Карън Роуз
Защото ми принадлежиш (27)

26.

Сряда, 5 май, 18:40 ч.

— Какво става тук?

Луси погледна към Джей Ди с лека усмивка. Той стоеше на вратата на болничната й стая и гледаше букетите с цветя.

— Ами ти ми донесе рози и явно си повлякъл крак. — Посочи му букетите. — Тези са от Крейг и Рода, онези са от групата, тия там са от Торн, а ето тези — от моргата. В моргата винаги има хубави цветя.

Една сестра се появи с инвалидна количка и усмивката на Луси помръкна.

— Какво има? — притесни се Джей Ди.

— Ще отида при майка ми.

— Искаш ли да дойда с теб?

Луси го погледна умолително.

— Нали нямаш нищо против?

— Никак дори.

Сестрата й помогна да се настани на количката и Луси примижа. Наистина трябваше да си остане в леглото, но майка й не беше добре. Лекарят твърдеше, че това посещение може да е единственият шанс, който Луси щеше да има.

Не беше нещо, за което й се искаше да мисли, не че това променяше по някакъв начин нещата. Хвана Джей Ди за ръката и я стисна.

Платила е за адвоката ми. Тази новина я беше сварила неподготвена.

Какво е направил Бък? Въпросът не спираше да я терзае.

Трябва да разбера.

Сестрата я поведе към стаята на майка й, където друга сестра проверяваше показателите й.

— Опитайте се да не я разстройвате.

Луси трябваше да преглътне горчивия си смях. Майка й вече беше достатъчно разстроена. И винаги беше така. Джей Ди стисна ръката й.

— Майко? — внимателно каза тя. — Аз съм Луси.

— Знам. — Жената не отвори очи. — Той те е наранил.

— Кой?

Майка й горчиво се усмихна.

— Евън, братът на онова момиче.

— Името й е Илиана — натърти Луси по-язвително, отколкото бе възнамерявала.

— Да, знам. Илиана. Какво ти направи?

— Счупи ми крака. И ми строши няколко ребра. Ще живея — дрезгаво отговори тя. — И теб те нарани — добави по-меко й майка й най-сетне отвори очи.

Бяха изпълнени с болка.

— Бил те е. — Дишането й беше плитко. — Имаш белези.

— Както казах, ще живея. Знам за адвоката по делото ми.

Майка й потрепна.

— Бенет са ти казали, както разбирам.

— Да. Казали са на детектив Фицпатрик тази сутрин.

— Разбирам. Да, истина е. Баща ти не ми даваше да ти помогна, но аз намерих начин.

— А защо не ми каза?

— Защото ти се измъкна, Луси. Успя да си подредиш живота. Той повече не можеше да те нарани.

— Баща ми ли имаш предвид? — намръщи се Луси.

— Да. Той не искаше и в „Света Анна“ да те пратим. — Тя надигна глава. — Аз го направих. Върнах се от санаториума и видях белезите по краката ти. Разбрах, че трябва да излезеш от тази къща. Повече не можех да те защитавам.

— Защо просто не го напусна и не ме взе със себе си? — запита Луси и преглътна буцата в гърлото си. Зад гърба й Джей Ди разтри раменете й.

— Не знам. Нямаше да ми позволи да отведа Бък, а аз не можех да изоставя сина си. Обичах го. И баща ти обичах.

Луси преглътна сълзите си.

— Но не и мен? Мен не ме ли обичаше?

— Да, обичах те. Винаги съм те обичала. Но бях слаба. И още съм. — Пое си накъсано въздух. — Бях слаба и в нощта, когато намерих диамантения медальон.

— Кога? — запита Луси направо.

— В нощта, когато загина Бък. Намерих медальона под бейзболните му картички.

Луси събра вежди.

— А ти защо си търсела там?

