Орхан Кемал
Лош път (8)

8.

Шофьорът Решат беше дошъл във вилата.

Както винаги, от пикапа на госпожа Бедиа се разнасяше някакво живо аржентинско танго. Като видя Решат, тя се стъписа. Какво има? Така, по никое време, той не идваше. Освен в началото, когато за първи път я беше обладал…

Разгърдена, с голи крака, тя пресрещна любовника си, който прескачаше стъпалата на вилата по две по три.

— Какво става?

Не каза нищо и я дръпна за ръката към единия край:

— Имам да ти казвам някои неща!

Жената не беше уплашена, но бе страшно учудена.

— Какво?

— Тук не може.

— Така ли?

— Да влезем в стаята ти!

От слугите нямаше защо да се притесняват. Те знаеха… Влязоха в стаята, в която се намираше елегантното, украсено като за булка легло на госпожата.

— Какво има?

След като запали цигара, Решат каза:

— Мъжът ти се готви да прехвърли цялото си имущество, всичките си имоти на благотворителни организации!

Тази новина, тази неочаквана страшна вест я връхлетя като внезапна буря в момент, в който тя се беше приготвила за любов. Тази буря, тази вихрушка преобърна света й. С разширените си от омраза очи тя заприлича на хищна птица.

— Значи така? — каза. — Значи всичко на благотворителни организации… Да, но кой беше? На кого каза това?

— Не ги познавам, чух гласовете им. Тънки и дебели гласове. Като че ли му бяха приятели…

— Те ли го насъскаха?

— Не. Те не го насъскаха. Той говореше за нас и за нашите отношения. Каза, че знае всичко. И после каза, че ще накара тази развратна жена да се влачи по корем.

Обезумяла, Бедиа се обърна:

— Дай ми една цигара… Значи каза, че ще накара развратната си жена да се влачи? А не спомена ли кой направи тази жена развратница?

— Е, и без това е известно…

— Онези простаци, които го слушаха, не му ли казаха, че тази жена не се е родила развратна и че такава я е направил не друг, а той? Не го ли попитаха тя как стана развратна? А? Отговори ми, Решат? Бях толкова малко дете, и преди съм ти разказвала. Пързалях се с налъмите по калдъръма на бедната ни махала, но бях щастлива. Бях дете. Късметът ми щеше да бъде бакалин, касапин, зарзаватчия или знам ли кой друг от бедняците, но щеше да бъде мъж. Нямаше да ме остави незадоволена, нямаше да ме направи развратница. Този излезе срещу мен. Излязоха неговите пари, кола, подаръци с шепи, кутии с обувки, дрехи, палта, костюми, злато и диаманти, които дотогава не бях виждала и може би никога нямаше да видя. Подлъга родителите ми. Заслепи очите им. После ни премести от порутената къщичка, намираща се в бедна махала, но пропита с миризмата от сапуна на майка ми, в апартамент. Промени съдбата ни. Мислеше, че всичко това може да замести един беден, но силен мъж. Не го замести. Не можа да го замести. Така и не можа да го замести, Решат. Ти не си виновен за това. Ако не беше ти, щеше да бъде някой друг… Но щеше да бъде…

Плачеше. Нервно изтръска пепелта от цигарата си в пепелника.

— … Най-после стана. Щеше да стане и ще става, докато жената в мен не ме напусне. Каква е вината ми? Той е виновният. Той, който ме взе, без да държи сметка за разликата във възрастта ни, а после се скапа. Защо не накаже себе си, собственото си безплодие и немощ, а мен ще наказва, ще ме кара да лазя по корем? — Обляна в сълзи, тя изведнъж се закани: — Няма да може да го направи! — каза. — Това няма да успее да направи!

Хвърли загасналата си цигара в пепелника и извади друга от червения пакет дълги американски цигари, който стоеше на стола до леглото й. Решат поднесе запалката.

С цигара между пръстите си — като мъж — тя взе да обикаля из стаята, досущ разгневено диво животно. Изведнъж спря. С ръце отзад, с цигара в ъгъла на устата си, тя се втренчи в очите на Решат и повтори:

— Няма да успее да го направи!

Решат беше започнал да се плаши от този поглед. В него имаше дива ярост, имаше омраза, в този поглед имаше желание за мъст.

— Няма да може да го направи, няма да му разреша да го направи, няма да му разрешим! С теб ще се захванем дружно, няма да му оставим време и възможност да изпълни подлия си план.

Напълни догоре две чаши с ракия от голямо тумбесто шише.

— Ела тук!

Учуден, Решат се подчини на заповедта и отиде.

