Гийом Мюсо
Сентръл Парк (1)

1
Алис

Вярвам, че във всеки от нас живее друг човек — непознат човек, заговорник.

Стивън Кинг^[1]

Най-напред бе силният и рязък полъх на вятъра, който помита едно лице.

Лекото шумолене на листака. Отдалеченият ромон на поток. Ненатрапчивото писукане на птиците. Първите лъчи на слънцето, които отгатваме през воала на все още притворени клепачи.

След това пращенето на клоните. Мирисът на влажна земя. Както и на разлагащи се листа. Дървесният могъщ аромат на сивите лишеи.

По-далече, неопределено, като в сън: неблагозвучно бучене.

Алис Шефер трудно отвори очи. Светлината на раждащия се ден я ослепяваше, розовата утрин боядисваше дрехите й. Плувнала в ледена пот, тя зъзнеше от студ. Гърлото й беше пресъхнало, а в устата усещаше силен вкус на пепел. Ставите я боляха, ръцете и краката й бяха обездвижени, а съзнанието й — притъпено.

Когато се изправи осъзна, че лежи върху грубо издялана пейка от необработено дърво. Смаяна откри, че масивно и яко мъжко тяло тежеше сгърчено върху хълбока й.

Алис сподави вика си и сърдечният й ритъм рязко се забърза. Опита се да се освободи, прекатури се на земята, но веднага се върна в предишното си положение. Установи, че дясната й ръка беше прикована с белезници към лявата китка на непознатия. Тя се опита да се отдръпне, но мъжът остана неподвижен.

По дяволите!

Сърцето й биеше силно в гърдите. Хвърли поглед към часовника си: циферблатът на стария й „Патек“ беше издраскан, но механизмът функционираше и датчикът показваше вторник, 8 октомври, 8 часа.

По дяволите! Къде съм? — запита се тя, като избърса с ръкав потта от челото си.

Огледа се наоколо, за да оцени положението. Беше насред позлатена от есента гора — свежо подлесие, богато на различна растителност. Дива и спотаена поляна, заобиколена от дъбове, шубраци и от скалисти издатъци. Нямаше никого наоколо и предвид обстоятелствата така несъмнено беше за предпочитане.

Алис повдигна поглед. Светлината беше красива, нежна, почти нереална. Лъчите преминаваха през короната на огромен и сияещ бряст, чиито корени се провираха под килим от влажни листа.

Гората на замъка Рамбуйе? Фонтенбло? Венсенският лес? — опита се да познае мислено.

Импресионистична картина като от пощенска картичка, чиято ведрина контрастираше с бруталността на това сюрреалистично събуждане до непознат.

Наведе се внимателно напред, за да разгледа по-добре лицето му. Беше на мъж между трийсет и пет и четиридесет години, с разрошени кестеняви коси и набола брада.

Труп?

Клекна и постави три пръста на врата му, вдясно от адамовата ябълка. Пулсът, който усети, когато натисна сънната артерия, я успокои. Човекът беше в безсъзнание, но не и мъртъв. Тя го разгледа по-продължително. Познаваше ли го? Негодник, когото е опандизила? Приятел от детството, когото не може да разпознае? Не, чертите му не й говореха абсолютно нищо.

Алис отхвърли няколко руси къдри, паднали пред очите й, а след това насочи поглед към металическите белезници, които я свързваха с този индивид. Бяха стандартен модел с двойно подсигуряване, използвани от много полицейски служби и частни охранители по света. Беше дори напълно възможно това да са собствените й белезници. Алис бръкна в джоба на джинсите си, с надеждата да открие там ключа.

Нямаше го. Затова пък усети пистолет, пъхнат във вътрешния джоб на коженото й яке. Очаквайки да намери служебното си оръжие, тя с облекчение хвана дръжката. Но това не беше Зиг Зауер, използван от ченгетата от криминалната бригада. Беше „Глок 22“ с рама от специален удароустойчив полимер, чийто произход тя не можеше да установи. Опита се да провери пълнителя, но беше трудно с прикована ръка. Все пак успя — с цената на акробатични извивания на тялото, — като внимаваше да не събуди непознатия. Видимо, липсваше един куршум. Оглеждайки пистолета, установи, че дръжката беше изцапана със засъхнала кръв. Тя разтвори докрай якето и се увери, че следи от кръвта бяха изцапали от двете страни блузата й.

