Маркъс Зюсак
Да се биеш с Рубен Улф (12)

12.

В просъницата на съботната сутрин сънувам жени, плът и битки.

Първото ме изпълва със страх.

Второто ме изпълва с трепет.

Третото ме изпълва с още повече страх.

Завит съм с одеялото. Само носът ми стърчи отвън, колкото да дишам.

— Ще тичаме ли? — питам Руб.

Дали още спи?

— Руб!

— Не, днес няма — отвръща той.

Хубаво, мисля си. Това одеяло може да е пълно със страхове, но все пак под него е доста топло. Пък и не е зле да си починем малко.

— Мисля все пак да свърша нещо — продължава Руб. — Да отработя крошето си. Какво ще кажеш да направим един мач с една ръкавица в двора?

— Мислех, че сме приключили с това. Нали така каза на мама?

— Не сме. Размислих. — Той се обръща на другата страна, но продължава да говори. — На теб също ще ти е от полза да си тренираш удара.

Прав е.

— Добре.

— Така че спри да мрънкаш.

— Нямам нищо против. — Това си е самата истина.

— Ще бъде забавно. Като едно време.

— Абсолютно.

— Хубаво тогава.

Пак заспиваме. За мен това е връщане към плътта, битките и жените. А към какво ли се връща Руб, питам се.

По-късно, когато вече сме станали, мама, татко и Сара отиват да видят Стив, как я кара в новата квартира. Това е златна възможност да потренираме и ние се възползваме.

Вече ни е станало традиция да вземаме Мифи за публика.

Псето седи на стъпалата, гледа ни и се облизва.

Двамата кръжим из двора.

Руб ме улучва, но и аз не му оставам длъжен. Той уцелва по-често от мен, но горе-долу на всеки втори удар му го връщам. Това започва да го ядосва.

Спираме за почивка и той казва:

— Трябва да съм по-бърз. След като ударя, трябва да блокирам по-бързо.

— Да, но по време на мач ти удряш веднъж или два пъти, и после с лявата. Винаги си по-бърз от противника при контрирането.

— Така е, но какво ще стане, ако попадна на някой с по-добър контраудар? Направо съм загазил.

— Съмнявам се.

— Наистина ли?

Упражняваме известно време тъкмо това, после сменяме ръкавиците за забавление. Да си припомним доброто старо време. С по една ръкавица обикаляме из задния двор и си разменяме удари. Усмихваме се, когато уцелим. А също и когато получим удар. Не излизаме, защото утре и двамата трябва да се бием. Няма синини, нито кръв. Забавно е, мисля си, докато се дебнем, и гледам Руб, чието лице е добило познатото изражение. Просто състезание. Забавното е, че когато се бием с по една ръкавица в двора, се чувствам най-близо до брат си. Тогава усещам най-силно, че сме братя и че винаги ще бъдем такива. Усещам го, докато го наблюдавам, а той ми се усмихва с онази позната тънка усмивка на Рубен Улф. Мифи се хвърля към него и Руб се прави, че се бие с него, като го оставя да се вкопчи в единствената му ръкавица.

— Проклетия Мифи! — подхилва се той.

Споглеждаме се. После отново променяме темпото до нормалното напоследък.

 

Седим в стаята си и Руб повдига края на опърпания килим до леглото ми. В един плик са неговите пари, а в друг са моите. В плика на Руб има триста и петдесет долара. В моя са около сто и шейсет. Руб е спечелил седем мача от седем. Моите пари са от две победи и бакшиши.

Руб седи на леглото си и брои парите.

— Всичките ли са? — питам.

— А защо да не са всичките?

— Просто питам де!

Той ме поглежда.

Като се замисля, това е първият път от доста време насам, когато някой от нас кипва и повишава глас на другия. Преди го правехме постоянно. Беше съвсем нормално, почти забавно. Нещо в реда на нещата. Днес обаче е като куршум, забит дълбоко в плътта на кръвната ни връзка. Куршумът на съмнението, на несигурността.

Отвън, зад прозореца, градът брои секундите, а ние седим и мълчим.

Една, две, три, четири…

Няколко думи се надигат и се изправят на крака.

Те са на Руб.

— Днес дали има кучешки надбягвания?

— Мисля, че да. Събота, осми. Да, днес са.

