Серия
Братята Улф (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fighting Ruben Wolfe, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, корекция и форматиране
Mummu (2015)

Издание:

Автор: Маркъс Зюсак

Заглавие: Да се биеш с Рубен Улф

Преводач: Силвана Миланова

Година на превод: 2014

Издание: Първо

Издател: ИК „Пергамент Прес“

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: Австралийска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Силвия Йотова

Коректор: Филипа Колева

ISBN: 978-954-641-070-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1908


На Скаут

1.

Кучето, на което залагаме, повече прилича на плъх.

— Да, ама как тича само! — казва Руб.

Над бархетната му риза и разкривените обувки вечно сияе широка усмивка. Той плюе, после се усмихва. Пак плюе и се усмихва. Много е свястно моето братле. Рубен Улф. Това е поредната зима на нашето недоволство.

Стоим в подножието на откритите прашни трибуни.

Минава някакво момиче.

„Господи“, мисля си.

— Господи — казва Руб.

Това е разликата между нас, докато я гледаме с копнеж, задъхани, живи. Такива момичета не се виждат често на кучешките гонки. Онези, с които сме свикнали, са или сиви мишки, палещи цигара от цигара, или тъпчещи се със сладко кобили, или пък наливащи се с бира повлекани. Тази обаче е рядко срещан тип. Бих заложил на нея, ако излезе на пистата. Страхотна е.

Чак ми прилошава, когато гледам крака, които не мога да пипна, и устни, които няма да ми се усмихнат. Или хълбоци, които няма да се докоснат до мен. Или сърца, които не бият за мен.

Бъркам в джоба си и вадя десетачка. Това би трябвало да ме разсее. Обичам да се заглеждам по момичетата, но всеки път това ми причинява болка. Очите ми започват да сълзят от разстоянието. И не ми остава друго, освен да кажа:

— Какво, ще ги заложим ли, Руб?

Това и правя в този сив ден над гънещия в поквара роден град.

— Руб! — повиквам го отново.

Мълчание.

— Руб!

Вятър. Търкаляща се тенекиена кутия. Някакъв мъж пуши и кашля наблизо.

— Руб, ще залагаме ли, или не?

Плясвам го.

С опакото на ръката си.

Той ме поглежда и отново се усмихва.

— Добре де — казва.

Започваме да се оглеждаме за някой, който да заложи вместо нас. Някой, за когото няма възрастово ограничение. Тук това е лесна работа. Все се намира по някой разгащен чичка с преливащи над панталоните паласки да ни направи залога. Понякога иска част от печалбата, ако спечелим. Само че никога не успява да ни намери — не че бихме му отказали, няма лошо човек да зарадва с нещо такъв изпаднал пияница, от онези, на които се молиш да не заприличаш един ден. Малка част от печалбата би му дошла добре. Номерът е да спечелим. А това още не се е случвало.

— Хайде! — Руб става и докато вървим, още виждам в далечината краката на момичето.

„Господи“, мисля си.

— Господи — казва Руб.

На гишето се сблъскваме с малък проблем. Ченгета.

„Какво правят тук, по дяволите?“, питам се.

— Какво правят тук, по дяволите? — казва Руб.

Работата е там, че даже не мразя ченгетата. Честно казано, дори ми е малко жал за тях. За тези шапки. И тази каубойска сбруя на кръста. За необходимостта да изглеждат строги и в същото време дружелюбни и достъпни. Винаги да си пускат мустаци (най-вече мъжете, но понякога и жените), та да им придават авторитет. Да правят всичките тези лицеви опори, коремни преси и набирания в полицейската академия, преди да получат официално разрешение отново да ядат понички. Да казват на хората, че някой от семейството им току-що е бил размазан в катастрофа… Списъкът става прекалено дълъг, така че по-добре да спра дотук.

— Виж го онова прасе с кренвиршката — посочва Руб.

