Харлан Коубън
Шест години (13)

Тринадесета глава

Когато се запознах с Натали, тя беше със слънчеви очила в затворено помещение. И което беше още по-страшно — навън беше тъмно.

Забелих очи, тъй като реших, че се прави на интересна. Сигурно се мисли за Творец с главно „Т“. А самата сбирка беше обща за обитателите на писателския и на художническия курорт — нещо като взаимно представяне на творчеството ни. На мен ми беше за пръв път, но след известно време научих, че било седмично събитие. Художествените творби бяха изложени зад хамбара на Дарли Уонътик. А за слушателите на литературното четене бяха подредили столове.

Жената със слънчевите очила — още не се бяхме запознали — седеше на последния ред, кръстосала отпред ръце. До нея седеше брадат мъж с тъмни къдрави коси. Помислих си да не би да са заедно. После взе да чете оня хахо, за който ви споменах — дето пишеше поема от гледната точка на кучето на Хитлер. И чете сума ти време. Мен взе да не ме свърта и се размърдах. Жената със слънчевите очила обаче не помръдваше.

А когато окончателно ми писна, реших, колкото и невъзпитано да е, да изляза да разгледам разните творби на изкуството зад хамбара. Повечето произведения обаче направо не ги възприемах, казано най-учтиво. Като например оная инсталационна творба озаглавена „Закуска в Америка“, състояща се от разсипани кутии корнфлейкс по кухненска маса. И нищо повече. Едни кутии бяха от „Капитан Крънч“, други — от „Капитан Крънч с фъстъчено масло“ (с ушите си чух как някой промърмори „Но не виждам «Капитан Крънч с боровинки». Защо ли? Какво иска да каже с това художникът?“), „Лъки Чармс“, „Коко Пъфс“. „Шугар Смакс“, та дори и моите любими някога „Куисп“. Разгледах засипалите масата корнфлейкс. Нищо не ми говореха, при все че стомахът ми взе нещо да се противи.

Та когато някой ме попита „Е, какво ще кажете?“, идеше ми да му отвърна, че определено се чувства липсата на малко мляко.

Една-единствена творба успя да ме накара да се спра пред нея. Маслено платно на кацнала на хълм колиба. Едната й страна беше окъпана в мека утринна светлина — с онази розовост, която съпровожда пукането на зората. Не знам защо, но усетих как някаква буца се събра в гърлото ми. Дали не се дължеше на тъмните прозорци, все едно колибата някога е била уютна, но са я напуснали? И аз не знам. Но застанал там, пред картината, се усетих изгубен и потресен. Запристъпвах бавно от картина на картина. И всяка една ми нанасяше някакъв удар. Едни ми причиняваха меланхолия. Други ми внушаваха носталгия, трети — капризност, четвърти — плам. Всичко друго, но не и безразличие.

Смятам да ви спестя „великото откровение“, че всички те бяха нарисувани от Натали.

Реакцията ми развесели застаналата наблизо жена.

— Виждам, че ви харесват.

— Страшно — рекох. — Ваши ли са?

— О, не, за бога. Аз си имам пекарна и кафене в града. — И ми протегна ръка. — Викат ми Куки — „Курабийката“.

Здрависах се.

— Много точен прякор — отбелязах.

— Знам. И особено оригинален, нали?

— Донякъде.

— Картините са на Натали Ейвъри. Ей онази там.

И Куки посочи жената със слънчевите очила.

— О — рекох.

— Какво „о“?

Съдейки по слънчевите очила на закрито, бях й приписал „Закуската в Америка“. Ларс току-що беше свършил да чете. Публиката изръкопляска благовъзпитано, при което Ларс, пременил се с широка вратовръзка, се поклони така дълбоко, сякаш получаваше бурни аплодисменти.

Изправиха се всички с изключение на Натали. На ставане мъжът с брадата и къдравите коси й прошепна нещо, но тя не помръдна. Остана си седнала със скръстени ръце, та човек можеше да си помисли, че все още е запленена от душевността на Хитлеровото куче.

Приближих я, но тя гледаше право през мен.

— Онази колиба, която сте нарисували. Къде се намира?

— Ъ! — стресна се тя. — Никъде. За коя картина става дума?

— Не сте ли Натали Ейвъри? — озадачих се.

— Аз ли? — като че се затрудни от въпроса тя. — Да. Защо?

— Платното с колибата. Страшно ми хареса… Не знам как да го кажа. Направо ме трогна.

— Колибата ли? — Изпъна гръбнак, сне слънчевите очила и разтърка очи. — А, да, колибата.

