Фредерик д'Оналия
Буря над Прованс (3)

3.

Батист отиде до двукрилата входна врата, за да посрещне Ян Салк, и го отведе на терасата, където го очакваше Алесандра. Салк дойде на секундата — точно в девет часа. Когато разпозна Батист Кавано — един от идолите си в професията, се изненада. Младежът бе мургав, нисък и набит. Държеше се непринудено, но не прекалено свободно. Прояви извънредно голяма любезност към Алесандра, чиято красота го посмути.

— Искате ли кафе? — попита Батист.

— О, не бих искал да ви притеснявам…

— Шварц или еспресо?

— Шварц — отговори Ян Салк.

Батист донесе поднос със сребърен комплект — кафеварка и захарница, а също и две чашки от фин порцелан.

— Аз ще пия еспресо! Ето, оставям ви — каза той през смях и пътьом целуна Алесандра по бузата.

— Жан Перо е казал на господин Кавано, че ще пишете и за Мариус Гарбиани и неговата дейност по събирането на боклука — започна разговора младата жена, — че сте запланували също така много други статии, а именно за Виктоар Лескюр дьо Монтобан и нейната империя, също и за Евлин и Марсиал Мартело, новите собственици на фабриката за щамповани платове на Алексис Бастид, а струва ми се, се каните да пишете и за лозята и виното на господин Алу. Това ли е всичко?

— Да. Приготвяме специален подлистник на съботно-неделното издание. Петте репортажа ще излязат едновременно в събота. Оставате ми само вие и господин Гарбиани.

— Мога ли да прочета какво сте написали за останалите?

— Не, от професионална и етична гледна точка това е невъзможно. Но за сметка на това, след като съм готов със статията за „Ла Провансал“, ако желаете, можете да прочетете написаното и да нанесете промени. Моят директор няма да има нищо против.

— Госпожа Дьо Монтобан, семейство Мартело и Жорж Алу прочетоха ли предварително материалите ви за тях?

— Не. Довериха ми се.

— Е, добре, аз обаче бих искала да прочета какво сте написали. Да започваме.

Въпросите на Салк бяха предимно за факти около основаването на фабриката за сапуни и развитието й през изминалите оттогава тридесет години, за автентичността на съставките, използвани при производството на козметични продукти и спазването на провансалската традиция. Алесандра обясни колко строги са правилата на биологичното земеделие и начина, по който тя ги прилага както във Франция, така и в Буркина Фасо. Заяви, че следва правилата, създадени от баща й, и че работи напълно в неговия дух. Спомена, че за съжаление Франсис Арну не е могъл да види невероятния разцвет на производството, създадено в Африка.

— Баща ви е загинал при нещастен случай. В пресата тогава нямаше подробности. Бихте ли ми разказали нещо повече сега?

— Не бих искала да засягам тази тема, защото тя касае личния ми живот — отвърна Алесандра, която се почувства зле. — Ще отговоря на въпросите, които се отнасят до професията ми. За мен е болезнено да се връщам към трагичната смърт на баща ми. Ще ви бъда задължена, ако почетете паметта на индустриалеца, новатора и хуманиста Франсис Арну, без да споменавате обстоятелствата около смъртта му. Ако нямате повече въпроси, можем да приключваме.

— Последен въпрос, ако ми позволите. Как виждате бъдещето?

— Ведро.

Очевидно Алесандра нямаше желание да говори повече.

— Бихте ли споделили с читателите на „Еко дю Миди“ нещо повече? Брат ви Жулиен Арну, отказвайки интервюто, все пак ми спомена за нова козметична линия, която ще създадете с фирмата си в Африка, но чиято продукция засега не възнамерявате да пускате на пазара с емблемата на „Ла Провансал“.

Думите на журналиста сякаш удариха Алесандра право в стомаха и сърцето й се сви. Запази мълчание няколко минути с надеждата, че Салк няма да забележи състоянието й. Какво ли още бе измислил Жулиен?

— Засега това е само проект. Все още не сме планирали датата на дерматологичните тестове. Във всеки случай, дори всички продукти да идват от Африка, то ноу-хауто е изцяло дело на „Ла Провансал“. Брат ми обича да избързва. Понякога твърде много. Настоявам да не споменавате нищо по този въпрос.

Батист не бе далеч и си даде сметка за внезапната промяна в тона на Алесандра. Побърза да отиде при тях с кафеварката в ръце.

