Харлан Коубън
Шест години (3)

Трета глава

Първият признак, че нещо не е наред, се появи още по време на опелото.

Палмето Блъф не е толкова градче, колкото гигантски жилищен комплекс от затворен тип. Новопостроеното „село“ беше красиво, спретнато, добре поддържано и със запазен исторически стил — което в крайна сметка му придаваше вида на стерилна, фалшива имитация а ла Дисни-Епкот. Всичко се отличаваше с прекалената си безупречност. Искрящият бял параклис — да, поредният такъв — беше кацнал на върха на хълм толкова картинен, че приличаше точно на това — на картина. Единственото прекалено реално нещо беше жегата — живо, дишащо създание така наситено с влага, че можеше да служи същевременно и за завеса от мъниста.

В друг мигновен проблясък на разсъдък се запитах за какво ми трябваше да идвам, но не си направих труд да си отговоря. След като, така или иначе, бях пристигнал, въпросът ставаше сам по себе си излишен. „Ханът“ в Палмето Блъф също имаше вид на кинодекор. Влязох в очарователния му бар и си поръчах от хубавелката барманка чист скоч.

— За погребението ли? — попита тя.

— Ъхъ.

— Трагедия.

Кимнах и вперих поглед в питието. Хубавелката барманка схвана намека и млъкна.

Гордея се с това, че съм просветен човек. Не вярвам в разните там съдби, божии промисли и тем подобни глупави суеверия, но ето че в този момент се мъчех именно по такъв начин да оправдая импулсивното си поведение. Длъжен съм да съм тук, убеждавах се. Принуден бях да се кача на онзи полет. И аз не знам защо. Със собствените си две очи бях видял как Натали се омъжва за друг и все още не можех напълно да се примиря. А изпитвах вътрешна потребност да стигна до примирение със станалото. Преди шест години Натали ме беше зарязала посредством писъмце, в което ми съобщаваше, че ще се омъжи за бившето си гадже. А на следващия ден получих и покана за сватбата. Нищо чудно, че нещата продължаваха да ми се струват… някак си незавършени. Именно затова бях дошъл тук: с надеждата да осъществя ако не примирение, то поне завършек.

Невероятна е способността на човека да оправдава деянията си, когато наистина желае нещо.

Но какво всъщност търсех аз на това място?

Допих си питието, благодарих на хубавелката барманка и поех бавно по посока на параклиса. Разбира се, при спазване на необходимата дистанция. Може да съм ужасен, нетактичен и самовлюбен човек, но не дотам, че да се натреса неканен на вдовица, тръгнала да погребва своя съпруг. Скрих се зад едно голямо дърво — палмето, сиреч палма джудже, разбира се, вие какво очаквахте? — и не посмях дори за миг да погледна опечалените.

Едва когато дочух първоначалния химн, реших, че теренът надали ще стане по-чист. Огледах се набързо да се убедя. Всички вече бяха в параклиса. Тръгнах и аз натам. До ушите ми долиташе пеенето на църковния госпел хор — великолепно, ако трябва да го опиша с една дума. Без да знам какво всъщност се каня да правя, натиснах вратата на параклиса, тя се оказа отключена (да бе, какъв късмет!) и се намъкнах вътре. При влизането си сведох глава и вдигнах длан пред лицето си, все едно се почесвах.

С две думи, просешка маска.

Но и тя се оказа излишна. Параклисът беше препълнен. Останах най-отзад заедно с другите закъснели правостоящи. Хорът изкара докрай вдъхновения химн, след което на амвона се качи някакъв мъж — не знам пастор ли беше, свещеник ли — и взе да разправя какъв „всеотдаен лекар“ бил Тод, какъв „добър съсед, щедър приятел и прекрасен съпруг“ бил. Това, за лекаря, не го бях чувал. Ораторът се заразпростира върху качествата на Тод — милосърдната му дейност, очарователния му характер, щедрия му дух, способността му да вдъхва всекиму усещането, че е специален, готовността му да запретне ръкави и да се притече на помощ на всеки, бил той приятел или непознат. Аз, естествено, отнесох и тези му слова към познатите ни надгробни славословия — тъй като по природа сме склонни да прехвалваме покойниците, — но в същото време забелязах и сълзите в очите на опечалените, и това как кимаха в знак на съгласие с казаното, сякаш слушаха песен, която само техните уши можеха да чуят.

От задната ми позиция направих опит да съзра Натали някъде по предните редове, но прекалено много глави ми пречеха. И престанах, понеже не желаех да се набивам на очи. Да не говорим, че бях влязъл в параклиса, бях го огледал, та дори и бях изслушал венцехваленията по адрес на покойника. Нима това не беше достатъчно? Каква друга работа имах тук?

Време ми беше да си вървя.

— Първото хвалебствено слово — обяви човекът от амвона — ще произнесе Ерик Сандерсън.

