Андреа Камилери
Гласът на цигулката (1) (Комисарят Монталбано действа по ноти)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Монталбано (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La voce del violino, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и форматиране
Еми (2017)
Разпознаване и корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Андреа Камилери

Заглавие: Гласът на цигулката

Преводач: Весела Лулова Цалова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Италиански

Издание: Първо

Издател: Книгопис ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: Италианска

Печатница: Лито Балкан АД, София

Редактор: Вера Александрова

Коректор: Нели Германова

ISBN: 978-619-7067-32-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2890

История

  1. — Добавяне

1.

Комисар Монталбано се убеди, че денят нямаше да е кой знае какво, веднага щом отвори капаците на прозорците в спалнята си. Навън все още беше нощ, до утрото оставаше поне още час. Мракът вече не беше толкова гъст и позволяваше да се види покритото с плътни дъждовни облаци небе, а отвъд светлата плажна ивица — морето, което изглеждаше като пекинез. От деня, в който едно дребно куче от тази порода, цялото в панделки, след яростното си джафкане, представено като лай, го беше ухапало болезнено по прасеца, Монталбано наричаше така морето, когато то се вълнуваше от кратките и студени пориви на вятъра, които предизвикваха безброй малки вълни, обкичени със смешни яки от пяна. Настроението му се влоши и от това, което трябваше да върши сутринта — да отиде на погребение.

* * *

Предната вечер, след като намери в хладилника съвсем пресните хамсии, закупени от домашната му помощница Аделина, ги беше излапал с наслада. Те бяха подправени с много лимон, зехтин и прясно смлян черен пипер. Тъкмо се беше справил с тях, едно телефонно обаждане развали всичко.

— Ало, комисерийо? Комисерийо, вие самият лично ли сте на тилифона?

— Аз самият лично съм, Катаре. Говори спокойно.

В полицейското управление бяха сложили Катарела да отговаря на телефона с погрешното убеждение, че там може да направи по-малко поразии, отколкото другаде. След като няколко пъти беше изпускал нервите си, Монталбано разбра, че единствената възможност да проведе диалог с Катарела в поносимите граници на делириума беше да използва неговия начин на изразяване.

— Моля за извинение и разбиране, комисерийо.

Хайде, бе! Просеше извинение и разбиране. Монталбано наостри слух, защото, когато така нареченият италиански на Катарела ставаше превзет и помпозен, означаваше, че въпросът никак не е маловажен.

— Говори, без да се колебаеш, Катаре!

— Преди три отминали дни търсеха точно вас, ама вас, комисерийо, вас ви нямаше, но аз забравих да ви осведомя.

— Откъде се обаждаха?

— От Флорида, комисерийо.

Буквално се ужаси. За момент се видя облечен в анцуг да тича заедно с атлетичните и смели американски полицаи от отдел „Наркотици“, ангажирани, в това число и той, в някакво сложно разследване за трафик на наркотици.

— Би ли ми задоволил любопитството, като ми кажеш на какъв език си говорихте?

— Как на какъв език, комисерийо? На талянски, комисерийо.

— Казаха ли ти за какво ме търсят?

— Разбира се, за всяко нещо всичко ми казаха. Казаха ми така, че е умряла жената на заместник-началника на дирекцията на полицията в Тамбурано.

Отдъхна си с облекчение, не можа да се въздържи да не го направи. Обаждането е било не от Флорида, а от полицейското управление във Флоридия, близо до Сиракуза. Катерина Тамбурано от доста време беше много болна и новината никак не беше неочаквана.

— Комисерийо, все така вие лично ли сте?

— Все така съм аз, Катаре, не съм се променил.

— Дори казаха, че опелото ще се проведе в четвъртък сутринта в девет часа.

— Четвъртък? Значи, утре сутринта?

— Да, да, комисерийо.

Беше голям приятел с Микеле Тамбурано и не можеше да не отиде на погребението, извинявайки се с това, че не му се е обадил дори по телефона. От Вигата до Флоридия бяха поне три часа и половина с кола.