— Още малко кафе? Току-що го направих.

— О, на драго сърце — каза Алесандра с признателна усмивка.

— Не бих искал да злоупотребявам с гостоприемството ви…

— Значи да? — усмихна се Батист, като намигна приятелски на Салк.

— Да. Кафето е прекрасно. А, още една подробност, ако позволите. Чисто техническа. Трябва да ви снимам. Харесва ли ви тук, на терасата?

— Пред пълзящия розов храст — побърза да каже Батист, преди Алесандра да успее да отговори.

Тя отиде на посоченото от Батист място и Ян Салк направи много снимки. После постави в лаптопа си картата на фотоапарата, качи всички снимки и двамата избраха най-хубавата.

— След няколко дни ще ви изпратя материала си по електронната поща. Публикацията е предвидена за края на следващата седмица. Остава ми само интервюто с Мариус Гарбиани. Имам среща с него утре, малко преди обяд.

— Значи вече нямате нужда от мен и мога да ви оставя сами? — попита Алесандра.

После изчака отговора и се измъкна незабелязано. Едва се сдържаше да не се обади на брат си, за да излее гнева си. Каква игра играеше той? Ето че тревогите отново превземаха живота й. Строполи се на дивана в салона, взе една възглавница, присви се и я притисна към корема си, като я държеше и с двете си ръце. Несъмнено Жулиен й създаваше трудности. Само че не бе предвидил, че с посредничеството на Батист Ян Салк щеше да й даде да прочете материала за „Ла Провансал“ и по този начин тя щеше да види черно на бяло изявленията му, преди статията да излезе. Явно Жулиен си отмъщаваше. Но за какво? Той имаше сериозен дял във фабриката, широко поле за действие и доста свобода. А тези неща съвсем не бяха за подценяване. Алесандра бе обещала да не му се меси. За сметка на това тя имаше своето поле на действие в африканския клон. За развода му пък нямаше никаква вина. Помагаше му, с каквото можеше.

— Но защо, за бога? — питаше се с недоумение тя.

После захвърли с всичка сила възглавницата на другия край на хола.

— Мразя, когато не мога да разбера нещо.

Алесандра си говореше сама на себе си. Бе готова да заплаче. Качи се в стаята си, навлече джинси и туника, обу еспадрили. През прозореца видя, че Салк излиза през входната врата. Слезе стремглаво по стълбите и изтича при Батист.

— Ела да се поразходим. Трябва да се успокоя.

— Какво има? Всичко мина добре, а освен това момчето е много симпатично.

— Не ме притеснява той. Ще ти обясня — каза Алесандра. — Мисля, че положението е сериозно. Имам нужда от съветите ти.

Времето бе прекрасно, а въздухът — вече доста топъл. Двамата стигнаха до края на градината, отвориха портичката и тръгнаха по една обсипана с камъчета пътечка, която се губеше в обрасла с храсти местност — напълно характерно за земите в Южна Франция. Лекият бриз донасяше силно ухание на лавандула, Батист бе прегърнал Алесандра през кръста, а тя се притискаше до него. По бузите й се стичаха сълзи, които младата жена не изтриваше. Бе нагодила крачките си към крачките на Батист и двамата вървяха в синхрон. Той се спря, обхвана раменете й и я притисна до себе си, а после нежно изсуши с устни сълзите й.

— А сега ще ми кажеш какво те мъчи. Мисля, че ще ти подейства добре. Предпочитам да знам някои неща преди срещата с майка ти след малко. Никога не съм те разпитвал при какви обстоятелства е починал баща ти. А скоро след като се запознахме, ти ми каза, че и единият от братята ти е починал. Отпусни се, не си длъжна да спазваш хронологията на събитията, нито пък да следваш някаква логика. Само говори. Ти знаеш всичко за живота ми, а аз не знам дори заглавието на книгата, в която е описан твоят живот. Не съм чел дори първата глава. Прости ми, че съм толкова откровен. Аз съм на „чужд терен“, предстои ми да се запозная със семейството ти. Страхувам се да не проявя несръчност, а преди всичко искам да ти помогна.

— Благодаря — прошепна Алесандра. — Знам това.

Двамата продължиха разходката си ръка за ръка. Алесандра се отправи към дълга отвесна скала и двамата опряха гърбовете си на нея. Известно време съзерцаваха великолепната гледка — небесната синева отразяваше синкаво-лилавите оттенъци на лавандуловите поля.