И изобщо не му пука, че полицаите са виснали тук като смрад. Нищо подобно. Тъкмо обратното, Руб се запътва право към ченгето с мустаците и плувналата в сос кренвиршка. Двама са. Онзи с кренвиршката, а второто ченге е жена. Брюнетка с прибрана под шапката коса (само бретонът й пада съблазнително над очите).

Приближаваме се и се почва.

Рубен Л. Улф:

— Как си днес, старши?

Ченгето с кренвиршката:

— Бива, приятел, а ти?

Руб:

— Кефиш се на кренвиршката, а?

Ченгето, дъвчейки:

— И още как! А теб те кефи да гледаш ли?

Руб:

— Много! И колко струва?

Ченгето, преглъщайки:

— Кинта и осемдесет.

Руб, с усмивка:

— Пладнешки обир.

Ченгето, отхапвайки:

— Знам.

Руб започва да се забавлява:

— Май трябва да затвориш тая лавка.

Ченгето, със сос по устата:

— Май трябва да те затворя тебе.

Руб, посочвайки соса по устата му:

— За какво?

Ченгето се усеща и избърсва соса:

— Щото си много отворен.

Руб, почесвайки се нагло по чатала, поглежда към полицайката:

— Къде я намери?

Ченгето вече също се забавлява:

— В закусвалнята.

Руб я поглежда и продължава да се драпа:

— За колко?

Ченгето, довършвайки кренвиршката:

— Кинта и шейсет.

Руб спира да се дръгне:

— Пладнешки обир.

Ченгето се опомня:

— Ей, не се отваряй много!

Руб, изпъвайки дрипавата си бархетна риза и панталоните:

— Взеха ли ти пари за соса? За кренвиршката питам, де.

Ченгето се размърдва. Мълчание.

Руб го доближава:

— А?

Ченгето, неспособно да скрие истината:

— Двайсет цента.

Руб, смаян:

— Двайсет цента! За соса?

Ченгето, явно разочаровано от себе си:

— Знам.

Руб, прямо и чистосърдечно, или поне едното от двете:

— Не трябваше да вземаш, ей така, заради принципа. Къде ти е самоконтролът?

Ченгето:

— Ти май се опитваш да ме предизвикаш?

Руб:

— Няма такова нещо.

Ченгето:

— Сигурен ли си?

Тук разменяме смутени погледи със съучастничката му — кестенявата полицайка, и аз си я представям без униформата. Само по бельо.

Руб отговаря на ченгето:

— Да, господине, сигурен съм. Не се опитвам да ви предизвикам. С брат ми просто се наслаждаваме на този прекрасен мрачен ден и се възхищаваме от бързите животни, които обикалят пистата. — Голямо плямпало. Само глупости ръси. — Престъпление ли е?

На ченгето започва да му писва:

— Защо приказваш с нас все пак?

Със съучастничката му отново си разменяме погледи. Бельото й е хубаво. Представям си го.

Руб:

— Ами, просто…

Ченгето, сприхаво:

— Просто какво? Какво искаш?

Полицайката изглежда страхотно. Зашеметяващо. Тя е във ваната. Мехурчета. Изправя се. Усмихва се. На мен. Разтрепервам се.

Рубен, широко ухилен:

— Ами, мислехме си дали не можете да заложите вместо нас…

Полицайката, от ваната:

— Майтап ли си правиш?

Аз, цепейки водата с глава, изскачам на повърхността:

— Това някакъв майтап ли е, Руб?

Руб ме плясва през устата:

— Не се казвам Руб.

Връщам се към реалността:

— Извинявай, Джеймс, лъскач такъв!

Ченгето, с омазания плик от кренвиршката в ръка:

— Какво е лъскач?

Руб, потресен:

— Боже милостиви, това не е истина! Колко може да е тъп човек?

Ченгето, с любопитство:

— Кажи де, какво е лъскач?

Ортачката му, която е над метър и седемдесет и сигурно поне четири пъти седмично използва фитнеса на участъка:

— Всяка сутрин го гледаш в огледалото.

Тя е висока, стройна и великолепна.

