Анди Уеър
Марсианецът (2)

2.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 7

 

Така, наспах се добре тази нощ и положението вече не ми изглежда толкова безнадеждно, колкото вчера.

Днес прегледах провизиите и направих бърз обход да проверя външното оборудване. Ето как стоят нещата.

По план мисията ни на повърхността на Марс трябваше да продължи трийсет и един дни. Провизиите винаги се предвиждат със значителен резерв, в нашия случай бяха достатъчни да стигнат за целия екипаж за петдесет и шест дни. Така дори част от доставките да се приземят далече от лагера или контейнерите им да пострадат при сблъсъка си с повърхността, пак бихме имали достатъчно храна за престоя си на Марс.

Бурята, която предизвика прекратяването на мисията, връхлетя на шестия ден от кацането ни, значи остава достатъчно храна за шестима души за петдесет дни. Аз съм самичък, следователно ще ми стигне за триста дни. При това, ако ям на корем. С други думи, разполагам с доста време.

Подслонът геройски беше издържал бурята. Навън, уви, нещата не са толкова розови. От сателитната чиния няма и помен — явно вятърът я е отнесъл много далеч.

МИА го няма, разбира се. Колегите ми от екипажа са се придвижили с него до „Хермес“. Долната му половина още е тук — тя е свързана с кацането. Няма смисъл да изтласкваш и нея, при положение че килограмите са ти враг номер едно. Въпросната долна половина включва приспособлението за омекотяване на кацането, горивния генератор и всичко друго, което по мнението на НАСА би било излишно по обратния път до орбита.

МСА е на мястото си, но в корпуса му има пробойна. Изглежда, бурята е откъснала обшивката на резервния парашут (не ни се беше наложило да прибягваме до него по време на кацането). Разтворилият се парашут явно беше влачил спускаемия апарат насам-натам под напора на вятъра и камъните бяха свършили своето. Не че МСА би ми свършил някаква работа. Двигателите му не биха могли да изтласкат дори собствената му тежест. Но бих могъл да го използвам за източник на резервни части. Всъщност, навярно все още бих могъл да го използвам за това.

И двата марсохода са полузаровени в пясъка, но иначе изглеждат невредими. Херметизацията им не е пострадала. Нищо чудно. Протоколът изисква при внезапна буря да спреш на място и да чакаш, докато тя утихне. Марсоходите са проектирани да издържат на бури. Няма да е лесно да ги изровя, но за ден-два би трябвало да се справя и с тази задача.

Нямам връзка с метеорологичните станции, които са разположени на километър разстояние от Подслона в четири посоки. Нищо чудно още да функционират. Комуникационният капацитет на Подслона е толкова немощен в момента, че едва ли покрива и този минимален периметър.

Соларните панели бяха покрити с пясък, което ги правеше безполезни (подсказвам: соларните панели се нуждаят от слънце, за да произвеждат електричество). Но щом ги изчистих, заработиха с пълен капацитет. Каквото и да реша да правя, поне електричество няма да ми липсва. Двеста квадратни метра соларни панели в комплект с водородни горивни клетки, които складират енергия в резерв. Достатъчно ще е да ги премитам през няколко дни.

Положението в Подслона е на ниво, благодарение на здравата му конструкция.

Пуснах пълна диагностика на оксигенатора. Два пъти. Идеален е. Ако нещо се случи с него, има малък резерв, който да използвам. Но той е само за в краен случай, докато поправя основната система за пречистване на въздуха. За разлика от основния, резервният механизъм не разбива въглеродния диоксид, за да отдели кислорода за повторно използване. Той просто резорбира въглеродния диоксид на същия принцип, на който го правят скафандрите. Предвиден е да работи пет дни, после филтрите му се задръстват, което ми осигурява трийсет дни (понеже ще дишам само аз, а не още петима). Тази застраховка ми харесва.