— Защото познавах Бък. Нещо не беше в ред. Стоях пред вратата му, гледах го в огледалото. Видях го как проверява кутията, после как я скрива под леглото. Защо е запазил медальона, така и не разбрах. Но влязох там, след като той излезе, и го намерих. Седнах на леглото му, стиснах го в шепата си и се разплаках. Толкова ясно си спомнях раните на онова момиче, Илиана. Беше брутално пребита. Мислех си, че Бък го е направил.

— Говори ли с него?

— Да, по-късно, когато баща ти се прибра. Толкова категорично отрече да я е изнасилил, че му повярвах. Или поне така исках. Баща ти го удари и му се разкрещя, че бил обирал боклуци. — Тя прехапа устни. — Като Илиана. Казах нещо и Рон ме удари. Силно. Бък застана между нас и каза, че бил оправил всичко. Не че ще го оправи, а че вече го бил оправил.

— Той е убил Рики Джойнър — тихо каза Луси.

— Да. Тогава разбрах. Скарах се с него, а баща ти ми се разкрещя. Бък каза, че не го е направил, че Джойнър сам се е гръмнал. Но той знаеше точно какъв е бил пистолетът и баща ти се уплаши. По-късно проверих. Това не беше отразено никъде.

— А какво стана с медальона, майко?

— Баща ти ми го взе, каза, че ще го хвърли в залива. Бък го взе обратно и каза, че това било негова грешка, той щял да се погрижи. Беше толкова ядосан, когато тръгна с мотора. И никога не се върна. Последният път, когато го видях.

— В деня на погребението на Бък ти се разкрещя на баща ми. Питаше го какво е направил Бък. Какво мислеше, че е направил?

Майка й извърна глава.

— Убийство, изнасилване, самоубийство? Избери си. Не знам какво е направил, но баща ти знаеше.

Джей Ди се изкашля.

— А Луси къде е била? Би трябвало да си спомня разправията ви.

— Знаех, че ще бъде тежко, така че изпратих Луси да преспи при Гуин.

— Един полицай дойде през нощта и ме взе от тях — сети се Луси. — И повече не видя ли медальона?

— Не, не го видях. Допускам, че Бък го е хвърлил в залива. — Тя уморено въздъхна. — Така и не разбрах какво е станало с гривната. Не мисля, че наистина се сещам да си я носила. Когато се върнах от санаториума, бях на тежки лекарства. Изпращането ти в „Света Анна“ ми се стори най-добрата идея. Ти беше щастлива там. Имаше музиката си. Беше в безопасност. Но загубих и теб.

Луси потупа майка си по ръката, защото не можа да измисли какво да каже.

— Какво ще правим сега?

Майка й погледна Джей Ди.

— Ще ми бъдат ли повдигнати обвинения?

— Не знам, — честно призна той. — Зависи от прокурора. Но се съмнявам.

— Тогава ще се прибера вкъщи, когато се оправя. Може и ти да се прибереш, Луси. Най-сетне.

Луси отново я потупа по ръката.

— Аз съм си вкъщи. Тук. Но ще идвам да те виждам.

Майка й отново кимна. Знаеше, че Луси лъже.

— Добре. Може да обядваме заедно, да ми разкажеш за живота си.

— Сега поспи. Утре ще се видим.

Джей Ди я изтика от стаята и тогава даде воля на сълзите си, без да я интересува кой я гледа. Когато се върнаха в нейната стая, той я притисна към себе си и я остави да се наплаче.

Тя потрепери.

— Просто исках тя да ме обича.

— Знам, миличка. Тя те обича, по неин си начин. Просто не ти е било достатъчно.

— А сега може ли да бъде? Когато него вече го няма?

— Може би. И двете го искате достатъчно силно. Няма страшно, ако не разберем още тази вечер. Имате цял живот.

Тя кимна.

— Толкова съм уморена, Джей Ди.

— Тогава заспивай.

— Ще останеш ли с мен?

— Докато заспиш. И утре ще се видим.

 

 

Сряда, 5 май, 19:45 ч.

Джей Ди седеше на бюрото си и гледаше купищата документи, които Хигинс му беше дал. Беше ги оставил в безпорядък, когато двамата със Стиви хукнаха при Бенет тази сутрин.