Смига ми.

Аз не мога да обеля дума.

Руб:

— Много точно казано, съкровище.

Невероятно сексапилната полицайка:

— Кого наричаш съкровище, любовнико?

Руб не й обръща внимание и се обръща към невежия полицай, който дори не знае какво е „лъскач“:

— Е, ще заложите ли, или не?

Ченгето лъскач:

— Какво?

Аз към всички останали, но недостатъчно силно:

— Ама че абсурд!

Хората ни заобикалят и ни подминават, за да залагат.

Полицайката към мен:

— Искаш ли да опиташ вкуса ми?

Аз:

— С удоволствие.

Това е във въображението ми, разбира се.

Ченгето лъскач:

— Добре.

Руб, слисан:

— Какво?

Лъскачът:

— Ще заложа вместо вас.

Руб, съвсем объркан:

— Наистина ли?

Лъскачът, опитвайки се да направи впечатление:

— Да, постоянно го правя, нали, Кейси?

Стопроцентовата полицайка, която не се впечатлява лесно:

— Щом казваш.

Аз:

— Това морално ли е?

Руб, невярващ, към мен:

— Ти да нямаш интелектуален дефицит? (Напоследък „умствена недостатъчност“ не го удовлетворява. Той смята, че сложните думи го правят по-изтънчен или нещо такова.)

Аз:

— Не, нямам. Но…

И тримата към мен:

— Млъквай!

Копелета!

Лъскачът:

— Кой номер е кучето?

Руб, доволен от себе си:

— Три.

Лъскачът:

— Как се казва?

Руб:

Копеле такова.

Лъскачът:

— Моля?

Руб:

— Кълна се! Ето, погледнете в програмата.

Всички гледаме.

Аз:

— Как са го пробутали с това име?

Руб:

— Защото са аматьори. Всичко на четири крака става за пистата. Чудя се как не са пуснали пудели. — Той ме поглежда сериозно. — Обаче нашият юнак може да тича. Вярвай ми.

Лъскачът:

— Това ли е, дето мяза на плъх?

Великолепната полицайка:

— Да, ама разправят, че тичало като хала.

Във всеки случай, докато лъскачът взема парите ни, отдалечава се, хвърля плика от кренвиршката в коша и залага, става следното: Руб продължава да се усмихва сам на себе си, ортачката на ченгето слага ръце на съблазнителните си хълбоци, а аз, Камерън Улф, си представям, че правя любов с нея не къде да е, а в леглото на сестра ми.

Противно, нали?

Но какво мога да направя?

Ченгето се връща и казва:

— И аз заложих десетачка на него.

— Няма да съжаляваш — кима Руб и прибира билета ни, после изтърсва: — Ей, ще взема да ви издам, че правите залози от името на малолетни. Това си е жив по-зор.

(Откакто го познавам, брат ми нито веднъж не е казал просто „позор“. Трябва да го каже на две части. По и зор. „По-зор“.)

— И какво? — казва ченгето. — Пък и на кого ще кажеш?

— На ченгетата — отвръща Руб.

Всички се засмиваме и тръгваме към трибуните.

Сядаме и чакаме състезанието да започне.

— Дано това Копеле такова да го бива — заявява ченгето, но никой не го слуша.

Въздухът може да се реже с нож, докато треньори, комарджии, крадци, букмейкъри, дебелаци, дебелани, върли пушачи, алкохолици, подкупни ченгета и млади престъпници чакат, а накъсаните им мисли се разпиляват по пистата.

— Ама наистина прилича на плъх — казвам, когато нашата хрътка минава покрай нас, мършава и ситнеща като пор. — А какво е „хала“?

— Не знам — казва ченгето.

— Не знаем какво е, но знаем, че е нещо много бързо — пояснява Руб.

— Да.

