Маркъс Зюсак
Когато кучетата плачат (4)

4.

— Това куче е голям резил — каза Руб и аз си помислих, че някои неща не се променят. Само изчезват и отново се връщат.

След приключението на спирката се прибрах и когато се навечеряхме, изведохме Мифи, мъничето на съседа, на обичайната разходка. Както винаги, бяхме нахлупили качулките на главите си, та да не ни познае някой, защото според Руб Мифи ни излагал.

— Когато Кийт реши да си вземе друго куче — заяви той, — ще го накараме да си вземе ротвайлер. Или доберман. Или поне нещо, с което да можем да се покажем пред хората.

Спряхме на ъгъла.

Руб се наведе към Мифи и с престорено приятелски глас му заговори:

— Ти си едно грозно малко копеленце, нали, Мифи? Нали? Да-а, такъв си. И още как.

Кучето се облиза и започна щастливо да пъхти. Ако знаеше само как го обижда Руб! Пресякохме улицата.

Аз едва се тътрех.

Руб вървеше бавно и отпуснато.

Мифи припкаше и верижката му дрънчеше в такт с дишането му.

Докато го гледах, си дадох сметка, че има тяло на плъх и козина, която само може да бъде наречена поразителна. Сякаш се беше въртял в центрофуга на хиляда оборота. Проблемът беше, че въпреки всичко обичахме това куче. Дори късно вечерта, когато се прибрахме, му дадох недоядената пържола на Сара. За съжаление тя беше прекалено жилава за жалките зъбки на Мифи и той едва не се задави.

— По дяволите, Кам! — засмя се Руб. — Какво се опитваш да му направиш на горкото копеленце? Не виждаш ли, че се дави?

— Мислех, че ще му хареса.

— Как не! Погледни го — посочи той. — Виж го!

— Какво да направя?

Руб имаше идея.

— Можеш да я извадиш от устата му, да я подъвчеш малко и да му я дадеш.

— Какво? — облещих се аз. — Искаш да лапна това нещо?

— Точно така.

— Направи го ти тогава.

— Няма да стане.

Така че оставихме Мифи почти да се задави. В крайна сметка положението не беше чак толкова критично.

— Това ще укрепи характера му — предположи Руб. — Едно хубаво задавяне прави кучето силно.

Двамата наблюдавахме с интерес как Мифи довършва пържолата.

Когато приключи и се убедихме, че няма да се задуши, го заведохме у тях.

— Трябваше просто да го хвърлим през оградата — каза Руб, но и двамата знаехме, че никога не бихме го направили. Има голяма разлика между това да го гледаш как се дави и да го хвърлиш през оградата. А и съседът Кийт нямаше да е във възторг. Той можеше да бъде доста гаден, особено когато ставаше дума за кучето му. Човек никога не би си помислил, че толкова корав мъж може да има такова пухкаво куче, но вероятно прехвърля вината за това на жена си.

— Това е кучето на жената — представях си го да разправя на мъжете в кръчмата. — Имам късмет, че са тия двамата калпазани на съседа, да го разхождат. Майка им ги накара.

Кийт можеше да бъде гаден на моменти, но иначе беше свестен.

Като стана дума за корави мъже, оказа се, че татко наистина иска да му помагаме в събота. Той ни плаша доста щедро напоследък и сме доволни. Доскоро, както вече казах, нямаше работа и беше доста потиснат, но в последно време не беше никак лошо да работиш с него. От време на време излизахме и хапвахме риба с пържени картофки, после играехме карти върху старата му мръсночервена хладилна чанта, но това беше само когато се скъсвахме от работа. Клиф Улф беше поклонник на работата до скъсване и да си призная, и ние с Руб бяхме такива. Бяхме фенове и на рибата с картофки, и картите, макар че обикновено старият биеше. Ако не биеше, играта се проточваше и той я прекратяваше, преди да е свършила. Някои неща не зависят от тебе.

Не споменах, че Руб имаше и друга работа. Беше завършил училище предната година и сега чиракуваше при един строител, макар че едва изкара матурите.

Спомням си, когато резултатите излязоха.

Той отвори плика още на килнатата порта пред вкъщи.

— Как е? — попитах.

— Ами, Кам — усмихна се широко той, сякаш доволен от себе си. — Мога да го кажа с две думи. Първата е стопроцентов. Втората е провал.

И все пак си намери работа.

Веднага.

Типично за Руб.