 

 

… Била на седем години, когато някакъв безотговорен некадърен шофьор убил брат й Реми. Никой не видял какво точно се случило, никой не успял да види и колата. Разследването се влачило години наред. Франсис Арну пуснал в ход всичките си връзки и познанства. И въпреки това не открили виновника. Изправен очи в очи пред отчаянието на родителите, един полковник от полицията решил да бъде откровен и споменал за протекция по високите етажи на властта. Франсоаз Арну никога не простила на съпруга си, че не отишъл да вземе навреме сина им, който прекарал следобеда у един приятел. Но точно тогава го задържало събрание във фабриката, което се проточило. Реми помислил, че баща му го е забравил, и решил да се прибере пеша. Франсоаз тръгнала да го пресрещне, но се наложило да остави колата си в началото на селцето, тъй като навалицата била блокирала пътя… Зяпачите стояли като ударени с гръм пред малкото телце, простряно на шосето. Никой не забелязал Франсоаз, която си пробила път през тълпата любопитни. Щом познала сина си, надала страховит вой и припаднала. Реми бил нейният любимец или поне се превърнал в такъв след смъртта си. От този ден нататък тя започнала да изпитва упорита омраза към съпруга си и постоянно го обвинявала, че той е виновен за смъртта на детето им. Поведението й било жестоко, още повече че Франсис бил определил Реми за свой наследник. Като първороден син, според традициите, той трябвало да поеме кормилото на фабриката. При тези обстоятелства Франсис Арну намерил убежище в работата си. Разработил нова линия козметични продукти, а после извършил необходимите проучвания и разширил производството й в Африка, където намерил и клиентела. Това бил просто начин от време на време да се отделя от мястото на трагедията и от ада, в какъвто се бил превърнал бракът му. А Франсоаз често се усамотявала в стаята на момчето си и била единствената, която се осмелявала да влиза там… Днес, 24 години по-късно, тя все още ходела в стаята на Реми. Единствената разлика била в това, че вече не го правела всеки ден. Нито майка им, нито баща им помислили за мъката на Алесандра и Жулиен, които били загубили брат си. Алесандра не могла да забрави погребението на Реми. Майка им не присъствала, защото семейният лекар я натъпкал с толкова успокояващи, че спала почти три денонощия. Алесандра и Жулиен се озовали сами на гробището с баща си. Стояли ужасени и почти обезумели пред зейналата яма на семейната гробница. Гробът бил затрупан от цяла планина бели цветя и Алесандра се задушавала сред тълпата, изпълнила малкото гробище на Солт. Бутали се в нея, без да помислят нито за нейната участ, нито за участта на Жулиен. Като се върнали у дома, двете деца се уединили в едно скривалище в дъното на парка, което Реми бил построил за тримата. Чак късно пред нощта баща им ги намерил там.

Няколко години по-късно Алесандра разбрала какво е изправило един срещу друг родителите й и се опитала да налее малко разум в главата на майка си, но се сблъскала единствено с упорито и свирепо мълчание. Тогава Алесандра потърсила опора при баща си, който бързо пренесъл всичките си надежди върху нея вместо върху Жулиен, който пък се интересувал само от живопис. Алесандра завършила химия и съвсем естествено започнала да помага на Франсис при създаването и производството на козметични продукти. Жулиен завършил криво-ляво търговия и се занимавал с управлението на фабриката, въпреки че над него тегнел деспотичният контрол от страна на баща му. Когато Алесандра решила да продължи делото на баща си в Буркина Фасо, Жулиен тъкмо се бил оженил и затова отказал да участва в „африканското й приключение“.

— Двамата с Жулиен се разбирахме много добре, когато бяхме деца, но ми се струва, че като не му позволи да се запише в Академията по изобразително изкуство, татко го подложи на голямо унижение. Винаги се е отнасял твърде сурово с него. На Жулиен му липсваше обич. Реши, че татко предпочита мен. Не пожела да разбере, нито пък направи опит да осъзнае истината: че всъщност татко бе отчаян. Искаше син, който да поеме „Ла Провансал“, но му се наложи да се задоволи с дъщеря. А после пък жена му Каролин наля масло в огъня. И дори след развода си Жулиен не се опита да се сближи с мен.

— А ти не направи ли опит да се сближиш с него?

