Фредерик д'Оналия
Буря над Прованс (9)

9.

Мистралът се бе надигнал още призори и буквално бе измил небето, по което не бе останало и пухче от облак. Като отредена от съдбата неизбежна участ Прованс безропотно понасяше могъщия му полъх, изпълнената му с меланхолия жалба и ледената му прегръдка. Свирепите му вихрени талази отнасяха всичко по пътя си. Лавандуловите поля приличаха на бурни и безмилостни стремителни вълни. Короните на маслиновите дръвчета ту се поклащаха и листата им шумоляха тихо, ту пък клоните им се огъваха с пращене от напъните на вятъра. Щурците се бяха умълчали. Този зловещ и главозамайващ танц натоварваше въздуха с напрежение, изнервяше и животните, и хората. Обикновено мистралът духаше така в продължение на цели три дни — вдигаше купища прах, разтърсваше камбаните и предизвикваше мелодичния им звън, а после внезапно утихваше, но всички знаеха, че скоро отново ще възобнови тъжния си, начертан от самата природа път.

Франсоаз Арну бе обещала на дъщеря си да й обясни всичко. Бе поискала време до следващия ден, за да вземе някакво решение. Бе се затворила в дома си — отново в плен на дълбоко отчаяние, което буквално умъртвяваше онова, което бе останало от дълбоко наранената й душа. Постъпката на Жулиен спрямо фабриката не я изненадваше ни най-малко. Знаеше, че синът й няма особена тръпка към търговията. Но не очакваше да се озлоби толкова много. Франсоаз се бе посветила на мъката си, както други жени се посвещават на децата си. Алесандра се бе справила с живота по-добре от Жулиен, тъй като баща им й бе обръщал повече внимание. Жулиен, който бе по-малко даровит от сестра си, а и по-затворен по характер, не бе успял да предизвика обич и родителите му сякаш често го забравяха. Отмъщението му бе насочено към всеки член на семейството и му нанасяше удар точно по най-слабото му място. Бе измамил и обрал сестра си. Бе предал паметта на баща си. Бе очернил майка си. Бе продал на безценица „Ла Провансал“. А Франсоаз носеше отговорност за новата катастрофа, която се стоварваше върху дома и семейството им. Как ли Жулиен бе извадил на бял свят тази ужасна тайна, която я караше да се черви от срам вече двадесет и седем години? Щеше да уреди този проблем по-късно. Впрочем злото вече бе сторено.

Тази грешка от миналото й се бе превърнала в проклятие. Франсоаз не си търсеше извинения. Колкото до Мариус Гарбиани, той просто си отмъщаваше за прекратяването на отношенията им, което тя беше пожелала. А след смъртта на Франсис, когото никога не бе имал смелостта да нападне, се бе захванал с Жулиен. Тя бе виновна за това. Ако бе обърнала, макар и мъничко внимание на документите, които синът й я караше да подписва, ако не бе извърнала с безразличие поглед от предприятието поради малодушие и до известна степен поради отвращение от живота си, може би щеше да даде добър съвет на по-малкия си син. Но вместо да направи това, го бе изоставила на произвола на съдбата.

Франсоаз прекара голяма част от нощта в стаята на Реми, която се намираше на първия етаж във „Ванс“. Ходеше често там и отваряше сърцето си. Не се обръщаше към починалото си чедо като към дете, а като към същество, различно от земните си братя, което оттам, където се намираше, не само виждаше, но и знаеше всичко за случващите се на земята събития. Присъствието на това скъпо за нея същество бе осезаемо. Франсоаз не бе споделила с никого за тези си „срещи“, не бе казала нито дума и на свещеника, с когото се виждаше доста често. А и кой ли би могъл да я разбере? Срещите с отвъдното не само й помагаха да преодолее физическата раздяла с детето си, но превръщаха отсъствието му в истинско, радостно и даващо й сила присъствие. От стаята на сина си Франсоаз излизаше укрепнала тялом и духом, изпълнена с вътрешен мир и покой, които премахваха за известно време мъката й. Тази нощ тя поиска от Реми съвет как да се държи. Не очакваше, че ще разбере веднага отговора му. Знаеше от опит, че той тихомълком ще я води към решение, което можеше да я изненада или дори първоначално да я разочарова, но което в един определен момент щеше да се открои като единственото правилно поведение. От онзи ужасен майски ден невидимата връзка, която я свързваше с Реми, заемаше в живота й по-важно място от всички земни отношения. Трябваше да следи внимателно знаците, които скоро щяха да се появят.

 

 

Мариус Гарбиани. Най-големият й враг бяха угризенията. Франсоаз бе проявила слабост да се срещне с миналото, с младежката си любов, за която пазеше хубав спомен, и си мислеше, че ще бъде защитена чрез брака си и че юношата, превърнал се в мъж, ще е изгубил властта си над нея. При първия поглед, разменен между тях двамата, тя си даде сметка, че е попаднала в собствения си капан.

