самота. Убийството на момчето засягаше всички, скръбта — също. Къщата беше толкова препълнена с хора, че когато шумът отвътре се надигаше, придаваше на събирането една неудобна прилика с празненство, докато всичко не стихваше отведнъж, сякаш някой завърташе невидимо копче за звука.

Провирах се в тълпата със смутено изражение, мърморех извинения и се промъквах ту насам, ту натам.

Хората ме гледаха странно. Някой подхвърли:

— Това е той — Анди Барбър.

Не спрях. Бяха изминали четири дни от убийството и всеки знаеше, че аз се занимавам със случая. Естествено, искаше им се да ме питат за заподозрени, улики и всичко останало, но не смееха. Засега подробностите около разследването нямаха значение, важен беше само тегнещият факт, че едно невинно хлапе бе мъртво.

Убито! Новината ги бе зашеметила. Не можеше да се каже, че в Нютън има престъпност. Местните хора научаваха за насилието от новините и коментарите по телевизията. Смятаха, че тежките престъпления се случват само в големия град, сред пропадналите градски тъпанари. Заблуждаваха се, разбира се, но не бяха глупаци. Смъртта на Бен Рифкин — едно от децата на града, за всички беше потресаваща. Тя разбиваше представата им за Нютън. В центъра на градчето от години имаше голяма табела с надпис: „Общност от семейства, семейство от общности“, за мнозина Нютън бе „добро място да отгледаш децата си“. Родителите можеха да избират центрове за допълнителна подготовка и частни учители, клубове за карате и ученически футболни първенства, ценяха най-много тъкмо представата за Нютън като детски рай. Мнозина от тях се бяха преместили от големия град тъкмо заради това. Те приемаха безропотно по-големите разходи, потискащата монотонност и разочароващото примирение със скучния еднообразен живот. За много от жителите на Нютън всекидневието в предградията имаше смисъл само заради „доброто място да отгледаш децата си“. Те бяха заложили всичко на това.

Минавах от стая в стая. Хлапетата — приятелите на Бен, се бяха събрали в малкото помещение до входа. Говореха тихо, гледаха втренчено. Гримът на едно момиче се бе размазал от сълзите. Джейкъб — синът ми, седеше на ниско кресло — дългурест и кльощав, встрани от останалите. Зяпаше екрана на мобилния си телефон, без да го интересуват разговорите наоколо.

Семейство Рифкин беше в дневната — близки родственици, смазани от скръбта.

Накрая се добрах до кухнята при родителите на децата, които бяха учили заедно с Бен Рифкин. Това беше привичното за мен множество. Познавахме се още от първия ден на децата ни в подготвителната група преди осем години. Виждахме се сутрин, когато ги оставяхме пред училището, или следобед, когато ги прибирахме, гледали сме заедно безброй футболни мачове, благотворителни представления, дори си спомням за една училищна постановка на „Дванайсет разгневени мъже“. И все пак, ако не броя няколко по-близки приятелства, не се познавахме особено добре. Вярно, държахме се дружелюбно помежду си, но повечето от тези познанства нямаше да надживеят деня, когато нашите деца щяха да завършат гимназия. В първите дни след убийството на Бен Рифкин обаче изпитвахме една особена близост, все едно изведнъж бяхме станали откровение един за друг.

В огромната кухня на семейство Рифкин — с печка „Улф“, хладилник „Съб-Зиро“, гранитни плотове, шкафове в английско бяло — родителите се бяха скупчили по трима-четирима, за да споделят за своето безсъние, тъга и страх. Говореха неспирно за убийствата в Кълъмбайн, за Единайсети септември, за това как случилото се с Бен ги е направило по-близки с децата им. Необичайните емоции в тази вечер сякаш се подсилваха от топлата светлина на лампите с кръгли оранжеви абажури. В уюта на тази светлина като от огнище родителите си позволяваха да споделят тайните си.

До плота по средата на кухнята Тоби Ланзмън подреждаше ордьовър в голяма чиния. Сухожилията на ръцете й изпъкваха. Тоби беше най-добрата приятелка на моята съпруга Лори — една от малкото трайни връзки покрай децата. Тя забеляза, че търся жена си, и посочи към другия край на стаята.

— Обгрижва майките.

— Виждам.

— Е, всички имаме нужда от това в момента.

Изсумтях, погледнах озадачено и я подминах. Тоби се палеше лесно и единствената ми защита беше тактическото отстъпление.

Лори стоеше, заобиколена от няколко жени. Косата й, открай време гъста и непокорна, беше хваната хлабаво на тила с голяма шнола. Забелязах я как галеше успокояващо ръката на една от жените.

Когато застанах до Лори, тя ме прегърна през кръста с лявата ръка.

— Здрасти, миличък.

— Време е да си вървим.