Пак ми сбръчка погледа. Не знам каква точно реакция бях очаквал от нея, но във всеки случай — нещо по-свястно. Погледнах надолу и чак когато тя пак разтърка очи, нещо ми светна.

— Събудих ли ви?

— Моля? А, не, не сте.

Но продължи да разтърква очи.

— Ама и аз съм един! — възмутих се от собствената си непрозорливост. — Сега разбирам за какво са слънчевите очила. Та никой да не ви излови.

— Шшш.

— Тоест вие през цялото време спяхте!

— По-тихо, де.

Най-сетне ме погледна, а пък аз се възхитих наум от красивото й, нежно лице. Много скоро щях да установя, че хубостта на Натали беше от онези, „бавно действащите“, дето отпървом не ги забелязваш, а после те поразява, обсебва те, всеки път, като я видиш, ти се струва още по-красива, а накрая ставаш неспособен да си представиш, че някога си я възприел за нещо по-малко от шеметна красавица. Така си и беше — щом я видех, цялото ми тяло реагираше така, сякаш му беше за пръв път, че и още по-красноречиво.

— Толкова ли ми личеше? — прошепна тя.

— Хич даже. Напротив, помислих си, че сте самовлюбена фръцла.

— Че какво по-ефикасно средство от това, за да се слее човек с тая паплач? — изви тя вежда.

— Но когато видях платната ви, реших, че сте гениална — завъртях глава.

— Наистина ли? — Похвалата ми като да я изненада.

— Наистина.

— Дори сега, след като се убедихте колко коварна мога да бъда?

— Сега вече смятам, че гениалността ви е сатанинска.

Стана й приятно.

— Но не ме съдете. Този Ларс ми действа като същинско приспивателно. В мига, в който отвори уста, аз отмърквам.

— Джейк Фишър се казвам.

— Натали Ейвъри.

— Какво ще кажете за по едно кафе, Натали Ейвъри? Имам чувството, че добре ще ви се отрази.

Тя се поколеба и взе да изучава лицето ми толкова старателно, че по някое време май взех да се изчервявам. Пъхна зад ухото си черна къдрица и се изправи. Приближи се, а на мен ми направи впечатление какво прекрасно миньонче е — по-дребна дори, отколкото си я бях представял, докато седеше. Вдигна очи чак до лицето ми и бавно се разтопи в широка усмивка. Великолепна усмивка, бих казал.

— Разбира се. Колко му е.

Образът на тази нейна усмивка се задържа за миг в съзнанието ми, преди милостиво да избледнее.

С Бенедикт бяхме в „Бар-библиотеката“ — някогашната облицована с тъмна ламперия университетска библиотека, преобразувана отскоро в ретромодерно питейно заведение. Собствениците му много находчиво бяха решили да не пипат много стария библиотечен интериор. Книгите още си стояха по дъбовите етажерки, подредени по азбучен ред или по десетичната система на Дюи, или според личните виждания на библиотекаря. Самият бар беше на мястото на някогашния заемен щанд. За подложки на чашите ползваха ламинирани стари каталожни картончета. А осветлението се осигуряваше от настолните лампи със зелени абажури на бившата читалня.

Младите барманки носеха косите си стегнати на строги кокове, имаха консервативно скроени тоалети и, разбира се, очила с рогови рамки. Изобщо класическият образ на сексапилната библиотекарка мечта. На всеки час от високоговорителя се разнасяше шумно библиотекарско изшъткване, при което барманките сваляха със замах очилата, разпускаха коковете и разкопчаваха най-горното копче на блузките си.

Банално, но ефикасно.

С Бенедикт вече се бяхме солидно понаквасили. Прегърнах го небрежно през рамото и се наклоних към него.

— Знаеш ли какво трябва да направим сега?

— Да изтрезнеем ли? — направи физиономия Бенедикт.

— Ха! Добре казано. Не, не. Ще организираме вълнуващ турнир по кондомна рулетка. С индивидуално отпадане. Представям си го с шейсет и четири отбора. Нещо като наша си мартенска лудост.

— Но това не е барът на Барсолоти, Джейк. Да не говорим, че няма и автомат за презервативи.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Жалко.

— Ъхъ — съгласи се Бенедикт. А след това прошепна: — Две разкошни дупенца откъм три часà!

Взех да се чудя наляво ли трябваше да извъртя глава, или надясно, тъй като понятието „три часа“ изведнъж загуби всякакъв смисъл.

