Станислав Белковски
Путин: Цялата истина за стопанина на Кремъл (3)

Глава 2
Тайната на рождението и странното детство. Самотата на Путин

Като наблюдавам световната политика и изучавам световната история в рамките на скромните си възможности, все повече съм склонен да мисля, че личните фобии, фрустрации^[1], комплекси, някои психически и психологически проблеми на държавните дейци, както и личните интереси в техния най-прагматичен и дори долнопробен смисъл, играят не по-малка роля при вземането на важни решения, отколкото стратегическите вождистки виждания, политическите или религиозните възгледи, националните или наднационалните интереси.

Колко пъти сме наблюдавали в нашия постсъветски живот как решенията, които променят облика на страните и съдбите на народите, се вземат под въздействието на банална ревност, завист, стремеж да се харесаш на жена (мъж). И така нататък.

Да е само съдбата на потъналия СССР! Изучавайки много години историята на Наполеон Бонапарт, все стигам до следните изводи:

а) императорът започва войната срещу Русия, която довежда до неговата гибел — заради жена;

б) императорът губи войната — пак заради жена.

По точка а): Наполеон е оскърбен от отказа на петербургския двор да му даде за жена великата княгиня Анна Павловна, сестра на руския император Александър I, която задочно му харесва повече от Мария-Луиза Австрийска. Второ, и главно, той е обзет от комплекс за вина пред своята неофициална възлюбена, полската шляхтичка Мария Валевска и сина Александър, който има от нея. Наполеон не може да направи любимия си, но незаконно роден син свой приемник, затова иска да възкачи малолетния Александър на полския престол под регентството на Мария. Това би могло да се случи, ако Полското кралство се възстанови в пълния си обем, а това би станало възможно само след пълен военен разгром на Руската империя.

По точка б): Наполеон нямаше да загуби войната през 1812 г., ако бе получил навреме подкрепата на своя любим маршал Жан Бернадот, който по това време е в Стокхолм и е приемник на краля на Швеция Карл XIII, приемайки името Карл Юхан. Но Бернадот, преди доверен пълководец на Бонапарт, след това се жени за Дезире Клари, първата любов на Наполеон, оставена от него заради Жозефин дьо Боарне. В решителния момент Бернадот не отива на помощ на своя патрон, а след това даже се присъединява към антинаполеоновата коалиция на европейските държави и помага за разгрома на Великата армия през 1813–1814 г. На някой може и да му изглежда маловажна горчивата обида на Дезире Клари, бъдещата шведска кралица Дезидерия, но не и на мен.

Какво да очакваме от лидерите, които не достигат и до ефеса на шпагата на ниския на ръст Наполеон!

Аз мисля, че няма как да разберем Владимир Путин, чиито политически решения понякога изглеждат съвършено логични и последователни, а друг път — странни и причудливи, ако не се вгледаме (много учтиво, разбира се) в тайната на неговото рождение и детство.

Според официалната версия Владимир Путин е роден на 7 октомври 1952 г. в Ленинград (днес Санкт Петербург), Охтински район, в семейството на работника Владимир Спиридонович Путин и Мария Николаевна Шеломова. Но има и друга версия. Според нея истинското месторождение на нашия герой е село Терехино, Пермска област. Сега това село не съществува, унищожено е, умряло е. В Русия селата умират често, това е нещо обикновено. Майка му се казвала Вера Николаевна Путина, родена през 1926 г., баща му е някой си Платон Привалов, алкохолик и двуженец. Според тази версия Путин е роден през 1950 г. Скоро след раждането му неговата майка избягва от Платон Привалов в Грузия, където живее и досега. Неин втори съпруг е грузинецът Георги Осипашвили, от когото тя ражда 10 (!) деца. Но Осипашвили не желае да приеме за свое родно дете Владимир Путин. Тогава Вера изпраща Володя в Питер, където той е осиновен от неин бездетен роднина, същия този Владимир Спиридонович Путин. Още в Грузия лишеният от баща, от опеката и ласката на своите родители, Володя Путин расте затворен и намръщен. Той се пристрастява към риболова, което в пълна степен изяснява някои психологически особености на днешния властелин на Русия. Оттогава Путин ненавижда грузинците като етнос и съвкупност от носители на някакви общи етнокултурни черти. С това се обяснява антигрузинският характер на неговата политика, която често изглежда съвсем немотивирана. Някои мислят, че причината се крие в бившия президент на Грузия Михаил Саакашвили, към когото Путин се отнася много резервирано. Обаче студената война между Русия и Грузия започва още при бившия президент на Грузия Едуард Шеварднадзе. Визовият режим е въведен през 2002 г. за пръв път спрямо страна от ОНД, при това толкова тясно свързана с Русия. Известен факт е, че през 2012 г. Путин прекъсва отношенията си със своята кръщелница, която счита едва ли не за дъщеря, Ксения Собчак, когато разбира, че е започнала да води програма по грузинския телевизионен канал ПИК. Такива примери има още не малко.

