Андреа Камилери
Гласът на цигулката (12) (Комисарят Монталбано действа по ноти)

12.

— Какво искате? — попита го Паскуано веднага щом го видя да влиза в кабинета му.

— Трябва да призова нашето приятелство — започна с предисловие Монталбано.

— Приятелство? Ние двамата приятели ли сме? Заедно ли вечеряме? Споделяме ли си?

Доктор Паскуано си беше такъв и комисарят ни най-малко не се почувства разстроен от думите, които му каза. Нужно беше само да се намери необходимият подход към него.

— Ех, ако не е приятелство, е уважение.

— Това — да — призна Паскуано.

Беше налучкал. Ледът се беше стопил.

— Докторе, какво още трябва да установявате по тялото на Микела Ликалци? Има ли нещо ново?

— Какво ново? От доста време съм казал на съдебния следовател и на началника на полицията, че от моя страна няма пречки да предам тялото на съпруга й.

— Ха, така ли? Защото, вижте, точно съпругът й ми каза, че са му се обадили от дирекцията на полицията, за да му съобщят, че погребението може да бъде направено едва в петък сутринта.

— Майната им!

— Извинете ме, докторе, ако прекалявам с вашето търпение. Всичко наред ли е по тялото на Маурицио ди Блази?

— В какъв смисъл?

— Хъм, как е умрял?

— Що за тъп въпрос. Картечен откос, с който за малко да го направят на бюст, за да го покачат върху някой паметник.

— Десният му крак?

Доктор Паскуано притвори очи, които и без това бяха малки:

— Защо ме разпитвате точно за десния му крак?

— Защото левият не ми се струва интересен.

— Ех, така е. Бил го е ударил, изкълчване или нещо подобно, не е можел повече да си обува обувката. Но се е наранил няколко дни преди смъртта си. Лицето му беше отекло от някакъв удар.

Монталбано подскочи:

— Били ли са го?

— Не знам. Или са го цапнали силно в лицето, или е паднал. Но не са били полицаите. И тази контузия датира отпреди това.

— Когато си е ударил крака ли?

— Горе-долу, поне така си мисля.

Монталбано се изправи и подаде ръка на доктора:

— Благодаря ви! Тръгвам си, за да не ви преча. Едно последно нещо. Вас веднага ли ви уведомиха?

— За какво?

— За това, че са застреляли Ди Блази.

Доктор Паскуано така присви очичките си, че изглеждаше, сякаш изведнъж е заспал. Не му отговори веднага.

— Тези неща нощем ли ги сънувате? Свраките ли ви ги казват? Или говорите с духове? Не, младежа са го застреляли в шест сутринта. На мен ми съобщиха, че трябва да отида, към десет. Казаха ми, че първо искат да приключат навреме с обиска на къщата.

— Още един последен въпрос.

— Благодарение на тези все последни въпроси ще ме държите тук до среднощ.

— След като ви докараха трупа на Ди Блази, някой от оперативно-следствената служба поиска ли разрешение от вас да го огледа насаме?

Доктор Паскуано се удиви:

— Не. Защо им е трябвало да го правят?

* * *

Върна се в „Свободна мрежа“, тъй като трябваше да държи в течение Николо Дзито за развоя на събитията. Беше ясно, че адвокат Гутадауро вече си беше тръгнал.

— Защо се връщаш?

— След това ще ти кажа, Николо. Как мина с адвоката?

— Направих както ми каза. Подканих го да отиде при съдебния следовател. Отговори ми, че ще си помисли. След това обаче добави нещо любопитно, което нямаше нищо общо с останалото. Или поне изглеждаше така, иди ги разбери тези хора. „Блазе ви, че живеете между изображения! В днешно време са важни картините, а не думите.“ Това ми каза. Какво ли означава?

— Не знам. Виж, Николо, гранатата е при тях.

— О, боже! Значи, онова, което ни разказа Гутадауро, е лъжа!

— Не, вярно е. Пандзаки е хитър, вързал си е гащите много умело. Криминолозите изследват някаква граната, която им е дал Пандзаки, граната, върху която са отпечатъците на Ди Блази.

— О, Богородице, каква бъркотия! Пандзаки се е подсигурил! А аз какво ще разкажа на Томазео?

— Всичко, както се уговорихме. Само че не бива да се показваш твърде скептичен по отношение съществуването на гранатата. Разбра ли ме?

