Аби Клементс
Открадни си целувка (22)

Глава 22

Сряда, 13 декември

— Какво става тук? — попита Лили през смях, като вдигна ръка към шала, с който бяха закрили очите й. — Какво правите, защо закривате очите на старата жена?

Джей я въведе внимателно в собствения й апартамент и когато развърза шала и го остави да се смъкне от лицето й, тя отвори очи и се огледа.

Лили не каза нищо.

Моментът се проточи безкрайно — Рейчъл се запита дали не бяха допуснали грешка — бяха влезли в апартамента й без разрешение и го бяха променили. Зак стискаше ръката й в очакване на реакция. Лили гледаше право в банера, който той беше нарисувал.

Очите на Лили се отместиха от банера към доскоро съсипаните стени на кухнята и хола, които сега бяха освежени с нови тапети и боядисани. Погледът й се спусна към пода, където старият линолеум беше заменен с нова настилка, а в хола се виждаше красив нов килим. Когато накрая стигнаха до етажерките, Лили вдигна ръка към устата си.

— О, боже. Мили боже. — Тя прехапа устни в опит да сдържи сълзите си.

Лили погледна отново банера и на лицето й се разля широка усмивка.

— Ти ли го нарисува, синко? — попита тя Зак. Той кимна. Лили протегна ръце и момчето се втурна в прегръдката й. Без да сваля ръце от него, Лили обходи с поглед Рейчъл, Мили, Джей, Шон и Ники. — А всичкото това — продължи тя, като размаха ръка от стените чак до новите възглавници върху дивана. — Вие ли го направихте? — Те закимаха.

— Моят дом. Отново прилича на моя дом. Всичко е готово за Коледа. — Лили се разходи и видя възглавницата змия, която спираше течението. — Ооо — възкликна тя, — точно такава ми трябваше!

— Но това сигурно е струвало… — Тя присви очи обвинително към Джей.

— Дори не помисляй за това — вдигна ръка Джей. — Ти от години се грижиш за всички нас. Поне веднъж ни позволи ние да се погрижим за теб. Това е от всички твои съседи.

 

 

Ники пусна музика на стереоуредбата на Лили, а Рейчъл наля лимонада и пенливо вино на всички. Лили седеше на дивана в хола си, оглеждаше възглавниците една по една и разговаряше с Мили за нещата, които тя беше направила.

На вратата се почука и Зак отвори.

— Нали не сме закъснели? — попита Шивон, като влезе и зад нея пристъпи Ейдън.

— Не, разбира се — каза Лили, като им махна да влизат. — Барът е отворен — засмя се тя, посочвайки към Рейчъл.

— Това място изглежда страхотно — обърна се Шивон към Ники, възхитена от жълтия фриз на стените. — Идеята сигурно е твоя и на Мили? Започвам да си мисля, че вие двете трябва да поемете Клуба по изобразително изкуство.

— Браво на вас — похвали жена си Ейдън, когато тя му подаде чаша пенливо вино. — Сигурно ви е коствало доста работа.

— Бяхме цяла бригада — обясни Рейчъл. — Какво е положението в болницата? — попита тя.

— Непроменено — отговори Ейдън. — Почетох на майка малко от онази история, която започна Мили. Но после ми се обади Саймън и трябваше да се справя с проблема. Съобщих на клиента, че закъсняваме с обзавеждането заради повредената доставка и въпреки че проявиха разбиране, никак не се зарадваха. Все пак трябва да предадем обекта за Коледа, така че хората да могат да посрещнат празниците в дома си, но мебелите няма да бъдат доставени — наистина трябва да им дадем някакъв бонус като компенсация.

— Разбирам — каза Рейчъл. — Интересно. Ела тук, искам да ти покажа нещо.

Тя поведе Ейдън към етажерката, която беше изработил Джей. Ейдън прокара ръка по най-горния рафт и погали дървото, като разглеждаше чекмеджетата и шкафчетата най-долу и кимаше одобрително на безупречната изработка.