Тайнственото детство е една от причините за неговото поведение и като резултат — за неговата съдба. Осиротяването, годините без баща — това е генераторът на много важни мотиви в поведението на действащия президент на Русия.

Един от първите, които се опитват да разгадаят тайната на раждането и детството на Путин, е известният журналист Артьом Боровик, от 1991 до 2000 г. собственик на медийната група „Совершенно секретно“, приемник и ученик на легендарния Юлиан Семьонов, сценарист на култовия съветски сериал „17 мига от пролетта“ за разузнавача Максим Исаев, който действа по време на Втората световна война в Берлин под маската на щандартенфюрер от СС Щирлиц. Легендата гласи, че Путин решава да постъпи в КГБ, след като гледа този сериал. По всяка вероятност Боровик се опира на източници, близки до външното разузнаване и до неговия бивш шеф Евгений Примаков. Артьом Боровик загива на 9 март 2000 г. в авиокатастрофа с частния самолет, на който лети заедно с нефтения бизнесмен Зия Бажаев, партньор на компанията „Роснефт“. Самолетът пада секунди след като излита от пистата на московското летище „Внуково“. След тази катастрофа помощникът на Путин Игор Сечин (прочул се впоследствие по делото на ЮКОС) неформално заема мястото на Бажаев в „Роснефт“. Многократно съм предлагал на либерални журналисти да се заемат с тази история, но така и никой не се осмели.

Не летете с частни самолети, ако знаете нещо, което не трябва да знаете!

Нямам представа дали покойният Боровик е търсил в правилна посока. Но не може да не забележим, че сред приятелите на Владимир Путин, изиграли голяма роля във възкачването му на руския трон, се откроява Роман Абрамович, един от най-богатите хора в Русия, бивш собственик на нефтената компания „Сибнефт“ и касиер на семейство Борис Елцин, както и Валентин Юмашев, зет на Елцин и бивш шеф на Кремълската администрация. И двамата отрано остават без бащи. Може би затова те разбират Путин, както никой друг, и му вярват, че няма да ги излъже и няма да продаде интересите им, когато стане пълновластен руски цар, комуто руското национално съзнание позволява да застане над закона и над всички лични задължения! Много ли са в Русия управниците, които не предават хората, довели ги до властта? Преди Путин — почти никой. Освен Екатерина II, която е изключение, но и за нея, особено в късните години на царуването й, героите, възкачили я на престола, престават да играят важна роля.

По всяка вероятност оттук идва и повишеният интерес на Владимир към сираците и въпросите, свързани с осиновяването. В края на 2012 г. в САЩ е приет прословутият „закон Магнитски“, който забранява влизането в страната на руските корупционери и нарушители на правата на човека и едновременно с това позволява налагането на арест върху американското имущество на тези „лоши момчета“. Кремъл известно време се мъчи да намери симетричен отговор на действията на Вашингтон, които Москва оценява като истинска грубост. И намира: Русия със специален закон, наречен „закона Дима Яковлев“ (това е името на осиновеното от американско семейство руско момче, починало уж от побоите на новите си родители), забранява граждани на САЩ да осиновяват сираци от Русия. Трудно е да се разбере къде в случая е симетрията. С този закон наказват не Америка, а руските деца, принудени да живеят в полуразрушени детски домове, предизвикващи ужас и отвращение у всеки нормален човек. Фактически авторите на „закона Дима Яковлев“, в това число така нареченият упълномощен по правата на детето в Руската федерация скандален адвокат Павел Астахов, преследват свои меркантилни интереси. Астахов иска въобще (може би и досега) да забрани чуждестранните осиновявания в Русия, за да получи от бездънния федерален бюджет гигантски средства за осъществяването на своята програма „Русия без сираци“, която предвижда финансови стимули за осиновяването на деца от детските домове в Русия. Програмата на стойност 20 милиарда долара се оценява като прекалено авантюристична даже от федералното руско правителство, което в края на 2012 г. налага вето на нейната реализация. Но работата не е в Астахов, чието име историята едва ли ще запомни. Работата е в президента Путин: защо той се съгласява с този по същество антисирашки закон? Дали затова, че великата Америка не осиновява него и не става негова добра майка на международната арена? Или затова, че спрямо далечния, силен и враждебен Вашингтон Владимир се чувства като истински сирак?