Беше на четиринадесет години, когато срещна Мариус Гарбиани за първи път. Няколко месеца преди спогодбата в Евиан през 1962 г.^[1] тя бе напуснала родния си Алжир, където родителите й и брат й Пиер бяха убити по време на атентата в Оран^[2]. Прие я Алексис Бастид — един от чичовците на майка й, уважаван производител на платове в Авиньон. Настани я у дъщеря си в Солт, тъй като тя имаше деца, чиято възраст бе близка до възрастта на тази създаваща грижи племенница. Мъката, която разяждаше сърцето на Франсоаз, изгнаничеството, което й тежеше като олово, я изолираха от новата й среда и тя я възприемаше като чужда. В училище я смятаха за мръсна емигрантка, дошла да яде хляба на французите. А и децата на лелята осиновителка също не бяха особено любезни към нея. Един ден някакво момче на нейните години, виждайки я постоянно тъжна, й подари златна гривничка. Бе я намерило в чекмеджето на изхвърлено на улицата нощно шкафче. Това хлапе се казваше Мариус Гарбиани. Той и един старец с дълги бели коси събираха всичко, което хората изхвърляха. Идилията между него и Франсоаз продължи цели две години, до деня, в който лелята откри, че юношата е влюбен в момичето. Тази неблагодарница се срещаше с един прост вехтошар и по този начин позореше семейството! Изпрати я обратно в Авиньон при Алексис Бастид. И понеже животът отказваше да й се усмихне и да я дари с малко щастие, девойката си наложи да забрави Мариус и заживя уединено в огромната къща на Бастид. Той обичаше празниците, канеше често гости, но тя не се показваше никога, докато те се веселяха. Но малко преди Франсоаз да навърши двадесет години, чичото неочаквано даде воля на гнева си.

— Ама че безобразие! — развика се той. — Ти си красива, умна. Няма да ставаш монахиня, защото родителите ти и брат ти са били убити от някакви арабески! А що се отнася до Алжир, кракът ти повече няма да стъпи там, защото ще те насилят или заколят. Алжирците са те изгонили оттам с ритници, запомни това добре! Осъзнай колко си щастлива, че си успяла да се добереш до Прованс. Имай предвид, че ако никой тук не те хареса, познавам фермери в Бос, които имат належаща нужда от работна ръка. А в Бос има поля чак до хоризонта. На всичко отгоре е много студено. Истински ад в сравнение с климата тук. И тъй като не виждам да си се загрижила за бъдещето си, поемам този ангажимент. Много майки вече идваха при мен да ми предлагат синовете си. Няма да ти нанеса обидата да ти предложа брак по сметка, въпреки че обикновено тези бракове са най-дълготрайни. След месец ще дам бал в твоя чест. Днес шивачката ще дойде да ти вземе мерки за роклята, която ще носиш. Всички хора, които имат някакъв авторитет в Прованс, ще бъдат тук. Ще имаш възможността да си избереш човек. Постарай се да направиш добър избор.

Франсис Арну бе един от кандидатите, поканени с тази цел. Предпочитанията на Франсоаз наклониха везните в негова полза, въпреки че бе направо замаяна от броя претенденти за ръката й, които се въртяха около нея. Алексис Бастид се зае грижливо с уреждането на годежа и сватбата, бе безупречен — както и когато уреждаше своите собствени дела. Градеше бъдещето на племенницата си с удовлетворението на човек, който изпълнява дълга си, като смяташе, че щастието ще й се усмихне от къде ли не.

Ето така Франсоаз отново се озова в Солт, където бе толкова нещастна през юношеските си години. Не се опита да намери Мариус Гарбиани. Младото семейство се настани във „Ванс“. Имението се намираше извън границите на селото, така че изключваше присъствието на неприятни съседи. Франсоаз осъзна положението, което заемаше в обществото, и пожела да бъде достойна за съпруга си и да почете по всякакъв начин семейството, в което бе влязла. Отдаде се изцяло на щастието, което изпитваше, задето всички бяха така любезни да се заинтересуват от нея. Раждането на децата й бе истински триумф. Тя го усети и изживя точно като такъв. Радостта, че бе станала майка, може би я накара да позанемари малко задълженията си на съпруга. По това време Франсис бе изцяло обсебен от разширяването на фабриката, която се развиваше изключително добре. Той отделяше все по-малко внимание на дома. А когато трите деца тръгнаха на училище, Франсоаз заживя отново в добре познатото в миналото й уединение. Бе очаквала повече грижи, нежност и любов от страна на съпруга си. Постепенно досадата и самотата прераснаха в отчаяние.

Една вечер отиде с Франсис на благотворителен бал, който се състоя в замъка „Симианла-Ротонд“. Прие поканата за танц на някакъв кавалер, в когото не разпозна Мариус Гарбиани. Той бе изминал дълъг път и се бе издигнал. Вече притежаваше предприятие за събиране на отпадъци и живееше с много красива жена. Миналото се възроди с неочаквана сила — факт, който тя отдаде на разочарованието си от настоящето. Двамата се видяха много пъти. Не преминаха никаква граница. Мариус я разсмиваше както някога. Засипваше я с очарователни прояви на внимание, които навремето, при пристигането й във Франция, й бяха върнали желанието за живот. После станаха любовници. Той й пишеше пламенни писма, тя му отговаряше с кратки бележчици, в които преобладаваше разумът, но и той не можеше да укроти особено успешно страстта, която я изгаряше.