— Анди, откакто влязохме, все това повтаряш.

— Не е вярно. Мислех си го, но не го казвах.

— Е, беше изписано на лицето ти. — Тя въздъхна. — Знаех си, че трябваше да пристигнем с отделни коли.

За миг ме погледна изпитателно. Не искаше да си тръгне, но и разбираше колко съм притеснен, превърнал се едва ли не в център на вниманието. А и поначало аз не съм от приказливите — светските разговори в задушни, препълнени помещения винаги ме изтощават. Трябваше да прецени всичко това, пък и едно семейство винаги се нуждае от управление, като всяка друга организация.

— Ти тръгвай — реши Лори. — Аз ще се прибера с колата на Тоби.

— Така ли?

— Ами… Защо не? Вземи и Джейкъб.

— Сигурна ли си? — Наведох глава към нея (Лори е по-ниска с почти цяла стъпка^[1]) и прошепнах театрално: — Защото бих останал с удоволствие.

Тя се засмя.

— Тръгвай, докато не съм размислила.

Всички впериха погледи в нас.

— Върви де. Палтото ти е в спалнята горе.

Качих се по стълбата, която ме отведе в дълъг коридор. Тук шумът беше приглушен и ми олекна. В една от стаите, вероятно на по-малката сестра на Бен, имаше купчина палта на леглото, но моето не беше сред тях.

Вратата на съседната стая беше затворена. Почуках, отворих и надникнах да огледам.

В стаята беше сумрачно. Светеше само месингов лампион в отсрещния ъгъл. Дан Рифкин — бащата на убитото момче, седеше в креслото, непосредствено до светлината. Беше нисък, строен, крехък човек. Както винаги косата му беше сресана безупречно. Носеше скъп тъмен костюм, с груб разрез в ревера, сякаш символ на разбитото му сърце. Помислих си, че това е безполезно похабяване на скъпата дреха. В мъждивата светлина очите му изглеждаха хлътнали сред синкави кръгове.

— Здравей, Анди — промълви той.

— Извинявай. Влязох само да си потърся палтото. Не съм искал да ти досаждам.

— Няма нищо. Седни за малко.

— Не искам да ти преча.

— Моля те, седни. Искам да те попитам нещо.

Искрено му съчувствах. Виждал съм как скръбта убива хората. Работата ме принуждава да бъда част от болката. За родителите на убитите деца е най-тежко и си мисля, че за бащите е още по-непоносимо, отколкото за майките. Те са длъжни да понасят всичко, да се държат „както подобава на мъж“. Бащите на убити деца често умират наскоро след тях и често причината е инфаркт. Всъщност умират от скръб. За един прокурор също настъпва момент, когато осъзнава, че не може повече да издържа на човешката скръб, да потъва безкрайно в мъката заедно с бащите. Затова се опитва да изолира емоцията, да превърне работата си в занаят като всички останали. Важното е да държиш страданието настрана.

Но Дан Рифкин настоя. Махна с ръка като полицай, подканящ колите на кръстовище да потеглят. Нямах избор, затворих вратата полека и седнах на креслото до неговото.

— Ще пийнеш ли? — посочи той чашата си с меденокафяво чисто уиски.

— Не.

— Анди, има ли нещо ново?

— Опасявам се, че няма.

Кимна и се загледа разочарован в ъгъла.

— Винаги съм харесвал тази стая. Тук идвам да помисля. А когато се случи такова нещо, прекарваш много време в мислене.

Напрегнатата му сдържана усмивка сякаш подсказваше: „Не се тревожи, ще издържа“.

— Сигурен съм, че е така — казах му.

— И все се чудя защо този човек го е направил?

— Дан, по-добре е да не…

— Не, изслушай ме. Само… няма нужда някой да ме държи за ръката. Просто съм разсъдлив човек. Имам въпроси. Не за подробностите. Когато с тебе сме разговаряли, винаги е било за подробности — доказателства, съдебни процедури. Но аз съм разсъдлив човек, не е ли така? Разсъждавам и имам въпроси. Други въпроси.

Облегнах се в креслото и усетих как раменете ми се отпуснаха примирено.

— Така… Ето какво ме мъчи — Бен беше толкова добър. Това е първото нещо. Разбира се, никое дете не заслужава това. Знам. Но Бен наистина беше добро момче. Толкова добро. И още беше дете. На четиринайсет години, за бога! Никога не създаваше проблеми. Никога. Никога, никога, никога. Тогава защо? Какъв е бил мотивът? Не говоря за гняв, алчност, ревност, не за такива мотиви, защото в този случай не може да ги има обичайните мотиви, няма никакъв смисъл. Кой би могъл да изпита такава… такава ярост срещу Бен, срещу което и да било невръстно хлапе? Няма никакъв смисъл. Никакъв смисъл… — Рифкин вдигна дясната си ръка и започна бавно да разтрива челото си с върховете на пръстите. — Искам да кажа — какво отличава тези хора? Защото и аз съм преживявал такива неща, изпитвал съм гняв, алчност, ревност, както и ти, и всеки друг. Но не съм убил никого. Разбираш ли? Ние никога не бихме могли да убием. Но някои хора го правят, някои могат. Защо е така?