— Слушай, Катаре, моето возило е на сервиз. Имам нужда от служебния автомобил, затова утре сутринта точно в пет часа трябва да е при мен, в Маринела. Предупреди господин Ауджело, че ще отсъствам и ще се върна в ранните следобедни часове. Разбра ли ме добре?

* * *

Излезе изпод душа, а кожата му беше почервеняла като рак. Беше злоупотребил с врялата вода и за да уравновеси усещането си за студ, погледна морето. Започна да се бръсне и чу, че служебната кола пристига. Впрочем кой ли в радиус от десетина километра не би чул, че идва? Колата пристигна със свръхзвукова скорост, наби спирачки, а те изсвириха върху дребния чакъл, който се разхвърча във всички посоки. След това се чу отчаяното ръмжене на двигателя, работещ на високи обороти, пронизителната смяна на предавките, острото изсвирване на гумите и още веднъж разхвърчалия се дребен чакъл. Водачът беше направил маневрата и обърнал в посока за връщане.

Когато излезе от дома си, готов за отпътуването, видя Гало, официалния шофьор на полицейското управление, който сияеше от радост.

— Погледнете тук, комисарю! Погледнете какви следи! Каква маневра! Накарах колата да се завърти около себе си!

— Поздравления — каза навъсено Монталбано.

— Да пусна ли сирената? — попита го Гало в момента, в който потеглиха.

— Да, пусни си я в задника — отговори му свирепо Монталбано и затвори очи, защото не му беше до празни приказки.

* * *

Гало, който страдаше от комплекса на нереализирал се пилот от пистата в Индианаполис, веднага щом видя началника си да затваря очи, започна да увеличава скоростта, за да достигне километражът нивото на шофьорските му умения, които смяташе, че притежава. Нямаше и четвърт час, откакто бяха на път, когато стана сблъсъкът. При изсвирването на спирачките Монталбано отвори очи, но не видя нищо, ама нищичко, защото главата му яростно отхвърча напред, после назад, издърпана от предпазния колан. Чу се унищожителен трясък между ламарини, след това се върна тишината. Вълшебна тишина с пеещи птички и лай на кучета.

— Ранен ли си? — попита комисарят, виждайки, че Гало си разтрива гърдите.

— Не. А вие?

— Нищо ми няма. Ама как стана?

— Една кокошка ми пресече пътя.

— Никога не съм виждал кокошка да пресича пътя, когато по него идва кола. Да огледаме повредите.

Слязоха. Не се виждаше жива душа. Следите от гумите след продължителното натискане на спирачките се бяха отпечатали по асфалта и точно в началото им се виждаше тъмна купчинка. Гало се доближи до нея, а после победоносно се обърна към комисаря:

— Какво ви казах? Кокошка е била!

Беше ясно, че е самоубийство. Колата, в която се бяха забили, смачквайки цялата й задница, трябва да е била надлежно паркирана на ръба на шосето, но от удара се беше изместила леко накриво. Зелено като бутилка рено „Туинго“, което беше запушило коларския път, водещ след около трийсетина метра към двуетажна виличка със зарешетени врати и прозорци, докато служебната им кола беше само със счупен фар и смачкан десен калник.

— И сега какво ще правим? — попита отчаяно Гало.

— Тръгваме си. Според теб нашата кола работи ли?

— Сега ще проверя.

На задна скорост, тракайки, служебната кола се измъкна от заклещването с другия автомобил. Дори и този път никой не надникна от двата прозореца на малката вила. Бяха заспали дълбок сън. Туингото със сигурност принадлежеше на някого от тази къща, тъй като нямаше други жилища в околността. Докато Гало с двете си ръце се опитваше да повдигне калника, който се триеше в гумата, Монталбано написа на листче телефонния номер на полицейското управление и го напъха под чистачката на туингото.