Водният рециклатор също работи добре. Лошата новина е, че няма дублиращ механизъм. Повреди ли се, ще трябва да пия резервна вода, докато не си сглобя импровизиран дестилатор и не започна да варя урината си в него. Освен това ще губя по половин литър вода на ден при дишането, докато влажността в Подслона не стигне максималните си нива и водата не започне да се кондензира по всички повърхности. Тогава ще ближа стените. Уха. Както и да е, засега няма проблем с рециклатора.

Какво пък. Разполагам с храна, вода и подслон. Храната ще разпределя още сега, възможно най-икономично. Дажбите по принцип не са големи, но мисля, че мога да карам с три четвърти порцион. Така тристата дни ще станат четиристотин. В лазарета намерих мултивитамини — много са, ще ми стигнат и ще останат. Значи не се очертава недостиг на витамини и минерали, макар че пак ще си умра от глад, когато храната свърши, без значение колко хранителни добавки вземам.

В лазарета има и морфин за спешни случаи. Достатъчно за смъртоносна доза. Няма да гасна бавно от гладна смърт, това ви го гарантирам. Ако се стигне дотам, ще избера по-лесния начин.

 

 

Всички членове на екипажа ни имат по две специалности. Аз съм ботаник и машинен инженер. Накратко, бях нещо като момче за всичко, което разбира от ремонти и растения. Инженерната ми подготовка може да ми спаси живота, ако нещо се повреди.

Размишлявах как бих могъл да оцелея. Ситуацията не е съвсем безнадеждна. След четири години на Марс ще кацнат колегите от „Арес 4“ (стига да не са прекратили програмата след моята „смърт“).

„Арес 4“ ще кацне при кратера Скиапарели, който се намира на приблизително три хиляди и двеста километра от моето местоположение тук, в Ацидалийската равнина. Няма начин да стигна до там. Но ако успея да се свържа с колегите от „Арес 4“, току-виж ме спасили. Не е сигурно, че ще съумеят да ме спасят с наличните ресурси, но в НАСА работят адски умни хора.

Следователно настоящата ми мисия е тази — да намеря начин да се свържа със Земята. Ако това се окаже невъзможно, програма минимум е да се свържа с „Хермес“, когато той се върне след четири години с екипажа на „Арес 4“.

Както се досещате, нямам идея как да изкарам четири години с храна за една. Но бърза работа нямам. Засега имам храна, имам и цел. Да поправя тъпото радио.

 

 

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 10

 

Три пъти излизах на обход, но не открих и следа от сателитната чиния.

Изрових единия марсоход и пообиколих наоколо в доста голям периметър, но напразно. Мисля, че е време да се откажа. Явно бурята е издухала чинията надалеч и е изтрила всички следи. А после най-вероятно я е затрупала с пясък.

Днес посветих няколко часа на антените. Тъжна гледка. Със същия успех бих могъл да крещя към Земята и да се надявам, че ще ме чуят.

Бих могъл да скалъпя някаква чиния от металните парчетии около Подслона, но тук не става въпрос за елементарно уоки-токи. Да изпратиш достатъчно силен сигнал от Марс до Земята е сложна работа и изисква специално оборудване. Няма начин да спретна нещо с алуминиево фолио и дъвка.

Трябва да пестя обходите си така, както пестя храната. Въглеродните филтри са за еднократно употреба — няма как да ги почистиш и да ги използваш отново. Наситят ли се — край. Мисията предвижда четиричасов обход на член от екипажа на ден. За щастие, филтрите са леки и малки, затова НАСА си е позволила лукса да изпрати повече от предвиденото. Накратко, разполагам с филтри за приблизително хиляда и петстотин часа обход. След това ще трябва да компенсирам с „кръвопускане“

Хиляда и петстотин часа сигурно ви звучат добре, но аз ще трябва да изкарам тук най-малко четири години, а поне по няколко часа седмично ще трябва да отделям за премитане на соларните панели. Както и да е. Без излишни обходи.