— Напротив! Разбира се, че направих много опити, но той бе издигнал стена помежду ни. Смъртта на баща ми трябваше да му донесе облекчение, но не се случи нищо подобно — той се затвори още повече в себе си. От една страна, Жулиен искаше да управлява всичко, но от друга — работата във фабриката не му харесваше… Призвание, изпълнено с противоречия. Пропилян живот.

— Прекаляваш! — извика Батист. — Та брат ти е млад. Ще се оправи.

— Почакай да се запознаеш с него и пак ще си поговорим. Бих искала да споделиш с мен какво впечатление ти е направил. Кой знае? Може пък да му вдъхнеш надежда и един разговор с теб да му се отрази добре. Мама изобщо не му помага. За нея ние просто не съществуваме. Да се поразходим ли още малко?

Двамата тръгнаха отново по пътеката, която след лек завой се спусна надолу към долчинката.

Не разговаряха.

Батист бе твърде развълнуван от драмата, която младата жена току-що му бе разказала, а Алесандра бе по-развълнувана и от него, защото сега й предстоеше да му разкаже най-драматичната част: вината й за смъртта на баща й.

— Имах връзка с един млад ветеринарен лекар от Буркина Фасо — изстреля тя внезапно с глух глас. — Въпреки че баща ми работеше с африканците, по манталитет си бе колониалист и не се бе отърсил от старите си привички. Не знам как бе научил за връзката ми, но една вечер се стигна до обяснение между нас. Упорствах и го наричах „расист“ и „егоист“. Идваха ми наум най-обидните думи по негов адрес. Татко не искаше да ме виждат с чернокож. Казваше, че руша репутацията му, че дискредитирам преговорите, които води в Африка. Добави, че ако още веднъж чуе нещо по този въпрос, фирма „Ла Провансал“ щяла да се лиши от моите услуги. Поведението му бе необяснимо, тъй като той се държеше нормално с всички африканци, с които се бяхме сближили и с които той работеше. Един ден, късно следобед, Жак ван Врутен, един белгиец, с когото баща ми още с пристигането си бе завързал приятелски отношения, дойде с предложение татко да го придружи до областта Тенкодого, до езерото Багре. Пет слона — мъжкари — току-що били разрушили водопроводите за питейна вода на някакъв почти завършен хотелски комплекс. Татко предложи да ида с тях. Излетяхме на разсъмване с една чесна, пилотирана от самия Ван Врутен. Татко бе доста навътре в нещата и наскоро бе предложил да бъдат изградени още два контролни поста за наблюдение на слоновете в областта. На първо време трябваше да се изчисли размерът на пораженията и да се обезопаси отново периметърът на хотелския комплекс, като се инсталират по-мощни защитни съоръжения, за да не могат тези животни да приближават водоемите. Въпреки изключителния характер на експедицията, баща ми не ми проговори по време на пътуването. А когато пристигнахме и той разбра за уговорката ми да се срещна там с моя ветеринар, изпадна в ярост. Жак ван Врутен се опита да го успокои. Освен това му каза, че слоновете са все още в района на водоема и имаме сериозен проблем. Животните бяха на своя територия. Бе сухият период на годината и слоновете, които си бяха присвоили водоизточника, се намираха наблизо, за да го защитават от всякакви пришълци. Включително и от хората. Баща ми не виждаше и не чуваше нищо. Чувстваше се още по-унизен, защото не съумяваше да потисне гнева си и да се овладее. Смяташе, че съм го предала, поставяйки го пред свършен факт, при това — пред свидетели. Внезапно облак прах замъгли хоризонта. Земята под краката ни затрепери. Тримата пазачи грабнаха пушките си. Татко не разбра какво става и продължи да върви напред през храстите. Двамата ветеринарни лекари и Ван Врутен нададоха предупредителни викове, но те бяха удавени от оглушителния шум, който вдигаха животните. Бях вкаменена от ужас. Пазачите стреляха, но слонът падна върху баща ми, който почина на секундата, премазан от тази петтонна маса. Батист, аз съм виновна за смъртта на баща си.

Гласът на Алесандра бе глух, а чертите на лицето й се бяха изопнали. Не искаше да плаче, защото сълзите нямаше да помогнат…

— Това е ужасяващо стечение на обстоятелствата — проговори Батист с усилие и потънал в дълбок размисъл, повтори: — Ужасяващо стечение на обстоятелствата.