Когато не ти върви, наистина не ти върви. Половин час след като бяха потеглили, Гало започна отново да разтрива гърдите си и от време на време лицето му се изкривяваше в болезнена гримаса.

— Ще карам аз — каза комисарят.

Гало не се възпротиви. Когато стигнаха до Фела, вместо да продължи по магистралата, Монталбано навлезе в отбивката, която водеше към центъра на града. Гало не обърна внимание, защото беше затворил очи и подпрял главата си на прозорчето на вратата.

— Къде сме? — попита, поглеждайки, веднага щом чу, че колата спря.

— Ще те заведа в болницата във Фела. Слизай.

— Нищо ми няма, комисарю.

— Слизай. Искам да те прегледат.

— Вие обаче ме оставяте тук и продължавате. Ще ме вземете на връщане.

— Не дрънкай глупости. Тръгвай.

Прегледът, който направиха на Гало, с преслушването, трите измервания на кръвното налягане, рентгена и всичко останало, продължи повече от два часа. Накрая заключиха, че Гало няма нищо счупено, а болката се дължи на лошия удар във волана. Чувството на слабост е реакция след уплахата, която е изпитал.

— Сега какво ще правим? — попита отново и все по-обезкуражено Гало.

— Какво искаш да правим? Продължаваме. Само че аз ще карам.

* * *

Вече беше идвал във Флоридия два или три пъти, дори си спомняше къде живее Тамбурано. Затова се насочи към църквата „Дела Мадона деле Грацие“, която беше почти залепена за къщата на колегата му. Като пристигна на площада, зърна траурно декорирания храм и хората, които бързаха да влязат в него. Изглежда, опелото беше започнало по-късно, защото непредвидените обстоятелства не се случваха само на него.

— Аз отивам в гаража на полицейското управление, за да погледнат колата — каза Гало, — след това ще мина оттук, за да ви взема.

Монталбано влезе в препълнената църква, в която траурната церемония беше започнала току-що. Огледа се наоколо, но не разпозна никого. Тамбурано сигурно беше на първия ред, близо до ковчега пред главния олтар. Комисарят реши да остане там, където си беше, до входната врата, така щеше да стисне ръката на Тамбурано, когато изнасяха ковчега от църквата. При първите думи на свещеника, доста след като опелото вече беше започнало, потръпна. Сигурен беше, че е чул добре.

Отчето беше започнал да казва:

— Нашият много скъп Никола изостави този изпълнен със сълзи свят…

Набра смелост и докосна по рамото една старица:

— Извинете ме, госпожо, чие е това погребение?

— На клетия счетоводител Пекораро. Защо?

— Мислех, че е на госпожа Тамбурано.

— Ах! Нейното опело беше в църквата „Санта Анна“.

Половин час, и то на бегом му трябваше, за да стигне пеша до църквата „Санта Анна“. Задъхан и изпотен, завари само енорийския свещеник в празния храм.

— Простете ми, погребението на госпожа Тамбурано?

— Свърши преди повече от два часа — каза му той, измервайки го строго с поглед.

— Знаете ли дали тук ще бъде погребана? — попита Монталбано, като отбягваше погледа на отеца.

— Не, разбира се! След края на опелото я натовариха, за да я закарат във Вибо Валентия. Ще бъде погребана там в семейната им гробница. Съпругът й, вдовецът, поиска да я следва със своя автомобил.

И така, всичко се оказа напразно. Беше забелязал на площад „Дела Мадона деле Грацие“ едно кафене с масички отвън. Когато Гало пристигна с поправената надве-натри кола, вече беше станало два часа. Монталбано му разказа какво се бе случило.

— А сега какво ще правим? — попита Гало за трети път от сутринта, изпаднал в тотално обезсърчение.

— Изяж един кроасан със скрежина, че тук я правят много хубаво, и после се връщаме. Ако Господ ни помага и Богородица ни следва по пътя, в шест вечерта ще сме във Вигата.