Бледолик тийнейджър — стори ми се накъм шестнадесетгодишен — се изправи и тръгна към амвона. Първата ми мисъл беше, че Ерик е племенник на Тод Сандерсън (и съответно на Натали), но догадката ми бе отречена още с първото изречение от младежа:

— За мен баща ми беше истински герой…

Баща му ли?

Потрябваха ми няколко секунди да се осъзная. Човешкият мозък има навика да се върти по определени релси и му е трудно да скочи от тях. Когато бях малък, баща ми ми разправи следната стара гатанка, която според него трябваше да ме затрудни: „Баща и син катастрофират с кола. Бащата загива. Закарват момчето в болница, но хирургът отказва да го оперира. Не мога, казва, това е моят син. Как е възможно това?“. За такива релси ви говоря. За поколението на баща ми тази загадка вероятно е била доста трудничка, но за хората от моето поколение отговорът — хирургът е била майка му — беше толкова очебиен, че аз направо се изсмях на глас. „Хайде стига бе, тате. Сега остава и да ми пуснеш осемпистовия си магнетофон.“

Та и тук ставаше въпрос за нещо подобно. Как, запитах се, може мъж, женен за Натали само от шест години, да има син тийнейджър? И отговорът е: може, ако Ерик е син само на Тод, а не и на Натали. Или Тод е имал предишен брак, или поне е имал дете от друга жена.

И пак проточих врат да видя Натали на най-предния ред, но стоящата до мен жена въздъхна възмутено в знак, че съм нарушавал личното й пространство. На подиума синът на Тод, Ерик, владееше положението. Говореше красиво и затрогващо. Нямаше сухи очи в параклиса с изключение — да си призная все пак — на моите.

И какво сега? Така ли да стоя? Че да поднеса накрая съболезнованията си на вдовицата и по този начин да я притесня или объркам траурния й ден? Ами аз, старият егоист? Държа ли чак толкова да видя отново лицето й, да я гледам как плаче по изгубената любов на живота й?

Не бях кой знае колко убеден. Погледнах часовника си. Имах билет за връщане за същата вечер. Така де — бързо, смело и сръчно. Без лигавщини, без вълнения, без преспивания, без разходи за хотел. Примирение по най-евтините тарифи.

Вярно, някой би подчертал очебийното — че съм идеализирал прекараното с Натали време далеч извън границите на здравия разум. Разбирам ги. И най-обективно признавам валидността на аргумента им. Сърцето обаче не е обективно. Как можете да допуснете, че аз, който се прекланям пред най-великите мислители, теоретици и философи на нашето време, бих си позволил да падна тъй ниско, че да прибягна до банална аксиома от рода на „Просто знам“. Но аз наистина знам. Знам какви бяхме навремето двамата с Натали. Виждам го с ясен поглед, без никакво допълнително оцветяване, и по тази причина не съм в състояние да изчисля в какви сме се превърнали оттогава.

Или, най-просто казано — все още не проумявам какво се случи с нас.

Ерик приключи словото си. Завръщането на мястото му бе съпроводено с подсмърчания и тихи хлипания, които отекваха из бляскавия бял параклис. Ръководещото погребението религиозно лице се върна на амвона и подаде с ръка общочовешкия сигнал „моля станете“. А когато паството се заизправя, аз се възползвах от суматохата и се измъкнах навън. Пресякох алеята и пак се приютих зад палметото. Опрях се на ствола, гледайки да съм скрит от излизащите от параклиса.

— Да не ви е лошо?

Извърнах се и видях хубавелката барманка.

— Добре съм, благодаря.

— Голям човек беше нашият доктор.

— Ъхъ — рекох.

— Близък ли ви беше?

Въздържах се да й отговоря. Минути по-късно вратите на параклиса се разтвориха. Изтъркаляха ковчега под палещите слънчеви лъчи. А когато наближи катафалката, наобиколиха го определените да го носят, включително и синът му Ерик. След тях излезе жена с огромна черна капела. Прегърнала беше момиче на около четиринадесет години. До нея вървеше снажен мъж. Тя се подпираше на ръката му. Той приличаше донякъде на Тод. Нищо чудно да бяха брат му и сестра му, но нямаше как да разбера. Носещите вдигнаха ковчега и го вкараха през задната врата на катафалката. Изпроводиха жената с черната капела и момичето до първата лимузина. Вратата им отвори евентуалният снажен брат. След тях в колата влезе и Ерик. Продължих да наблюдавам излизащите опечалени.

Но все още никакъв помен от Натали.

Не се озадачих особено. Бил съм свидетел и на двата варианта. При единия съпругата излиза първа, непосредствено след ковчега, понякога положила длан отгоре му. В други случаи пък излизаше последна: изчакваше цялата църква да се опразни, преди да намери сили да тръгне по пътеката към изхода. Помня, че на татковото погребение майка ми изобщо не желаеше да се разправя с когото и да било, и използва страничната врата, за да се измъкне от тълпата роднини и приятели.

