Реймънд Фийст
Застрашена корона (23)

21.
Унищожение

Пъг проникна навътре.

— Внимавай — каза Миранда за незнайно кой път.

— Да, да — отвърна той, ядосан и развеселен едновременно. Със знанието, че свен-га’ри предхождат валхеру, се опитваха отново да решат проблема с отключването на матрицата.

Мислите на Накор стигнаха до тях в матрицата. „Хрумва ми, че всички онези означения на раса, които открихме — демон, валхеру, елф — може би са ключалки или предпазители, помагащи на матрицата да различава приятел от враг“.

За Пъг това беше все едно да твърдиш очевидното. „Пълно е с пазачи. Имат си цял град със същества, посветени на това да ги пазят от всички страни. Защо още ключалки?“

„Може би за да държат пантатийците отвън?“ — отвърна Магнус.

„Може би…“ — повтори Пъг.

Продължиха с проучването.

 

 

В Крондор цареше бъркотия.

Мартин и Брендан Кондуин препуснаха през северната порта. Не бяха успели да намерят кораб, пътуващ на юг, защото херцогът на Ябон връщаше в Илит всяко оръжие и броня, заедно с армията си, тъй че яздиха по целия път.

Подкараха право към двореца, оставиха конете в конюшните и забързаха към приемната. Някакъв вбесен на вид гвардейски капитан прочете набързо заповедите им и рече:

— Е, много закъсняхте. Принцът напусна преди няколко дни.

— Напуснал е? — удиви се Мартин.

— Не сте ли чули? Кралят е мъртъв. Събранието заседава след ден да избере нов крал. Разбира се, че принцът на Крондор трябва да е там.

Мартин погледна свитъка в ръката си все едно е ненужна смет и попита:

— И какво да правя с това?

— Придържайте се към нарежданията според мен — посъветва ги капитанът. — Намерете си хан. Би трябвало да има много свободни стаи, след като Западните армии се прибират у дома, и изчакайте, докато някой ви потърси.

— А херцогът? — попита Брендан.

— Херцогът на Крондор ли? Той е с принца. Както и лорд Съдърленд, херцогът на Ябон, графът на Ламът, баронът на Ландсенд и всеки друг благородник от Запада. Вие сте синове и братя на херцог и доколкото разбирам, може би сте благородниците с най-висок ранг тук. Има по някой и друг скуайър наоколо, но ако има друг истински благородник отсам Малаков брод, ще се изненадам.

Мартин му благодари и се обърна. Върнаха се при конюшните и видяха, че се канят да разседлават конете им. Те разкараха конярите и ги яхнаха пак.

— Ще дадем на конете зоб и вода, когато намерим хан — каза Брендан.

Един от слугите се обади:

— Пробвайте в „Лебедът и враната“, малко надолу по пътя и вдясно. Добро място е.

Те му благодариха и подкараха.

— И какво ще правим сега? — попита Брендан.

— Намираме хан. Погрижваме се за конете. Ядем първата прилична храна от седмица и пием много ейл или вино, или каквото пият тук, и чакаме.

— Какво чакаме?

— Колкото ти знаеш, толкова и аз — отвърна Мартин.

 

 

Хал, Тай, Джим и Руфио се появиха в двора на частното жилище на Джим в Риланон и след миг Джим каза:

— Нещо не е наред.

— Как разбра? — попита Хал.

— Познавам този град като пулса на сърцето си, толкова добре, колкото познавам Крондор, и тук нещо много не е наред. Елате.

Влезе в главния коридор и намери на пода до вратата заспал дворцов паж. Побутна го с върха на ботуша си и го събуди.

— Какво става?

— Дядо ви, сър, херцогът. — Момчето се опита да потисне прозявката си и не успя. — Извинете.

— Няма нищо, момче — каза Джим. — Какво дядо ми?

— Каза, че ако дойдете тук, преди да идете в двореца, да продължите веднага. Не го интересува дали сте покрити с прах от три дена път, просто да отидете.

Джим кимна.

— Отиваме веднага.

