Матю Удринг Стоувър
Героите умират (105)

2.

Тоа Сител потърка уморените си очи и угаси лампата до лакътя си. Намиращият се зад гърба му прозорец на скрипториума в Манастирското посолство гледаше на изток, а слънчевата светлина беше далеч по-приятна от тази на лампата. Той намръщено се опита да фокусира погледа си върху ситните букви на лежащите пред него страници.

Признавайки неуспеха си, херцогът поклати глава, стана и се протегна така, че по целия му гръбнак премина вълна от пропуквания. Той въздъхна и скръсти ръцете си, за да разтърка наболяващите го рамене. Макар и цяла нощ да се беше занимавал с това, въпросите си оставаха повече от отговорите.

След нагласеното бягство на Каин той беше тръгнал право към посолството. Проникването вътре въобще не беше лесно — посолството представляваше истинска крепост насред града и заради бунтовете всички бяха в бойна готовност. Но накрая спокойната му настойчивост му помогна да получи достъп и да си уреди аудиенция при временния посланик. Той веднага го разпозна — това бе същият сериозен възрастен монах, който беше присъствал при задържането на Каин и убийството на предишния посланик. Когато чу молбата на Тоа Сител, той остана изненадан.

— Нашите досиета са наша собственост — изрече бавно монахът. — Но тук става дума за по-специални обстоятелства. Проблемът с Каин беше представен пред Монашеския съвет, но все още е твърде рано да говорим за решение. Възможно е да му бъде отредена смъртна присъда; почти сигурно е, че ще бъде изключен от Братството и може би дори обявен извън закона. Мисля, че може би ще ми бъде простено, ако разкрия досието му пред очите на един непосветен.

— При вас ли е? Имам предвид, при вас, тук? — беше попитал изненадано Тоа Сител. — Мислех, че ще се наложи да изпратим човек да го донесе от, ъъъ, от…

— Гартан Холд — бе произнесъл посланикът безизразно. — Не, досието му е тук, при нас. След битката при Серано Каин беше прехвърлен официално в Анхана и досието му беше изпратено тук. Може да не е напълно осъвременено, но ако изчакате в скрипториума, ще ви го донесат.

Тоа Сител се беше поклонил с благодарност и беше последвал съвета на посланика. Скоро след това бяха пристигнали двама ученици, които носеха по една обшита с кожа книга. Едната беше изцяло изписана, а от другата бе запълнена около една трета. Херцогът остана изумен — как е възможно един човек да извърши толкова много неща за краткия си живот?

Продължилото цяла нощ проучване само засили изумлението му. Каин беше навсякъде и се намесваше във всичко; появяваше се неочаквано сред най-важните събития, без да обяснява с подробности как се е озовал там. Между отделните битки, покушения и приключения, които бяха толкова невероятни, че Тоа Сител прие голяма част от тях като чиста фантазия, Каин като че ли не живееше никъде. Той нямаше постоянен дом; нямаше свидетелства, които да показват пребиваването му за по-дълго време в който и да е Манастир, откакто двайсет години по-рано бе завършил обучението си и беше напуснал Гартан Холд.

Младостта му бе също така озадачаваща. Той беше пристигнал пред портите на Гартан Холд с разказа, че е син на паткански освободен роб и че по време на Кървавия глад е бил продаден за слуга на липкийски търговец — но в досието беше отбелязано, че е говорел на паткански с акцент, който никой не успял да разпознае. Нито веднъж не се е опитал да се свърже със семейството си; абатът на Гартан Холд бе предположил, че историята е измислена и че Каин сигурно е избягал роб или крепостен селянин на някой от местните благородници. Абатът беше отбелязал, че Каин не проявявал интерес към конете и железарството и почти не разбирал от тях — макар според разказа му баща му да е бил налбант и ковач в селото им.

Тоа Сител започна да разбира интереса на императора към този човек; Каин бе нещо като природна стихия, буря или виелица, която се появява внезапно и опустошава земята на мили наоколо, след което отново изчезва. Никой не знаеше откъде се е появил, никой не знаеше къде изчезва — единствените следи, които оставяше, бяха неизличимите белези върху живота на хората, с които се сблъскваше.

Но Каин беше нещо повече от това, нещо повече от обикновена природна сила — все пак Ма’елкот бе доказал, че може да контролира стихиите. Каин беше като грифон или дракон, изключително опасно животно, с което човек може да се сприятели, но никога не би могъл да го опитоми. Външната му човешка обвивка можеше да се пръсне всеки момент и да разкрие вътрешната му унищожителна същност.

Тънка човешка обвивка… Наистина в него се долавяше нещо нечовешко: невероятният му късмет, свръхестествената му самоувереност, начинът, по който се появяваше от нищото и изчезваше когато си поиска, като по магия…

Като истински актир.

Тоа Сител застина на място със зяпнала уста — канеше се да се прозине, но дъхът му секна внезапно, сякаш въздухът се беше превърнал в камък.

Като актир… Самият Тоа Сител го беше повтарял често, напомняйки на себе си и на останалите за разрушенията и смъртта, които следваха Каин по петите. Дори Ма’елкот го беше казал в донжона, когато се бе облегнал на перилата на терасата над Ямата: „Каин не би могъл да нанесе по-голяма вреда, дори и ако беше актир.“

През цялото време истината е била пред очите им; всеки от тях е гледал право в нея, но е отказвал да я види.

И не само това — всички малки съвпадения, дребните случайности, които някога им се бяха стрували необясними, сега станаха съвсем разбираеми.

Тоа Сител нямаше нужда от тях.

Той знаеше.

Знаеше без всякакво съмнение, знаеше с вярата на светец — Каин беше актир. Каин смяташе да унищожи Ма’елкот, да унищожи Империята, да унищожи всичко добро на този свят. Той трябваше да бъде спрян. Трябваше да бъде убит.

Тоа Сител конвулсивно сви юмрук и го стовари върху разтворената книга. Остана неподвижен за миг, дишайки тежко и размишлявайки. После се обърна, оставяйки книгата разтворена на масата, и излетя от стаята като преследван от вълци.

„Бърн — помисли си той, докато тичаше по коридора. — Трябва да намеря Бърн.“