Наблюдавах излизането на опечалените. По примера на южната жега, и скръбта им беше се превърнала в живо, дишащо създание — неподправено и осезателно. Тези хора не бяха дошли просто за да проявят учтивост. Наистина страдаха по покойника. Бяха потресени от кончината му, но пък и аз какво друго можех да очаквам? Нима съм си мислел, че Натали ще ме зареже заради някакъв там лузър? По-добре ли щеше да ми е, ако вместо този масово обичан лечител ме беше победил някой смугъл мухльо?

Много уместен въпрос.

Барманката все още стоеше наблизо.

— От какво почина? — попитах.

— Ама вие не знаете ли?

Завъртях глава. Мълчание. Извърнах се към нея.

— Убиха го — каза тя.

Думите увиснаха във въздуха, отказвайки да отлетят.

— Убили ли? — повторих.

— Да.

Отворих уста, затворих я, опитах пак:

— Ама как? Кой?

— Струва ми се, че са го застреляли. Но не съм съвсем убедена. От полицията не знаят кой го е убил. Според тях е почнало като опит за обир. Нали знаете как става: крадецът се намъква в къщата ви, не подозирайки, че сте си у дома.

Постепенно взех да изтръпвам. Потокът от излизащи от църквата беше секнал. Вперих поглед в изхода, в очакване всеки миг да се появи и Натали.

Но нея я нямаше.

Отвътре излезе и онзи, който беше провел опелото, и затвори зад себе си вратите. Седна на предната седалка на катафалката. Тя пое бавно, следвана от първата лимузина.

— Има ли страничен изход? — попитах.

— Моля?

— От църквата. Има ли друга врата?

— Не — отвърна ми, след като се напъна да си спомни. — Тази отпред е единствената.

Погребалното шествие се задвижи. Но къде, по дяволите, се беше дянала Натали?

— До гробището няма ли да ходите? — попита ме барманката.

— Не.

Положи длан върху ръката ми.

— Ама май имате нужда да пийнете нещо за свестяване.

По този въпрос спор нямаше. Довлякох се, почти залитайки, подире й до бара и почти се тръшнах върху предишното ми столче. А тя ми наля втори скоч. Очите ми не се отлепяха от процесията, вратата на църквата и градското площадче.

Натали я нямаше.

— Казвам се Тес, между впрочем.

— Джейк — отвърнах.

— Та откъде, казвате, познавахте доктор Сандерсън?

— Завършихме един и същ университет.

— Сериозно?

— Да. Защо?

— Много по-млад ми се струвате.

— Така е. Знаем се по линия на бившите випускници.

— Е, да. Така е обяснимо.

— Тес?

— Слушам.

— Познавате ли изобщо семейството на доктор Сандерсън?

— Синът му Ерик ходеше с племенницата ми. Свястно момче.

— На колко години е?

— Шестнайсет-седемнайсет, там някъде. Горкият. Толкова се обичаха с татко си.

Не знаех как да подхвана темата, затова попитах направо:

— А съпругата на доктор Сандерсън познавате ли?

— А вие не я ли познавате? — килна недоверчиво глава Тес.

— Не съм я виждал — излъгах. — Ние с него се засичахме понякога на сбирките на бившите випускници, на които идваше сам.

— Доста тежко го преживявате за човек, който го е познавал само от сбирките на бившите випускници.

Не ми дойде наум как да й отговоря и за да спечеля време, поех обилна глътка от чашата.

— Ами попитах, понеже не я видях на опелото.

— По какво щяхте да я познаете?

— Не разбирам.

— Казахте, че не сте я виждали. Как щяхте да я разпознаете тогава?

Леле, ама мен май хич не ме биваше по тия работи!

— Показвал ми е снимки.

— Май не са били от най-качествените.

— В какъв смисъл?

— Там си беше жената. И излезе непосредствено след ковчега с Кейти.

— Коя Кейти?

— Дъщеря им. Ерик беше един от онези, които изнасяха ковчега. А след тях излезе братът на доктор Сандерсън с Кейти и Дилия.

Разбира се, че бях видял триото.

— Дилия ли?

— Съпругата на доктор Сандерсън.

Свят ми се зави.

— Ама тя не се ли казваше Натали?

Тес скръсти ръце и нервно ме изгледа.

— Каква Натали? Дилия си се казва. Били са гаджета с доктор Сандерсън още от гимназията. Тукашна е. Къщата им е ей там, на онази улица. От сума ти години са женени.

Не спирах да се блещя насреща й.

— Джейк?

— Моля?

— Сигурен ли сте, че точно на това погребение е трябвало да бъдете?