— Това е направено на ръка, нали? — попита той.

— Да — потвърди Рейчъл и повика Джей с поглед. Той се доближи, а Ейдън се изправи на крака. — Ето това е човекът, който я изработи.

— Джей — усмихна се изненадано Ейдън. — Готов ли си да поемеш една нова поръчка?

 

 

Рейчъл и Ейдън бяха намерили уютна маса в ъгъла на кварталната пицария „При Капели“. Зак и Мили седяха срещу тях.

— Е, какво мислиш? — попита сина си Рейчъл, когато той отхапа парче от американската пица.

— Вкусно е — отговори Зак, като избърса устата си с ръка. — Защо не ядем пица тук всеки ден?

— Хм, така няма да се налага да готвим — каза Рейчъл, като се пресегна да изтрие със салфетка следите от доматен сос, а синът й се отдръпна. — Но мисля, че ще ти омръзне.

— Никога няма да ми омръзне да излизам в Лондон — обади се Мили, подръпвайки едната си обица. След оживлението на партито у Лили момичето беше потънало в лошо настроение. — По-добре е, отколкото да съм погребана жива в Скипли.

Рейчъл вдигна вежди.

— Говоря сериозно — настоя Мили. — Знаеш ли, че можеш да обиколиш селото пеш за половин час? Цялото? Кейт и аз го направихме преди няколко дни. Засякохме времето. За да докажем, че наистина живеем в най-малкото, най-скучното място на света. Огледай се, мамо. В Лондон е толкова по-хубаво. Ники винаги се занимава с яки неща. Тук стават толкова интересни събития — Мили размаха ръка към прозореца, за да посочи потоците хора, които влизаха и излизаха от тай кафенето отсреща. — Ти не виждаш ли? Лори казва, че Лондон е най-добрият град в целия свят — настоя Мили.

— Така ли? — промълви Рейчъл.

— Да, и тя каза, че ако наистина искам да се занимавам с мода, трябва да дойда тук и да натрупам опит като стажантка.

— Ясно. — Рейчъл си спомни дочутия разговор за момчето в Скипли. — Ти често ли разговаряш с Лори, Мили?

— Да, понякога — отговори дъщеря й, като сви рамене. — Пишем си. С нея мога да си говоря. Тя не прилича на другите възрастни, интересува се от същите неща като мен. Ами, да, тя сякаш е по-млада. Забавна е. Не е като теб.

Рейчъл потърси подкрепа от Ейдън, но той беше зает да пише имейли на айфона си, вероятно информираше Саймън за развитието на нещата с мебелите. Забравената пица стоеше в чинията му недоядена.

— Хората тук умеят да се обличат — продължи Мили, като стрелна с очи групичка момичета, които се смееха и си бъбреха на съседната маса, наконтени с шалове и аксесоари, с безупречно направени коси и грим. — Не са като в Скипли, където няма друго, освен бутика на Дорис.

— Мили — процеди строго Рейчъл, — чух достатъчно. Ти не си даваш сметка какъв късмет имаш. Престани да се оплакваш и си дояж пицата.

 

 

— Благодаря за подкрепата — каза Рейчъл на мъжа си по пътя към дома. Мили и Зак вървяха десетина крачки пред тях.

— Какво? — попита Ейдън, като откъсна поглед от телефона си. — Каква подкрепа?

— Именно. Ти чу ли изобщо какво каза Мили вътре?

— Нещо за Скипли? — подхвърли Ейдън, все така разсеян. — Трябваше да кажа на Саймън за мебелите на Джей, изпратих му линк към неговия уебсайт, за да обмислим някакъв реалистичен срок.

— Тя мрази Скипли. И на всичкото отгоре явно ме мисли за най-скучната майка в света — която изобщо не може да се мери с Лори.

— Предполагам, че Лори доста младее, нали?

— Какво искаш да кажеш? — сопна се Рейчъл.

— Искам да кажа, че разбирам защо Мили се разбира добре с нея, възхищава й се и така нататък. Освен това ги свързва увлечението по модата.