— Не знам.

— Би трябвало да имаш някаква представа за тези неща.

— Не. Всъщност нямам.

— Но ти говориш с тях. Срещаш ги.

— Повечето от тях не говорят много.

— Ти питал ли си ги някога? Не защо са го направили, а какво поначало ги прави способни на това.

— Не.

— А защо?

— Не биха отговорили. Техните адвокати не биха им позволили да говорят.

— Адвокати! — махна с ръка Дан.

— Повечето от тях не знаят как да отговорят на такъв въпрос. Онези философски настроени убийци… всичко това са празни приказки. Има ги само във филмите. А и тези типове обичат да дрънкат глупости. Ако все пак им се наложи да отговорят, сигурно ще започнат да ти обясняват за тежкото си детство или нещо подобно. Ще представят себе си като жертви. Обикновено така се оправдават.

Той кимна, за да ме насърчи да продължа.

— Дан, не бива да се самоизмъчваш, като търсиш причини. Няма причини. Няма логика. Не и в това, за което говориш.

Рифкин се отпусна в креслото и се съсредоточи, сякаш трябваше да обмисли всичко по-задълбочено. Очите му блестяха, но гласът му беше равен и овладян.

— Други родители задават ли ти такива въпроси?

— Питат ме за какво ли не.

— Виждаш ли се с тях, след като делото приключи? С родителите?

— Понякога.

— А когато е минало много време? След години?

— Случва се.

— И те… как изглеждат? Добре ли са?

— Някои от тях са добре.

— Но някои не са.

— Да, някои не са.

— Какво правят онези, които се справят? Кои са важните неща? Сигурно има нещо общо между тях. Каква е стратегията, кое помага най-добре?

— Получават помощ. Разчитат на семействата си, на хората около тях, има групи за подкрепа на близките на убити. Ще говорим с юристката, която работи с близки на жертвите, тя ще те свърже с група за подкрепа. Ще ти бъде от полза, не можеш да се справиш сам. Не забравяй, че около теб има и други хора, които са минали през това, които знаят какво преживяваш.

— А другите — родителите, които не се справят? Какво става с тях? Онези, които никога не се съвземат?

— Ти няма да бъдеш един от тях.

— Ами ако бъда? Какво ще се случи с мен, с нас?

— Няма да допуснем това. Няма дори да мислим по този начин.

— И все пак се случва. Нали? Случва се.

— Не и с теб. Бен не би искал да те сполети това.

Замълчахме.

— Познавам сина ти — каза накрая Рифкин. — Джейкъб.

— Знам.

— Виждал съм го покрай училището. Изглежда добро момче. Едро, хубаво момче. Сигурно се гордееш с него.

— Да.

— Струва ми се, че прилича на теб.

— Да, казвали са ми го и други.

Той си пое дъх.

— Знаеш ли, откривам, че си мисля за децата от класа на Бен. Чувствам привързаност към тях. Искам да видя как успяват, нали разбираш? Гледах ги как порастват, чувствам ги близки. Това необичайно ли е? Сякаш така съм по-близо до Бен. Затова ли съм се вкопчил мислено в тези хлапета? Защото на това прилича, нали? И изглежда смахнато.

— Дан, не се тревожи кое как изглежда. Хората да си мислят каквото искат. И да вървят по дяволите. Не бива да се притесняваш за това.

Той пак потърка челото си. Страданието му нямаше да е по-явно дори ако лежеше прострелян на пода. Исках да му помогна. И едновременно с това исках да съм по-далече от него.

— Ще ми бъде по-леко, ако знам, ако… ако разследването приключи. Ще ми помогнеш, ако решиш случая. Защото неизвестността… тя ме съсипва. Ще ми олекне, ако убиецът бъде разкрит. В други случаи, с които си се занимавал, това е помагало на родителите, нали?

— Да, струва ми се.

— Не се опитвам да те притискам. Не искам да ти прозвучи така. Само си мисля, че ще ми помогне, ако случаят бъде приключен и знам, че онзи тип е… зад решетките и си е понесъл наказанието. Вярвам в теб, разбира се. То се знае. Не се съмнявам в теб, Анди. Само казвам, че това ще ни помогне. На мен, на съпругата ми, на всички. Да знаем, че всичко е свършило. Разчитаме на теб за това.