— Хайде наздраве!

— Ама аз сега…

— Наздраве бе!

Решат взе неохотно чашата, засмя се:

— Ей, ти! Не ми казвай бе!

Чукнаха се и пиха. По-точно — госпожата изпразни чашата си на един дъх. Решат отпи само глътка. Тя отново напълни чашата си.

— Погледни ме — каза. — Ти мъж ли си?

— Не знаеш ли?

— Я не се лигави бе, не е време за това.

— Отвсякъде съм мъж, бик съм между мъжете!

— Виждаш, че съм много сериозна.

— И аз съм сериозен.

— Тогава отговори. Мъж ли си? Държиш ли си устата затворена? Смел ли си?

Въпреки че вътрешно усети прилив на страх, Решат отвърна:

— Разбира се!

— Обичаш ли ме? — Изведнъж, схващайки, че е прекалила, тя се поправи: — Тоест обичаш ли парите, спокойствието, безметежното бъдеще? Преди всичко — обичаш ли себе си?

— Разбира се!

— Искаш ли един ден да бъдеш собственик на красив гараж в някой представителен квартал на Истанбул и на съвсем нови блестящи коли…

Решат взе чашата си, отпи и после каза:

— Искам!

— Тогава ще бъдеш с мен!

— Не съм ли?

— Не в този смисъл!

Щеше да каже, но се отказа. Не че се отказа, но реши да изчака, докато младият мъж стане съвсем готов. Грабна чашата и я вдигна:

— Хайде…

— Не ме карай да пия повече. Знаеш, че ще ходя на работа!

Жената се разфуча:

— Хайде бре! Плюя на работата ти! Каква ти е работата? Не е ли да влачиш насам-натам мършата на грохналия Нури бей?

— Да, но…

— Няма, но. Хайде пий! Отсега нататък твоят шеф, твоят спасител, твоят господар съм аз, разбра ли?

Докосвайки чашата си с устни, каза:

— Така изглежда.

Пиха. Жената избърса уста с опакото на юмрука си. Решат обели един шоколад от хартийката му и го лапна.

— Ще го убием заедно!

Решат знаеше, че тя ще стигне дотам.

— Как? — попита.

— Аз откъде да знам? Двамата трябва да го измислим.

— Убийството е лесно, само след това да нямаше пандиз…

— Ние няма да го убием!

— Така ли?

— Ще поръчаме да го убият.

— Как?

— Нямаш ли някой приятел или другар, който за пари да си сложи главата в торбата?

През главата на Решат мина светкавица. Изведнъж го обзе луда, лъчезарна радост. Радост, която блестеше като калайдисан съд.

За да не си проличи, той каза:

— Нека да помисля.

— Помисли, ако искаш — поговори. Тази работа възлагам на теб. За парите не се притеснявай, ще дадем.

— До колко?

— Колкото трябва…

— Например?

— Десет, петнадесет, двадесет, четиридесет, петдесет хиляди. Какво значение има?

— Петдесет хиляди лири ли?

— Не, грошове. Глупчо…

Решат се надигна:

— Хайде аз ще тръгвам. Най-напред нека да отида и да обмисля нещата.

Ушите му бучаха от радост. Чувството го беше завладяло изцяло. То идваше отвсякъде като радиовълни. Вън от себе си, той избистряше в главата си плана за това, което щеше да направи. Това, което ще направи, е просто, много просто. Какво го засягаше него старият предприемач, целият му имот, жена му и това дали ще подари, или няма да подари всичко на благотворителни организации? Той щеше да гледа собствената си аванта!

Влезе в канцеларията. Шефът и приятелите му бяха излезли. Запали цигара и започна да се разхожда напред-назад. Вземе ли петдесет хиляди, хайде сбогом — и право към Истанбул! Петдесет хиляди ще стигнат и ще останат дори. Ако не Истанбул, ще е друго място. Жената не можеше да каже: „Бях му дала петдесет хиляди, за да убие мъжа ми. Той взе парите и избяга с тях“. Пък и да го обвини, кой ще повярва? Ще отрече, ще каже, че тя лъже. „Предложи ми лоши неща, не се съгласих, сега ме клевети“ — ще отговори.

Прошумолят ли му петдесетте хилядарки — здравей, Истанбул! Ще отиде в старата си махала — във Фатих. Ще се изфука пред приятелите: „Ей, вие, гладни кучета, елате… Вижте, на това му се вика пари!“

Обикаляше, обикаляше, обикаляше.

Надвечер отиде у Нуран. Все още хвърчеше от радост. Защото такава аванта много рядко се случва в живота на човека.