Не беше нужно да работи със стария в събота, но кой знае защо, го правеше. Може би това беше дан на уважение. Татко го молеше и Руб се съгласяваше. Може би не искаше да го мислят за мързелив. Не знам.

Във всеки случай тази събота щяхме да работим със стария Клиф, който ни събуди много рано. Още по тъмно.

Докато чакахме татко да излезе от банята (която всеки път оставяше в ужасно състояние, особено що се отнася до миризмата), с Руб решихме да направим една бърза игра на карти.

Докато той ги броеше на масата в кухнята, аз си спомних какво стана няколко седмици по-рано, когато играхме по време на закуска. Идеята никак не беше лоша, но аз се изхитрих да разпилея корнфлейкса си по цялата маса, защото още бях сънен. Дори сега все още имаше изсъхнал корнфлейкс по една от картите.

Руб я взе и започна да я разглежда.

— Хм.

— Да, знам.

— Много си зле.

— Знам — нямаше как да не се съглася.

Чухме как се пуска водата в тоалетната и татко излезе от банята.

— Тръгваме ли?

Кимнахме и събрахме картите.

Поработихме здраво, но и си приказвахме и се забавлявахме. Трябва да призная, че Руб наистина може да бъде забавен. Той ми разказа за някакво бивше гадже, което му дъвчело ушите.

— Накрая се принудих да й купя дъвка. Иначе щях да остана без уши.

Октавия, помислих си.

Чудех се каква ли история щеше да разправя за нея след няколко седмици, когато я разкараше. Представих си търсещия й поглед, чорлавата й коса, хубавите й крака и изящните ходила. Питах се какви ли кусури ще й намери. Може би ще разправя как искала да й пипа крака, докато гледат филм, или как обичала да пъха пръст в ръката му и да го върти. Не знам.

Стана някак много бързо.

— Руб? — казах.

— Какво?

Той спря да копае и ме погледна.

— Колко време й даваш на Октавия?

— Седмица. Две най-много.

Нищо не ми оставаше, освен да продължа да копая. Така се изниза денят.

Рибата на обяд беше мазна и вълшебна.

Картофките бяха поръсени със сол и оцет.

Докато се хранехме, татко преглеждаше вестника, Руб четеше програмата на телевизията, а аз подреждах думите в главата си. Този ден повече не играхме карти.

Вечерта госпожа Улф ме попита как върви училището и аз отново си зададох въпроса дали не е разочарована от мен напоследък. Казах й, че всичко е наред. За миг се поколебах дали да не й кажа за думите, които бях започнал да пиша, но не можах. Някак ме беше срам, макар че писането беше единственото, което ме караше да се чувствам добре. Не бях казал на никого за това.

Почистихме заедно, преди остатъците от вечерята да засъхнат по чиниите, и тя ми каза, че четяла една книга, „Брат ми Джак“. Била за двама братя, единият от които се издигнал, но не харесвал начина си на живот и онова, което бил.

— Ти ще се издигнеш един ден — бяха следващите й думи. — Но не бъди прекалено строг към себе си. — Това бяха последните й думи.

Тя излезе, а аз останах сам в кухнята и си мислех колко блестяща е госпожа Улф. Не че блестеше с ум или с нещо по-особено. Беше блестяща, защото беше такава, каквато е, и дори бръчките около стареещите й очи имаха приглушения цвят на добротата. Това я правеше блестяща.

— Здрасти, Камерън.

Беше сестра ми Сара, която влезе в кухнята малко по-късно.

— Ходи ли ти се на мача на Стив утре?

— Защо не — казах. Нямах някакво по-интересно занимание.

— Добре.

В неделя Стив щеше да играе както обикновено, но не на местния стадион, а някъде към Марубра. Тръгнахме да го гледаме само двамата със Сара. Отидохме до квартирата му и той ни закара.

На този мач стана нещо много важно.

Цветът на добротата

Връщаме се от гробището в града, а нощта едва започва.

Докато се тътрим обратно, си мисля за цвета на добротата, за това, че краските му не са изрисувани върху лицето на човека. Те са просмукани в него.

Кучето ме поглежда.

То чете мислите ми.

Скоро спира отново. Застанали сме пред една сграда, която пронизва небето.

Има стъклени врати, също като тъмни огледала, и ние стоим пред тях.

Кучето излайва.

Настойчив, дълбок лай, който ме кара да погледна отражението си. Трябва.

Вглеждам се в себе си и виждам цветовете на объркването, несигурността и копнежа.

И за пръв път не бягам от това. Потапям се в него, за да почувствам силата му.

Подготвям се.

Да се изкача в него.