— Искаш ли да отидем?

— Да, защо не? — усмихвам се. — Може да видим пак ония ченгета и да се поразтушим.

— Да, бива си ги.

Вземам шепа дребни от бакшишите и бутам част от тях към Руб.

— Благодаря.

Пъхам една десетачка в джоба на якето си.

— Няма защо.

Обуваме се и излизаме. Преди това пишем бележка, че ще се приберем по светло, и я оставяме на кухненската маса. До „Хералд“. Вестникът е там, отворен на обявите за работа. Като война, и всяка кратка обява е нов окоп, в който можеш да скочиш. В който да се биеш и да се надяваш.

Вглеждаме се в него.

Спираме.

Всичко ни е ясно.

Руб пийва малко мляко направо от кутията и я прибира в хладилника. Излизаме и оставяме войната на масата, заедно с бележката.

Минаваме през предната врата и портичката и сме навън.

Облечени сме както обикновено. Джинси, бархетни ризи, маратонки и якета. Руб е с кафяво кадифено яке — старо и нелепо, но както винаги изглежда страхотно. Моето е черно горнище и мисля, че ми стои добре. Или поне се надявам. Във всеки случай изглеждам най-малкото прилично.

Вървим и мирисът на улицата нахлува в ноздрите ми, гъделичка ги и това ми е приятно. Високите сгради в далечината като че подпират небето. То е синьо и ярко и стъпките ни са насочени към него. Преди вървяхме отпуснато или се прокрадвахме по улицата като кучета, които току-що са направили някоя пакост. Сега Руб върви изправен, сякаш готов за атака.

Когато стигаме до стадиона, е почти един.

— Виж — соча аз. — Госпожа Крадък.

Както обикновено, тя седи на трибуната с хотдог в едната ръка, а с другата крепи кутия с бира и цигара. Димът я обвива и я разделя на две.

— Здрасти, момчета! — виква ни тя и мести цигарата в устата си. Или пък отпива от бирата? Тя има прошарена кестенява коса, яркочервено червило, смачкан нос и е със стара рокля и джапанки. Много е едра. Голяма жена.

— Здравейте, госпожо Крадък — поздравяваме я ние. (Бирата е първа, после следва бързо дръпване от цигарата.) — Как сте?

— Страхотно, благодаря. Няма нищо по-хубаво от това да погледаш кученцата.

— Определено. — Но си мисля: „Щом казваш, драга, така да бъде“. — На кого заложихте?

Тя се ухилва.

Боже! Гледката не е от най-приятните. Това чене…

— Втори номер — съобщава ни. — Прасковена Неделя.

Прасковена Неделя. Прасковена Неделя? Що за човек трябва да си, за да кръстиш една хрътка Прасковена Неделя? Трябва да ги съберат на едно място с онзи, който беше кръстил онова куче Копеле такова.

— Тя може ли да галопира? — питам.

— Конете галопират, миличък — отвръща ми Крадък. Какво пък толкова се ядосва? Да не си мисли, че съм объркал кучешките състезания с конните? — Освен това не е „тя“, а „той“.

— Така ли? — пита Руб. — Сигурно ли е?

— Толкова сигурно, колкото че седя тук.

— Седи, и още как! — сръчква ме Руб, докато се отдалечаваме. — Сто и петдесет кила месо.

Обръщаме се и й махваме за довиждане.

— Довиждане, госпожо Крадък — казвам аз.

— Ще се видим после! — обажда се и Руб. — Благодаря за съвета.

Оглеждаме се. Нашите приятели ченгетата ги няма, така че трябва да намерим някой друг да заложи вместо нас. Няма да е никак трудно. Нечий глас ни намира.

— Ей, вълчите братя!

Това е Пери Коул с обичайната си бира и усмивка.

— Какво правят тук двама прилични младежи като вас?

— Мислим да заложим няколко долара — отвръща Руб. — Ще го направиш ли вместо нас?

— Разбира се.

— Трета серия, номер две.

— Добре.

Той ни прави залога и с Руб се запътваме към слънчевата част на трибуните, където Пери се е разположил с голяма група познати. Той ни представя, като съобщава на всички какви големи боксьори сме (или поне Руб), и сядаме да гледаме. Мъжете са грозни, жените също, но има и някои хубавички. Една от тях е на нашата възраст и лови окото. Тъмна, късо подстригана коса. Очи като небето. Доста е мършава и ни се усмихва мило и срамежливо.