Двамата с ченгето вече са неразделни. Първи приятели. Единият е с униформа и късо подстригана черна коса. Другият е окъсан, вони на пот и долнопробен одеколон и има буйна светлокестенява коса, която се спуска на вълни почти до раменете му. Очите му са с цвят на угасен огън, носът му тече, от което той постоянно подсмърча, а ноктите му са изядени. Няма нужда да казвам, че този вторият е брат ми. Рубен Улф. Вълк, куче или каквото е там.

Тук е и полицайката.

Тук съм и аз.

Точещ лиги.

— И-и-и — старт!

— Тоя е някакъв лъскач — осмелявам се да изрека на глас, заглушен от високоговорителя.

Той изстрелва имената на кучетата с такава скорост, че едва успявам да го разбера. Има Неточен шут, Речник, Никаква аванта, Гадняр и Благородна кучка и всичките са преди Копеле такова, което тича някъде на опашката като гризач със закачен за задника капан.

Тълпата е на крака.

Крещи.

Полицайката изглежда страхотно. Наоколо викат.

— Давай, Дрешник!

— Казва се Речник — поправят го.

— Какво?

Речник!

— Ааа… Давай, Дрешник!

— Ясно, безнадежден случай!

Хората пляскат и крещят.

Страхотно, казвам ви. Изглежда страхотно. Полицайката.

Най-сетне плъхът се освобождава от капана и наваксва малко.

Руб и ченгето се въодушевяват.

Те крещят, едва ли не пеят от радост.

— Давай, Копеле такова! Давай, Копеле такова!

Всички кучета гонят нелепия заек[1] по пистата, а тълпата е като избягал затворник.

Бяга.

Надява се.

Знае, че светът го настига. Вкопчва се.

Държи се със зъби и нокти за този миг на свобода, толкова тъжен, че трябва да се спотаи. Това е само илюзия за нещо истинско там, където иначе няма нищо. Крещи.

— Давай, Гадняр!

— Давай, Никаква аванта!

Руб и ченгето крещят:

— Давай, Копеле такова! Давай, Копеле такова!

Гледаме как плъхът изпреварва от външната страна на пистата, излиза пръв и после губи ритъм, за да остане четвърти.

— Копеле такова! — намръщва се Руб и това не е името на кучето, което прави всичко по силите си да си върне позицията.

И го прави.

Добре тича нашето копеле.

Излиза второ, което кара Руб да погледне билета ни и да попита ченгето:

— На комбинация ли заложи, или всичко накуп?

По вида му разбираме, че е второто. Всичко или нищо.

— Май прецака работата, а, приятел? — смее се Руб и плясва ченгето по гърба.

— Да — съгласява се ченгето.

Вече не е лъскач, а просто човек, забравил за света наоколо, докато няколко кучета тичат по пистата. Казва се Гари, малко педалско име, но на кого му пука?

Сбогуваме се и аз за последен път си мечтая за Кейси полицайката и я сравнявам с другите въображаеми жени в похотливата си младежка душа.

Мисля за нея по целия път към дома, където ни чака обичайната съботна вечер.

Сестра ни излиза. Брат ни не излиза, стои си вкъщи и си кротува. Татко си чете вестника. Госпожа Улф, майка ни, си ляга рано. Руб и аз разменяме няколко приказки, преди да отидем да спим.

— Паднах си по нея — казвам отвън, на верандата.

— Знам — Руб се усмихва и отваря вратата.

 

 

Ей, Руб, буден ли си?

Ти луд ли си! Преди две минути влязох.

Повече бяха.

Нищо подобно.

Напротив, дебил нещастен! Какво искаш сега? Ще ми кажеш ли? Какъв ти е зорът?

Искам да угасиш лампата.

Няма да стане.

Не е честно. Аз влязох пръв, пък и ти си по-близо.

И какво от това? Аз съм по-голям. Трябва да се уважават по-възрастните. Ти загаси.

Глупости на търкалета.

Да си свети тогава.

Лампата остава да свети няколко минути. И познайте какво. Аз я угасям.

Гадняр! — казвам му.

Благодаря.

Бележки

[1] В гонките с кучета като примамка се използва механичен заек. — Б.ред.