— Милорд — каза момчето. — Отвън ви чака карета, вече втори ден, и той каза да ви кажа… — покашля се — да си тикнете задника в каретата и да не се мотаете. Това ми нареди да ви кажа херцогът, сър.

Джим се усмихна.

— Добре. Да тръгваме. — Махна на другите и последваха момчето навън.

Каретата, която ги чакаше, носеше херцогския герб на Риланон и момчето събуди заспалия кочияш. От мръсотията под конете беше ясно, че наистина ги държат впрегнати втори ден: кочияшът и слугите несъмнено ги бяха хранили и поили, без да ги разпрягат.

Щом се качи в каретата, Джим каза:

— Ще ни трябва един хубав дъжд да измие всичко това.

Хал се намести до него и попита:

— Какво може да е толкова спешно, че да не изчака още ден? Погребението на краля ще е чак утре, а Събранието заседава чак след четири дни.

Заизкачваха се по склона към двореца и когато наближиха външната градска стена, Тай каза:

— Мисля, че разбирам защо дядо ти иска да отидем веднага.

Пред стената бяха вдигнати стотици палатки и дим от лагерни огньове изпълваше следобедното небе. Имаше поставени стражи на постови линии по дължината на лагера срещу стената и на високи пилони се вееха тъмносини знамена.

Джим се намръщи, все едно току-що е изял нещо много неприятно.

— Армията на Маладон и Симрик. Май принц Оливър е пристигнал рано и е решил, че няма да приеме „не“ за отговор.

Останалия път до двореца продължиха в мълчание.

 

 

Пъг натискаше напред колкото може по-леко, умът му проникваше все по-дълбоко в това, за което бе започнал да мисли като за „червената ключалка“ и което крепеше целостта на матрицата.

Магнус, Миранда и Накор, всеки по свой начин, добавяха магическата си способност към неговата. Но вместо да приложат груба сила, се стараеха да предотвратят задействането на капан, включването на аларма или по някакъв друг начин да повредят цялата структура.

Докато проникваха напред, Пъг се опитваше да „начертае“ карта в своя и техните умове. Малко по-рано Накор бе отбелязал, че матрицата представлява нещо като лабиринт, но в три измерения.

— Дори това е илюзия — беше казал. — Имаме си работа със състояние на енергия, със самата тъкан на реалността.

Продължиха проучването си.

 

 

Щом Ездач пришпори коня си надолу по Небесния път, неподвластна на величавата гледка от всички страни, небесата изригнаха. Преходът от Блаженството към смъртните селения изискваше сътворяването на време, а мислите й все още бяха обвързани с Блаженството. Докато се отдалечаваше все по-бързо от Присъствието на Извора, усети появата на идентичност, а сетивата й се събраха и се сляха в усещане за самата нея. В края на прехода — необходимото изместване от космическо съзнание към ограничена разумност, определена от собствените й физически възприятия — самоличността й се върна. Тя беше Ездач, а мисията й бе съдбоносна.

Около нея се сблъскваха звездни купове, излъчваха невъобразими стихии от свръхнажежена светлина, обагряща небесния свод с цветове, които щяха да изгорят човешко око. Величествени енергийни механизми излъчваха пулсиращи лъчи на милиарди мили в безпределната нощ и в неизмеримо огромни облаци от газ се раждаха звезди.

Небесният свод гъмжеше от кръжащи орбити на вселени, раждащи се и умиращи. Процесът на еволюция на реалността се разгъваше, докато времето бе свито, и събития, разделени от столетия, се появяваха за нея едновременно. Не спря, за да оцени величието на обкръжаващото я, докато препускаше бясно надолу във Вихъра на дъгата. Не бе подготвена да възприеме великолепието, защото нямаше никаква база за сравнение.

Беше препускала по този път безброй пъти, но въпреки това не можеше да си спомни нито една от предишните си мисии. Предишните спомени не се връщаха, когато Ездач бъдеше пратена като Небесен предвестник, и беше все едно, че се е родила отново. Не питаше никога защо. Доволна бе да знае, че когато свърши задачата си, отново ще се върне до Присъствието и ще влезе в Блаженството.