— Това е Стефани — казва Пери, докато ни изрежда имената на всички. Лицето й е загоряло и миловидно. Шията и гърлото й са гладки, носи бледосиня блуза, гривна и стари джинси. Обута е с маратонки като нас. Забелязвам ръцете, китките и пръстите й. Те са красиви, изящни и нежни. Без пръстени. Само гривната.

Зад нас останалите си говорят.

Къде живееш, питам наум. На глас не казвам нищо.

— Къде живееш? — пита Руб, но гласът му е съвсем различен от онзи, с който бих я попитал аз. Той говори, за да каже нещо, а не за да е мил с нея.

— В Глийб.

— Хубав квартал.

Аз не казвам нищо.

Само я гледам, гледам устните й и равните й бели зъби, докато говори. Гледам как лекият ветрец прокарва пръсти в косата й. Гледам го как диша в шията й. Дори виждам как въздухът влиза в устата й. В дробовете й, после обратно.

С Руб си говорят за обичайните неща. За училище. За вкъщи. За приятелите. Кои групи са слушали напоследък. Руб не е слушал нищо, само се прави.

А аз?

Аз никога не бих я излъгал.

Заклевам се.

— Старт!

Всички крещят, когато кучетата хукват по пистата.

— Давай, Прасковена Неделя!

Руб се е изправил и крещи с останалите:

— Давай, Неделя! Давай, синко!

А аз гледам Стефани. Прасковата вече не ме интересува, дори когато печели с две дължини и Руб ме плясва по гърба, а Пери ни шляпва и двамата.

— Старата Крадък я бивало за нещо, а? — виква Руб към мен и аз се усмихвам бегло. Стефани се усмихва и на двама ни. Току-що сме спечелили шейсет и пет долара. Първата ни печалба на надбягванията. Пери отива да я вземе.

Решаваме да спрем дотук със залозите и просто гледаме и се размотаваме целия следобед, докато сенките растат и се удължават. Когато след последното състезание тълпата се разпръсква, Пери ни кани у тях на „хапване, пийване, каквото ви душа иска“.

— Не, благодаря — казва Руб. — Трябва да се прибираме.

В това време Стеф говори с едно по-голямо момиче, сестра й вероятно. После се разделят и Стеф си тръгва сама.

Виждам я да излиза през изхода и казвам на Руб:

— Дали да не повървим с нея, да я изпратим? Да сме сигурни, че няма да й се случи нещо по пътя. Какви ли не откачалки се мотаят наоколо.

— Трябва да се приберем по светло.

— Да, но…

— Добре, иди, щом искаш — предлага той. — Ще кажа на мама, че ще се прибереш след малко. Отскочил си до някакъв приятел.

Спирам.

— Хайде — насърчава ме той, — не се чуди толкова.

Колебая се. Тръгвам в едната посока, после в другата. И се решавам.

Претичвам през пътя, а когато се обръщам да погледна къде е Руб, той е изчезнал. Никъде не се вижда. Стеф върви пред мен. Настигам я.

— Здрасти.

Думи. Пак думи, казвам си. Трябва да се говорят още думи.

— Стеф, може ли да повървя с теб?

За да съм сигурен, че ще се прибереш вкъщи жива и здрава, мисля си, но не го казвам. Не бих го казал. Мога само да се надявам, че тя знае за какво става дума.

— Добре — отвръща Стеф. — Но не си ли в друга посока?

— Не съвсем.

Стъмва се и думите секват. Просто нямам представа какво да кажа или за какво можем да си говорим. Единственият звук, който чувам, е биенето на сърцето ми, което се препъва в мен с всяка моя крачка. Вървим бавно. Гледам я. Тя също ме поглежда няколко пъти. Хубава е, да му се не види! Това се вижда и в светлината на уличните лампи — синята бездна в очите й, тъмните вълни на късата й коса, загорялата кожа.

Студено е.

Боже, сигурно й е студено! Свалям якето си и й го давам. Без думи. Само лицето ми я моли да го вземе. Тя го прави.

— Благодаря.