Трябваше да ги прибера в кутията. Трябваше да напише доклада си, но не успяваше да се концентрира. Отново чуваше въпроса на Луси: „Ами аз? Мен не ме ли обичаше?“.

Той също си беше задавал този въпрос, хиляди пъти. Така и не намери добър отговор. Всичко, което някога съм искал, е семейство. Някой, който да ми принадлежи. Някого, на когото да принадлежа. Гледаше как приятелите му си създават семейства. Беше опитал с Мая и беше се провалил ужасно.

Искам да съм с Луси. Беше твърде скоро да се надява, но все пак го допусна. И се опита да не се чувства твърде жалък.

— Джей Ди? — повика го женски глас. Той вдигна очи и видя секретарката на Хайът да го гледа от вратата на кабинета на шефа му. — Защо не си се прибрал да се наспиш като нормален човек?

— Тръгвам си. — Колебаеше се, не искаше да се прибере сам у дома, да прекара още една нощ самотен в къщата. — Просто имах да свърша малко работа.

Деби го изгледа със съчувствие и Джей Ди се зачуди дали на челото му няма едно изписано голямо „З“ за „загубеняк“.

— Прослуша ли съобщенията си? — попита го тя.

Той се намръщи.

— Не. Имам сигурно стотина и сигурно поне деветдесет от тях са от журналисти.

— Съмнявам се, че имаш място в гласовата си поща за журналисти след всички онези съобщения, които ти остави брокерката.

— За какво говориш?

— Обявил си къщата си за продан, нали?

— Да, поне от година.

— Е, ами брокерката те търси, после намина насам. — Деби постави на бюрото му купчина розови листчета със записани съобщения. — Каза, че имаш предложение, и помоли да й се обадиш веднага.

Джей Ди се сепна, набра номера й. Отсреща му отговори нахаканият глас на брокерката му, с която не се беше чувал от месеци.

— Имаме оферта — пропя тя.

— Сигурна ли си?

— Разбира се. Ти се появи в новините, детектив.

— И това какво общо има с къщата?

— Ами може да съм споменала името ти няколко пъти. Някой иска да купи къщата, в която е живял детективът, спрял сериен убиец.

— Боже мили — възкликна Джей Ди, едновременно отвратен и изненадан.

— Хей, не го отхвърляй, Джей Ди. По-добре врабче в ръката и така нататък.

— Просто е… неочаквано.

— Врабче в ръката — повтори му настоятелно тя. — Предлагат ти прилична оферта, трябва да я приемеш. — Замълча за малко, после добави неуверено: — Искаш да я продадеш, нали?

Джей Ди се замисли за Луси, за бъдещето. Възможности. Това беше добра поличба… не че вярваше в такива неща. А може би вярвам.

— Да, искам да я продам. Захващай се с договора.

— Вече е готов. Да донеса ли документите тази вечер? Можем да се срещнем в офиса ми.

Пулсът на Джей Ди се ускори.

— Разбира се, скоро ще съм там.

Затвори и издиша. Почисти си бюрото и иди да подпишеш документите, преди купувачът да е размислил. Започна да прибира снимките и полицейските доклади в кутията, после видя една папка, която още не беше отворил. На нея пишеше „Помен“. Барт Хигинс я беше оставил за Луси.

Джей Ди я отвори. Не беше помен. Беше погребението на Бък.

Радвам се, че Луси не е видяла това. Снимките бяха мътни, сякаш бяха снимани с джобен фотоапарат без светкавица. Някой беше документирал събитието. Заради известността на Бък Траск явно хората от градчето бяха поискали погребението да бъде запазено за поколенията.

Имаше снимки на свещеника, на семейство Траск. Сърцето му се сви. Четиринайсетгодишната Луси се беше сгушила на края на една пейка и изглеждаше толкова самотна и тъжна.