Тропотът на копита й подсказа, че вече не е същество от ум и от дух, а нещо физическо, и че конят й е на Кристалния път. Кристалният път се появи на границата на селението на сътворяването, определен от мисъл, безкраен по обхват и съставен изцяло от енергия. Зад него се простираше съвършено духовно щастие, състоянието на единение с всичко. Отвъд него се простираше преход от съвършена хармония с Извора към превръщането отново в смъртен.

Продължи упорито напред.

 

 

Хал, Джим, Руфио и Тай влязоха в стаята. Лорд Джеймисън ги чакаше.

— Имаме малък проблем — измърмори старецът, след като четиримата седнаха около малката маса.

— Ако имаш предвид армиите на Маладон и Симрик пред градските стени, наистина имаме — и то не малък — каза Джим.

— Никоя чужда армия не е стъпвала на този остров от петстотин години — викна херцогът и плесна ядосано с ръка по масата.

— Е, след като Оливър е племенник на крал Грегъри и тези армии са под негово командване…

— Кога стана юрист? — попита дядо му.

Джим сви рамене.

— Мислите ли, че Оливър ще тръгне срещу Събранието, ако вотът мине против него? — попита Хал.

Джеймс се отпусна в стола си, отново състарен до своите седемдесет и няколко години.

— Не знам. Никой благородник не е вдигал армия срещу Короната след Джон Претендента, за вечен позор на името му. Това може да не е нищо повече от напомняне, че Оливър има могъщи съюзници на изток. Кралицата на Ролдем е негова леля от Маладон, а това означава много. — Джеймс кимна. — Ако се ожени за онова момиче от Ролдем, това ще му даде стабилна позиция в целия район.

— Но той не е от кралско потекло — каза Джим, забелязал отчаянието на лицето на Хал при споменаването, че някой ще се ожени за Стефани.

— Това винаги е било контрааргументът — каза Джеймс.

На вратата се почука и херцогът извика:

— Влез!

Появиха се слуги с вино и храна и бързо подредиха масата.

— Помислих, че може да сте гладни — каза херцогът, след като слугите излязоха.

Докато Джим наливаше вино, последва ново почукване и херцогът отново ревна на който там е отвън да влиза. Влезе вестоносец и му връчи свитък пергамент с печат. Херцогът погледна Джим и рече:

— Не си единственият с очи там вън. — Усмивката му се стопи, когато зачете. — Проклет да е в седемте ада!

— Какво е станало? — попита Джим.

— Онзи проклет глупак Чадуик от Ран. Стоварил е армията си на юг от града. — Продължи да чете. — И е довел приятели. Саладор и Батира са с него.

Джим въздъхна.

— Тези тъпаци да не би да започват гражданска война още преди дори да сме погребали краля?

Херцог Джеймс поклати отчаяно глава и рече:

— Я дай виното!

 

 

Ездач вече беше изцяло в плът. Фигурата й беше човешка, но лицето й нямаше малките човешки несъвършенства, бръчиците и бръчките, петънцата и луничките. Кожата й бе твърде гладка, за да е на смъртен човек, а кафявите й очи, напръскани с точици рубин, можеха да проникват през реалностите. Тялото й беше гъвкаво и подвижно, здраво като закалена стомана и твърдо като диамант. Косата й, златна в един миг, сребърна в друг, се спускаше плавно изпод килнатата леко настрани черна шапчица. От искряща брошка с другоземска направа и от непознат метал се вееше дълго огнено перо, перо на рядък феникс. Само мощната хармония на магията й го пазеше да не се пръсне на пепел или да подпали косата й.

Яздеше приказно създание, кобила със златист цвят, с козина, която блещукаше като метал, и с грива и опашка от мед, прошарени с ивици чисто бяла светлина. Дъхът й беше пара, докато препускаше през неизброимите мили надолу през Вихъра и навътре в Ентропната фуния, копитата й мятаха искри по съвършената повърхност на пътя. Беше една от най-могъщите от своята порода, Матриархът на Небесния табун, междузвездните коне на ангелите. Това, че й бяха възложили задачата да носи ездачката си, доказваше важността на това пътуване.