Случайно ли е, че по-голямата част от своя съзнателен и несъзнателен живот възрастният вече Владимир Путин прекарва, търсейки си баща? И си намира, дори двама: Анатолий Собчак — бившия кмет на Санкт Петербург, и Борис Елцин, които заменят истинския родител на нашия герой.

Без да разберем и осмислим Путин именно в този аспект, ще е невъзможно да вникнем и в логиката на неговото поведение като политик и държавник.

Нека се обърнем към книгата на американския психотерапевт доктор Джеймс Л. Шалер „Загубване и намиране на бащата“. Ето как формулира доктор Шалер някои присъщи, доминиращи понятия и неизкореними чувства при сираците:

• Когато животът те препъне, можеш да се надяваш само на себе си.

• Когато някой се загрижи за мен, това ме учудва. (Оттук идва повишеното чувство на благодарност към всеки, който действително му помага на някакъв етап от живота. Даже към Борис Березовски, който след 2000 г. се превръща в негов открит враг.)

• Постоянно мисля как да не загубя тези, които обичам.

• Общувам с неудачници, защото самият аз се чувствам такъв. (По отношение на Путин тази теза не трябва да се възприема буквално. Но тя обяснява дружбата му с париите на международната арена, включително с най-скандалните фигури от европейската политика като Силвио Берлускони.)

• Всичко, което обичам, изчезва; всички, които обичам, или ме напускат, или ме изоставят. (Обърнали ли сте внимание колко често, трогателно и дори с нежност Владимир Путин си спомня за Борис Елцин и Анатолий Собчак? Че той намира в себе си сили публично да оплаче изпадналия в немилост Борис Березовски след неговото самоубийство през 2013 г.?)

• Светът често ми изглежда плашещо и неприятно място.

• Чувствам се уязвим, особено във финансово отношение. (Оттук произтича патологичната му склонност да контролира финансовите потоци и да внася нефтените свръхдоходи в специални каси и всевъзможни резервни фондове, които не могат да се контролират от разни лобисти и специалисти по харченето на държавни пари. Защото, по дяволите, парите може да свършат във всеки момент, не е ли така?)

• Аз много добре си спомням времената, когато нямаше на кого да разчитам.

• Приятелите са по-важни за мен от родителите. (Путин е склонен да прости на приятелите си всичко, ако те запазят лоялността си към него. Никакви корупционни и други скандали не влияят върху отношението на нашия герой към приятелите му.)

• Склонен съм да виждам света само в черно и бяло.

• Хората мислят, че съм прекалено импулсивен в общуването си. (Колко пъти журналисти са си патили, защото са задавали на руския президент неудобни въпроси на пресконференции и местни срещи. По-специално относно опозицията и изпадналия в немилост олигарх Михаил Ходорковски.)

• Чувствам се по-добре с животните, отколкото с хората. (Това е свръхтеза! Тук влизат и най-добрите приятели на Владимир — лабрадорът Кони и българската овчарка Бъфи, единствените му съжители в президентската резиденция „Ново Огарьово“. Оттук и натрапчивото общуване с усурийските тигри. И разгласеният по цял свят през 2013 г. полет на делтаплан, след който летят жерави стерхи. Тези, които разглеждат подобна платонична зоофилия само като елемент от циничната PR кампания на Путин, просто не разбират душата на президента).