Имаше снимки на разплакани съученици. И едно по-голямо момиче, което седеше на предния ред и гледаше затворения ковчег. Не изглеждаше тъжна, реши Джей Ди. Изглеждаше по-скоро ядосана.

Юмрукът й беше здраво свит, но Джей Ди видя нещо да се показва от ръката й. Приближи снимката. Приличаше на верижка.

Чудя се… Отвори годишника на гимназията в Андерсън Фери, който Стиви беше оставила на бюрото си, и прехвърли на „Д“. Да. Момичето, което изглеждаше толкова сърдито, беше Сара Деринджър, бившата приятелка на Бък. Джей Ди прехвърли снимките, намери една, на която Сара стоеше на опашката, за да отдаде последна почит. Изражението на лицето й показваше крайно неудовлетворение. А юмрукът й още беше свит. Държеше нещо в ръка и Джей Ди беше дяволски сигурен какво е то.

Бързо прибра останалите документи, но остави папката с погребението. Хигинс беше дал на Луси визитка с последния адрес на Сара. Реши, че със Стиви трябва да я посетят. Но точно сега си имаше други приоритети. Най-сетне щеше да продаде къщата.

 

 

Четвъртък, 6 май, 07:55 ч.

Стиви с облекчение видя, че пред офиса на Клей Мейнард има паркирана само една кола. Не беше сигурна, че някой иска да разбере за посещението й.

Почука на стъклената врата и изчака. След минута той се появи намръщен.

— Инспектор Мазети, заповядайте. Как е дъщеричката ви?

— Добре е, благодаря. — Стиви го огледа. Беше едър мъж, малко грубоват. Но тя не се чувстваше притеснена. Никак дори. — Искам да знаете, че намерихме проследяващо устройство, скрито в колата на партньорката ви.

— Допусках го. Скрил е такова в раницата на момиченцето ви, беше логично да е следил и движенията на Ники. Ясно беше, че е разбрал за ходенето й в Андерсън Фери. Открила е истинското минало на Риърдън и той я е убил. Но ви благодаря, че ми казахте. Не е трябвало да идвате чак дотук за това.

— И вие не бяхте задължен да ни давате снимката на Риърдън.

— Е, технически бях. Мисля, че това се наричаше възпрепятстване на разследване?

Тя му се усмихна.

— Да, така е. — Стана сериозна и го изгледа. — Намерихме някои неща в апартамента, който Евън е използвал — шофьорска книжка и паспорт на името на Тед Гембъл.

Мейнард дори не мигна.

— Е, и?

Тя леко се усмихна.

— Ами… Казахте ми, че сте открили Евън и проститутката, която уби, като сте търсили чрез кредитната му карта. Това трябва да е било в хотел „Орион“. Там си спомнят, че са виждали жертвата. И помнят, че сте разпитвали за нея.

Сега вече премигна.

— И?

— И… Проститутката е участвала в схема с рецепциониста. Измами с кредитни карти и изнудване. Но Евън не се е регистрирал със собственото си име. Използвал е карта на името на Тед Гембъл. Не сте търсили Евън, търсили сте Тед. Защо?

Тъмните му очи я изгледаха проницателно.

— Вече знаете. Защо ме питате тогава?

— Документите му бяха изработени идеално. Заблудиха всички ни.

— Да ви благодаря ли, или да се свържа с адвоката си?

— Първото, мисля.

Очите му се присвиха.

— Защо?

— Искали сте да постъпите правилно, господин Мейнард. Когато дъщеря ми беше застрашена, вие постъпихте правилно. Информацията ни трябва. Понякога не е толкова… лесна за получаване.

— Или пък законна.

— Например понякога хората имат нужда да получат помощ, а законният начин не е най-лесният. Изненадах ви.

— Да, така е. Съпругът ви е бил прокурор — каза той.

— Проверявали сте ме?

— Аха. За малко да не ви дам онази снимка. Но най-накрая взех решение.

— Почти навреме. Онзи полицай е още в интензивното. Ако знаехме по-рано кого търсим, можехме да предотвратим случилото се. Но това е минало. Нали?