Разказът на Алесандра се покриваше с онова, което бе чел в пресата. В статиите не се споменаваше нищо за чувствата, свързвали младия ветеринарен лекар и Алесандра. Изводът на журналистите, отразили трагичната случка, бе същият, какъвто той бе направил току-що: ужасяващо стечение на обстоятелствата.

— Диаго ми обясни, че слоновете се разтревожили от вълните, излъчвани от гневния глас на баща ми. За тях това било сигнал за агресия. Някой си присвояваше техния водоизточник. По същия начин биха постъпили, ако срещу тях се бе изправил бивол, лъв или което и да е животно. Повече не видях Диаго. Той почти светкавично замина за Южна Африка — веднага след скромната церемония, организирана в Уагадугу, преди тялото на татко да бъде репатрирано във Франция.

— Как реагира майка ти?

— Дойде да ни посрещне на летището в Марсилия. Придружаваше я кметът на Солт. Когато поставиха пломбирания ковчег в погребалната кола, тя ми направи знак, че иска да остане сама там.

— А Жулиен?

— Не дойде. Аз се качих в колата на кмета, който бе близък приятел на баща ми. Майка ми пожела още един път да остане насаме със смъртта. Не й пукаше какво изживявам. Не каза, че аз съм виновна за трагедията, въпреки че й описах всички обстоятелства по нещастия случай. Тя се рееше в нещастието, съзнанието й неотлъчно потъваше в него и я опиваше така, както алкохолът опива други хора. Сама. Съдбата ставаше все по-жестока. Бе се „опаковала“ в нездраво достойнство и нито за миг не сваляше този своеобразен траур — още от смъртта на Реми… Що се отнася за Жулиен, той смяташе, че аз съм предизвикала трагедията, понеже винаги съм правила всичко на своя глава и съм се мислела за силна и непогрешима.

— Лесно е да се каже! Извини ме, но не съм забелязал това досега — възрази Батист.

— Ето, сега вече знаеш всичко. Държах да продължа делото на баща ми в Буркина Фасо, въпреки че понякога ми е твърде тежко. Но му дължа това. За да почета паметта му, за да бъде горд с дъщеря си. Той щеше да те хареса. Най-жестокото нещо за мен е да понеса факта, че той умря, защото аз го разочаровах.

— Така е виждал той нещата. Ти не си извършила никакво…

— Той си умря разочарован, казвам ти. Не ми разрешиха да видя тялото. Сигурна съм, че лицето му или по-скоро онова, което е останало от него, все още е изразявало гняв. Не знам дали сега се е успокоил и дали някога ще се успокои и точно това ме мъчи най-много.

— Успокоил се е. Сигурен съм в това. Човек е безсилен срещу съдбата си…

— Жак ван Врутен се държа великолепно. Зае се с всички формалности. А щом те приключиха, аз се завърнах във Франция. Бе странно да пътувам в същия самолет, който пренасяше ковчега на баща ми — все едно, че бе допълнителен багаж. Искаш ли да се прибираме?

* * *

Заради скоростта роклята на сини райета, с която бе облечена Жустин, се развяваше на вятъра и разкриваше дългите й загорели крака чак до ханша. А Жустин Арну не се притесняваше ни най-малко. Бе на шестнадесет години и знаеше, че е красива. Че мъжете я желаят. Бе свикнала с внезапния блясък в очите им. Виждаше как погледите им проследяват извивката на тялото й над гъвкавата й талия, когато ги задминаваше по улицата, и усещаше трескавата им възбуда. Злоупотребяваше с това. Но сега, въпреки прекрасния юнски ден, Жустин бе в отвратително настроение. Баща й бе отказал да й даде триста евро джобни пари, под предлог, че вече й е дал петстотин преди две седмици. Би могла да поиска сумата и от баба си, но тя пък бе твърде заета с подготовката на празника. Момичето си бе набелязало една рокля в моден бутик в Карпантра и не можеше и дума да става, че няма да си я купи. Искаше да я облече за шестдесетия рожден ден на баба си, но главната й цел бе да вбеси баща си. Той нямаше да се осмели да каже нищо пред гостите. Щеше да изпадне в криза чак след като всички се разотидат. На Жустин изобщо не й пукаше. Много отдавна крясъците и заплахите на баща й не я плашеха.

— По дяволите! — възкликна ядосано, като видя червения сигнал за липса на гориво.