* * *

За да се стигне от Монтелуза във Вигата, имаше и един изоставен път, който комисарят много харесваше. Тръгна по него и като се изравни с надвисналото мостче над потока, който от векове вече не беше поток, а падина, пълна със скали и обли речни камъни, спря колата си, слезе от нея и се насочи към малката горичка, в средата на която се издигаше огромно сарацинско маслиново дърво — от онези изкривените и усуканите, които се влачат като змии по земята, преди да се извисят към небето. Седна на един клон, запали цигара и започна да разсъждава над фактите от сутринта.

* * *

— Мими, влез, затвори вратата и сядай. Трябва да ми дадеш малко информация.

— Готово.

— Ако иззема някакво оръжие, откъде да знам какво, револвер или картечен пистолет, какво правя по-нататък с него?

— Обикновено го даваш на този, който се намира най-близо до теб.

— Тази сутрин сме се събудили с чувство за хумор?

— Искаш да разбереш какви са разпорежданията по въпроса ли? Иззетите оръжия незабавно се предават в съответния отдел на дирекцията на полицията в Монтелуза, където се описват и след това се заключват в малкия склад, който се намира на отсрещната страна на канцелариите на отдел „Криминология“ в конкретния случай, който касае Монтелуза. Достатъчно ли е?

— Да. Мими, ще се осмеля да направя една възстановка. Ако говоря щуротии, прекъсни ме. И така, Пандзаки и хората му правят обиск на селската къща на инженер Ди Блази. Имай предвид, че входната врата е затворена с огромен катинар.

— Откъде го знаеш?

— Мими, не злоупотребявай с разрешението, което ти дадох. Огромния катинар не съм си го измислил. Знам за него и толкова. Мислят си обаче, че може да бъде фалшив, тъй като инженерът, след като е снабдил сина си с провизии, го е заключил вътре, за да направи така, че къщата да изглежда необитаема. Ще отиде да го освободи, като премине суматохата и вдигнатата пушилка в момента. Изведнъж обаче един от полицаите забелязва Маурицио, който отива да се скрие. Обкръжават пещерата, Маурицио излиза с нещо в ръката, единият от полицаите, който е по-нервен от останалите, си наумява, че това е някакво оръжие, стреля и го убива. Когато си дават сметка, че клетникът е държал в ръка дясната си обувка, която не е могъл повече да си обува, защото кракът му е бил счупен…

— Откъде го знаеш?

— Мими, трябва да престанеш или повече няма да ти разказвам приказката. Когато забелязват, че е било само обувка, им става ясно, че са я втасали здравата. Брилянтната операция на Ернесто Пандзаки и на неговата мръсна половин дузина рискува да свърши зле, направо да завони. Започват да мислят и да премислят, единственият начин е да се направи така, че наистина Маурицио да се окаже, че е бил въоръжен. Наговарят се. Въоръжен — но с какво? И тук шефът на оперативно-следствената служба е осенен от гениалната идея — с ръчна граната.

— Защо не с пистолет, че е по-лесно?

— Ти не си на нивото на Пандзаки, Мими, примири се. Шефът на оперативно-следствената служба знае, че инженер Ди Блази няма разрешително за носене на оръжие, нито е подавал декларация за притежаване на оръжие. Но някакъв спомен от войната, благодарение на това че го виждаш пред себе си всеки ден, вече не се счита за оръжие. Или пък се качва на тавана и се забравя.

— Може ли да говоря? През четирийсета година инженер Ди Блази е бил малко или много на пет години и войната я е правил с пистолет с тапа.

— А баща му, Мими? Чичо му? Братовчед му? Дядо му? Прадядо му? Неговият…

— Добре де, добре.

— Проблемът е къде да се намери граната, която да е останала от войната?

— В склада на дирекцията на полицията — каза спокойно Мими Ауджело.

— Точно така. Всичко съвпада, защото доктор Паскуано е повикан четири часа след смъртта на Маурицио.

— Откъде го знаеш? Добре де, извинявай.

— Ти познаваш ли началник-склада?

— Да. Но ти също — Нене Лофаро. Известно време служеше тук при нас.

— Лофаро? Ако си го спомням добре, не е от хората, на които можеш да кажеш „дай ми ключа, че трябва да взема една граната“.

— Трябва да се проучи как са се развили нещата.

— Иди ти в Монтелуза, за да се поинтересуваш. Аз не мога да отида, защото съм им на мушката.

— Съгласен съм. А, Салво, бих ли могъл да си взема утре свободен ден?

— Заради някоя курва ли?

— Не е курва, а приятелка.

— Не можеш ли да бъдеш с нея вечерта, след като приключиш тук?

— Тя си заминава утре следобед.

— Чужденка ли е? Добре, поздравления. Но преди това трябва да разнищиш тази история с гранатата.