— Да. Какво предлагате?

Тя му се усмихна.

— Нищо. Но може да ми потрябва информация.

— А ако ми потрябва на мен?

Тя се замисли за Корделия, която беше в безопасност в леглото си. Беше му задължена.

— Имате визитката ми. Приятен ден, господин Мейнард.

 

 

Четвъртък, 6 май, 11:00 ч.

— Хей!

Джей Ди стоеше на вратата на болничната стая. В едната си ръка държеше сака й, а в другата — чантата със спалните й принадлежности. И се усмихваше.

Луси не можеше да се сети за по-добро начало на деня.

— Добро утро.

Той се приближи и я целуна по челото.

— Добре ли спа?

Тя присви очи.

— Да. Защо ме целуваш по челото?

— Сигурно защото и аз съм тук — каза Стиви и се подаде зад гърба му с голяма чаша кафе в ръка. — Успях да го вкарам контрабанда през глутницата сестри.

— Благодаря. Имах нужда — призна Луси.

Стиви огледа цветята.

— Мислех, че се шегуваш, Джей Ди. Значи си й казал?

— Не, току-що идвам — отрече той и завъртя очи. — Имаш посетител. Исках да съм сигурен, че си готова, преди да я пусна да влезе.

Луси остави кафето настрани.

— Готова за какво? — попита предпазливо.

— Добър въпрос — каза Стиви. Отиде до вратата и помаха.

Една възрастна, но все още красива жена влезе и Луси застина, когато спомените нахлуха в нея.

— Сара Деринджър?

Сара отиде до леглото й.

— Не мислех, че ще ме познаеш!

— Познах те. Изненадана съм, че те виждам.

Сара сведе очи.

— Твоите хора дойдоха в дома ми тази сутрин.

Луси събра вежди.

— Какво? — Погледна Джей Ди. — Защо?

Сара пое дълбоко дъх и извади кутия от чантата си. Подаде я на Луси и тя я изгледа.

— Отвори я — подкани я Сара.

Липсваше само една частица от пъзела. Сега, когато беше в ръцете й, се страхуваше.

— Не искам.

— Просто го направи — меко й каза Джей Ди. — Трябва. Трябва да приключим с това, за да можем да продължим.

С разтреперани ръце тя отвори кутийката. И точно както очакваше, вътре лежеше медальон с диамант във форма на сърце.

— Бил е у теб през цялото време?

— Да — призна Сара. — Бък дойде у нас в нощта, когато загина. Беше се скарал с вашите заради Илиана Брайън и този медальон. Беше пиян и плачеше. Разказа ми всичко. И аз бях ужасена.

— Какво ти каза? — запита Луси, без да вдига очи от медальона.

— И двамата знаехме, че заведе Илиана на бала, за да ме ядоса. Бях му изневерила, както и той ми изневеряваше. Но на него му беше позволено да излиза с различни момичета, а аз нямах това право. Скъса с мен и заведе Илиана на бала, за да ме нарани. След танците казал на момчетата, че двамата с Илиана ще го направят под пейките на игрището, сякаш ги подканял да ги последват. Но не знаел, че и бившето гадже на Илиана ще е там.

— Рики Джойнър. Той е изнасилил Илиана.

— Да. А Бък стоял и гледал, твърде шокиран — а може би твърде уплашен, за да го спре. Той, големият защитник, мечтата на всяко момиче, мачото, не могъл да защити момичето, с което отишъл на бал. Когато другите дошли, взели да насърчават Рики и да се смеят на Бък. Защото бил бъзльо. Не бил мъж.

Луси вдигна глава и срещна погледа на Сара.

— Бък едва ли е приел това спокойно.

— Не. Никак дори. Бил като треснат. Кралят на бала, детрониран — каза тя драматично, едва сдържайки сълзите си. — След като Рики избягал, момчетата се уплашили. Илиана била наистина много зле. На Бък му хрумнало да го направят да изглежда като обир.

