Орхан Кемал
Лош път (2)

2.

Натоварена с увитото в мръсен чаршаф пране, цялата плувнала в пот под жупела на високо издигналото се слънце, тя бавно вървеше към къщи. Вдясно и вляво — кооперации. Ще не ще, се сети за кооперациите, оттам — за богаташките конаци преди тях, за празните места, за хвърляните карти, за мъжа си. Изчезваше за дни, седмици, месеци, а после в един прекрасен ден се появяваше с пазва и ръце, пълни с подаръци.

— Сложи това на софрата, жено!

Софрата вече е сложена. Наредила е пред него кана с вода, чиния с туршия, пастърма в малки чинийки, леблебия. Той щеше да й даде месото, което е донесъл в изобилие, щеше да изсипе върху масата плодове. Ябълки, портокали, банани, сладки лимони…

Децата, разбира се, щяха да бъдат до него… И особено дъщеря му. Той или щеше да я сложи на коленете си, или да я подхвърля във въздуха и да й се радва: „Моята красива дъщеря, моята хитруша!“

Перачката Айше не можеше да забрави и цигарите на мъжа си. От деня, в който се ожениха, до деня, в който овдовя, тя не беше видяла цигарата да слезе от устата му. Дори нощем, дори посред нощ, когато и да се събудеше, щеше да види мъжа си да пуши замислено. Пък и пиенето му… А кажеше ли понякога заради цигарите и пиенето: „Не смучи толкова бе, човек, ще се затриеш!“, мъжът й отвръщаше безгрижно: „Е, ще поживея още малко, нали!“

Въздъхна. Наистина — да не би да приличаше на умиращ човек? Нямаше още не петдесет, четиридесет и пет не беше навършил. Пак се беше върнал с пълна пазва подаръци, пак беше почнал да подхвърля Нуран във въздуха: „Красивата ми дъщеря, хитрушата ми!“.

После беше седнал пред питието си. На разсъмване, когато се събуди и видя мъжа си да се валя на земята… Не, не искаше да мисли за това, да си го представя. Страхуваше се от този спомен. Мъжът й — лилав, бялото на очите му — пожълтяло… Като че ли го вижда!

Както винаги, когато си спомняше това, тя ускоряваше крачки. Като че ли искаше да избяга, да се спаси от видението. Докато бързаше в жълтата дневна жега, още повече се изпоти. Не обичаше потта. Хладната пот, която ставаше все по-студена, докато по кожата й плъзваше студ. Тази студена пот я стъписваше!

Изведнъж един автомобил до нея: „Бипбииип!“

Изплашена спря, занарежда молитва.

— Здравей, майко!

— Божичко, Решат, ти ли си?

Беше шофьорът на предприемача, при когото работеше синът й. Сресаната му с брилянтин коса лъщеше.

— Кой друг може да бъде, майчице?

— Аз откъде да знам?

— Качвай се, да те закарам!

Спомни си думите на дъщеря си: „Така нервно гледа човека, че…“ Пък и такива работи се говореха за него и за палавата жена на предприемача. Говореха се я, и не само това. Беше прекрасен младеж, към която и мома или жена да посегнеше, ръката му празна не оставаше!

— Хайде, майко, скачай вътре!

Най-напред напъха мръсното пране през вратата, която лъщящият шофьор отвори, а после влезе и притегли вратата. Ооох, и такова имало по света! Тези богаташи наистина знаят да си угаждат!

— Аллах ли те прати в тази горещина, Решат?

Решат, хитрецът му с хитрец, беше спрял не заради нея, не и заради сина й, който му беше приятел, а само заради дъщеря й.

— Аллах ме изпрати, майко — отвърна.

— Благодаря ти, чедо. Потънала съм в кървава пот.

— Ще потънеш естествено. Не спираш ни лете, ни зиме. Само не знам къде криеш спечелените пари!

Засмя се:

— Гърне пълня, гърне. Ще строя апартамент. За слава на държавата. Ще го нарека Апартамент на перачката Айше.

— Дай боже да стане един ден…

През лицето на възрастната жена мина сива, тревожна сянка.

— Ах, сине… С „дай боже“ и с „браво“ не става. Погледни тези мазоли по дланите ми. Нощно време не мога да спя от болки. Легна ли си вечер в леглото, цялото ми тяло боли като пребито. На тази възраст, лесно ли е? По-рано бях млада, издръжлива. Преди вместо тези пусти опустели кооперации имаше богаташки конаци, от които един през друг идваха да ми се молят да им пера!

Решат попита, колкото да се намира на приказка:

— После?

— После ето така. Виж, за бога, тези сгради. Наредени като сандъци, грозни. И собствениците им — грозни като тях.