Молитвата му беше чута и пътуваха безпроблемно.

— Колата все още е там — рече Гало, когато в далечината вече се виждаше Вигата.

Туингото си стоеше, както го бяха оставили сутринта, леко напряко в началото на черния път.

— Би трябвало вече да са се обадили в полицейското управление — каза Монталбано.

* * *

Говореше небивалици, защото гледката на автомобила и малката вила със зарешетените прозорци го накараха да се почувства неловко.

— Върни се назад — заповяда изведнъж на Гало.

Гало направи рискован обратен завой, който предизвика хор от клаксони, а при туингото направи отново още по-опасен завой и спря зад катастрофиралата кола.

Монталбано слезе бързешком. Преди това, докато минаваха покрай нея, правилно беше видял в огледалото за обратно виждане, че листчето с телефонния номер все още си стоеше под чистачката, без никой да го е докоснал.

— Тази работа нещо не ми вдъхва доверие — каза комисарят на Гало, който се беше приближил до него.

Разходи се по черния път. Изглежда, виличката беше строена наскоро, защото пред входната й врата се виждаше, че тревата все още е изгоряла от варта. А в единия ъгъл на площадката имаше наредени нови керемиди. Комисарят огледа внимателно прозорците, но през тях не проникваше светлина.

Приближи се до вратата и натисна звънеца. Почака малко и пак го натисна.

— Ти знаеш ли на кого принадлежи? — попита Гало.

— Не, господин комисар.

Какво да направи? Свечеряваше се, усещаше, че умората започва да го наляга, чувстваше върху плещите си тежестта на този ялов и уморителен ден.

— Да си тръгваме — каза. И добави в напразен опит да убеди самия себе си: — Със сигурност са се обадили.

Гало го погледна несигурно, но не отвори уста.

* * *

Комисарят дори не накара Гало да влезе в полицейското управление, а веднага го изпрати у дома, за да си почива. Заместника му, Мими Ауджело, го нямаше, защото го беше извикал на рапорт новият началник на дирекцията на полицията в Монтелуза, Лука Бонети-Алдериги, енергичен младеж от Бергамо, който за месец вече беше успял да си навлече омразата на всички.

— Началникът — осведоми го Фацио, сержантът, с когото Монталбано беше по-близък — се развилня, че не ви е намерил във Вигата. Затова трябваше да отиде господин Ауджело.

— Трябваше? — отвърна комисарят. — Ама този не изпуска удобен случай да се изложи на показ!

Разказа на Фацио за сутрешния инцидент и го попита дали знае кои са собствениците на малката вила. Фацио нямаше представа, но увери началника си, че на следващата сутрин ще отиде да провери в общината.

— Ааа, колата ви е в нашия гараж.

Преди да се върне вкъщи, комисарят разпита Катарела.

— Слушай, опитай се да си спомниш добре. Случайно да са се обаждали за автомобила, в който се блъснахме?

Никакво обаждане.

* * *

— Обясни ми по-добре — каза Ливия със засегнат глас по телефона от Бокадасе, Генуа.

— Ама какво има за разбиране, Ливия? Казах ти го вече и ще ти го повторя. Документите за осиновяването на Франсоа все още не са готови, появиха се непредвидени спънки, а зад гърба ми вече не стои старият началник на полицията, който винаги беше готов да оправи всяко нещо. Нужно е търпение.

— Не ти говорех за осиновяването — каза му с леден тон Ливия.

— Ах, така ли? А за какво тогава?

— Говорех ти за нашето бракосъчетание. Можем да се оженим, докато трудностите около осиновяването се разрешават. Двете неща не зависят едно от друго.

— Разбира се, че не — каза Монталбано, който продължаваше да се чувства като преследван и сгащен натясно.

— Искам точен отговор на въпроса, който сега ще ти задам — продължи непримиримо Ливия. — Представи си, че осиновяването е невъзможно. Тогава според теб какво трябва да направим — да се оженим или не?