 

 

Между другото, дойдоха ми разни идеи как да си осигуря още храна. Познанията ми по ботаника може и да се окажат полезни в крайна сметка.

Сигурно се питате защо изобщо са пратили ботаник на Марс. Така де, планетата е известна с това, че няма грам растителност. Идеята беше да се установи как се развиват растенията при тукашната гравитация, както и дали може да се направи нещо с марсианската почва. Краткият отговор гласи: доста… почти. Марсианската почва притежава основните елементи за отглеждане на растения, но в земната почва протичат много процеси, които липсват тук, дори когато марсианската е поставена в условията на земната атмосфера и се полива обилно. Бактериалната активност, специфичните хранителни вещества, доставяни от животинския свят, и прочие — нищо от това го няма на Марс. Една от моите задачи беше да проверя как се развиват растенията тук при различни комбинации от земна и марсианска почва и атмосфера.

По тази причина имам малко количество земна почва и семена.

Не си представяйте зеленчукова градина обаче. Пръстта е колкото да напълниш балконско сандъче за цветя, а семената са от няколко вида трева и папрат. Те са най-издръжливите и лесни за отглеждане земни растения, затова в НАСА са ги избрали за експеримента.

Следователно имам два проблема — твърде малко пръст и нищо полезно, което да засадя в нея.

Но все пак съм ботаник, по дяволите. Би трябвало да измисля нещо по въпроса. Ако не успея, след година време ще съм един много гладен ботаник.

 

 

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 11

 

Чудя се как ли я карат бейзболистите от „Чикаго Кабс“.

 

 

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 14

 

Бакалавърската си степен получих в Чикагския университет. Половината студенти по ботаника бяха хипита, които вярваха, че могат да върнат света към един по-природосъобразен начин на живот. Незнайно как да изхранят седем милиарда гърла, като събират грудки и диви плодове. Основното им занимание беше как по-добре да отглеждат марихуана. Не ги харесвах. Интересът ми към ботаниката винаги е бил чисто научен, нищо общо с простотиите за Новия световен ред.

Когато събираха растителни отпадъци в компостери и се опитваха да консервират всеки грам жива материя, аз им се смеех. „Глей ги тъпите хипита! — злорадствах. — Колко са жалки — опитват се да симулират сложна глобална екосистема в задния си двор.“

Естествено, в момента аз правя същото. Запазвам всеки грам биологична материя, който ми попадне. Нахраня ли се, отпадъците отиват в кофата, която приспособих за компостер. Колкото до другия биологичен материал…

Подслонът е оборудван със сложни тоалетни. Изпражненията се изсушават при вакуум, събират се в найлонови пликчета и се изхвърлят на повърхността.

Вече не!

Нещо повече, дори направих обход, за да събера пликчетата със сушени лайна, изхвърлени преди колегите ми да излетят. Понеже бяха напълно изсушени, тези изпражнения не съдържаха никакви бактерии, но все пак имаха сложни протеини, които можеха да послужат за тор. Ако добавех към тях вода и живи бактерии, нормалната им популация бързо щеше да се възстанови.

Намерих голям контейнер, сипах малко вода и добавих сухите изпражнения. След това периодично добавям собствените си фекалии. Колкото по-гадно мирише, толкова по-добри неща се случват. Вонята означава, че бактериите си вършат работата!

Щом събера малко марсианска почва и я донеса в Подслона, ще я смеся с изпражненията и ще я разстеля на пласт. Отгоре ще поръся със земната почва. Може би си мислите, че тази стъпка не е толкова важна, но грешите. В земната почва живеят десетки видове бактерии, които са ключови за развитието на растенията. Те ще се разпространят и размножат като… ами, като бактериална инфекция.