Връзката им продължи две години. Франсоаз изпитваше неописуеми угризения. Имаше три деца, които обожаваше, а и съпруг, въпреки че последният прекарваше повечето си време във фабриката и я използваше като представително украшение. Тя вече бе осъзнала красотата си и се стараеше да я подчертава с елегантни тоалети. Даде си сметка, че към съпруга си изпитваше по-скоро уважение, отколкото обич. Франсис й осигуряваше удобства и работеше, за да остави на децата си солидно наследство. Мариус също като нея бе женен, имаше син на седем години. Франсоаз не искаше да разбие две семейства, още повече че познаваше славата на Мариус като женкар. Бе станал такъв, понеже очевидно никога не бе успял да дойде на себе си след насилствената им раздяла преди петнадесет години. Бе категорична, че няма да се разведе. Пътят й бе начертан. Бе твърде късно да се връща назад.

Един ден тя реши да се обясни с Мариус и за да го нарани възможно най-малко, трябваше да разполага с повечко време. Помоли съпруга си да вземе Реми, който бе отишъл на гости у свой приятел. Тогава тя бе стоварила вината за смъртта на момчето им изцяло на Франсис. Беше сурова към него, като го беше обвинила, че не проявява отговорност към никое от децата си. Но едновременно с това обвиняваше и Мариус, че я бе въвлякъл в подобна безизходна авантюра. Днес, изчистила душата си от заблуждението и застанала лице в лице със съвестта си, трябваше да признае, че и тя бе извършила предателство.

 

 

След този разговор със самата себе си, Франсоаз отиде при Жулиен, за да го попита къде бе намерил писмата на Мариус Гарбиани. Той й отговори през зъби и после безцеремонно я изтика вън от стаята си. Наложи й се да се подпре върху скрина на площадката. Така… Значи Франсис е знаел за тези писма, следователно и за връзката й с Гарбиани, при това — още от самото начало. Но никога не бе направил и най-малък намек за това! Бе проявил такт или просто му е било безразлично? Дали знаеше, че всъщност скъсването между жена му и Гарбиани бе станало преди гибелта на Реми, или пък смяташе, че нещастието е предизвикало раздялата им?

Франсоаз слезе по голямото стълбище, като се държеше за перилата. Виеше й се свят. Студеният камък я върна към действителността. Нещастието бе толкова голямо, че реши да иде да се изповяда.

— Госпожо Арну, тук ли сте?

Това бе гласът на Розлин. Но Франсоаз очевидно напълно бе загубила връзка с околния свят. Като я видя как залита и пада в несвяст, прислужницата нададе вик.

* * *

Капитан Риготие преглеждаше купчината документи върху бюрото си. Трима полицаи, които се връщаха от нощно дежурство, бяха намерили документите на пода. Някой ги бе пъхнал под входната врата на участъка. В лабораторията не бяха открили никакви пръстови отпечатъци върху ксерокопията на много фактури, адресирани до Жулиен Арну, директор на „Ла Провансал“. Капитанът нито за момент не се бе съмнявал в невинността на последния, що се отнася до убийството на Ян Салк, но сега заради тези хартийки, които бодяха очите му, вътрешното му убеждение леко се разклащаше.

Повика следователя и накратко му обясни фактите. Предвид авторитета на семейството, магистратът препоръча най-дълбока дискретност. Въпреки намерението си, капитанът не добави нищо, защото се съобрази с лабилността на Жулиен Арну. Въздържа се от всякакъв коментар. Разкритията, които бе споделила с него Алесандра относно счетоводните книжа и замесването на брат й във фалшифициране на документи и подправяне на подписи, бяха поставили Жулиен в доста незавидно положение. Риготие се надяваше, че адвокатът му ще бъде на висота, тъй като защитата на такъв клиент вече се очертаваше като доста деликатна работа. Обвинението за замърсяване на околната среда бе очевидно. Връзката между използването на забранени повърхностно активни вещества и убийството бе допустима. Да, наистина, обискът в „Ла Провансал“ бе позволил да се открие наличието на етоксилат^[3] в резервоари с номера три и шест, но за сметка на това пък не бе намерена нито една фактура. Очевидно бе, че Арну е скрил оригиналните документи на сигурно място. Следователят току-що бе наредил да се направи обиск на семейното имение и капитанът не бе никак очарован от заповедта.

Той събра личния състав и в десет часа полицаите се изсипаха пред желязната врата на „Ванс“, придружени от екип експерти. Отвори им Розлин. Разстроената Франсоаз Арну пиеше чай в салона. Тя не реагира при вида на органите на реда, които нахлуха в дома й. Възприе появата им като поредната фатална случка. Остана да седи в креслото си, а погледът й бе отнесен. Чу крясъците на сина си на първия етаж, който се бунтуваше срещу това нашествие, но поведението му не предизвика у нея никаква ответна реакция. След няколко минути Жулиен нахълта като луд в салона:

— Значи така — не се помръдваш, не казваш нищо и оставяш тези вандали най-безпрепятствено да ровят навсякъде!