— Бъди спокоен. Днес, след като обядвам, отивам в дирекцията на полицията.

* * *

Имаше желание да постои малко с Анна, но след като подмина моста, отпраши направо към вкъщи.

В пощенската кутия намери голям плик, пощальонът го беше прегънал на две, за да може да влезе в нея. Не беше отбелязано името на изпращача. Монталбано го мъчеше глад и отвори хладилника — октоподчета с чери доматчета, маслини, каперси и най-обикновена салца от пресни домати. Виждаше се, че прислужницата Аделина не е имала време или желание. Докато чакаше водата за спагетите да заври, взе плика. В него имаше цветен каталог на „Еросервиз“ с всички порнокасети, за всеки индивидуален или особен вкус.

Смачка го и го хвърли в кошчето за боклук. Наяде се и отиде в тоалетната. Влезе, но излезе на бегом с разкопчани панталони, изглеждаше като изваден от филм от старите ленти на Лари Сиймън. Как не беше помислил преди това? Трябваше да пристигне каталогът за видеокасетите с порно ли, за да се сети? Намери номера в телефонния указател на Монтелуза.

— Ало, адвокат Гутадауро? Комисар Монталбано съм. Какво правите, ядете ли? Да? Извинете ме.

— Кажете, комисарю.

— Един приятел, знаете как стават тези работи, говорейки за това-онова, ми каза, че имате хубава сбирка от видеокасети, заснети лично от вас, когато ходите на лов.

Много дълга пауза. Мозъкът на адвоката се наложи вихрено да заработи.

— Вярно е.

— Склонен ли сте да ми покажете някоя от тях?

— Знаете ли, много съм ревнив по отношение на личните си неща. Но може да се договорим.

— Ето това беше, което исках да чуя.

Казаха си „дочуване“, все едно бяха големи приятели. Беше ясно как са се развили нещата. Приятелите на Гутадауро, със сигурност повече от един, присъстват случайно на убийството на Маурицио. След това, когато виждат, че един от полицаите потегля с мръсна газ с колата, си дават сметка, че Пандзаки е измислил начин, за да спаси реномето и кариерата си. Тогава един от тях се затичва, за да вземе видеокамерата. И се връща навреме, за да заснеме сцената с полицаите, които поставят отпечатъците на мъртвия върху гранатата. Сега и приятелите на Гутадауро имат граната, дори и тя да е от друг тип, и я вкарват в играта. Мръсна и опасна ситуация, от която на всяка цена трябваше да се излезе.

* * *

— Инженер Ди Блази? Комисар Монталбано съм. Спешно трябва да говоря с вас.

— Защо?

— Защото имам много съмнения относно вината на сина ви.

— Така или иначе, него вече го няма.

— Да, имате право, инженере. Но заради паметта му.

— Правете каквото искате — каза Ди Блази примирено като мъртвец, който обаче диша и говори.

— Най-много след половин час ще бъда при вас.

* * *

Удиви се, като видя, че Анна му отвори вратата.

— Говори тихо. Най-накрая госпожата заспа.

— Какво правиш тук?

— Ти беше този, който ме забърка в тази история. След това повече не намерих сили да я оставя сама.

— Как сама? Не са ли повикали поне медицинска сестра?

— Разбира се, че са повикали. Но тя иска мен. Влизай сега.

Холът беше още по-тъмен от деня, в който комисарят беше приет от госпожата. Сърцето на Монталбано се сви, като погледна Аурелио ди Блази, отпуснат напряко върху фотьойла. Стоеше със затворени очи, но беше усетил присъствието на комисаря, защото проговори:

— Какво искате? — попита с онзи ужасяващ мъртвешки глас.

Монталбано му обясни за какво е дошъл. Говори без прекъсване половин час и постепенно виждаше как инженерът се изправя, отваря очи, поглежда го и започва да го слуша с интерес. Разбра, че е на път да победи.

— В оперативно-следствената служба имат ли ключове от вилата?

— Да — каза инженерът с различен глас, вече по-силен. — Но бях поръчал да направят трети комплект, Маурицио ги държеше в чекмеджето на нощното си шкафче. Отивам да ги взема.

Не успя да се изправи от фотьойла и се наложи комисарят да му помогне.

* * *

Връхлетя в полицейското управление:

— Фацио, Гало, Джаломбардо, с мен.

— Да вземем ли служебната кола?

— Не, отиваме с моята. Мими Ауджело върна ли се?

Не беше се върнал. Потегли с бясна скорост, Фацио никога не го беше виждал да кара толкова бързо. Разтревожи се, нямаше голямо доверие на Монталбано като автомобилен пилот.

