Гийом Мюсо
Сентръл Парк (13)

13
Барът с наргилетата

Всъщност има два живота […], този, който хората смятат, че водите, и другият. Именно другият поставя проблеми, които горещо желаем да видим.

Джеймс Салтер^[1]

Алис се спусна бегом на улицата. Прибра пистолета в кобура и прехвърли чантата през рамо. Свежият вятър разнасяше миризми на подправки, кайсия и на захар. Тя забеляза шелбито, паркирано пред бара: каросерия е кремав цвят, излъскани хромирани части, спортни сини ивици, агресивни линии. Заспал тигър, готов да изръмжи.

Младата жена пресече улицата и отвори вратата на „Нефертити“.

Заведението представляваше пикантно поднесена смесица от арабски и ориенталски мотиви, подсилени от електрическа декорация: из помещението бяха разхвърляни ниски маси, големи фотьойли, възглавници със златни шевици, но имаше и претъпкана с книги библиотека, раздрънкано пиано, стар тезгях от цинк и от патиниран дъб, игра със стрелички, пренесена от някой английски бар…

Атмосферата беше приятна. Ранен есенен следобед, спокоен и слънчев. Студенти антиконформисти, замръзнали пред екраните на лаптопите си, съжителстваха мирно със стари египтяни и мароканци от квартала, които пребиваваха в свой свят, пушейки наргилетата. Подсладените миризми, които се носеха от дима, се смесваха с аромата на ментовия чай и допринасяха за хармоничната и подкупваща тръпка на обонянието.

Седнал на маса, Габриел беше подхванал партия шах с дългокос грък, облечен с невероятно нелепо жълто поло от ликра и морава грейка без ръкави.

— Кийн, трябва да поговорим.

Младият играч на шах вдигна глава и се оплака пискливо:

— Госпожо, нали виждате, че ние тук се сражаваме…

— Ей, хлапак, изчезвай! — разпореди се тя и изхвърли шахматните фигури от дъската.

Преди момчето да успее да реагира, Алис го хвана за грейката и го повдигна от стола. Гърчето се изплаши. Побърза да събере фигурите от пода и се отдалечи безмълвно.

— Май че банята не ви е успокоила — отбеляза Габриел. — Може би някой ориенталски сладкиш ще свърши по-добра работа. Чувал съм, че бухтите им с мед и сухи плодове са превъзходни. Освен ако не предпочитате ориз с мляко? Или чаша чай?

Тя спокойно се настани срещу него, твърдо решена да разбере козовете му.

— Знаете ли какво ще ми достави наистина удоволствие, Кийн?

Той сви рамене и се усмихна.

— Кажете. Ако ми е по възможностите…

— Като говорим за възможности, виждате ли пианото до бара?

Той се обърна и сянка на безпокойство се плъзна по лицето му.

— Ще бъда много щастлива, ако ми изсвирите нещо — поде Алис. — В края на краищата, не всеки ден ми се случва да пия чай с джазов пианист!

— Не мисля, че идеята е добра. Ще досадим на клиентите и…

— Хайде, не говорете глупости, напротив, ще бъдат много доволни. Всеки обича да слуша музика, докато си пуши наргилето.

Габриел отново се възпротиви.

— Пианото вероятно не е акордирано.

— Това са подробности. Хайде, Кийн, изсвирете ми нещо познато: „Мъртвите листа“^[2], „Блу Монк“^[3], „Април в Париж“^[4]… Или още по-добре, музиката от филма „Алиса в страната на чудесата“. „Специално посвещение“ — не можете да ми го откажете.

Притеснен, той се сгъна на стола си.

— Чуйте ме, мисля че…

— Аз пък мисля, че вие сте джазов пианист, колкото аз съм медицинска сестра!

Габриел си потърка клепачите и въздъхна примирено. Изглеждаше облекчен, когато престана да отрича очевидното.

— Права сте, излъгах ви — призна той, — но само за това.

— И защо да ви вярвам, Кийн? Може би „Кийн“ не е истинското ви име?

— Всичко останало е вярно, Алис! Наричам се Габриел Кийн, бях в Дъблин вчера вечерта и се събудих тази сутрин, прикован към вас, без да знам, кой ме е довел тук.

— Но защо ми разказахте подобни врели-некипели?

Той отново въздъхна, осъзнавайки, че следващите минути няма да бъдат леки за него.

— Защото съм същия като вас, Алис.

Тя свъси вежди.

— Като мен ли?

— И аз съм ченге.

* * *

Настана продължително мълчание.

— Какъв сте? — запита Алис след няколко секунди.

— Специален агент на ФБР от регионалното управление в Бостън.

— Подигравате ли се с мен? — избухна тя.

— Съвсем не. Наистина вчера вечерта бях в Дъблин, в бар „Темпъл“, който се намираше срещу моя хотел. Отбих се да изпия няколко чаши, за да се отпусна след работния ден.

— И какво правехте в Ирландия?

— Отидох дотам, за да се срещна с един от колегите ми от Националната полицейска служба.

— По каква причина?

— Заради международно сътрудничество по повод едно разследване.

— Какво разследване?

Габриел отпи глътка чай, като че ли за да забави потока въпроси и да си спечели време.

— За поредица от престъпления — рече най-после.

— За сериен убиец ли говорим? — настоя Алис, гонейки го до дупка.

— Може би — склони той и обърна глава настрани.

Телефонът на младата жена звънна в джоба на дрехата й.

Тя погледна екрана, на който се изписа номерът на Сеймур. Поколеба се. Заслушана в разкритията на Кийн, не искаше да поема риска да прекъсва твърденията му.

— Трябва да отговорите — констатира Габриел.

— Какво ви влиза в работата?

— Обажда се приятелят ви, полицай, нали? Не сте ли любопитна да разберете чий са отпечатъците върху спринцовката?

Тя се подчини.

— Ало.

— Аз съм, Алис — отговори Сеймур с измъчена нотка в гласа.

— Провери ли отпечатъка в картотеката?

— Къде го намери, Алис?

— На една спринцовка. По-късно ще ти обясня. Успя ли, да или не?

— Да, има резултат, но попаднахме на най-лошото.

— Защо?

— Имаме неопровержими доказателства, че отпечатъкът принадлежи на…

— На кого, дявол да го вземе?

— На Ерик Вон… — отговори той колебливо.

— Ерик Вон ли?

Информацията изненада жестоко Алис, подейства й като силно кроше.

— Да, човекът, който се опита да те убие и…

— Знам кой е Ерик Вон, мамка му!

Тя затвори очи, зави й се свят, но някаква вътрешна сила й попречи да се предаде.

— Не е възможно, Сеймур — рече със спокоен глас.

От другата страна на линията се чу въздишка.

— Знам, че ти е трудно да повярваш, но десет пъти проверихме резултата. Има повече от трийсет съвпадения. Сега вече ще бъда принуден да предупредя Тайландие.

— Моля те, остави ми още няколко часа.

— Невъзможно, Алис. Всичко, което се отнася до Вон е като ходене по тънък лед. Ти вече веднъж ни вкара в безумието с тази история.

— Не е много деликатно да ми го напомняш.

Тя погледна стария рекламен часовник „Пепси-кола“ зад бара.

13:15 ч. нюйоркско време.

— В Париж е 19:15, нали? Изчакай ме до полунощ.

Мълчание.

— Моля те!

— Не е разумно…

— И се опитай да научиш още нещо за отпечатъка. Убедена съм, че не е на Вон.

Отново въздишка.

— А аз съм сигурен, че Вон е в Ню Йорк. Че те търси и е решил да те убие.