Лейф Г. В. Першон
Онзи, който убие дракона (54)

54

Сандра Ковач, 27, беше имигрантско чедо от Тенста. Баща й бе сърбин с прекалено космат торс и бе зарязал майка й, когато Сандра беше на две годинки, създавайки проблеми на щерка си седемнайсет години по-късно, когато кандидатства в Полицейската академия в Солна.

— Предполагам, съзнавате, че Сандра Ковач е дъщеря на Янко Ковач — отбеляза докладващият полицай и се усмихна нервно на председателката на комисията по приема.

— Никога не съм вярвала в наследения грях — отвърна тя. — А впрочем с какво се занимаваше твоят баща? — изгледа тя полицая с любопитство.

— Беше селски свещеник.

— Подозирах го — отвърна му.

В деня, когато Сандра Ковач завърши полицейската академия, един спортен тип на около 40 години позвъни на вратата на студентската й стаичка в Бергсхамра. Колега, помисли си Сандра. Бъдещ колега, помисли си, понеже тези подробности бяха съществени, и макар да бе само по халат и тъкмо започваше да се подготвя за вечерното парти с всички колеги от випуска, тя отвори вратата.

— Какво има? — попита Сандра Ковач, като за всеки случай постегна колана на халата си.

— Има, има — отвърна спортният тип, усмихна се приветливо и показа значката си. — Казвам се Викландер. Работя в Държавна сигурност. Всъщност съм комисар.

— Surprise, surprise — отвърна Сандра Ковач.

И следващата седмица тя самата започна работа там. Пет години по-късно последва шефа си в Кралския криминален отдел, тъй като висшият им началник бе станал още по-висш и пое отговорността за националната криминална полиция, спецчастите, хеликоптерите, международната дейност и всичко друго, което бе секретно и спадаше към държавната сигурност, както и останалото, което все още беше публично.

— Идваш с мен, Викландер — каза му Ларш Мартин Юхансон точно преди повишението му да бъде огласено (и дори не прояви признаци на неадекватност).

— Може ли да взема и Сандра? — попита Викландер.

— Щерката на Янко?

— Да.

— Идеално — отвърна Юхансон, който си бе далновиден по природа.

Магдалена Ернандес, 25, беше имигрантско чедо от Чили. Родителите й се принудили да бягат презглава посред нощ, когато Пиночет завзе властта и насъска слугите на диктатурата да убият избрания от народа президент Салвадор Алиенде. Дълго пътешествие, започнало пеша през границата с Аржентина и приключило едва когато стигнали толкова на север, колкото изобщо е възможно за кореняци от Валпараисо, Чили.

Магда бе родена и израсла в Швеция. Като навърши 12, всички мъже, които срещаше, вече не я поглеждаха в очите — те веднага свеждаха поглед към гърдите й. Всички мъже между 7 и 70, а брат й, седем години по-голям, ежедневно си окървавяваше ръцете в битки за нейна защита по същата причина.

В деня, когато навърши 15, тя разговаря с него.

— Ще ги махна, Чико — каза му. — Обещавам.

— Запази ги — кимна сериозно Чико. — Едно трябва да разбереш, Магда — добави той. — Ти си дар Божи за нас, мъжете, и не е наша работа да променяме това, което Той ни е дал.

— Окей тогава — отвърна Магда.

Десет години по-късно срещна Франк Мотоеле, 30. Тръгваше си от смяната в шест сутринта и макар да имаше нужда от сън в своето си легло, го последва в дома му.

— Дали госпожица Магда не иска да си направим бебенце? — попита той, вдигнал към нея поглед от вглъбяването в себе си, и я качи на леглото си, за да може да гледа право в очите й, без да се налага да превива врат.

— С удоволствие — отвърна Магда. — Само обещай да внимаваш.

— Обещавам — отговори Франк Мотоеле. — Никога няма да те изоставя — добави.

Понеже огънят ми гори най-силно тук, в Далечния север, си каза.

Франк Мотоеле бе кенийско дете от дом за сираци. Бе срещнал родителите си преди двайсет и пет години. Татко Гунар, дърводелец от Бурленге, получил назначение по проект за хотел, който „Сканска“ разработвала в Кения, взел със себе си съпругата Ула, останали две години. Прибра Франк от дома в седмицата преди да се върнат в Швеция.

— Но какво ще правим с цялата документация — учуди се Ула. — Не трябва ли най-напред да уредим нея?

— Ще се оправим — отвърна дърводелецът Гунар Андершон.

Сви широките си рамене и отведе жената и синчето у дома.

На летище „Арланда“ им се наложи да останат 24 часа, но в крайна сметка и това се уреди, та им разрешиха да се върнат в Бурленге.

— Онова бялото навън е сняг — обясни Гунар Андершон, посочвайки през прозореца на колата под наем. — Snow — поясни той.

— Snow — повтори Франк с кимване.

Като по склоновете на Килиманджаро, помисли си, понеже милата му госпожа от дома за сираци вече бе разяснила. При това бе показала и картинки, та беше лесно да го разпознае, макар и едва петгодишен. Като бял сладолед, и то колкото си поискаш, мислеше си той.

В деня, когато навърши 18 години, Франк Андершон проведе разговор с татко Гунар. Обясни му, че искал да си върне първоначалното име. Да промени Андершон на Мотоеле.

— Ако за теб е окей — каза му Франк.

— Съвсем окей е — отвърна Гунар. — Отречеш ли се от произхода си, отричаш и самия себе си.

— Значи е съвсем окей? — попита Франк, колкото да е сигурен.

— Стига никога да не забравяш, че аз съм баща ти — рече му Гунар.

— Чукала си се с Франк, а — констатира Сандра Ковач на следващия ден, докато чакаха в гаража бившето сираче от Найроби, което вече закъсняваше 15 минути за смяната им.

— Да — кимна Магда.

— Страхотно — въздъхна Сандра Ковач. — Да не ти пука — добави тя. — Един път не е нищо — каза й, тъй като бе дъщеря на Янко Ковач, та навярно битуваше на съвсем различна планета от Магда Ернандес.

— Той иска да си направим деца — отвърна Магда.

— Мислех, че ще започваш при нас в наблюдението, а? — попита дъщерята на Янко. — Поне така каза Линда, като говорих с нея.

— Ами той така ми каза — отвърна Магда.

— Щом го е казал, значи е сериозен — отвърна Сандра.

А с мен не поиска дечурлига, си каза.

— Обясних му, че за всичко си има време.

— И той как го прие?

— Като всички романтични натури — усмихна се Магда. — И сексисти — добави с още по-широка усмивка.

— А така — отвърна Сандра.