— Лека работа, майко!

Майката на Нуран пак беше на двора, надвесена над легена.

— Вай, добре дошъл, чедо! — каза.

— Нуран няма ли я?

— Тук е. Прави салата.

Нуран бе чула и изскочи през вратата:

— Тук съм!

В едната си ръка държеше червен домат, в другата — нож.

— Браво, браво… Приготвя салата за мезе на батко си Решат!

— Да си жив и здрав! След като си поиска.

Влезе в стаята.

Решат каза:

— Написах едно хубаво писмо на Ихсан, майко.

Старата жена развълнувано попита:

— Какво му каза?

— Какво да му кажа? Има ли нещо, което мога да му кажа?

— Аллах да те поживи, чедо… Много е умислена, много. Ти не си чужд, та ти споделям, дали не е дала сърцето си на някого… Някоя глупост… Никак не е невъзможно, нали?

Решително отсече:

— За Нуран — никога! Нуран е едно бижу… Нея можеш да оставиш между взвод войници, не се плаши. В наше време момиче като Нуран…

Чиста радост изпълни майчиното сърце.

— Аллах да те поживи, чедо — каза. — Ако не беше ти…

— Само че много строго я държите. Не върви младо момиче да бъде притискано толкова. Дори й забранявате на кино да ходи, майко. Кино, казино с оркестър вечер, нещо такова… Ако поискам да я заведа, няма ли да ми разрешиш?

Жената вдигна глава от прането:

— Щом си ти, може, сине… Ако беше друг, бога ми, и до вратата нямаше да го пусна. Но ти, ти си друго нещо. Теб не те деля от моя Ихсан.

— Благодаря, майко… Тогава след вечеря ще я взема, малко ще я изведа. Така ще се отпусне, ще стане по-приказлива и ще разбера, ако нещо си е наумила.

Това последното особено допадна на старата жена.

— Аха — каза. — Добре. Ще бъде много хубаво… — Извика: — Нуран!

Чу се гласът й:

— Кажи, майко?

Пак се показа на вратата, а съседите — жени и мъже — ги гледаха.

— Виж батко ти Решат какво казва…

Дойде при тях:

— Какво казва?

— И аз съм по-голям брат на Нуран… Защо й се е стегнала душата? Ще те заведе някъде, където има оркестър!

Нуран не отговори веднага. Ах, този Решат, този многознайко, този хитрец Решат… Как да не обича такъв умен, привлекателен, печен мъж! Всяка негова дума беше на място. Само той ще я заведе, ще успее да я заведе в Истанбул, ще я запознае с хора от киното, ще й издейства роля, ще й помогне да стане филмова звезда.

Погледна Решат с блеснали очи.

— Не зная, майко… — каза.

Майка й избухна:

— Какво значи това? Не знаела. Няма нищо за знаене и за незнаене. След вечеря ще излезете. Той да не е чужд? И той ти е батко. Хайде нареди масата…

Остави прането, избърса в сухите дрехи пред нея покритите си със сапунена пяна ръце и стана.

Решат каза:

— Ако разрешиш, малко ще хапнем и ще вървим…

— Разбира се, разбира се, сине. Да не си чужд?

Спомни си съпруга си и нощите, в които той пиеше. Въздъхна и отиде да помогне на дъщеря си.

 

 

Бяха вечеряли и Решат с удоволствие беше пийнал ракия. Излязоха заедно с Нуран. По пътя тя каза:

— Решат, мъжленцето ми. Толкова много те обичам!

— И аз те обичам, захарчето ми.

— Добре, а защо не дойде вчера?

— Вчера ли? Имах толкова много работа, че…

— Пак ли с жената на онзи?

— Не, бога ми! Вече свърших с тази жена, казах ти. Нали ти обещах!

— Не знам. Ако чуя…

Решат се засмя:

— Какво ще направиш?

— Какво ли? — Гневно се беше измъкнала от ръката му и се беше отдръпнала. — Значи има нещо?

Решат я притегли към себе си:

— Не се прави на луда! Ти да не си от тези, на които изневеряват с други жени? Аз да не съм сляп? Мога ли да обичам друга, освен теб?

— Защо да не можеш?

— Защото никоя не е по-красива от теб, затова!

Съмнението и ревността на Нуран се бяха стопили. Тя отново се сгуши в ръцете на младия мъж.

— Миличък мой — каза, — ревнувам те, защото те обичам. Не ме пренебрегвай, моля те! Търси ме по-често, може ли? Виж, подлъга и майка ми. Пусна ме с теб дори през нощта.