— Те са в правото си да направят обиск, господин Жулиен — отговори Розлин. — А майка ви не е добре, така че не я притискайте. Тревожа се за нея, така че ще повикам лекаря.

Жулиен тресна вратата и поиска да излезе от къщата. Само че един от полицаите му препречи пътя. На помощ пристигна още един полицай. Така че Жулиен бе принуден да се качи отново в апартамента си. Жустин на свой ред слезе в салона, напълно безразлична към трескавата суматоха, от която целият дом се тресеше. Бе облечена в тениска, която едва покриваше задните й части и позволяваше на всеки да отгатне цялото й очарование. Бяха я помолили да стане от леглото си, а тя изпълни заповедта доста нелюбезно, без дори да си даде труда да среши дългите си руси коси, които падаха на немирни кичури около лицето й. Мъжете я гледаха като хипнотизирани. Жустин влезе в кухнята.

— Но, Жустин, облеклото ти никак не е благопристойно. Върви да се преоблечеш — каза й Розлин и побърза да й приготви закуската.

— А нима това, което прави баща ми, е благопристойно? — възрази тя надменно.

— Направи го заради баба си.

— Ами че тя изобщо не ме забеляза. И освен това — изобщо не ми пука. Да вървят по дяволите всички.

После избухна в сълзи. Бе чула, че копията на документите са били подхвърлени на полицията и че сега търсеха оригиналите — онези, които Манюел бе откраднал. Тя ги бе сложила в голям плик, а Клемантин бе отишла да ги скрие във вилата на родителите си в Каси. Наблюдавайки действията на мъжете в униформа и на няколко цивилни лица, които носеха на ръкава си ленти с надпис „Следствена полиция“, Жустин си даваше ясна сметка за сериозността на постъпката си. Цивилните се разхождаха с куфарчета в ръка, които бяха пълни с епруветки и шишенца. Внезапно я обзе страх. Манюел й бе казал, че ще отсъства два дни. Чакаше го от вчера. Но той не отговаряше нито на есемесите й, нито на съобщенията й по гласовата поща. Матис бе много красив, мил, забавен, само че не й предлагаше онова, което Манюел й даряваше с толкова разюздана страст! Заплака още по-силно. Розлин бе напълно слисана от сълзите на това момиче, което не бе виждала никога да плаче, и се опита да я утеши, но остана потресена. Защото Жустин събори масичката със закуската си и трясъкът привлече вниманието на един от полицаите, който нахълта в кухнята и попита:

— Нещо не е наред ли?

Огледа падналото на земята бурканче със сладко, чашите и чинийките, натрошеното на дребни парченца стъкло и трохите сирене по пода. Розлин махна нервно с ръка. А Жустин се втурна навън, като блъскаше всичко по пътя си — и хора, и предмети. Втурна се в стаята си и се заключи. В плана й влизаше само да отмъсти на баща си и да му измъкне малко пари. Не съжаляваше за това. С ядни движения подреди разбърканите от обиска вещи в стаята си. После отвори прозореца, за да проветри помещението от натрапчивите миризми, и седна върху перваза. Мистралът огъваше тежките клони на чинарите и пееше дрезгавата си песен. Жустин потрепери. Всичко бе срещу нея, включително и този проклет вятър, който я превръщаше в кълбо от нерви. Реши да иде при Клемантин. От предпазливост не бе споделила с приятелката си какво имаше в плика, който я бе помолила да скрие. Бе й казала, че баба й й е поверила важни документи, при това доста стари, свързани с произхода на семейството. За тях не бивало да узнаят нито баща й, нито леля й, защото щели да й послужат да напише роман, с който да разкрие никому неизвестна досега тайна от осемнадесети век. Клемантин обожаваше четенето. Само че никога не бе получила висока оценка за съчиненията си в училище, докато приятелката й бе най-добрата в класа. Жустин чу гласове и шум от боричкане. А после видя как баща й слиза по стълбите между двама полицаи.

— Слава богу, отървах се — подсвирна тя.

Изчака колата, с която го отведоха, да потегли. Няколко мъже и жени все още се суетяха из къщата. Потърси баба си и я откри в кухнята заедно с Розлин, която пиеше кафе, за да дойде на себе си. Нямаше и следа от гнева на домашната помощничка и всичко в кухнята бе почистено. Франсоаз Арну стоеше права и бе допряла чело в стъклото на вратата. Безмълвни сълзи се стичаха по бузите й и падаха на едри капки върху копринената й риза. Жустин се доближи до нея, взе лист домакинска хартия и избърса сълзите й с безкрайна нежност. Баба й с нищо не показа, че разбира какво се случва. Жустин взе ръката й. Тя бе ледена. Тогава младата жена прегърна Франсоаз през раменете и я целуна по влажните бузи.

— Не се безпокой, бабинко.

Не получи отговор. Розлин, обикновено толкова разговорлива, не отрони нито дума. Жустин ненавиждаше мълчанието, а сега то владееше кухнята и я задушаваше.

— Излизам.