Много силна и внезапна гръмотевица подсигури разрешението на въпроса.

— Какво става? — попита го Ливия.

— Гърми. Има ужасна бур… — прекъсна връзката и изключи телефона.

* * *

Не можа да заспи. Обръщаше се ту на едната, ту на другата страна в леглото, омотавайки се в чаршафите. Към два часа разбра, че е безсмислено да се опитва да заспи. Стана, облече се, взе коженото калъфче, което много отдавна му беше подарил един обирджия на къщи, станал впоследствие негов приятел. Качи се на колата си и потегли. Бурята все повече се усилваше, а светкавиците превръщаха нощта в ден. При туингото прикри колата си под дърветата и спря фаровете. От жабката взе пистолета, чифт ръкавици и електрическо фенерче. Изчака дъждът да намалее и на един скок прекоси шосето, изкачи се по черния път и се прилепи към вратата. Натиска дълго звънеца, но не получи отговор. Сложи си ръкавиците и от коженото калъфче извади голям пръстеновиден ключодържател, от който висяха десетина шперца с различна форма. На третия опит вратата се открехна, беше затворена само отвътре, но без ключът да е превъртян. Влезе и я затвори зад гърба си. Наведе се в тъмнината и си развърза подгизналите обувки, оставайки по чорапи. Пусна фенерчето, като го държеше насочено към пода. Намираше се в обширна трапезария с хол към нея. Мебелите миришеха на лак, всичко беше ново, чисто и подредено. Едната врата водеше към толкова излъскана кухня, че изглеждаше като извадена от някоя реклама. Другата врата беше на банята, също толкова блестяща, че изглеждаше все едно никога в нея не е влизал човек. Изкачи се бавно по стълбището, което водеше към горния етаж. На него имаше три затворени врати. Първата, която отвори, му разкри малка чиста стая за един гост; втората го отведе в баня, която беше по-голяма от тази на партера, но, обратно на тази долу, тук цареше забележителна бъркотия. Розовият хавлиен халат беше захвърлен на пода, сякаш онзи, който го е носил, набързо го е свалил от себе си. В третата стая беше спалнята на собствениците. И, разбира се, тялото на младата руса стопанка, голо и почти коленичило, с корем, подпрян на ръба на леглото, разперени ръце, лице, погребано под чаршафа, раздран на парцали под ноктите на жената, която беше драскала по него по време на смъртоносните конвулсии при удушаването й. Монталбано се приближи към трупа и сваляйки едната си ръкавица, го докосна леко — беше леденостуден и вдървен. Трябва да е била много красива. Комисарят слезе по стълбището, обу си отново обувките, с кърпичката си подсуши мокрото петно, което те бяха оставили по пода, излезе от малката вила, затвори вратата, прекоси шосето, влезе в колата си и потегли. Мислите лудешки се въртяха из главата му, докато се връщаше към Маринела. Как да съобщи за престъплението? Не можеше, разбира се, да отиде и да каже на съдебния следовател онова, което беше направил. Съдебният следовател, заместил господин Ло Бианко, който беше излязъл в пенсия, за да задълбочи безконечните си исторически проучвания върху своите двама псевдопредци, беше венецианец, който се казваше Николо, а фамилията му беше Томазео и във всеки един момент му изтъкваше своите „неотменни прерогативи“. Имаше лице на изнурено дете, което криеше под брада и мустаци като тези на мъчениците от Белфиоре[1]. Докато отваряше вратата на дома си, Монталбано най-накрая се почувства осенен от идея как да разреши проблема. Едва след всичко това успя божествено да се наспи.

Бележки

[1] Белфиоре е малка долина близо до Мантуа, където е изпълнена първата от поредицата смъртни присъди, издадени от фелдмаршал Йозеф Радецки срещу италианските борци за независимостта на Ломбардия и Венето от Австро-унгарската империя, превърнали се впоследствие в мъченици. — Б.пр.