Нямаше достатъчно бензин, за да отиде при Клемантин. Спря на бензиностанцията на входа на Солт, напълни резервоара и се позабавлява с настойчивия поглед на някакъв пътник. Обърна му гръб и се наведе повече, отколкото бе необходимо, за да вдигне портмонето си, което бе изпуснала нарочно. Хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Лицето на оня тип бе пурпурночервено. Старчок поне на тридесет години. Жустин отиде да плати на касата, свали каската си и разтърси прекрасната си руса коса, за да подлуди окончателно „старчока“, който бе застанал зад нея. После рязко се извърна, сложи отново каската си, която се отърка грубо в лицето на „дъртака“. Не се извини, възседна отново мотоциклета, натисна газта и потъна в улиците на селцето, където живееше приятелката й Клемантин.

— Благодаря, ти си ми като сестра. Ще ти ги върна след три дни. Оня мръсник баща ми… Неговото не се губи. Ще го съсипя. Знам къде са гадните му пари.

Гневът на Жустин бе утихнал. Очите й вече не гледаха втренчено, защото кроеше план.

— Ама сериозно ли мислиш, че няма риск? Та той ще извика полицията — каза Клемантин, която направо трепереше пред решителния вид на приятелката си.

— О, малко вероятно е да извика ченгетата. Затънал е в нечестни сделки.

— Откъде знаеш?

— Следя го. Намерих в кабинета му скривалище, където държи странни документи. Има неща във фабриката, които не са чисти, също и някои от продуктите. О, ще го накарам да си каже всичко. Майка ми го мамеше както си иска. Сега се смята за много силен, тъй като леля ми е в Африка. Само че и тя ще го смачка. Нея пък изобщо не мога да я дишам.

— Да, но все пак, когато тръгнеш да крадеш… — прекъсна я Клемантин. — Слушай, ако не можеш да ми ги върнеш до края на седмицата, мога да почакам. Имам малко пари в спестовна каса. Нямам никакво желание ти да…

— Не. А и ще проверя дали Манюел ме обича толкова, колкото твърди. И така, майка ти ще ни закара ли, както се уговорихме?

— Да, да — отвърна Клемантин, малко изплашена от поведението на Жустин и от откритието, че приятелката й няма никакви скрупули.

 

 

Малко преди „Ванс“ Жустин видя нисана със затъмнени стъкла — модел „Кашкай 4 х 4“ на Манюел, паркиран в локалното платно, покрай каменната ограда на имението. Приятелят й бе на деветнадесет години. Млад сутеньор, прекарал вече шест месеца в затвора. Красиво момче с атлетично тяло, силен загар и черни като кехлибар коси. Дългите му извити мигли придаваха на погледа му чувственост, подсилвана от красиво изваяната му уста, която обаче рядко се разделяше с вулгарна гримаса. В жилите му течеше циганска кръв. Жустин го обичаше заради това, което бе в действителност — човек, престъпил реда и закона. Не бе споделила нито с баба си, нито с баща си за приятелството си с Манюел, а и те нямаше да го одобрят повече от Клемантин, която се боеше от него. Жустин се подиграваше с приятелката си и се наслаждаваше на връзката си с него — парлива и скандална. Девойка от заможната провансалска буржоазия излизаше с виден бандит, при това — бандит с размах. Това бе нейният начин да отмъсти на баща си, който нямаше нито авторитет, нито амбиции, а още по-малко — размах.

— Без малко да си тръгна — подхвърли й Манюел, като се наведе през отвореното стъкло на колата.

— О, ще ти се наложи да почакаш и още. Трябва да занеса всички тези пакети вкъщи.

— Няма ли да ме целунеш?

— След малко… Ако все още имам желание — отговори Жустин през смях.

После прекоси една от алеите на имението и влезе в сградата. Появи се след петнадесет минути. Манюел й помогна да прибере мотора в едно скривалище до пътя, което бе направил специално за возилото. Жустин се качи в колата и го целуна страстно. Манюел подкара колата. Караше толкова бързо и толкова добре! Двамата летяха по посока Малосен.

Младежът живееше в малка къщичка, скрита в почти непроходима дъбова гора, близо до Сен-Базил. Когато бе е него, Жустин се чувстваше като героиня от приключенски филм. Тя дърпаше конците на действието и участваше в опасностите на живо.

Правиха любов върху покрития с плочи под на най-голямата стая. Манюел я облада властно, но и с деликатност, която винаги я изненадваше. Тя се подчиняваше на желанието му, на фантазиите му и на еротичните му видения. После, все още замаяна от любовните им лудории, седна гола на един стол. Запали цигара и си дръпна дълбоко няколко пъти, докато гледаше как Манюел навлича джинсите си.