Пак никакъв отговор. Нито пък каквато и да било реакция от Франсоаз, която стоеше на мястото си неподвижна като статуя. Жустин трябваше да се отдръпне, за да направи път на някаква жена, която носеше обемист предмет, покрит със син калъф. После яхна мотора си. На изхода журналистите я обстреляха с картечен огън от въпроси.

— Госпожице Арну, знаете ли защо арестуваха баща ви?

— Арестуваха ли го? — попита Жустин с най-невинен вид.

— Ами вие не присъствахте ли на задържането му?

— Не. Къщата е голяма.

— Не изглеждате особено притеснена от случилото се?

— Защото е грешка. Нямаме от какво да се страхуваме.

Имаше усещането, че е звезда, изкачваща се по стъпалата към фестивалния дворец в Кан. Приятно й бе да привлича мъжките погледи и се вълнуваше. Някой пъхна листче хартия в ръката й точно преди един полицай да разгони решително представителите на пресата, за да може тя да мине.

* * *

— Благодаря, Розлин. Идвам веднага.

Алесандра остави телефона и погледна Батист. Бе прекарал целия вчерашен ден и предишната вечер в работа. Проверяваше и съпоставяше данните от флашката на Ян Салк. Днес бе подновил работата си още със ставането и се бе обадил на приятели специалисти, за да може да разнищи по-добре тайната финансова мрежа, създадена от Морган Гарбиани. Сложна схема. Струваше му се доста странно, че Салк е тръгнал да се бори сам с такава едра риба. Батист не можеше да си обясни защо Вантиве не се появяваше никъде във фирмите, контролирани от Гарбиани, при положение че търговецът влизаше в капитала на „Еко дю Миди“, а там фигурираше и Гарбиани. Уреждането на сметки би трябвало да бъде единствено между Гарбиани и вестника. Но тогава защо тялото на Салк е било пренесено в „Ла Провансал“? За да принудят Жулиен Арну да се огъне при сделката с Вантиве? Да, логично предположение. Но защо, по дяволите, да убиват журналиста, след като Арну е бил вече напълно съсипан и готов на всичко. Батист за стотен път възобновяваше разсъжденията си, без обаче да успее да се убеди в надеждността им. Данните от флашката не разкриваха изцяло мистерията. Освен ако Жулиен не носеше вина за убийството на Салк.

— Жулиен е арестуван! — изкрещя Алесандра.

— По дяволите! Значи са действали по-бързо от мен. Открили ли са нещо ново?

— Така мисля. Розлин ми се обади. Мама не е добре. Лекарят е доста обезпокоен. Ще дойдеш ли с мен, или ще продължиш да работиш?

— Идвам с теб, но ще си взема и лаптопа.

 

 

Франсоаз Арну лежеше в леглото си. През капаците на прозорците се прокрадваше мека светлина. Лекарят й бе сложил инжекция с успокоително. Бе оставил и няколко думи за Алесандра: „Ако не излезе от това си състояние на слабост и апатия до края на следобеда, обадете ми се“. Франсоаз отвори очи, когато Алесандра се наведе и я целуна. Бе много бледа. Устните й без цвят и трескавият й поглед натъжиха Алесандра.

— Мамо, не те упреквам в нищо. Искам само да знам някои неща, за да разбера положението. Не съм в опасност. В опасност е Жулиен. Не смятам, че си отговорна за арестуването му или пък за нечестните му сделки. Всеки сам избира пътя си. Просто трябва да ми кажеш онова, което знаеш. Уморена си и изтощена, но е спешно. Трябва да спасим поне онова, което все още може да се спаси. Отнася се за бъдещето на всички нас.

Франсоаз понечи да вдигне едната си ръка, но тя отново падна върху чаршафа.

— Жадна ли си? — попита Алесандра.

Майка й кимна с глава. Алесандра й подаде чаша вода. Франсоаз я изпи на малки глътки. После остави чашата на нощното шкафче толкова бавно, че вся страх у всички, и отново потъна в мълчание. Алесандра не посмя да я притиска повече. Но все пак нещата не търпяха отлагане и затова тя все пак се реши да й зададе директно няколко въпроса, които се надяваше да подействат на майка й като лечебен електрошок.

— Знаеше ли, че Жулиен е подправил подписа ми?

— Не.

На Алесандра й се стори, че майка й не чува собствения си отговор.

— Наясно ли беше, че след като е фалшифицирал документи и подправял подписи, може да отиде в затвора?

— За малоумна ли ме смяташ? — попита Франсоаз с усилие.

Майка й реагираше! „О, слава на бога!“, каза си Алесандра.

— Знаеше ли, че използва повърхностно активни вещества?

— Дори не знам какво представляват те.

— Какво знаеше за влизането на Вантиве в капитала на „Ла Провансал“?

— Нищо.

— А какво щеше да направиш, ако знаеше?

— Щях да се противопоставя.

— А по отношение на Мариус Гарбиани?

— Също.

На Алесандра й се стори, че майка й се кани да сподели още нещо. Искаше да е сигурна дали мисли логично и затова подхвърли:

— В памет на татко?

— Да. Жестока си.