— Чакай малко! А къде ми беше „дванадесет часа“?

— Там, накъдето гледаш — въздъхна Бенедикт.

— В такъв случай „три часа“ ще е…?

— Извърни се надясно, Джейк.

От този разговор би трябвало да ви стане ясно, че не нося на пиене. Мнозина се изненадват от този факт. Очакват някой с моя ръст да се надпива успешно с по-дребните човечета. Но аз не мога. Пиенето ме хваща като първокурсничка на първия й купон.

— Какво ще кажеш?

Ясни ми бяха още преди да бях се фокусирал върху тях: две блондинки с хубав-до-чудесен вид на слабото осветление в „Бар-библиотеката“ и обикновен-до-страшен под лъчите на сутрешното слънце. Бенедикт се присламчи към тях и взе да ги заговаря. Тоя човек е в състояние да заговори и кантонерка. Двете мацки обаче гледаха покрай него в моя посока. Бенедикт ми направи знак да се присъединя към компанията им.

Майната му. Защо пък не?

Обеща ми.

Да, бе. Насмалко да забравя. Добре, че ми напомни. Нищо друго не ми остава, освен да го спазя и да забърша някоя кифла, нали? Тръгнах, залитайки, към тях.

— Госпожици, представям ви легендарния професор Джейкъб Фишър.

— Ау, какъв е голям! — възкликна едната блондинка.

На Бенедикт не му оставаше друго, освен да се съгласи с очевидното, та й намигна и добави:

— Още не си видяла всичко, сладурано.

Преглътнах въздишката си, поздравих ги и седнах. А Бенедикт продължи да ги сваля с лафове, които си беше приготвил специално за този бар: „В библиотека сме, така че мога спокойно да ви разглеждам“ и „Ще ме глобят ли, ако ви върна със закъснение?“. На блондинките само това им трябваше. Опитах се да се включа и аз, но хич ме няма по глуповатите приказки. Лицето на Натали не преставаше да се явява пред очите ми. А аз все се мъчех да го отстраня. Поръчахме още пиене. И още.

По някое време се завлякохме колективно до диваните в бившата детска секция. Главата ми клюмаше и може и да съм загубил съзнание за известно време. Но като се събудих, едната блондинка взе да ми приказва. Представих й се.

— А аз се казвам Уинди — каза тя.

— Уенди?

— Не, Уинди. С „и“, а не с „е“. — Каза го с такъв тон, сякаш го е повтаряла милион пъти в миналото. Нищо чудно наистина да го е правила.

— Като в оная песен ли? — попитах.

— Ама ти от шейсетте години ли я помниш? — зачуди се тя. — Не ми изглеждаш чак толкова стар.

— „Всички знаят коя е тази Уинди“ — изтананиках. — Баща ми беше голям фен на групата „Асосиейшън“.

— Да, бе. И моят. Та на това парче съм кръстена.

Оттук, за моя най-голяма изненада, разговорът се получи съвсем истински. Оказа се, че Уинди е на тридесет и една и работи като касиер в банка, но същевременно следва задочно за педиатрична сестра — мечтаната й професия — в близкия общински институт. Освен това се грижела и за брат си, който бил инвалид.

— Алекс страда от церебрален паралич — показа ми тя снимка на брат си в инвалидна количка. Лицето на момчето сияеше. Не можех да откъсна очи от фотографията; имах чувството, че излъчващата се от нея доброта се предава някак си и на мен. Уинди забеляза, кимна и с възможно най-тихия глас добави: — Той е светлината в живота ми.

Мина час, може би два. С Уинди не млъквахме. В нощи като сегашната човек усеща в определен момент дали „ще му се отвори парашутът“ (или, казано по библиотечному, дали „ще му разпишат картона“), или не. И ние бяхме стигнали до този момент и отговорът очевидно гласеше „да“.

Дамите отидоха до тоалетната. Аз се чувствах съвсем размазан от пиенето. Дори имах определени съмнения дали ще успея да вдигна самолета. Но в най-общи линии това изобщо не ме вълнуваше.

— Знаеш ли кое ми харесва най-много у тия двете? Това, че са добре сложени — обясни Бенедикт и посочи една от етажерките. — Нали схващаш: библиотека, сложени, етажерки?

— Стига вече. Ще повърна — изстенах.

— Само това остава — отбеляза Бенедикт. — А ти къде беше снощи, между другото?

— Не ти ли казах?

— Не.

— Ходих до Върмонт. До курорта, в който се запознахме с Натали.

— И от какви обстоятелства бе продиктувано това пътешествие? — облещи се той насреща ми.