— Откраднал медальона и чантичката, в която била гривната…

— Да. Отървал се от чантичката, но бижутата запазил.

— Но защо? — запита Луси. — В това няма никакъв смисъл.

— Първо решил, че ще може да ги върне. Занесъл ги вкъщи и ги скрил, но после разбрал, че Илиана е починала. Беше се заклел, че я е отвел у тях и я оставил, и понеже той беше Бък Траск, а баща ви беше шериф, никой не го разпита. По някое време през нощта той се притесни, че Рики ще разкаже, че всички ще идат в затвора.

— И го убил.

— Да. Той и Сони Уесткот.

Луси се ококори.

— Сони Уесткот е помогнал на Бък да убие Рики Джойнър?

— Така каза Бък и не мисля, че лъжеше. Беше си дал сметка, че трябва да спре Рики, заради което и Сони се замеси. Сони го ударил, но Рики бил толкова вцепенен, че не му отвърнал. Бък сложил пистолета в устата на Рики, нагласил ръката му на спусъка и го натиснал. Използвал някакъв стар пистолет на баща ти.

Луси си пое дъх.

— На баща ми?

— Имал цял склад, според Бък.

— Баща ми имал склад със стари пистолети?

По дяволите. Колко ли пъти е трябвало да подхвърля улики?

— Да, и Бък взел един. Каза, че Сони му се подигравал, докато просто не взел пистолета и не тръгнал натам. Искал да се отърве от онова гадно чувство. Само дето после не можеше да живее със себе си. Не можеше да спи, продължаваше да гледа в кутията, за да види дали някой не е намерил бижутата. Най-накрая майка ви ги намерила и му се развикала. Скарали се и той дойде у нас. Помоли ме да скрия медальона, каза, че според него бил много ценен. Искаше да го върне на Брайънови, за да компенсира донякъде стореното.

— А ти какво каза?

— Бях ужасена. Казах му, че медальонът няма да върне Илиана или Рики. Тръгна си с мотора и се блъснал на път за вкъщи. Мисля, че може и да се е самоубил.

И Луси се боеше от това, но все пак… Искал е да се реваншира. Което не означаваше нищо. Сара беше права. Нищо нямаше да върне Илиана и Рики.

— Как те откриха полицаите?

— Видях снимка на Сара — обясни Джей Ди. — В папката, която Хигинс беше направил за теб. Беше на погребението на Бък, изглеждаше ядосана, докато стоеше до ковчега и държеше нещо на верижка.

— Исках да пусна медальона в ковчега с него — призна Сара. — Бях на осемнайсет и ми изглеждаше като в „Ромео и Жулиета“, да го погреба с това, което го беше убило. Но ковчегът беше затворен заради катастрофата. Не се бях сетила за това. Бях млада и много разстроена. Така че запазих медальона, но не можах да запазя тайната. Казах на родителите си. Баща ми искаше да иде в полицията, да каже, че Бък и Сони са убили Рики. И направи грешката да направи посещение на добра воля при баща ти.

Луси затвори очи. Никак не беше изненадана.

— Довърши, моля те.

— Онази нощ у нас избухна пожар „при неизяснени обстоятелства“. Татко успя да го потуши, но се уплашихме. Решихме да не казваме. Снимахме медальона и казахме, че по него има отпечатъци на Бък, а може би и на баща ти. Запазихме го като гаранция, че няма да има повече пожари и други беди. Баща ти се съгласи. И после се преместихме.

— Сега, когато е мъртъв, вече няма опасност — каза Луси.

— Да. Съжалявам, Луси. Ако знаех, че си в опасност, щях да кажа още преди много време.

Тя кимна.

— Разбирам. Не е добре, но разбирам. Не съм сигурна, че бих постъпила различно. — Подаде кутийката на Сара. — Вземи я. Не я искам.

Сара погледна уплашено Джей Ди.

— И аз не я искам.

— Ние ще се погрижим — каза Стиви. — Това е улика. Диамантът не е истински, Луси. Фалшификат е. Много добър, достатъчно, за да заблуди Брайънови. Преди двайсет години е щял да струва към хиляда долара.