— Сега не говорим за това, мамо. Съгласна ли си да ми продадеш акциите си от „Ла Провансал“, за да имам свободата да действам?

— Да — каза Франсоаз на един дъх.

— Сега поспи и не се тревожи. Аз ще се заема е всичко. Ще успея. Батист е тук и ще ни помогне.

Франсоаз затвори очи. Бе на края на силите си, но изпитваше облекчение, че дъщеря й иска да се бори. Алесандра се вгледа в красивото й лице, което изпитанията бяха засегнали толкова малко. Имаше чувството, че ролите им се бяха разменили, а може би винаги са били разменени. Тя трябваше да бъде силният човек вместо тази жена, която никога не бе пожелала или не бе могла да защити децата си. Дишането на майка й стана равномерно. Франсоаз бе заспала. Алесандра излезе от стаята на пръсти. Вълнение стягаше гърлото й.

 

 

Жустин прочете написаното на листчето хартия, което бяха пъхнали в ръката й. „Ще ви очаквам в бар «Тийол» в петнадесет часа за интервю. Себ.“ Отиде у Клемантин и зачака да дойде времето за срещата. Преди това бе пребродила надлъж и нашир улиците на Солт с надеждата да намери колата на Манюел. Напразно. Изгаряше от желание да отиде в къщата му в Сен Базил, но се удържаше. Сметна, че се налага да прояви предпазливост и да стои на разстояние. Можеше да завари там полицаи. Въпреки че се ласкаеше от един разговор с журналист, все пак се боеше подобен контакт да не навреди на Манюел. Отиде на срещата с двадесет минути закъснение и се настани на една маса на терасата. Матис Гранже, който също бе там с приятели, й направи знак да седне при тях. Като видя, че сяда през четири маси, стана и застана пред нея точно когато един русокос младеж сядаше до нея.

— Себастиен Мулен. От „Ле-з-Еко д’Авиньон“.

— Добър ден — отвърна му Жустин с широка усмивка.

После се обърна към Матис и му каза:

— Заета съм. Пречиш ми.

И понеже Матис не се помръдна, добави презрително:

— Ама че си досаден. Ще дойде при теб, като свърша.

Матис се върна при приятелите си.

— Страхувах се, че няма да дойдете. Искам да ви задам няколко въпроса. Няма да ви отнема много време, госпожице Арну — започна журналистът.

— Не бързам — Жустин започна да играе.

— Мога ли да ви наричам Жустин?

— Не — отряза тя, без да го погледне.

Въпросният Себастиен бе сладък младеж. Не бе неин тип, но бе добре дошъл, защото така можеше да накара Матис да поревнува, а това я забавляваше.

— Аз съм стажант във вестника и главният редактор ми каза да си избера тема. Полицаите не гъкват, а пък ние по никакъв начин не можем да се доближим до баща ви, за да му зададем въпросите си. Сигурно за вас е страшен шок, че го задържаха пред очите ви?

— Не — изтърси тя.

— Очаквахте ли го?

— Да.

— И защо?

Младежът бе направо потресен от отговорите на Жустин.

— Ами защото така.

— Значи знаете нещо?

— Да.

— И какво точно?

Себастиен Мулен направо се задъхваше. За това допринасяше и красотата на Жустин, но категоричните й отсечени отговори и начинът, по който си играеше с нервите му, го очароваха.

— Защо задавате въпроси точно на мен? — попита тя, като се изпъчи и грациозно подчерта тялото си от глава до пети.

— Защото сте дъщеря на Жулиен Арну.

— Е, и?

Стажантът бе удивен. Тя определяше правилата. Бе с три-четири години по-голям от нея, но тя го обезоръжаваше с характера и поведението си. Направо губеше почва под краката си, смутен от самоувереността и леденото й спокойствие. Внезапно върху масата падна някаква сянка. Една ръка грабна малкия касетофон, който Мулен бе поставил до пепелника. Младежът вдигна очи и срещна погледа на Манюел.

— Изчезвай!

Заповедта бе дадена с глух глас. Никой наоколо не разбра какво става. Себастиен Мулен се накани да протестира.

— Няма да повтарям: изчезвай.

Себастиен Мулен се подчини и протегна ръка, за да вземе касетофона си. Манюел обаче го пъхна в джоба на джинсите си и седна на стола, който журналистът чирак току-що бе освободил.

— А кой е онзи там, другият? — попита Манюел, като посочи с глава Матис.

— Приятел.

— А, така ли? Значи заминавам аз за два дни и…

— За три — поправи го Жустин.

— Два. И вече двама глупаци се въртят около теб. Ако замина за три дни, ще станат трима. А и повече, ако се намерят — каза иронично Манюел.

— Ами, виж, не ги броя.

Двамата се измериха с поглед. Жустин първа сведе очи.

— Да се махаме оттук — нареди Манюел.

Накара я да се качи в една кола, която, според брояча на таблото, бе изминала едва няколко километра. Тя се учуди защо е с друга кола.

— Когато наоколо има куки, е по-добре човек да внимава! Ясно?