Открай време съм забелязал, че като пийне повечко, в говора на Бенедикт се появява едва доловим високопарен британски акцент. Подозирам, че му е останал от частното подготвително училище, което е посещавал, преди да следва. И колкото повече изпие, толкова по-подчертан става акцентът му.

— Търсех някои отговори — отвърнах.

— И намери ли ги?

— Ъхъ.

— Изгарям от нетърпение да ги споделиш.

— Първо — вдигнах пръст във въздуха, — никой не познава никаква Натали. Второ — и втори пръст, — никой мен не ме знае. Трето — сещате се какво правя тук с пръстите, — в църковния регистър няма и помен да е сключвала там брак. Четвърто, свещеникът, който пред очите ми извърши бракосъчетанието, се кълне, че такова нещо не е имало. Пето, дамата собственик на кафенето, което редовно посещавахме и която първа насочи вниманието ми към Натали, изобщо си нямаше представа кой съм и не си спомня нито за мен, нито за Натали.

След което снех ръката си.

— А, забравих да спомена творческия курорт на Натали — продължих. — Колонията „Творческо презареждане“. Вече не съществува, а и всички се кълнат, че никога не я е имало и че мястото открай време било семейна ферма. С други думи, имам чувството, че губя разсъдъка си.

Бенедикт се извърна и взе да отпива от бирата си.

— Нищо ли нямаш да кажеш? — попитах го.

— Нищо.

— Хайде, де — побутнах го. — Изплюй камъчето.

Бенедикт отказваше да вдигне глава.

— Когато замина за онзи курорт преди шест години, самият ти беше в доста окаяно състояние.

— Е, не чак до такава степен. И какво?

— Баща ти току-що се беше поминал. Теб те мъчеше самотата. Дисертацията ти беше зациклила. Ти се беше скапал и изнервил. Да не говорим, че те тресеше бяс затова, че Трейнър се беше отървал само с перване през пръстите.

— Какво искаш да кажеш в крайна сметка?

— Нищо. Дай да си говорим за друго.

— Не ми се измъквай. Кажи го.

Вече съвсем усещах главата си като шамандура. Трябваше да спра още преди няколко чаши. Сетих се как веднъж в първи курс бях препил и тръгнах да се прибирам пеш в общежитието. Така и не стигнах дотам. Събудих се, проснал се върху някакъв храст, вперил очи в звездното небе и мъчещ се да си обясня защо земята под мен е толкова бодлива. И сега се люлеех по същия начин, все едно съм в лодка насред бурно море.

— Натали — каза Бенедикт.

— Какво „Натали“?

А той извърна лупите си към мен.

— Как така поне веднъж не я видях?

Зрението ми съвсем се размаза.

— Какво?

— За Натали ти говоря. Защо нито веднъж не я видях?

— Защото двамата с нея през цялото време бяхме във Върмонт.

— И ти нито веднъж не се върна в кампуса?

— Един-единствен път. И ходихме в ресторанта на Джуди.

— И защо не използва случая да ни запознаеш?

Свих май прекалено ентусиазирано рамене.

— Де да знам? Може да не си бил тук тогава.

— Цяло лято никъде не мръднах.

Мълчание. Напънах се да си спомня. Бях ли направил поне някакъв опит да я запозная с Бенедикт?

— Аз нали съм най-добрият ти приятел?

— Си.

— И ако беше тръгнал да се жениш, щях аз да ти кумувам, нали?

— Знаеш много добре, че е така.

— В такъв случай не ти ли се вижда адски странно това, че изобщо не съм я виждал?

— Поставен по този начин, въпросът… — И се намръщих: — Чакай, чакай. Какво всъщност искаш да кажеш?

— Нищо — отвърна тихо той. — Само това, че е необичайно.

— Колко необичайно?

Не ми отговори.

— Необичайно в смисъл, че съм си я измислил ли? Това ли имаш предвид?

— Не. Просто отбелязвам факта.

— Кой факт?

— Че през онова лято ти имаше нужда да се държиш за нещо.

— И намерих такава опора. Само че после я изгубих.

— Добре, добре. Стига толкова.

Да, ама вече не можех да се спра. Особено като ми беше прекипяло, а и алкохолът приказваше вместо мен.

— А докато сме на темата да те попитам и аз — рекох. — Защо не си ме запознал с любовта на твоя живот, а?

— За какво говориш?

Леле, колко се бях насвяткал!

— За снимката в портфейла ти. Защо не си ни запознал, а?