Дявол да го вземе! Какви съм ги вършила?

Алис разтърка клепачите си със свободната ръка. Остра мигрена се спускаше към слепоочията й, сякаш невидимо менгеме стягаше черепа й. Пое дълбоко въздух, за да прогони страха и се опита да възстанови спомените си.

Вчера вечерта излезе да празнува с три приятелки по „Шан-з-Елизе“. Пи много, като не броеше чашите в коктейлните барове: „Лунна светлина“ „Тринайсетия етаж“, „Лондондери“… Четирите жени се разделиха към полунощ. Тя сама отиде до колата си, оставена на подземния паркинг на авеню „Франклин Рузвелт“ а след това…

Черна дупка. Памучна лента забулваше съзнанието й. Мозъкът й беше като изпразнен. Паметта й беше парализирана, замръзнала, блокирана върху този последен образ.

Хайде, направи усилие, по дяволите! Какво се случи после?

Тя ясно си спомняше как плаща на автоматичната каса на паркинга, после слиза по стълбите към третия подземен етаж. Беше пила прекалено много, нямаше спор. Залитайки се добра до малкото си ауди, отключи вратата, настани се на седалката и…

Нищо повече.

Опита да се концентрира, но сякаш тухлен зид възпираше достъпа до спомените й. Адрианов вал^[2] беше издигнат пред способността й да размишлява, истинска китайска стена препречваше пътя на напразните й опити.

Преглътна слюнката си. Равнището на паниката й се покачи. Гората, кръвта върху блузата, оръжието, което не беше нейното… И дума не можеше да става за обикновен махмурлук след празнична вечер. Тъй като не беше в състояние да си спомни как се е озовала тук, несъмнено някой я беше дрогирал. Някой мръсник може би беше сипал гамахидроксибутират^[3] в чашата й! Това беше напълно възможно: като полицай в последните години се беше сблъсквала с няколко случая, при които тази дрога се използваше при изнасилване. Тя подреди тази идея в един ъгъл на главата си и се зае да изпразва джобовете си: портфейлът й и полицейската й карта бяха изчезнали. Нямаше в себе си нито документи, нито пари, нито мобилен телефон.

Към страха се прибави отчаянието.

Изпращя клон, из храстите излетя облак синигерчета. Няколко ръждивожълти листа се понесоха във въздуха и леко докоснаха лицето на Алис. С помощта на лявата си ръка (и задържайки с брадичка горната част на дрехата) тя вдигна ципа на якето. Тогава забеляза във вдлъбнатината на дланта си нещо бледо записано с химикалка; поредица от цифри, драснати със замах, като пищов за преписване на изпит, почти изтрил се:

2125558900

Какви са тези цифри? Тя ли ги беше написала? Възможно е, но не е сигурно… — реши, докато гледаше почерка.

За кратко затвори очи, объркана и ужасена.

Не можеше да остане спокойна. Очевидно, много значимо събитие се беше случило тази нощ. Но щом нямаше никакъв спомен от този епизод, мъжът, към който беше прикована, бързо щеше да освежи паметта й. Или поне искрено се надяваше да е така.

Приятел или враг?

Без да знае отговора, тя постави пълнителя в пистолета и го зареди. Със свободната си ръка насочи оръжието към непознатия, а след това го разтърси грубо.

— Ей! Ще се събудиш ли?

Човекът трудно се поддаде на вика й.

— Раздвижете се, приятелю! — побутна го тя по рамото.

Той примигна и се прозина, преди с мъка да се размърда.

Бе изумен, отваряйки клепачи, да видя дулото на пистолет на няколко сантиметра от слепоочието си.

Облещено изгледа Алис, след това заобръща глава на всички страни, откривайки смаян горския пейзаж.

След няколко секунди вцепенение преглътна слюнката си, после отвори уста, за да попита на английски:

— Но коя сте вие, Господи? Какво правим тук?