• Често изпитвам скука или равнодушие в отношението си към моите познати. (В. В. П. се затруднява да води разговори за хора, които не са му близки и чиито интереси не го засягат непосредствено. Това се забелязва най-добре в публичните му изказвания и на пресконференции.)

• Понякога разбирам, че съм излишно придирчив.

• Ако рисувах картина на своя живот, на нея щях да бъда изобразен само аз. (Самотата е главното свойство на путиновата душа. През 2003 г. за това говоря и пиша само аз. Сега това е ясно за стотици наблюдатели, експерти, журналисти.)

• Силно се нуждая от подкрепа.

• Забелязвам, че изпитвам желание окръжаващите да ме успокояват и да се грижат за мен. (Ето защо личностите, които са склонни да проявят такава грижа и успокоение, стават фаворити в обкръжението на В. В. П. Характерен пример е неговият прессекретар Дмитрий Песков.)

• Обожавам да се съветвам и да се намирам в центъра на вниманието на началството. (Ето как той става това, което е.)

• Когато някой ме напусне, аз се сърдя и се страхувам и започвам да оказвам излишен натиск върху него.

• Близкото общуване често ми причинява болка. (Ето защо Путин не търси много активно нови приятели и връзки, достатъчни са му проверените стари. Разбира се, има изключения, като например вече споменатият Дмитрий Песков или назначеният през декември 2011 г. кремълски куратор на вътрешната руска политика Вячеслав Володин. Но изключенията, както се знае, само потвърждават правилото.)

• Често ми се струва, че хората искат да ме използват.

• Вярвам, че близостта е прелюдия към раздялата.

• За мен плановете са по-важни от хората.

• Започвам да разбирам, че всичко, което досега съм наричал „любов“, не е нищо друго освен замаскирано бягство от самотата.

• Често си мисля кой ще се погрижи за мен, ако се разболея.

• Чувствам се в безопасност, когато всичко върви по определения ред, и се безпокоя, когато той се нарушава. (Тук се крие тайната на характерното за Путин желание за стабилност на всяка цена. Стабилността е негов кумир, неговият езически бог. „По-добре никакви реформи, отколкото реформи, застрашаващи стабилността“ — е любимият му девиз. Затова повечето реформи в Русия на Путин буксуват, не се довеждат до край, а някои дори не и до средата.)

• В работата си мога да бъда много агресивен.

• Когато ме критикуват, много страдам, за тези случаи си спомням и след много време.

• Току-що се преместих и още не съм успял да си осигуря необходимата поддръжка на новото място. (Така е през 1996 г., когато той за пръв път се озовава в Кремъл, така е и през 2000 г., когато влиза в московската средновековна крепост като пълноправен стопанин.)

• Неотдавна се разделих (или разведох) и затова се чувствам изолиран от всички. (През юни 2013 г. Путин официално заявява, че прекратява отношенията със съпругата си Людмила, с която фактически се разделя почти 15 години преди официалния развод.)

• Често ми се струва, че съм се изчерпал напълно, повече нищо не мога да дам на другите. (Путиновата публична умора сме я наблюдавали десетки пъти.)

• През повечето време ми се струва, че Господ е някъде далеч от мен.

• Макар че се моля, това занимание не ми харесва.

• Мразя да съм в центъра на вниманието, това ме кара да се чувствам неудобно. (Помните ли известното изказване на Путин на срещата на Г-8 в шотландския Гленигълс през юли 2007 г., че „даже пред една телекамера главата ми изключва“? Путин се насилва да говори пред публика и всеки, който е гледал неговите изказвания пред масите, веднага дори с кожата си усеща колко му е неприсъща тази роля.)

• Ако някой внимателно ме слуша, това винаги е новост за мен.

• Понякога ми се струва, че хората скоро ще разберат, че аз не заслужавам приятелството им и ще ме изоставят. (Владимир така и не успява да се избави от комплекса „самозванец на руския трон“ въпреки дългите години, прекарани във властта. Понякога изглежда сякаш иска да се убоде, за да се убеди в материалността на президентската реалност около него. Но в душата на сирака комплексът на самозванеца може да се съчетае с месиански нотки.)

• Способен съм да дам силен отпор, сякаш скритият в мен гняв само чака да се излее навън.