Пред тях ме пита:

— Искаш ли да влезеш? Да пийнеш нещо?

— А, не — отвръщам. Тихо, прекалено тихо! — Трябва да се прибирам. Съжалявам, наистина.

Тя се усмихва.

Усмихва се и съблича якето. Когато ми го подава, умирам от желание да докосна пръстите й. Да целуна ръката й. Да почувствам устните й.

— Благодаря — казва още веднъж, обръща се и тръгва към вратата, а аз само стоя и гледам след нея. Поемам я цялата. Косата, шията, раменете. Гърба. Джинсите и пристъпващите й крака. Още веднъж ръцете й, гривната, пръстите. И последната й усмивка, когато казва:

— Ей, Камерън!

— Да?

— Може да те видя утре. Сигурно ще дойда в склада да погледам, въпреки че мразя бокса. — Тя спира за миг. — Мразя и кучешките надбягвания. Ходя само защото кучетата са красиви.

Стоя.

Неподвижен.

Дали вълците могат да бъдат красиви, питам се.

Но казвам само:

— Хубаво би било.

Очите й ме притеглят неудържимо.

— Добре тогава — казва тя. — Ще опитам.

— Добре.

И добавя:

— Да те питам нещо, просто ми е интересно. — Замисля се. — Руб толкова ли е добър, колкото разправят всички?

Кимвам.

Това е самата истина.

— Да — казвам. — Добър е.

— А ти?

— Аз ли? Не особено…

Още една усмивка.

— Утре ще дойда да те видя.

— Добре — отвръщам. — Надявам се.

Тя се обръща за последно и влиза в къщата.

Оставам сам. Стоя така няколко секунди и поемам към вкъщи. Хуквам, защото усещам вкуса на адреналина в гърлото си.

Може ли един вълк да бъде красив?

Може ли един Улф да бъде красив?

Тичам и продължавам да си задавам този въпрос с мисълта за нея. И си отговарям — да, Руб може, когато е на ринга. Той е красив — свиреп, опустошителен и все пак красив и зашеметяващ.

Стигам у дома навреме за вечеря.

Тя е тук, на масата, с мен. Стефани. Стеф. Очи като небе. Нежни китки и пръсти, вълни от тъмна коса и любов към красивите кучета на пистата.

Може би утре тя ще дойде.

Може би тя ще дойде.

Може би.

Тя ще дойде.

Тя.

Това е някакъв майтап. Аз, Камерън Улф?

Камерън Улф и едно момиче, което едва го е погледнало. И той вече я обича. Вече е готов да й падне на колене, да я моли и да й се кълне, че ще бъде добър с нея и ще прави всичко, което тя поиска. Вече е готов да й се отдаде изцяло.

Той е само едно момче и това, което изпитва, не е блаженство, а болка.

Или пък може да бъде иначе?

Дали може?

Дали ще бъде?

Не знам.

Чакам и се надявам. Мисля за това цяла нощ. Дори в леглото тя е под одеялото с мен.

В другия край на стаята Руб отново си брои парите.

Държи ги и се взира в тях, сякаш иска да убеди сам себе си в нещо.

Сега и аз се вглеждам, любопитен какво толкова вижда.

— Погледни тези пари — казва той. — Това не са триста и петдесет долара. Това са седем победи.

Погледът му става по-мрачен.

 

 

— Ей, Руб!

Няма отговор.

— Руб! Ей, Руб!

Тази нощ сме само тя и аз под одеялото.

Единствено виденията се отзовават.

Те танцуват по тавана, а надеждата набира сили в мен.

Златни проблясъци от бъдещето в мрака на нощта.

Последен опит.

— Ей, Руб! Руб!

Пак нищо.

Остава ми само надеждата, че утре ще се бия добре и тя ще бъде там.

Но тя мрази бокса, казвам си. Защо й е тогава да идва? Пак въпроси. Наистина ли ще дойде само за да ме гледа?

Виденията са навсякъде.

А отговорите ги няма.

И все пак в тишината на нощта Руб казва нещо. Нещо странно, което разбирам едва след време.

— Знаеш ли, Кам, разсъждавах над това и ще ти кажа, че твоите пари ми харесват повече от моите.

А аз лежа в леглото си и мисля, но не казвам нищо. Само мисля.