Рейчъл не обърна внимание на думите му.

— Има някакво момче — каза тя, — в живота на Мили се е появил някой — чух я да споделя с Ники. Чудя се дали не се държи странно тъкмо заради това.

— Момче? — повтори Ейдън.

— Да. — Телефонът на Ейдън иззвъня в джоба му и той го извади, за да се обади. Рейчъл въздъхна.

— Здравей, Саймън — да, ти какво мислиш? Изпипани са до съвършенство. Мислех си, че ако им предложим няколко красиви мебели по поръчка, те ще преглътнат забавянето. Джей каза, че може да ги изработи доста бързо…

* * *

Подател: [email protected]

Получател: [email protected]

 

Здравей, Картър,

Мислих много върху това, което ми каза, и съжалявам, ако съм те обидила. Не си падам по никой от приятелите на Ники, честна дума! Май се държах глупаво, като ти написах онова съобщение. Трябваше да се досетя, че ти може да го изтълкуваш погрешно. Но аз не си мисля за никой друг, освен за теб. Ето номера на мобилния ми телефон: 07834 384 347.

Надявам се, че си добре.

Мили х

* * *

На следващия ден, четвъртък, Рейчъл заля няколко лъжици зърнена закуска с половин чаша прясно мляко и приготви кана силно кафе. После включи радиото в кухнята и усили звука.

— Остават десет дни за пазаруване преди Коледа — бодро съобщи водещият. — Вие готови ли сте за празника? — Рейчъл си наля чаша кафе и седна до сина си. — А сега, за да се настроите, ще ви пусна една песен на Слейд…

— Ние кога ще се приберем вкъщи, мамо? — попита Зак, като загреба с лъжицата. Рейчъл знаеше, че трябваше да очаква този въпрос, но когато момчето я погледна с широко отворени очи, сърцето й се сви. — Вече е почти Коледа, нали?

Тя се замисли какво щяха да правят, ако бяха в Скипли — вече щяха да са купили коледната елха и щяха да я украсяват заедно, като истинско семейство.

— На теб тук ти харесва, нали? — подхвърли Рейчъл, като отпи глътка кафе и се опита да разведри атмосферата. — Освен това още не сме отишли да видим динозаврите.

— Харесва ми — каза Зак. — И май искам да видя динозаврите. Но си нямаме коледна елха. Никак не прилича на Коледа.

— Знам, миличък — каза Рейчъл, като докосна ръката му. — Съжалявам. Зная, че не е както друг път. Ще се приберем у дома веднага щом можем. Но сега баба Беа има нужда от нас тук.

Някой потропа на входната врата и Рейчъл стана да отвори, като целуна Зак по главата. Тя отвори вратата и видя младеж от някаква фирма за доставки, който носеше цял сноп сребристи балони, пълни с хелий.

— Балони за вас — заяви той с усмивка, като размаха електронния си бележник към Рейчъл. — Бихте ли се подписали, ако обичате.

— О, не — каза тя с учудена усмивка. — Тоест, да, разбира се, мога да се подпиша, но те не са за мен — сигурно са за свекърва ми.

Тя се подписа и върна бележника на младежа. Той го взе и провери в клипборда си.

— Тук пише „За Мили“.

— Мили?

— Да, така пише. — Весела Коледа — добави той, като й подаде връзката сребристи балони.

— Благодаря, подобно.

Объркана, Рейчъл отнесе балоните в стаята на дъщеря си. Припомни си отново дочутия разговор между Мили и Ники. В живота на дъщеря й имаше „някой“, за когото тя не им казваше. И балоните бяха доказателството. Тя се опита да си спомни имената, които беше споменавала Мили, момчетата в новото й училище — но не се сети за никого.

Мили отвори вратата — беше още сънена.

— Балони — отбеляза тя с озадачен поглед.

— За теб са — каза Рейчъл и й ги подаде. Балоните заподскачаха към тавана и Мили потърси бележка сред панделките. Накрая намери малкия пощенски плик и го отвори, за да прочете бележката вътре.