Ездач се съсредоточи върху мисията си: да стигне до смъртното селение и да даде заповеди на чакащото войнство. Време беше да се щурмува враг, стремящ се да се укрепи на един беден и окаян малък свят. Странно място: беше свят на съвпадение и предопределение, бойно поле в стара отколе борба, която бе по-голяма, отколкото и най-мъдрите от човешката раса можеха да си въобразят, непонятна дори за съществата, които те наричаха богове. Цялата реалност, каквато я познаваха, бе застрашена и този единствен мъничък свят, по принцип незначителен в необятната схема на вселената, бе мястото, където борбата скоро щеше да се развихри. Ако този свят паднеше, щеше да падне целият този сектор на реалността, а рано или късно — цялата реалност, чак до това селение.

Докато Ездач препускаше вихрено, първична материя прескачаше от една сфера към друга, огромни изблици енергия, способна да унищожи звездни системи, енергия, която караше Златните луни да тътнат и вибрират, тонът им се променяше в какофония от звуци, която бе най-висшата въобразима музика. Легенди се разправяха за низши същества, които някак успели да се доберат до Сферата на Златните луни и умрели от жажда и глад, докато седели обсебени от музика, толкова дълбока, че обездвижвала слушащия. Беше звукът на всичко.

Ездач яздеше надолу през по-висшите селения, усещаше пропадането на енергийни състояния около себе си, докато изобилието на сътворение, неизмеримото богатство на небесната съкровищница се сипеше надолу с нея и тя се спускаше към смъртните светове. Зрението стана съдбовно важно, докато другите сетива заглъхваха, музика и звук трябваше да се чуват, вместо да се знаят, и усещането за кобилата между краката й се превърна в чувство, което започваше да я изтощава. Отделянето от Присъствието беше болезнено в края.

На границата на Сферата и Света на Появата пътят отново се промени, превърна се в жълто-бял път, известен като Звездната алея, Пътеката на Портала или Коридора на световете. Времето се измести, щом навлезе в смъртните селения, и тя усети хода му. Тук беше границата на реалността, каквато я познаваха смъртните, където нова материя навлизаше в тяхното пространство и време. Много раси бяха разсъждавали за нея, но никой не бе идвал тук, за да разбере, да се върне и да разнесе вестта. Границите на смъртното проучване все още бяха на огромно разстояние надолу по Коридора, на цял живот проучване далече.

В края на Коридора, близо до границата на Сферата и Коридора, чакаше Войнството. Хиляди воини на Небесата стояха неподвижни, строени в боен ред, и чакаха заповедите си. Лишени от възраст и невъобразимо търпеливи за смъртния ум, те бяха еднакви като съвършени статуи. Да, тя ги познаваше всичките, всеки един от тях, защото това бе едно от нещата, пренесени от времето й на съществуване в Присъствието, в единение с Извора. Пред строените редици на Войнството чакаше един самотен и тя дръпна юздите и спря пред него.

— Риакел — каза му за поздрав.

— Ездач — отвърна той.

Беше величествен, олицетворение на човешката представа за това как трябва да изглежда един ангел: висок, широкоплещест, със силни и същевременно красиви черти. Косата се спускаше до раменете му и беше абаносова на цвят, но кожата му блестеше бледожълта в смътната светлина на Коридора. Носеше дълъг широк бял халат, а над него — бойна сбруя. На лявото му бедро висеше огромен меч и тя знаеше, че щом бъде изваден, ще гори с Небесен огън.

Зад него стояха смълчани редици от воини ангели, всеки с нищожна отлика в цвят на кожа, коса и очи, и все пак всичките еднакви, готови да изпълнят мисията си, ако Небесен ездач се провалеше в своята.

Черните очи на Риакел се впиха мълчаливо в нея. Нямаше нужда от слово помежду им, защото всеки бе пратен на мисията си с пълното знание за това, което трябваше да се направи.

И все пак тя изпита нужда да проговори.

— Колко остава?

Той леко кривна глава, като да разкърши врата си, много човешки жест, за който тя знаеше, че означава, че въпросът е безсмислен.