Погледна ме така, сякаш го бях зашлевил през лицето.

— Не се бъркай в тази работа, Джейк.

— Само питам.

— Пре-ста-ни!

Отворих уста, после я затворих. Дамите се появиха. Бенедикт тръсна глава и усмивката му изведнъж пак си застана на мястото.

— Коя е твоята? — попита ме Бенедикт.

— Ти сериозно ли? — изгледах го.

— Ами да.

— Уинди — рекох.

— Коя от двете?

— Ама ти сериозно ли?

— Не умея да помня имена — заоправдава се Бенедикт.

— Уинди е онази, с която цяла вечер си приказваме.

— С други думи, избираш по-готината — заключи Бенедикт. — Хубаво. Няма значение.

Отидохме в квартирата на Уинди. Почнахме бавно, по някое време забързахме. Не се получи съвсем идеално, но беше ужасно приятно. Уинди ме изпрати до вратата към три сутринта.

— Ъъ, много благодаря — избъбрих като глупак, понеже не знаех какво да кажа.

— Ъъ, моля, моля.

Целунахме се леко по устните. И двамата си давахме сметка, че дълготрайна връзка няма да се получи, но бяхме изживели дребно, бързо удоволствие, а понякога на този свят в това няма нищо лошо.

Завлачих се обратно към кампуса. По улиците още се срещаха студенти. Гледах да не излизам от сенките, но Бари — студентът, който ежеседмично ме посещава в кабинета — ме зърна и се провикна:

— А-а, шефе, по пътеката на срама ли се прибираме?

Излови ме.

Махнах му дружелюбно с ръка и продължих криволичещия си път към скромното ми жилище.

Още с влизането ми се зави силно свят. Спрях се, докато ми мине световъртежът, после се наврях в кухнята и си налях чаша леденостудена вода. Изпих я на едри глътки и си сипах втора. Спор няма: очакваше ме мъчителен ден.

Чак костите ме боляха от преумора. Влязох в спалнята и щракнах ключа за осветлението. Седнал на ръба на леглото ме чакаше мъжът с тъмночервената бейзболна шапка. Подскочих от изненада.

— Здравей, Джейк — махна дружелюбно той. — Леле как си се издокарал! Голям купон трябва да е било.

Останах неподвижен за не повече от секунда. А оня ми се хилеше насреща така, сякаш на света нямаше нищо по-нормално от сегашната ни среща. Дори мръдна леко козирката на шапката си по оня начин, по който професионалните играчи на голф поздравяват публиката.

— Кой, по дяволите, пък си ти?

— Това почти няма значение, Джейк.

— Разправяй ги на баба ми. Кой си, питам те?

Мъжът въздъхна в знак на известно разочарование от това, че настоявам ненужно да науча самоличността му.

— Да кажем, че съм твой приятел.

— Помня те от онова кафене във Върмонт.

— Виноват.

— После взе да ме следиш и тук. С оня ван.

— И за това виноват. Ама и ти целият си се вмирисал на евтина пиячка и още по-евтин секс. Не че има нещо лошо в подобни занимания.

— Какво искаш от мен? — попитах, мъчейки се да не се люлея.

— Искам да те закарам до едно място.

— Къде?

— Къде ли? — вдигна вежда той. — Дай да не си губим взаимно времето, Джейк. Много добре знаеш къде.

— Изобщо нямам представа за какво говориш. И как поначало успя да се намъкнеш у дома ми?

Онзи само дето не забели очи след въпроса ми.

— Хубаво бе, Джейк. Щом настояваш да си губим времето за такива подробности от рода на това как съм се справил с лайняната ти с извинение брава на задната врата. С тиксо да я беше залепил, по-здрава щеше да е.

Отворих уста, затворих я, пак се опитах да я отворя.

— Кой си ти, по дяволите?

— Боб. Окей? Щом държиш да изясним първо въпроса с имената, запомни, че се казвам Боб. Викам да тръгваме вече, а?

Мъжът се изправи. Стегнах тяло, готов да изживея отново младините си на охранител. В никакъв случай няма да го пусна тоя да излезе, без да ми е обяснил какво търси тук. Но ако оня изпитваше някакви притеснения, много умело ги прикриваше.

— Готов ли си най-после? — попита. — Или още ще се туткаме?

— Къде ще ходим?

Боб се намръщи, явно решил, че се правя на смахнат.

— Престани, Джейк. Къде според теб мога да те заведа? — И посочи вратата зад гърба ми. — При Натали, разбира се. Но се налага да побързаме.