— Тази вечер нека се върнем вкъщи рано…

— Защо?

— За да докажем на майка ти, че заслужаваме доверието й!

Съгласи се.

— Вярно.

Краката им отново ги бяха отвели до канцеларията. Решат отвори, влязоха. Нуран вече никак не се стряскаше от това място. Излизайки, попита уплашено:

— Ами ако забременея?

Решат каза:

— Няма, не се плаши…

— Откъде знаеш?

— Остави това сега, миличка. Няма да забременееш, пазим се.

Излязоха от канцеларията, но не можеха да се върнат вкъщи, беше много рано. Решат каза:

— Да отидем в някое казино, да поседим малко, да мине време.

— Ами добре.

Отидоха. Казиното беше претъпкано, както всички провинциални казина. Народът беше нетърпелив да види и да аплодира дошлите от Истанбул известни певци. С мъка си намериха два стола и се сбутаха на едно място отзад.

Умът на Нуран обаче беше другаде. Изведнъж ни в клин, ни в ръкав попита:

— Защо още не си ме поискал от майка ми?

— Има време — отвърна.

Хвана ръката му и я разтърси.

— Има време, има време. Какво е това време? Кога? Защо да не започнем час по-скоро да действаме? Защо да отлагаме? А?

Решат се беше притеснил сериозно. Да, обичаше я, но защо да се жени? Щом можеше да обикаля от цвят на цвят, защо му трябваше да се обвързва само с една жена и да си навлича проблеми с мрънкащи деца?

Подхвърли една лъжа.

— Мила моя — каза. — Вече ми стана жена. Нима всичко е в двата подписа и в документа за брак? След като две сърца са се слели в едно… Ти ме обичаш, и аз — тебе. Вече трябва да знаем един за друг и най-скритите си тайни. Чуй ме. Крия от теб една грижа, която гложди душата ми. Докато не се справя с нея, няма как да се оженя за теб законно!

Като че ли вряла вода попари Нуран:

— Яаа!

— Да, слушай. Аз бях женен в Истанбул. После се скарахме с жена ми. Не можахме да се разберем, дълго е за разказване. Всъщност това стана заради подстрекателствата на приятелите. Ни най-малко не съм я обичал. Както и да е, заведохме дело. Тези дни ще се разбере какво ще стане с делото. Очаквам резултатите… Това е проблемът. Сега разбра ли?

Извън себе си, Нуран беше започнала да плаче.

— Мълчи! — каза й Решат. — Не плачи. Виж, отляво и отдясно ни гледат. Неприлично е, много е неприлично, Нуран. Защо трябва да плачеш? Ти си моя, аз съм твой. Кой може да ни раздели един от друг? Никой, нали? Мълчи, хайде мълчи.

И да искаше, Нуран не можеше да се успокои, не беше по силите й.

Най-после Решат каза малко изнервено:

— Виж! Да, аз те прелъстих, ти стана моя жена. Не съм такъв човек, който ще те изостави. Не се страхувай. Аз съм мъж, мъж. Разбираш ли?

Нуран не възприемаше думите му. Ако знаеше, само ако знаеше тези неща за човека, когото обичаше… Нямаше начин да му позволи, нямаше да се съгласи на тази работа.

След един час, когато се върнаха вкъщи, друго червейче беше загризало сърцето й. „Ами ако съдът не даде развод? Ами ако той не успее да се раздели с жена си? Ами ако един ден ме остави и избяга?“

Цяла нощ мисли за това. Дали беше истина? Дали имаше жена, с която сега беше в развод? Или й подхвърляше лъжа? Ами ако лъжеше? Ако я мамеше? Най-добре би било да го проследи. Но той бе родом от Истанбул. Ако един ден си тръгне, тя как би могла да го хване? Той я беше прелъстил. Ако майка й усети, ще припадне, а брат й пък бе способен да ги направи на парчета. Заради това трябваше да внимава, сама трябваше да поправи грешката си.

Наум й идваха лоши, много лоши мисли. Кой знае, може би още утре щеше да избяга и да я зареже в нещастието й! Ако се сблъска с такава подлост, не й оставаше друг изход, освен да напусне къщата. Тогава щеше да отиде в Истанбул, да потърси шанса си при хората от киното. Може би щеше да успее, щеше да се спаси.

Ами ако не успее да се спаси?

Очите й се пълнеха със сълзи: „… Ще се самоубия. Бога ми, ще се самоубия. Ще умра, ако бъда опетнена като онези момичета!“

Унесе се в сън чак на зазоряване.