— На тебе пък какво ти пречи, че са грозни?

— Как какво ми пречи, синко? Във всеки от тях има по няколко перални машини. За нула време изпират мръсните дрехи. Перат ги, но те могат ли да станат като изпраните в леген от човешка ръка?

— Майко Айше, душицо, и ти се сдобий с пералня и туйто. Кой ще разбере, че е прано на машина? После, на тебе така ти се струва… Няма никаква разлика между изпраното на ръка и от машина.

Въздъхна:

— Вярно, вярно, аз откъде да знам?

— Много е просто: обзаведи се с няколко перални, направи фирма за пране — и готово!

— Пари, откъде пари?

— Дават на изплащане… Както се казва, поразмърдай мозъка си и си напълни кесията!

Перачката Айше поклати глава:

— Вярно. Ако времето не ти приляга, ти ще се нагодиш към времето!

— Точно така!

— Да, така е, но пак трябват пари. Пари няма — и ръцете, и шепите са празни. Дъщерята порасна. Иска дрехи, иска тоалети. Може ли сирачето ми да се чувства по-долу от връстниците си?

Решат вътрешно се оживи, защото беше спомената Нуран. „Сираче — каза си, — сираче, а? Не сираче, а вкусна хапка. Красивото сираче ще падне ли на земята? Пък и да падне, ще остане ли там?“

Попита:

— Къде е тя сега?

— Кой?

— Дъщеря ти.

Сърцето на възрастната жена подскочи. Да не би да искаше да отиде у тях? Беше много привлекателен, беше умен, но откъдето и да го погледнеш — шофьорче. Нуран не е момиче за шофьор, тя е достойна за господата. Красотата, привлекателността не хранят. Най-напред солидна врата, а после — както искаш, според желанието си… живей. Не можа да го каже, защото оженеше ли се дъщеря й толкова млада, нямаше да се отърве от отбор простаци, подхвърлящи всеки ден зад гърба й предложения да живее и с друг, освен с мъжа си.

Отговори на Решат с малко закъснение:

— Нуран ли? Няма я вкъщи.

— Къде е?

— Не зная. Отиде при една приятелка…

 

 

Не беше отишла при никаква приятелка, беше си вкъщи. Изтегнала се на леглото си, тя премисляше разказите на своите приятелки от института и на големия си брат за Истанбул. Сънените й очи не забелязваха нищо друго. Всеки, почти всеки беше ходил в Истанбул, града, който тя виждаше от време на време във филмите и по-често — в списанията и вестниците.

Въздъхна с омраза.

Ако не махне от главата си този свой по-голям брат, няма да може да замине. Да не беше брат й, сега… Майка й, откъдето и да го погледнеш, беше възрастна жена. Щеше да се метне във влака и ето ти го Истанбул. Какво щеше да стане? По лош път ли щеше да тръгне, по думите на майка й? Защо да пропада? Да не би Истанбул да е пущинак? Точно обратното, Истанбул е голям, изискан град. Само там красотата й ще бъде оценена. В края на краищата не е ли най-високото постижение на всяко момиче да си намери съпруг? Е, и тя там ще си избере по сърце някой фин, богат, познаващ живота съпруг.

Обърна се от едната на другата страна.

Преди време шофьорът Решат, който работеше в една и съща фирма с брат й, й беше казал: „С тази красота можеш да станеш филмова артистка!“. Не беше ли прав? Беше гледала от време на време по кината, в които ходеше тайно от брат си, филмовите артистки. Да не са случайно по-красиви от нея? Никак даже. Батко й Решат бе казал: „Ти си по-красива от тях, кълна се в честта си…“ Да, беше го казал. Нямаше да я лъже. Разбира се, че беше по-красива от тях. Знаеше го. Но по-важното беше, че и батко й Решат никак не бе лош!

През последните дни често мислеше за това. И всеки път, когато мислеше, се вълнуваше, искаше й се младият човек много, страшно много да я хвали.

Очите й бяха съвсем натежали. С батко си Решат в ума, тя се унесе. Ноздрите на малкото й носле потрепваха, спеше толкова сладко.

И засънува сън. Беше в Истанбул — такъв, какъвто го познаваше от филмите, вестниците и списанията. Беше извън себе си. Как успя да стигне дотук? Като че ли се беше качила в колата на батко си Решат, той я беше докарал и сега вървеше до нея. „Нуран!“

„Моля?“

„Защо се разхождаш тук?“

„А… вие не ме ли докарахте?“

„Неее.“

„Добре, а вие защо се разхождате?“

„Нашият шеф премести работата си тук, та…“

Уплашена:

„Брат ми?“

„И брат ти…“

„Майка ми?“

„И майка ти.“

„Значи всички заедно дойдохме в Истанбул?“

„Разбира се. Качи се в колата!“

Нуран се качи. Батко й Решат караше бързо шефската кола, край нея сякаш прелитаха Бейоглу, който от време на време беше виждала в турските филми, трамваят, автобусите, такситата, пресичащите се една с друга асфалтирани улици, големите магазини, чиито витрини бяха отрупани със стоки. Как стана? Как майка й и брат й са успели да дойдат в Истанбул, без да й кажат? Въобще не си спомняше да са пътували заедно. Или тя е избягала, а майка й и брат й са дошли да я търсят?