Не след дълго започна да му обяснява какво очакваше от него. Извади от чантичката си плановете, които бе начертала, и му ги подаде. Той ги прегледа и после промърмори недоволно:

— Но това все пак е баща ти!

— Биологичният ми баща — възрази Жустин, като го измерваше с поглед. — Значи не ти стиска, а?

— Не става въпрос за това дали ми стиска, или не — каза Манюел и повтори няколко пъти: — Става въпрос за баща ти!

— О, ясно… Значи не ти стиска. Само си се хвалел. Не си извършвал обири, нито пък някога си разбивал каси и никога не си бил в затвора. Всичко е било лъжа и измама. Празни приказки.

— Жустин…

— Вече не съществуваш за мен. Отведи ме у дома, ще се оправя сама. Страхливец, който се прави на бандит. Ето какво си ти.

Отговори й плесница. От силата на удара очите на Жустин плувнаха в сълзи.

— Е, сега доволна ли си?

Объркана, Жустин не отговори. Досега никой не бе вдигал ръка да я удари. Бузата й гореше. Изпитваше силна болка. Но все пак го погледна право в очите и повтори:

— Страхливец!

Отправи се към банята, взе си леден душ и се облече. Поуспокоена, се върна в стаята, взе чантичката си и тръгна към вратата. Но преди да излезе, Манюел я дръпна за ръката.

— Пусни ме! Причиняваш ми болка!

Но той не я пусна, а я привлече към себе си.

— Напомних ти, че става въпрос за баща ти. В края на краищата, това не ме интересува. В моето семейство…

— Та ти нямаш семейство! — изрева Жустин.

— Влез вътре.

Завлече я в стаята и я принуди да седне. Настани се до нея и разтвори плановете на фабриката. После с тон, който не търпеше никакво възражение, я подкани да говори:

— А сега ми обясни какво имаш предвид.

Жустин му изложи набелязаната от нея стратегия точка по точка. От време на време той я прекъсваше с по някой и друг въпрос, а тя незабавно му отговаряше.

— Значи утре вечер?

— Да. Всички ще са на рождения ден на баба ми.

— Значи ти имаш семейство? — пошегува се с нея Манюел.

Жустин го погледна с ярост. Той я взе в обятията си и устните им се сляха в дълга целувка.

— Не се безпокой. Това ми е занаятът.

* * *

Колата се движеше бавно. Топлият въздух нахлуваше вътре през отворените прозорци и донасяше опияняващото ухание на ранното лято.

Алесандра и Батист се наслаждаваха на пейзажа, омайвани от песента на щурците, която обаче не заглушаваше шума от мотора.

— Намали. Точно след завоя е — каза Алесандра.

Две каменни колони придържаха висока врата от ковано желязо с възхитителни извивки и показваха, че тук е главният вход на имението. Колата се плъзна по една алея с кипариси. Тя водеше към грамаден павиран двор, в който имаше няколко достолепни чинара. Гъсто обсипаните им с листа корони скриваха червения покрив и част от внушителната, но изящна сграда, построена в далечния осемнадесети век. Над импозантната двукрила врата от орехово дърво гордо стърчеше изящно гравиран фронтон, а елегантен балкон с накъдрени като дантела перила сякаш тичаше пред двата високи прозореца на първия етаж.

Батист паркира колата пред дълга постройка, малко встрани от голямата сграда, до бял „Ситроен“ СЗ. Алесандра пое дълбоко въздух и слезе. Отвори багажника, извади няколко пакета и се отправи към трите каменни стъпала пред входа. На прага се появи Франсоаз Арну.

— Добър ден, мамо — каза Алесандра и я прегърна. — Представям ти Батист.

— Госпожо… — почтително наведе глава Батист.

— Очарована съм да се запозная с вас. Ценя ви отдавна, защото ви познавам от статиите ви. А сега имам възможност да опозная и автора им.

Алесандра бе невероятно учудена от това встъпление, направено съвсем намясто. Не й бе известно майка й да се интересува от текущите събития. В такъв случай сигурно бе направила проучвания… Освен ако тази любезност не бе просто фасада.