— От кого са? — попита Рейчъл.

— От никого — отговори Мили.

— От никого? — повтори Рейчъл.

— Какво искаш, мамо? — сопна се Мили. — Трябва ли да си вреш носа навсякъде?

Рейчъл почувства как в гърдите й се надига гореща вълна. Гневът и обидата се бореха за надмощие.

— Навремето ти споделяше с мен, Мили — процеди тя. — Знам, че имаш нужда от собствено пространство, но трябва ли да ме режеш постоянно?

— Това не е твоя работа — изсъска Мили, като затръшна вратата в лицето на Рейчъл.

Мили, хареса ли ти изненадата?

К. х

Да, благодаря. X

Подател: [email protected]

Получател: [email protected]

 

Доста кратък есемес — може би имейлът беше за предпочитане… Кога се прибираш тук? Искам да те видя на Коледа.

Картър

* * *

Ейдън беше под душа. Рейчъл седна на леглото и извади сгънатата си пижама изпод възглавницата. Тя свали машинално накитите си и се съблече, като хвърли дрехите в коша за пране и облече пижамата си. Свали диадемата и разпусна косата си, разреса я енергично и намаза лицето си с нощен крем. Замисли се за тона, с който й бе говорила Мили. Все още я болеше. Дали не беше прекрачила границата? Трябваше ли да дава на Мили повече свобода? Без страничния поглед на Ейдън тя губеше трезва преценка.

Може би една-две глави от някой роман щяха да я приспят. Рейчъл прегледа библиотеката на Лори: „Великият Гетсби“ и „Винаги в същия ден“ се задушаваха сред годишните броеве на „Вог“ и книги за история на изкуството. И тогава забеляза една оръфана книжка с меки корици, легнала хоризонтално върху другите книги и набутана до стената, несъвместима с минималистичния стил на Лори — „Ездачи“ на Джили Купър. Рейчъл я взе от рафта, усмихвайки се. Двете с Лори трябва да са били на петнайсет, горе-долу на възрастта на Мили, когато я бяха прочели — достатъчно големи, за да разбират, но достатъчно млади, за да се кикотят на еротичните сцени. Лори я беше намерила в библиотеката на майка си и я беше донесла в училище, заливайки се от смях заради корицата — жена в тесен бял брич, с мъжка ръка върху бедрото. Рейчъл беше убедена, че това тук е същият екземпляр — Лори го беше запазила. Двете се промъкваха в дамската тоалетна в училище и четяха еротичните пасажи. Дали не си бяха водили и бележки от вътрешната страна на корицата?

Шумът от течаща вода секна. Рейчъл разгърна корицата — те не само бяха подгъвали ъгълчетата на страниците, а бяха оценявали сексуалните сцени с бал от едно до десет. Тя си спомни как металните врати на съседните тоалетни се бяха отваряли и затваряли шумно, докато те стояха заключени в тяхната и четяха.

Рейчъл запрелиства страниците, заливана от топла носталгия при гледката на подчертаните изречения. Когато стигна до последната страница, тя видя бял плик. Когато понечи да го вземе, вратата на банята се отвори и тя побърза да набута книгата обратно на етажерката. Почувства се като непослушна ученичка. Докато се опитваше да върне книгата на старото й място, пликът отвътре падна на пода.

Рейчъл се наведе да го вдигне от килима. Лилаво мастило и нарисувани сърчица покриваха задната му страна, а когато го обърна, тя веднага позна юношеския заоблен почерк на Лори, с малки кръгчета върху и-тата. Дъхът й секна, когато прочете името на получателя: Ейдън.

 

 

Рейчъл лежеше до Ейдън в мрака, сърцето й препускаше лудо, докато накрая чу как дишането му стана дълбоко и равномерно. Бавно, тя повдигна завивката, измъкна се от леглото и се промъкна до библиотеката. Посегна и взе плика, който беше скрила набързо.