Развълнувано каза:

„Батко Решат?“

„Скъпа?“

„Ааа…“

„Защо?“

„Аз ваша скъпа ли съм?“

„Не може ли да си?“

„Не мога, разбира се!“

„Защо?“

„Вие сте мой…“

„Да?“

„Вие сте ми като по-голям брат!“

„Не съм, не съм, Нуран. Не съм като твой по-голям брат и не искам да бъда. Искам да съм ти любим. Забрави ли как те погледнах, как се развълнувах, щом те видях? Стани моя, стани ми любима! Познавам някои режисьори. Само аз мога да те направя звезда, Нуран, моя миличка Нуран!“

Ръка, голяма мъжка ръка… Той протяга тази голяма ръка, хваща я за китките, притегля я. Влизат в един асансьор.

Ръката на Решат натиска копче. Асансьорът се издига с бучене. После коридор, безмълвна тежка сивота. Вървят, стъпвайки на пръсти. Изведнъж тя се намира в силните ръце на Решат: „Батко Решат!“

„Не ми казвай батко!“

„Добре, но къде ме водиш?“

„Не стана ли моя жена? Не искаш ли да бъдеш?“

„Батко Решат, страхувам се!“

„От кого?“

„Не зная…“

„Не се страхувай от никого. Ти си моя, ще станеш моя!“

Голямата бяла ръка на Решат завърта дръжката на една врата. Пълна със слънце стая. В единия й край — широко легло. Ръката на Решат бързо бута вратата. После леглото. Тя се намира там. До нея е Решат. Кога се съблече? Добре де, но тя не иска, брат й, майка й… Ако брат й чуе? Ако се скара с Решат? Не иска, не иска, не иска!

Спряла пред вратата с бохчата мръсно пране, перачката Айше гледаше дъщеря си как размахва ръце: „Не искам, не искам, не искам!“ Тъничката бяла завивка смъкната на земята, полите й заметнати, краката й… Стори й се странно. Какво му стана на това момиче? Сънуваше ли? Най-вероятно. Престана да се учудва. Дори се усмихна. Беше точно времето за такива сънища. Кое момиче не ги сънува? Преди години, остави преди години; дори сега, въпреки умората, въпреки напредналата си възраст, тя не сънуваше ли от време на време своя картоиграч?

Оставяйки бохчата с мръсно бельо настрана, тя влезе вътре. Вдигна падналата на земята бяла завивка, покри голите крака на дъщеря си. Добре че бе отпратила Решат. Ами ако не се беше усетила и не беше казала: „Отиде при приятелка“, ако момчето влезеше и видеше тази голота?

Точно тогава Нуран се събуди. Беше изпотена. Погледна майка си унесено и после каза:

— Върна ли се?

— Върнах се, чедо.

Надигна се от леглото и седна:

— Кажи: „Дай боже, дано да е за добро!“

Възрастната жена, която беше свикнала с безкрайните, несекващи сънища на дъщеря си, изрече:

— Дай боже да е за добро. Сънува ли?

Без да разкаже цялата истина за съня с Решат, дъщеря й със зачервени бузи мина към другите неща:

— Бяхме в Истанбул. На улица „Йешилчам“. Щом режисьорите ме видяха — и готово!

Гледаше внимателно лицето на майка си. То беше смръщено, както винаги, когато не харесваше нещо. Забелязвайки го, каза:

— Пак ли започваш?

Айше попита:

— Какво?

— Не позволяваш дори насън да бъда филмова артистка.

Жената не погледна дъщеря си, за която знаеше, че е ядосана до плач, и започна да отделя прането. Това момиче нямаше да стане човек и да си събере ума в главата, това си е. Умът му все в палячовски работи. Поне онзи лудият, дето се казва Решат, да не беше й наговорил преди малко разни неща за дъщеря й. Много била хубава, не знам си на кого от гяурите приличала, ако отидела в Истанбул, щели веднага да я изберат… Такива неща, които дъщеря й и без това искаше. Защо са казали, че оставиш ли едно момиче да прави каквото си поиска, то ще стигне я до тъпанджията, я до зурнаджията? Момичетата, които оставят нормалните хора и стигат до тъпанджия или зурнаджия, най-вероятно са същите палячовци като тях.