• Хората само се преструват, че се интересуват от мен; всички те лъжат.

• Светът е много неприятно място.

Това е то, драги читателю. След като човек се запознае с този психотерапевтичен списък, някои, а може би и повечето решения и заедно с това и поведенческите навици на Путин стават по-разбиреми.

Впрочем медалът има и обратна страна. Знаем, че Господ често забелязва и издига именно сираците, давайки им невероятни, свещени, свръхважни за човешката история поръчения. Основен пример е Мойсей, който извежда еврейския народ от египетско робство и става главен учител на евреите. Той не познава биологичния си баща. Господ става за него единствен и истински баща, когато му дава Десетте Божи заповеди на Синай.

Още един аспект, който е не само важен, той е просто необходим, за да разберем Путин: неговото отношение към природата изобщо и особено към животните.

Както казва Фридрих Ницше: защо обичам риболова? Защото в него намирам това, което не може да ми предложи „другият живот“ с неговата сивота, рутинност, душен въздух, обилие на „излишни хора“, предимно зли, завистливи, груби и дребнави. Също на Ницше принадлежат думите: „Ние обичаме да сме сред природата, защото тя няма мнение за нас“.

Бягството в природата е идеалният начин да сублимираме пасивното мортидо (по Ерик Берн).^[2] Въпросът е в това ясно да се осъзнае кога такова „бягство“ и премахването на напрежението чрез него е по-малко ефективно решение на проблема, отколкото агресията срещу източника, който поражда това напрежение. Говорим именно за случая, когато осъзнаването може да изиграе лоша шега на човека, защото, мислейки, че като излиза, за да се „слее с природата“, той „си отдъхва от хората“, той всъщност бяга от проблемите, вместо да ги решава. Спомних си още една мисъл на Ницше по повод „почивката“ (цитирам по памет): „Ние ценим и обичаме тези, с които се развличаме и празнуваме, а с тези, с които печелим за тази почивка, рядко сме приятели“. Или казано с други думи: на лов и на риболов всички са равни и точно това привлича мнозина.

В това е целият Путин. Той бяга от хората и от задълженията на властта към природата. Оттук са и неговите многобройни и нагласени снимки с животни. Много хора мислят, че това е PR кампания, но не е така: това е реално отражение на представите на Путин, че „животните са по-добри от хората“, че заради животните хората може и да почакат. Путин страда от психическия синдром на прокрастинация (прокрастинация е желанието на човек да отложи изпълнението на мисията, задачата, поръчението, които не му харесват или са му неприятни по някаква причина — тактическа или стратегическа) към своите властови задължения, затова винаги закъснява. Но не и когато отива сред природата. А природата за него не е само риболовът и прегръдките с тигри. Природата — това са и примитивните хора, които живеят извън рамките на манипулативната логика от макиавелистки тип. Това е и началникът на цех в „Уралвагонзавод“ Игор Холманских, когото той прави свой представител за Урал и го настанява в двореца, където се намира офисът на президентското представителство. И младата полуграмотна девойка Света Курицина от град Иваново, която става водеща на телевизионна програма в най-гледаното време на канал НТВ. И участниците в боевете без правила. На състезания от такъв тип Путин кой знае защо не закъснява. Но закъснява цели 40 минути за официалната визита при английската кралица през 2002 г. — първата от времето на император Николай I.

Дали затова у Владимир Путин през обичайната за него самоирония и декларирана скромност в самооценката прозира месианство, долавя се послание, че неговата роля в съдбата на Русия не е толкова проста, колкото изглежда?! Няколко пъти и на пресконференции, и извън тях Путин мъгляво и в същото време достатъчно ясно дава да се разбере: да, аз съм обикновен човек, но именно на мен е съдено да спася от разпад Русия на границата между XX и XXI век! Не на могъщия и гръмогласен богатир Елцин, а на мен, малкия и тихия! Може би именно на тази понякога спонтанно възникваща и после загадъчно изчезваща вяра в предназначението се крие решението на Путин да се върне във властта през 2012 г. Това завръщане противоречи на интересите на много влиятелни елитни групи и прави нашия герой неприемлива фигура, един „омръзнал съпруг“ за активната част от руския народ.