Лейф Г. В. Першон
Онзи, който убие дракона (36)

36

Аника Карлсон обобщи положението, докато шофираше. Двама младежи на седемнайсет години. Момиче и момче. Живущи на Юнгфрюдансен в Солна, на върха на склона над езерото Улвсунда. Слезли да се изкъпят в 23:30 през нощта. Сградата им се намира на не повече от сто метра от брега.

— Явно младежът е скочил, а приятелката му го е гледала от скалата. Гмурнал се е почти право върху голяма чанта, доколкото разбирам. После я е извлякъл до брега и я е измъкнал на сушата. Поглежда в чантата и вижда, че в нея има труп.

— И откъде, по дяволите, да знаем, че е Акофели? — попита Бекстрьом.

Посред нощ, тъмно като в рог и черньо в чанта, помисли си. Акофели ли? Ехей, то тук гъмжи от чернилки, помисли си той.

— Холм и Ернандес са били първият патрул на мястото — обясни Аника Карлсон. — Холм е почти сигурен, че е Акофели. При това твърди, че е разпознал чантата. Явно е същата, с която Акофели е разнасял вестниците. Голяма чанта на колелца.

— Холм и Ернандес. Втори път за една седмица. Множко ми идват — изсумтя Бекстрьом. — Да нямаме двойка серийни убийци с радиопатрулка?

— Ти пък. Ясно ми е накъде биеш — усмихна се Аника Карлсон. — Такъв им е графикът, а не са го подреждали те самите. Този месец са нощна сряда срещу четвъртък.

— Какво пречи труповете да се намират през деня — измрънка Бекстрьом. — Тогава поне виждаш какво си открил.

— Съжалявам, че те събудих — отвърна Аника Карлсон. — Но реших, че би било най-добре да присъстваш от самото начало.

— Много умно, Аника.

Хем извади възможност да видиш как живея. За всеки случай, помисли си.

— Пък ти бездруго се канеше да излизаш на сутрешния си джогинг, нали — заяви тя с усмивка. — Направо леко се изненадах.

— Изненада се?

— Колко хубаво си живееш. Красиви мебели, уютен и спретнат дом. Чисто.

— Обичам около мен да цари ред и чистота — излъга Бекстрьом.

Въй, въй, си каза, нали в луксозното ми легло „Хестенс“ лично си платих за всяка забърсана прашинка.

— Повечето ми познати колеги от мъжки пол, които живеят сами, обикновено обитават същински кочини — отбеляза Карлсон.

— Мърлячи — възмути се Бекстрьом.

Благодари се на дявола, да ти кажа, помисли си той.

Та кой има сили да чисти, когато някоя като теб му е свила момичето под носа.

— Ти си мъж с тайни заложби, Бекстрьом — прецени Аника Карлсон и му се усмихна.

Остатъка от разстоянието пропътуваха в мълчание. Карлсон мина по моста над канала Карлберг и продължи по брега на езерото Улвсунда. Дори измина няколко километра по пешеходната алея край водата. Нагоре по серпантината на хълма. Отцепен терен, автомобили, прожектори, първите зяпачи вече бяха цъфнали, макар да бе посред нощ.

— Ето тук е — оповести Аника Карлсон, докато слизаха от колата, за да се присъединят към всички спешно пратени колеги.

— Разстоянието същото ли е от другата страна? — попита Бекстрьом. — Ако идваш откъм Хювудста?

— Да — кимна Аника Карлсон. — Разбирам какво си мислиш.

Чакълест път, хълмове, няколко километра за изминаване, извършителят трябва да е имал кола, мислеше си Бекстрьом. Това не е място, където да влачиш чанта струп.