— Неизвестно е — отвърна й. — Изворът винаги ни осигурява знанието, което ни трябва.

— Но не и преди да ни потрябва — допълни тя.

— Скоро. Твърде дълго демоните властваха свободно в смъртното селение, докато ние бяхме затворени тук. — С жест към неизброимите ангели, стоящи неподвижно зад него, Господарят на Първото войнство повтори: — Скоро. В този момент някой се опитва да отключи преградата и ако успеят, ще развихрим Небесен гняв, какъвто не е бил познаван в смъртната история.

— Нося заповедите ви — каза Ездач. — Демоните и техните слуги да бъдат премахнати и върнати в по-низшата сфера. Всички, освен двама. Те имат да изиграят роля.

— Как ще ги познаем?

— Ще ги познаете.

Господарят на Първото войнство кимна и каза:

— Балансът трябва да се възстанови.

— Но в определеното време и не по-рано.

— Имаш ли друга мисия?

Тя кимна. Знанието избуя в ума й.

— Да. Трябва да тръгвам.

Без повече думи, Ездач обърна коня си и пое обратно по Коридора на световете, за да премине през първите две врати в смъртното селение.

Вече се намираше в онова, което хората наричаха най-долното небе, селение на чудесни, но все пак смъртни същества. Повечето същества от световете по-долу щяха да сметнат това селение за идеално, защото съчетаваше най-хубавите страни от смъртния опит с предчувствие за чудесата на Висшите светове.

Времето започна да натежава над нея, защото вече го възприемаше по същия начин, както смъртните. А времето бе кратко. Неравновесията от миналото трябваше да се поправят, а тя беше последният опит от Присъствието да поправи това неравновесие, без да се стигне до пълно унищожение.

Ако се провалеше и ако този, на когото носеше предупреждение, се провалеше, Войнството щеше да престане просто да воюва с Адските слуги. Щяха да се развихрят напълно и да се заемат с прочистване на света, наричан Първото селение на Ада от съществата над него и Първото селение на Рая от тези под него, и Изворът щеше да започне наново.

Беше се случвало преди. И все пак Изворът беше любов и загадка — и предлагаше надежда.

Забърза през още врати, докато се гмуркаше по-надълбоко в смъртните селения, в по-населено пространство. Пътят извиваше и въртеше и стотици врати останаха назад. Щеше да премине през още десет хиляди, преди да приближи онази, през която трябваше да премине в света, наречен Мидкемия.

Барабанен тътен изпълни въздуха, груб и хаотичен, и разтърси сетивата й като удар. Тя дръпна юздите. Нещо тук не беше наред. Изведнъж разбра, че чакащото войнство не е настъпило достатъчно напред, че не знае, че чакането не е по волята на Извора! Нещо спъваше ума тук, ограничено възприятие, и лишаваше тези от по-висшите светове от обичайната им сила. Докато обмисляше осенилото я разбиране, кобилата се вдигна на задните си крака, залитна и рухна назад.

Ездач излетя от седлото, удари се в камъните на Коридора със сила, която можеше да прекърши кости, но остана непокътната, защото тялото й все още бе твърдо като диамант. Най-старата кобила в Небесния табун лежеше и се мяташе и Ездач се обърна да види болката й и побърза да огледа раните й.

Това не можеше да се случи. Беше невъзможно. Никоя сила в смъртния свят не можеше да нарани Матриарха на Небесния табун или Ездач. И все пак доказателството бе пред нея — кобилата потръпна и затвори очи. Макар и да не беше от смъртния свят, небесният кон беше ограничен във форма и функция от границите на тази реалност. Стопи се в златист дим и литна нагоре към Извора, където щеше да се преобрази и отново да заеме мястото си начело на своя табун.

А Ездач беше без кон и знаеше, че я е пресрещнало нещо дълбоко погрешно. Огледа се с блеснали от ярост очи. Извади меча си и настъпи към онова, което бе причинило падането й. И навлезе в нещо невидимо.

Болка прониза тялото й, ума и душата й. Тази преграда бе нещо толкова дълбоко погрешно, че я разкъсваше. Тя падна назад и усети как тътенът, идващ от преградата, се усили, извиси се до пронизителен звук, който нарани смъртните й вече уши.