— Определено не е струвал човешки живот — прошепна Луси.

— Значи сме дали на Брайънови два пъти повече, отколкото е струвал — каза Сара. — Татко им написа чек, каза, че инвестира в рибарския им бизнес. Но те се преместиха и повече не чухме за тях. — Стисна чантата си. — Луси, грижи се за себе си.

Стиви въздъхна, когато Сара си тръгна.

— Връщам се в офиса. Идваш ли, Джей Ди?

— След малко. Ще се видим там.

Стиви си тръгна, а Джей Ди пъхна кутийката в джоба си.

— Мисля, че ще поспя — мрачно каза Луси. — Къде е Сони сега?

— Тук, в болницата. Дафни казва, че не можем да го обвиним. След като другите двама, които биха могли да знаят истината — Бък и баща ти — са мъртви, няма как да знаем какво наистина е станало, освен ако Сони внезапно не почувства необходимост да последва примера на Малкълм и не се изповяда.

— Не виждам как ще стане — каза Луси.

— Нито пък аз. С кариерата му може би е свършено, просто заради нараняванията. Май има наранявания на гръбначния стълб и на мозъка. Евън здравата е поработил над него с онази бухалка.

— Би трябвало да се радваме, че повече няма да е шериф. А сега наистина искам да поспя.

Той прокара палец по устните й.

— А какво ще кажеш за малко добри новини?

— Добри новини? Да видим. Гуин ми се обади тази сутрин. Тръгва на лов за апартамент. Не иска да остане повече в старото си жилище, не и след Ройс. Евън. И аз я разбирам. Напълно. Но все пак… — Луси неспокойно сви рамене. — Страни от мен. Никога преди не го е правила.

— Трябва й време. Знаеш, че е така. А ти какво ще правиш с твоя апартамент?

— Не знам. Преместих се там заради семейство Пю. Гуин се премести заради мен. Къщичката ни от карти се сгромоляса. Ще започна да търся нещо ново веднага щом изляза от тоя гипс. Което ще е след седмици. Но дори преди това ще ми трябва нещо на първия етаж, защото до нас трябва да се качвам по стълби. Така че освен, че сме живи, май няма други добри новини.

— Като казах „добри новини“ имах предвид, че аз имам такива. Продадох къщата.

Тя премигна насреща му.

— Не знаех, че имаш къща за продан.

— Беше на леля ми. Купих я от нея, когато се върнах тук, и заживях там с Мая. Обявена е за продажба от повече от година.

— И я продаде?

— Купувачът подписа договора тази сутрин. Купи и колата на Мая. Явно ликвидирането на сериен убиец ми е покачило цената.

— Е, а къде ще живееш?

Той й се усмихна и трапчинката му се появи.

— Толкова се развълнувах, че още снощи влязох в интернет и взех да си търся ново място.

Луси нямаше как да не се усмихне в отговор.

— И какво намери?

— Мислех си за апартамент с асансьор.

Очите й грейнаха.

— Наистина ли?

— Да. Обадих се на Барб Пю снощи и я попитах къде е домът, който сте избрали за господин Пю. — Луси ахна и сърцето й заби лудешки. Но преди да успее да каже и дума, той продължи. — От днес си вземам отпуск, за да търся място, което е по-близо до работата ми и близо до дома, в който ще бъде господин Пю, след като Барб го настани.

Дъхът й спря.

— Не трябва да правиш това заради мен.

— Не е заради теб. Заради мен е. — Той й се усмихна. — Искам да е близо, за да идвам да те слушам като свириш.

Тя хвана ръката му.

— Да ти кажа, известна съм с това, че давам частни концерти.

— Дори и сега ли?

— Всъщност, да.

Джей Ди изгледа гипса й.

— Токчетата засега са извън употреба, но какво ще кажеш за роклята?

Луси отново се усмихна.

— Мисля, че ще може да се уреди.