Манюел бе получил заповед да разкара Жустин далеч и от журналистите, и от всички. От този момент нататък тя щеше да прекарва дните си при него и щеше да се прибира само вечер. По този начин той би могъл да събира сведения, които можеха да заинтригуват Морган Гарбиани. Така или иначе, такива бяха нарежданията и Манюел им се подчиняваше. Е, случвало му се бе да изпълнява и по-неприятни мисии от тази.

* * *

Разпитът се провеждаше в полицейския участък на Солт. Присъстваше комендант Шапел от Гренобъл, който имаше пълномощията да внесе обвинението в съда. Все още не бяха открити оригиналите на фактурите за повърхностно активните вещества. Адвокатката на Жулиен — госпожа Дюжарден — се бе противопоставила на клиента й да бъде предявено обвинение, след като те липсваха, въпреки че съдържанието на варелите бе иззето от общинското бунище благодарение на свидетелските показания на Антонио Медейрос. При тези обстоятелства тя трябваше да отиде да пледира в Съдебната палата на Карпантра и да остави Жулиен сам. Той бе чакал два часа в една зала, пазен от полицай, преди екипът да премине към втората част от въпросите, които този път бяха свързани с убийството на Ян Салк. Следователите бяха убедени, че двете неща са в тясна връзка.

— Къде бяхте през нощта на 24 срещу 25 юни между двадесет и два часа и два часа след полунощ? — поде разпита капитан Риготие.

— У дома.

— Къде точно?

— Във „Ванс“.

— Какво правехте там?

— Присъствах на рождения ден на майка ми.

— Двама души твърдят, че сте отсъствали от полунощ до един часа сутринта.

— Качих се в стаята си, за да се обадя по телефона.

— И говорихте цял час?

— Опитвах се да се свържа с човек, който все не ми отговаряше.

— Кой е този човек?

…

— Кажете кой е, защото в момента уточняваме на кого сте се обаждали.

— Ами, уточнявайте.

Нямаше да спомене името на Матилд. Тя бе неговата тайна градина. Неуморно, отново и отново, щяха да му задават едни и същи въпроси. Едва сдържаше раздразнението и гнева си. Бе сам срещу тези обзети от решителност мъже. Затова реши да играе „ва банк“.

— Като че ли не разбирам как на всяка цена искате да ми лепнете убийството на Салк.

— А вие ли го убихте?

— Не! Разбира се, че не!

— Тогава какво ви накара да го споменете?

— Не съм малоумен. След откриването на повърхностно активните вещества, аз ставам главният обвиняем. Нарочили сте ме. Само че не съм го убил аз. Дори не го познавах. Невинен съм. Чувате ли?! Невинен съм! — изкрещя Жулиен.

Капитан Риготие заговори спокойно:

— Ще ви разкажа как аз виждам събитията. Поправяйте ме, ако греша. Ян Салк е получил поръчка от „Еко дю Миди“ да напише обзорен материал за „Ла Провансал“, авторитетно не само в областта, но и в цяла Франция предприятие, познато дори в Африка. По един или друг начин Салк открива, че въпреки репутацията ви, не използвате само първокачествени естествени суровини за производството на козметичните продукти, но и повърхностно активни вещества, които са забранени. Кани се да оповести публично тези факти. Въпросната вечер вие го изненадвате да се промъква в „Ла Провансал“, за да вземе проби от резервоарите на склад. Опитвате се да му попречите и той пада в един от тях. А вие изпадате в паника.

Следователят спря за миг и после продължи с равен глас:

— И така — става въпрос за инцидент. Нещастен случай. Съдиите ще разберат, че просто не ви е провървяло… и че се касае за неволно непредумишлено убийство и неоказване на помощ на човек в опасност… Предоставям на вас да прецените…

— Преценил съм. Само че съм невинен.

— Както желаете. В такъв случай съм принуден да ви предам на правосъдието.

Капитан Риготие се оттегли, но преди това прошепна на един от полицаите да остане с Жулиен. На практика ченгетата нямаха никакви улики, а все повече и повече се оплитаха в тази история, която вдигаше голям шум. Трябваше им виновен, при това светкавично. Бе напълно възможно самият министър на вътрешните работи да бе поискал от префекта бързи действия. Жулиен би дал всичко на света, за да узнае кой бе боклукът, който му бе натресъл това обвинение. Вече осем часа бе в ареста. Изведнъж усети силно желание да спи. Да спи. Да заспи завинаги. Сигурно бе задрямал, защото гласът на капитана го стресна:

— Господин Арну, свободен сте.

— Моля?

— Свободен сте. Проверихме телефонните ви обаждания и идентифицирахме хората, на които сте позвънили. Или по-скоро — жената, на която сте се обадили — Матилд Делуаз. Тя потвърди, че има постоянна връзка с вас. Знаем също, че и всички съобщения, които е получила в нощта на престъплението, са от вас. Желаете ли някой от семейството ви да дойде да ви вземе, или предпочитате полицейска кола да ви откара до дома ви?

— Чакам адвокатката си. Тя няма да се забави.

— Както желаете. Довиждане, господин Арну.

Жулиен си тръгна почти мигновено от сградата на полицията в Солт. Чувстваше се напълно объркан. Отломка. Нищожество. Смехотворна и зле написана комедия.