Само след седмица марсианската почва ще е готова за семената. Но аз няма да бързам със засяването. Ще разстеля готовата почва върху два пъти по-голяма площ. Тя ще „инфектира“ новата марсианска пръст. След още седмица отново ще удвоя площта. И така нататък. Естествено, през цялото време ще добавям нов тор, разбирайте изпражнения, към начинанието си.

Задникът ми участва на равна нога с мозъка ми в плана за оцеляване.

Това не е някаква нова идея, която съм родил в пристъп на гениалност. Хората от десетилетия размишляват как да превърнат мъртвата марсианска пръст в плодородна почва. Аз просто съм първият, който ще го пробва експериментално и в реални условия.

Прерових хранителните запаси и намерих куп неща, които мога да засадя. Грах например. Има и много боб. Намерих и няколко картофа. Ако поне част от тях са запазили възпроизвеждащата си способност след космическото изпитание, успехът ще е гигантски. С почти неизчерпаемия си запас от витамини, ще е достатъчно да си осигуря калории от някакво естество.

Разгънатата площ на Подслона е около деветдесет и два квадратни метра. Смятам да я превърна цялата в градина. Нямам нищо против да ходя по пръст. Работата ще е много, защото трябва да покрия цялата площ с почвен пласт, дебел десетина сантиметра. Това означава, че трябва да вкарам над девет кубически метра марсианска пръст в Подслона. Трудно ще прекарам по повече от десетина кубически сантиметра пръст през шлюза наведнъж, а изкопаването й здравата ще ме изпоти. Накрая обаче, ако всичко мине по план, ще имам деветдесет и два квадратни метра плодородна земя.

Така де, аз съм ботаник! Треперете пред ботаническите ми сили!

 

 

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 15

 

Ужас! Направо ми се скърши гърбът от работа!

Днес бях дванайсет часа на обход да събирам пръст и да я пренасям в Подслона. Успях да покрия само един малък ъгъл, не повече от пет квадратни метра. При този темп ще минат седмици, докато покрия цялата площ. Но пък време имам в изобилие, като си помислиш.

Първите ми няколко излизания бяха твърде неефикасни — пълнех малки контейнери с пръст и ги внасях през шлюза. После се сетих да сложа един голям контейнер в самия шлюз и да изпразвам в него малките. Това доста ускори нещата, защото на шлюза му трябват десетина минути да изравни налягането при всяко влизане.

Всичко ме боли. А и лопатите, с които разполагам, са предвидени за вземане на проби, а не за копаене. Най-много ме боли гърбът. Разрових наличните лекарства и намерих викодин. Взех едно хапче преди десетина минути. Скоро би трябвало да подейства.

Както и да е, мисълта, че отбелязвам напредък, ме ободрява. Време е да впрегна бактериите на работа, за да облагородят и съживят минералното съдържимо на марсианската почва. Но първо ще обядвам. При това не с три четвърти порцион. Днес си заслужих пълна дажба.

 

 

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 16

 

Усложнение, за което не се бях сетил — водата.

Оказва се, че престоят от няколко милиона години на марсианската повърхност елиминира водата от почвата. Понеже съм магистър по ботаника, знам с голяма доза сигурност, че за да виреят, растенията се нуждаят от влажна пръст. Това, плюс бактериите, които трябва да са се заселили предварително в нея.

За мой късмет аз имам вода. Но не толкова, колкото ми трябва. За да е плодородна, почвата се нуждае от четиресет литра вода на всеки кубически метър. Планът ми включва девет цяло и два кубически метра пръст. Значи ми трябват триста шейсет и осем литра вода.

Подслонът разполага с отличен рециклатор на вода. Земна технология от най-висок клас. Затова в НАСА са решили, че няма смисъл да изпращат много вода, а само малък резерв за спешни случаи. Хората се нуждаят от три литра на ден. От Земята са ни отпуснали по петдесет литра на човек. Общо в Подслона има триста литра вода.