— Искате ли аз да ви возя? — попита Гало, който очевидно таеше в себе си същата тревога като Фацио.

— Не ми лазете по нервите. Разполагаме с малко време.

От Вигата до Рафадали му бяха нужни двайсетина минути. Излезе от селището и пое по някакъв селски път. Инженерът му беше обяснил много добре как да стигнат до къщата. Всички я разпознаха, бяха я виждали неведнъж по телевизията.

— Сега влизаме, взел съм ключове — каза Монталбано, — и основно ще я претърсим. Все още имаме няколко светли часа, да се възползваме от тях. Това, което търсим, трябва да бъде намерено, преди да мръкне, защото не може да палим електрическите лампи, биха могли да видят светлината отвън. Ясно ли е?

— Повече от ясно — каза Фацио, — но какво сме дошли да търсим?

Комисарят му каза и добави:

— Надявам се идеята ми да е грешна, искрено се надявам.

— Ще оставим отпечатъци обаче, не си донесохме ръкавици — каза обезпокоено Джаломбардо.

— Да не ви пука.

За съжаление обаче, не беше сгрешил. Един час след като бяха започнали да търсят, чу да го вика с ликуващ глас Гало, който претърсваше кухнята. Изтичаха. Гало тъкмо слизаше от един стол с кожена кутия в ръка.

— Беше на този бюфет.

Комисарят я отвори: вътре имаше ръчна граната — същата като онази, която беше видял при криминолозите, и пистолет, който сигурно беше от онези, които са били в снаряжението на немските офицери.

* * *

— Откъде идвате? Какво има в тази кутия? — попита Мими, който беше любопитен като котарак.

— А ти какво ще ми кажеш?

— Лофаро е излязъл в болнични за един месец. От петнайсет дни го замества някакъв Куликия.

— Добре го познавам — каза Джаломбардо.

— Що за човек е?

— Той е от този тип хора, които не обичат да седят зад бюрото и да водят регистри. Би продал дори душата си, за да може да се върне като оперативен работник, защото иска да прави кариера като такъв.

— Вече си е дал душата — каза Монталбано.

— Може ли да знам какво има вътре? — попита Мими с все по-голямо любопитство.

— Бонбони, Мими. Сега ме чуйте. В колко часа приключва работа Куликия? Струва ми се, че в осем.

— Така е — потвърди Фацио.

— Ти, Фацио, и ти, Джаломбардо, когато Куликия излезе от дирекцията на полицията, го убедете да се качи в моята кола. Не му позволявайте да се усъмни за нещо. Веднага щом седне между вас, му покажете кутията. Той никога не я е виждал и затова ще ви попита какво означава този театър.

— Ама може ли да разбера какво има вътре? — попита още веднъж Ауджело, но никой не му отговори.

— Защо не я е виждал?

Въпросът беше зададен от Гало. Комисарят го погледна накриво:

— Как е възможно да не разсъждавате? Маурицио ди Блази е бил бавноразвиващ се и простодушен човечец, от което става ясно, че не е имал приятели, които да го снабдят с оръжие с въртящ се барабан. Единственото място, където е могъл да намери ръчната граната, е селската им къща. Тогава Пандзаки, който е вероломен тип, заповядва на своя полицай да отиде в Монтелуза и да вземе две гранати и пистолет от епохата на войната. Казва, че едната е била в ръката на Маурицио, а другата заедно с пистолета я взема със себе си, поръчва кутията, връща се тайно в къщата в Рафадали и скрива всичко на такова място, където всеки един човек най-напред ще отиде да потърси.

— Ето какво имало в кутията! — възкликна Мими, пляскайки се по челото.

— Всъщност този голям рогоносец Пандзаки е инсценирал твърде приемлива ситуация. И ако някой го попита как така другите оръжия не са били намерени по време на първия обиск, той ще може да поддържа тезата, че е бил прекъснат, защото са открили Маурицио, докато се е промъквал към скривалището си.

— Какъв кучи син! — каза възмутено Фацио. — Не само че убива младежа, въпреки че не го е прострелял той, но като началник носи отговорността, а и се опитва да съсипе един клет старец, за да си запази гърба!

— Да се върнем към това, което трябва да направите. Започнете да печете на бавен огън онзи Куликия. Кажете му, че кутията е била намерена в къщата в Рафадали. След това му покажете гранатата и пистолета. После го попитайте, все едно от любопитство, дали всичките иззети оръжия са регистрирани. А накрая го свалете от колата, задържайки с вас оръжията и кутията.

— Това ли е всичко?

— Това е всичко, Фацио. След това той е на ход.