 

 

— Господин Арну?

Адвокат Дюжарден бе спряла колата си до него.

— Качете се. Освободиха ли ви най-сетне?

— Да.

— Не се тревожете за повърхностно активните вещества. Да, те са забранени от закона, но забраната им влиза в сила от края на годината. Ще ви бъде наложена глоба съобразно степента на замърсяване на реката, към която ще бъде прибавена и стойността на щетите. Що се отнася до Ян Салк, надявам се, че най-после са установили, че имате алиби.

— Да.

— Много време ли им отне? Не сте ли с кола?

— Не.

— Да ви откарам ли до „Ванс“?

Жулиен не каза нито дума по време на пътуването. Не забеляза тревожните погледи, които от време на време му хвърляше госпожа Дюжарден. Енергична жена. Бе поела практиката на адвоката на Франсис Арну. Защитаваше Жулиен по време на развода му и много добре познаваше мъката в сърцето му, с която му се налагаше да се пребори.

— Как е майка ми?

— Добре.

— Шокът не бе ли твърде тежък за нея тази сутрин?

— Какъв шок?

— Арестуването ви.

— Нима мислите, че изобщо я е грижа за мен?

— Не изглеждате добре, Жулиен. Телефонирах на капитан Риготие, след като разпитът приключи. Що се отнася до случая Салк, няма от какво да се страхувате. Тяхната работа е да търсят виновен. От няколко дни понесохте ужасни сътресения. Нормално е да се чувствате потиснат. Стегнете се, елате на себе си. Ще уредя всичко с тези вещества, вие ще подпишете само документите. Починете си и възобновете нормалния си начин на живот. Слушате ли ме?

Жулиен не отговори, защото не я слушаше. Гледаше как части от пейзажа се стрелкаха за миг пред очите му и после ги заместваха други отрязъци от местността. Къщите, дърветата, пътят, полята, кипарисите, желязната ограда, алеята, чинарите, входната врата.

— Благодаря.

— Сигурен ли сте, че всичко е наред? Не искате ли да съобщя на майка ви, че вече сте си у дома и че всичко е наред?

— Благодаря, че ме докарахте.

Жулиен влезе в къщата, без дори от учтивост да изчака колата на адвокат Дюжарден да потегли. Отиде право в апартамента си. Взе си душ, за да се отърве от отвратителната миризма и от дебелия слой страх, който покриваше тялото му. После си сипа чаша ледена водка. Когато мобилният му телефон звънна, вече бе изпил три чаши. Матилд искаше да се видят. Полицаите бяха ходили при нея в болницата и тя искаше да разбере как стоят нещата. Безпокоеше се. Той я успокои и й обеща да отиде при нея колкото е възможно по-скоро. Бе направо съсипан от умора и отвращение. Каква низост, каква гадост. Думите кънтяха в главата му. Бе напълно отвратен от живота си. От майка си, от сестра си, от дъщеря си. Изпи цялата бутилка, преди да събере сили да стане от креслото, но се строполи отново в него. Отвратително. Беше пиян. Най-сетне успя да се изправи, като се подпираше на мебелите. Блъсна се в един стол и той се прекатури. Жулиен взе втора бутилка от малкия хладилник и отпи една глътка. После изпи цяла чаша. Ледената течност буквално подпали гърлото му. Матилд. Хайде още една глътка. Той се клатушкаше из стаята с бутилката в ръка. Намери ключовете от колата в панерчето, в което си изпразваха джобовете, но те и останалото съдържание се разпиляха по пода заедно с малкото останала в бутилката течност. Жулиен падна на колене и заопипва с ръце наоколо. Най-сетне напипа връзката ключове. Наложи се да се хване за топката на вратата, за да се изправи. Тръгна по площадката, като залиташе, и се опря на стената, за да може да слезе по стълбите. Краката му трепереха от слабост. Силно му се виеше свят. Като излезе от къщата, се просна върху външните стъпала. Трябваше му известно време, за да се изправи. Не чувстваше нищо. Светът бе мек като памук, полупрозрачен и полузамъглен, напълно недействителен. Жулиен вървеше насред светъл прозрачен сапунен балон, който го люлееше нежно и бе напълно нереален. Усещаше прилив на неудържима радост и изпадна в еуфория.

Стигна до колата си. Прескочи вратата, защото гюрукът бе прибран. Измина доста време, преди да пъхне ключа. Запали. Моторът изръмжа, лостът за скоростите заяждаше в неуверената му ръка. Това го разсмя. Нощта се стелеше над околните поля. Включи всички светлини. Колата нагази в храстите по алеята. На три пъти му се наложи да завърти волана, за да не се удари в каменните колони от двете страни на желязната врата. Наистина му бе много весело. Колата рязко отскочи встрани, а после тръгна по шосето. Сияйното тяло на Матилд, милувките й, целувките й. Жулиен даде газ. Бързаше да отиде при нея, да се сгуши в ръцете й, да заспи.

Мощен звук на клаксон отекна многократно като ловен рог в мъгла. Главата му бучеше — същата тази глава, която малко по-късно се търкулна в житното поле покрай автострадата.