Изглежда, няма как да покрия цялата площ на Подслона с плодородна почва. Склонен съм да посветя на плана си двеста и петдесет литра, а петдесет да ми останат в резерв. Това означава, че мога да захраня с вода малко над шейсет и два квадратни метра почва при дебелина от десет сантиметра. Това е около две трети от площта на Подслона. Така или иначе, до момента съм покрил едва някакви си пет квадратни метра с марсиански камънак.

Следващата стъпка беше крайно неприятна. Три часа разстилах лайна по местния пясък. Поне не се налага да го правя с ръце.

Насипах пясъка в един ъгъл на Подслона на пласт с дебелина десетина сантиметра. Ограничих лехата с одеяла и униформи на колегите ми откъм вътрешната страна (дъгообразната стена на Подслона я ограничава откъм външната). След това принесох в жертва двайсет литра безценна течност, за да умилостивя боговете на плодородието.

Пет квадратни метра бяха максималната площ, която можех да наторя с наличните изпражнения. Изсипах големия контейнер с лайна върху пясъка и едва не повърнах от вонята.

Вонята няма да се разкара скоро, между другото. Не е като да отворя прозореца. Свиква се обаче. Разбърках пясъка и лайната с една лопата, после отново ги разстлах на равномерен слой. Отгоре посипах земната пръст. Хайде, бактерийки, хващайте се на работа. Разчитам на вас.

Между другото, днес е Денят на благодарността. Като всяка година семейството ми ще се събере в Чикаго в дома на родителите ми. Обичайният купон едва ли ще е от най-веселите, предвид смъртта ми преди единайсет дни. Като си помислиш, вече са имали повод да се съберат съвсем наскоро. За погребението ми.

Чудя се дали някога ще научат какво всъщност е станало.

 

 

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 22

 

Хей, нещата се получават.

Вече внесох всичкия необходим ми марсиански пясък и две трети от пода на Подслона е покрит с пръст. Днес направих първото удвояване. Минала е само седмица, а бившият марсиански камънак е вече богата, прекрасна почва. Още две удвоявания и ще съм покрил цялата нива.

Трудът, който положих, се отрази страхотно на духа ми. Бях зает, имах цел. Но след като темпото се успокои и аз направих грешката да си пусна „Бийтълс“ (от колекцията на Йохансен) по време на вечеря, депресията отново ме налегна.

Както и да го смятам, марсианската ми нива няма да ме спаси от гладна смърт.

Най-добрият ми вариант за осигуряване на калории са картофите. Дават много плод и имат добро калорийно съдържание (седемстотин и седемдесет калории на килограм). Вярвам, че картофите, с които разполагам, ще станат за семе. Проблемът е, че не мога да отгледам достатъчно. Бих могъл да отгледам примерно сто и петдесет килограма за четиристотин дни (това е периодът, за който имам осигурена храна). Това прави 115 500 калории, средно по двеста осемдесет и осем калории на ден за гладните дни, които ще последват. При моите ръст и тегло, и при най-икономичен хранителен режим ще са ми нужни по хиляда и петстотин калории дневно.

Много съм далече от това число.

С други думи, няма как вечно да се изхранвам от нивата си. Но пък мога да удължа живота си. Картофите ще ми стигнат за седемдесет и шест дни.

Картофите ще продължават да раждат и след първите четиристотин дни, така че през следващите седемдесет и шест ще отгледам картофи с хранителна стойност от двайсет и две хиляди калории, което ще ме поддържа още петнайсет дни. След това ще е повече или по-малко безсмислено да продължавам. В крайна сметка отглеждането на картофи ще отложи кончината ми с приблизително деветдесет дни.

Иначе казано, ще започна да гладувам не в ден 400, а в ден 490. Това несъмнено е напредък, но единствената ми надежда за спасение е да оцелея до ден 1412, когато ще пристигне „Арес 4“.

Това са около хиляда дни, за които нямам храна. Храна, която нямам идея как да си набавя.

По дяволите.