— След едно тъй дълго отсъствие имаме много неща да си кажем. Влизайте. Оставете си нещата. Ще пием аперитива си в градината. Времето е толкова хубаво…

Батист се изненада, когато видя Розлин, която се суетеше около една красиво наредена маса и трупаше върху нея красиви блюда с леки закуски.

— Вече сте се запознали с Розлин, така че няма да ви я представям…

Франсоаз бе произнесла тези думи със сърдечност, която бе част от характера й, но при все това се усмихваше насмешливо и в очите й проблясваше лека ирония. Очевидно одобряваше Батист.

— Жулиен не е тук тази вечер. Доколкото разбрах, имал някаква важна среща в Марсилия. Жустин ще се появи скоро, поне така се надявам. Тревожа се за това дете. Има приятели, които не ми харесват, а баща й я оставя да прави каквото си иска. Както обикновено. Розлин я е виждала много пъти с едно момче, което, как да ви кажа, е… същински негодник. Поразпитах няколко добре информирани лица. Вече е бил в затвора, а още няма двадесет години. Обясних на Жустин, че като създава проблеми на баща си, ги създава и на мен. Извинете, че разкривам пред вас семейните ни тревоги, Батист, но ще се съгласите, че те са основателни…

— Мамо, реших, че това ще ти хареса — каза Алесандра, като й подаде един пакет, за да прекъсне словоизлиянията й, които така добре познаваше.

Франсоаз Арну разтвори пакета, опакован в дебела амбалажна хартия, и извади кутия от бамбук. Отвори я и видя пълен комплект накити — гердан, обеци и гривна от абаносови перли, инкрустирани със сребро, а между тях се мъдреха керамични мъниста в различни зелени нюанси. Накитите очевидно бяха доста стари и спокойно можеха да намерят място в някой музей. Франсоаз Арну остана за миг с отворена уста пред това великолепие, което нямаше нищо общо със златото, пръстените с диаманти или сапфири, които носеше обикновено.

— Ще трябва да сменя предвидения си за утре тоалет, ако искам да нося тези накити. Искам да ти окажа тази чест, а и да покажа на всички колко успешни са инвестициите ни в Африка. Достатъчно одумваха баща ти, когато се втурна в това начинание… Някои дори стигнаха дотам, че предрекоха края на „Ла Провансал“. Ти ми доказваш, че не са прави, а това ме прави безкрайно щастлива… Благодаря и на двама ви, доставихте ми огромно удоволствие.

Целуна Алесандра, а после се обърна към Батист, когото също целуна.

— Простете ми, че си позволявам тази свобода — каза му тя, — но все пак вие сте част от семейството. Утре ще ви представя на всички като бъдещ зет. Имаш ли някакви възражения, Алесандра?

Алесандра поклати глава. Майка й бързаше, а това не й бе присъщо. Може би интуитивно усещаше, че Батист е стабилен мъж, на който можеше да се разчита. Вероятно около Жулиен имаше някакъв сериозен проблем, а може би и с предприятието нещата не бяха наред…

— Ще бъдем осемнадесет души. Дъщерята на Розлин и племенницата й ще й помагат за подготовката и посрещането на гостите. След малко ще започнат да редят масите. Радвам се на този празник. А във вашето присъствие, Батист, виждам щастливо предзнаменование. Мога да ви наричам Батист, нали?

— Моля ви, наричайте ме така — отговори Батист, облекчен, че майката на Алесандра го прие толкова лесно.

Франсоаз Арну се бе съгласила да бъде център на вниманието единствено за да покаже пред гостите си колко задружно е семейството — е, поне това, което бе останало от него… Тя си даваше сметка, че дъщеря й носеше цялата фабрика на раменете си. Батист все още не можеше да прецени каква бе ролята на Жулиен, който очевидно не се радваше на особената благосклонност на майка си. А Батист би се заклел, че не се радваше и на доверието й. Алесандра никога не бе засягала този въпрос пред него. Изведнъж атмосферата му се стори твърде потискаща. Е, може и да драматизираше малко нещата. Подобно напрежение имаше във всички семейства, особено когато се набъркваха и финансови интереси.

Беше най-дългият ден на годината, небето бе истински синьо, щастието изглеждаше тъй близко — човек само трябваше да протегне ръка, за да го улови. Алесандра бе ослепителна, изглеждаше спокойна и щастлива. Сипа си сама уиски, а Батист никога не я бе виждал да пие уиски. Започваше да добива впечатление за нещата и внезапно го завладя предчувствие, че се мъти някаква драма.