Отиде в кухнята, където можеше да го прочете на светло. Когато видя отново името на Ейдън, тя се опита да се убеди, че сигурно имаше някакво невинно обяснение.

Рейчъл отвори плика и извади писмото, два разграфени листа А4, изписани с тийнейджърския почерк на Лори. Беше й толкова познат, колкото нейния собствен: Рейчъл беше получавала десетки бележки и „тайнствени“ картички за Свети Валентин, изписани със същия прилежен, заоблен почерк, често със същото лилаво мастило. Очите й пробягаха по думите — и стаената надежда, че сигурно беше направила прибързани изводи, се стопи безследно.

Здравей, Ейдън, зачете Рейчъл.

В час по география съм и ти седиш точно пред мен. Господин Евънс току-що ти се скара, задето се закачате с Брандън и драскате по чиновете. Ти се обърна и ме погледна в очите, и ми се усмихна. Обичам усмивката ти. Тя озарява целия ми ден. Виждам колко много искаш да останеш насаме с мен, и да ти кажа, аз искам същото — ти седиш толкова близо, че почти мога да те докосна, но в тази класна стая не можем да направим нищо — и това ме побърква.

Рейчъл отчаяно искаше да можеше да спре да чете — сърцето й блъскаше в гърдите. Но не можеше да остави писмото. Трябваше да го дочете докрай.

Но остава само един ден до уикенда и ще те видя на купона в къщата на Сали. Ще можем да се измъкнем, да си намерим някое тайно място. Нямам търпение да бъда с теб…

Ето че беше стигнала до края, с подписа на Лори и цял ред сърчица и целувки.

Зашеметена, Рейчъл остави писмото и плика върху плота, после седна до кухненската маса. През мъглата, която се беше спуснала в ума й, тя се опита да осмисли току-що прочетеното, като се мъчеше да проумее какво и кога се бе случило. Дали Лори и Ейдън са били заедно преди той да стане гадже на Рейчъл — или, умът й препусна и тя прехапа устни — Ейдън беше поддържал връзка с двете едновременно?

Рейчъл се бореше да овладее емоциите си. Тя и Ейдън имаха брак, две обичани деца — и каквото и да се беше случило с Лори, то беше станало преди повече от двайсет години, напомни си тя. Истината беше бракът на Рейчъл и Ейдън, а не юношеският копнеж в писмото. Но както и да го погледнеше, двама души, на които бе имала най-голямо доверие, я бяха излъгали и тя се чувстваше безкрайно предадена. Заляха я спомени — купоните, на които ходеше Лори и където нейните родители не я пускаха — кръжокът по география, който посещаваха Лори и Ейдън. Рейчъл си спомни как, малко преди матурите, Ейдън и Лори се бяха върнали от някаква училищна екскурзия в Уелс, и двамата пълни с истории — дали са били гаджета по онова време?

Писмото промени всичко онова, което Рейчъл бе приемала за даденост. Ейдън беше споменавал неведнъж колко добре изглежда Лори, нали? Колко стилна и красива беше тя? И че двамата бяха прекарали последната вечер в Скипли сами… Всъщност той не й беше разказал почти нищичко за онази вечер.

Накрая, все още с объркани мисли, Рейчъл се насили да се върне в леглото. Тя мушна плика в книгата, където го беше намерила, и погледна съпруга си — гърдите му се надигаха и спускаха леко в съня му. Имайки предвид състоянието на Беа, как би могла да му устрои скандал заради току-що прочетеното? Трябваше да се опита да забрави писмото, поне засега. Но, помисли си Рейчъл, като легна до него — чувствайки непозната дистанция от мъжа, когото обичаше — мисълта за Ейдън с друга жена, не която и да е жена, а Лори — беше почти непоносима.

* * *

Не ми отговаряш — отново? Започва да ми писва, Мили… Трябва да поговорим на четири очи. Не ме разигравай. Иначе ще разкажа на всички колко пари струваш — мога да го направя съвсем лесно.

К.