Все пак тя беше Ездач и пратеник на Извора. Дори и в смъртните селения силите й бяха несравними с тези на всеки, който я очакваше тук. И нямаше защо да се страхува.

— Покажи се! — настоя тя.

Нещо се издигна пред нея от другата страна на преградата, нещо с грубо човешки очертания, но огромно. Извиси се като дърво пред малко дете.

Ездач бе изгубила мястото си в Присъствието, беше отделена от Извора, но знанието й все още беше внушително. И все пак пред нея стоеше нещо непознато, нещо, което явно бе несравнимо могъщо в тези смъртни светове.

— Какво си ти? — попита тя настойчиво.

Едно пипало се протегна, премина без усилие през преградата и понечи да я сграбчи. Тя замахна с меча си, който гореше с Небесния огън, и нанесе удар, който отсече пипалото. То се отдръпна и отсечената част задимя. После изчезна с ярък блясък. От другата страна на преградата се чу кух звук, далечен кикот, който отекна като вятър през долина.

— Аз съм — каза то тихо, но думите бяха ясни. — Аз съм онова, което беше преди. — Нов кикот. — Аз съм онова, което бе оставено.

И тогава Ездач позна страха. Обърна се да побегне и в този момент съществото прониза преградата и я помете, погълна я в мрак, който бе противоположността на всичко, което бе познавала. Беше толкова дълбока пустота, че последната й пробягала мисъл бе за отчаяние, защото знаеше, че никога повече няма да познае Присъствието, нито да се доближи до Извора. Това бе нейният край.

Черната фигура, унищожила Ездач, изчезна, като остави след себе си смразяващ вятър, който задуха нагоре по Коридора.

След време перата на крилете на гърбовете на войнството ангели щяха да ръждясат от този вятър. Но те все пак щяха да чакат, неподвижни и търпеливи, макар че един-двама от тях сигурно щяха да се чудят кога ще дойде призивът.

Последната съзнателна мисъл на Ездач беше, че чува силно изщракване, все едно падат резета на врата.

 

 

Пъг проникна още напред и всички чуха „изщракването“ в умовете си.

„Какво е това?“ — попита Миранда.

„Капан“ — каза Накор.

Изригнаха вселени.

 

 

Птици се понесоха към небето, щом усетиха пулсиращата енергия, трупаща се в ядрото на града. Един пантатийски селяк, който караше житото си на пазара, забеляза на миля от града огромно ято да излита към небесните висини. Спря в почуда какво ли може да е причинило това.

И тогава светът му свърши.

 

 

Експлозията не можеше да се сравни с нищо, изпитано преди на този свят. Беше разкъсване на основната материя на битието и освобождаването бе толкова разрушително, че целият пантатийски град престана да съществува за едно мигване на окото.

Изригна взрив от светлина, толкова ярка, че ако някое смъртно око я погледнеше, съществото щеше да ослепее на разстояние от десет мили. Миг след светлинния взрив огнено кълбо бе предшествано от въздушна вълна, движеща се със скоростта на звука, толкова мощна, че дърветата нападаха, животните бяха избити на мига от удара, телата им — надигнати и запокитени на мили разстояние.

После дойде зноят. Всичко, което обля, стана на въглен.

На континента на север рибари по водите между южния бряг на Кеш и Острова на Змийските хора видяха на юг свръхестествен блясък, който се заиздига в небесата все едно някой се пресегна да предизвика боговете.

Пламъците се разпръснаха навън и след две мили зноят се разсипа и дърветата и растенията бяха само опърлени, без да пламнат. След пет мили животните оцеляха от внезапната горещина, но видяха чудовищен стълб от огън, прах, дим и пепел да се издига в небесата и да се разпръсва във формата на гъба.

От зайци до орли, от елени до вълци, животните на острова побягнаха в паника от източника на това бедствие. Всички знаеха инстинктивно, че нищо в зоната на взрива няма да е оживяло и че там, където доскоро бе имало народ от нежни души, вече властва смърт.