Въпреки че чу нервно изречените думи на дъщеря си, жената не ги разбра и докато разпределяше мръсните дрехи, мислеше за опасностите, които заплашват дъщеря й, или ще се струпат на главата й, и най-голямата от тях — Решат… Дори той да не идва често у тях, нали дъщеря й излиза на улицата, често се отбива в канцеларията, в която работи брат й. Даже и да не се отбиваше, Решат, след като си го беше наумил, щеше да причаква дъщеря й на пътя, щеше да бърбори и между другото да отвори дума за красотата й, а оттам — лесно да вмъкне и работата й като артистка.

Както през повечето нощи, и през тази сънува дъщеря си. Този Решат бе изскочил отнякъде, бе хванал дъщеря й за китките и я беше отвлякъл. Перачката Айше хукна след тях. Дъщеря й и Решат бягаха, тя ги гонеше. Езикът и небцето й бяха пресъхнали. Викаше, молеше се — не й обръщаха внимание. После те се бяха качили на такси. Тя — на друго. В предното бяха Решат с дъщеря й, а в задното тя самата се качи… Добре де, ама как стана така? Как можеше Решат да бъде и на кормилото на задното?

Развълнува се.

„Решат — бе казала, — чедо Решат!“

Без да я погледне, той отговори:

„Заповядай, майко!“

„Защо не ме гледаш в лицето, чедо? Ти не си ли Решат?“

„Решат съм.“

„Обърни се да видя…“

Беше се обърнал. Не беше Решат. Хем беше той, хем не беше.

„Ти, чедо, не си Решат!“

„Решат съм, майко…“

„Ами лицето ти?“

„Дадох го на човека отпред. Представяйки се за Решат, той отвлече дъщеря ти. Истинският Решат съм аз, а той, за да отвлече дъщеря ти, насила ми взе лицето.“

„Олеле божичко! Решат, чедо, ще ти се принеса в жертва. Спаси детето ми от ръцете на онзи човек!“

„Ще го спася, но при едно условие: ще дадеш дъщеря си на мен!“

„Ако не ти я дам?“

„Ако не ми я дадеш, няма да я спася. Онзи ще завлече дъщеря ти, ще я съблече, ще я накара да танцува съвсем гола. Дъщеря ти ще пропадне. Ще направят от нея развратница.“

Искаше да извика, да изскочи от колата на Решат. Не можа да изскочи, да извика — също. И точно тогава се събуди, цялата в пот!

Беше нощ. Стана да погледне дали дъщеря й си е в леглото. Слава богу, спеше на мястото си. Сърцето й се разтупа бързо. Беше си вкъщи, но какво показваше този сън? Знаеше, че сънищата не са празна работа, че не идват току-така. Тогава и сънят, който сънува, не ще да е напразен. Значи в главата на дъщеря й се въртят разни неща.

Седна на леглото си, обхвана глава с длани и потъна в черни мисли. Дъщеря й, единствената й дъщеря, чедото й… да не би тайно от нея да върти някакви любовни игри? С приятеля на сина й ли, с Решат — шофьора на шефа, при когото работеше Ихсан? И защо не? Не знаеше ли що за стока беше този Решат? С почти всички красиви момичета от града… Какво не й беше разказала Нуран! Той не ходеше ли с дъщерите на прокурора, на съдията, на аптекаря, на адвоката? И преди всичко — със съпругата на възрастния предприемач, при когото работеше, чийто хляб ядеше… Това го беше чула от сина си. Една вечер Ихсан й го беше разказал с гняв. Ядосваше се. Там, където си вади хляба, човек не трябва да мами!

Погледна към земята, където спеше синът й — при леглото на сестра си, като че ли щеше да види нещо в тъмнината. Колко умен, колко стабилен младеж беше! Един ден беше отишла при шефа му и възрастният човек бе похвалил сина й: „Аллах да го пази, госпожо Айше! Честно казано, той е чудесно момче. В днешно време не се намира лесно толкова умен и честен младеж като него, който мисли да прави къща. Колкото и да е трудно, той иска да построи малка къщичка с две стаи, за да ви спаси от къщата под наем и от общите дворове. Дай боже, и това ще стане. Аз ще му помогна…“

И синът й беше доволен. „Работа точно за мен! — казваше. — Седна ли до масата, отворя ли пред себе си тефтерите, започна ли да работя, светът изчезва. Също и докато пробивам картите на строителните работници. Знаеш ли, мамо, ако някой ден той не ме изостави, аз няма да се разделя с този човек!“

Умен беше синът й, наистина умен. Да можеше и дъщеря й да прилича на батко си!