 

 

Вечерта с Лори лежахме в спалнята и четяхме.

— Още си мисля, че е грешка да отворят училището толкова скоро.

— Лори, вече го обсъждахме. — В гласа ми пролича досада: „Имам опит, знам какво говоря“. — Нищо няма да застрашава Джейкъб. Ще го заведем, ще го придружим до самия вход. Там навсякъде ще има полицаи. В училището ще бъде на по-безопасно място, от което и да е друго.

— По-безопасно… Няма как да си сигурен. Откъде знаеш? Никой няма представа кой е убиецът, нито къде е той, нито какво е намислил.

— Все някога трябва да подновят занятията в училище. Животът продължава.

— Грешиш, Анди.

— А ти колко искаш да чакат?

— Докато не го заловят.

— Това би могло доста да се проточи.

— Е, и? Какво толкова ще се случи? Децата ще пропуснат малко учебни дни. Какво от това? Но ще бъдат в безопасност.

— Не можеш да им осигуриш пълна безопасност. Светът отвън е голям. Голям и опасен.

— Добре де, ще бъдат в по-голяма безопасност.

Оставих книгата като малко покривче върху гърдите си и се опитах да я успокоя.

— Лори, ако училището остане затворено, се внушават лоши идеи на тези деца. Училището не би трябвало да е опасно. Не е място, от което да се страхуват. То е техният втори дом. Там прекарват по-голямата част от времето си. Те искат да бъдат там. Искат да бъдат с приятелите си, а не да се заключват у дома и да се крият под леглото, за да не ги докопа караконджулът.

— Караконджулът вече докопа един от тях. Значи май не е караконджул.

— Така да бъде, но поне схващаш за какво говоря.

— О, да, Анди, схващам. Само ти казвам, че грешиш. Най-важното е децата да бъдат опазени физически. Чак след това е времето с приятелите им или каквото ще да е друго. Но докато убиецът не бъде заловен, няма как да ми обещаеш, че децата не са застрашени.

— Искаш гаранция ли?

— Да.

— Ще заловим престъпника. Аз ти гарантирам.

— Кога?

— Скоро.

— Сигурен ли си?

— Да. Винаги ги хващаме.

— Невинаги. Помниш ли онзи тип, който уби жена си и я уви в одеяло в багажника на един „Сааб“?

— Ние го хванахме. Просто не можахме да… Добре, нека е почти винаги. Хващаме ги почти винаги. Но този ще го заловим, обещавам ти.

— Ами ако бъркаш?

— Ако бъркам, не се съмнявам, че ще ми го натякваш.

— Не, питам ако бъркаш и някое нещастно хлапе пострада?

— Лори, това няма да се случи.

Тя се намръщи примирено.

— Не може да се спори с тебе. Все едно непрекъснато се блъскам в стена.

— Не спорим, а обсъждаме.

— Ти си юрист и не различаваш едното от другото. Поне аз споря.

— Лори, чуй ме… Какво искаш да ти кажа?

— Не искам нищо да ми казваш, а да ме изслушаш. Между другото, увереността е нещо различно от правотата. Помисли. Може да изложим сина си на опасност. — Тя докосна с показалец слепоочието ми — хем шеговито, хем ядосано. — Помисли!

После се обърна, остави книгата си върху вече неустойчивата купчинка от други книги на нощното шкафче и легна с гръб към мен, свита на кълбо като дете.

— Хайде, ела да се гушнеш — казах й.

Тя се намести с няколко движения назад, докато опря гръб в мен. Погалих я по ръката.

— Всичко ще бъде наред.

Тя изсумтя.

— Сигурно и дума не може да става за малко помирителен секс? — подхвърлих аз.

— Нали уж не спорехме?

— Аз не спорех, за разлика от теб. И искам да знаеш — няма проблем, прощавам ти.

— Ха-ха. Може би ако кажеш, че съжаляваш!?

— Съжалявам.

— Не прозвуча така.

— Наистина много съжалявам. Най-искрено.

— А сега кажи, че не си прав.

— Не съм прав ли?

— Кажи, че не си прав. Искаш ли или не искаш?

— Хъм… Добре, да изясним положението — само трябва да кажа, че не съм прав, и една красива жена ще се люби страстно с мен.

— Не съм споменавала страст. Нормален секс.

— Добре. Значи казвам, че не съм прав, и една красива жена ще се люби с мен без никаква страст, но с доста добри сексуални умения. Това ли е положението?

— Доста добри умения ли?

— Изумителни умения.

— Да, господин прокурор, това е положението.

И аз сложих моята книга — биографията на Труман от Маккълоу, върху хлъзгавата купчина лъскави списания на моето нощно шкафче. Изключих лампата.

— Забрави. Прав съм.

— Няма значение. Вече каза, че съм красива. Аз печеля.